Патрик Ротфус
Името на вятъра (78)

77.
Отвесните скали

Събудих се, без да си спомням кога съм заспал. Дена ме разтърсваше леко.

— Не се движи твърде рязко — каза тя, — че сме доста нависоко.

Изправих се бавно. Почти всеки мускул от тялото ми ме болеше. Бедрата и прасците ми бяха като стегнати и твърди възли от болка.

Едва тогава осъзнах, че съм отново с плаща си.

— Събудих ли те? — попитах Дена. — Не си спомням…

— Донякъде го направи. Задряма и се катурна върху мен. Дори не отвори очи, когато започнах да ругая… — Дена не довърши и продължи да наблюдава бавното ми изправяне. — В името на добрия Бог! Приличаш на болен от артрит старец.

— Знаеш как е — оправдах се аз. — Когато човек се събужда, е най-вдървен.

— Ние, жените, по правило нямаме такъв проблем — усмихна се самодоволно тя. Докато ме гледаше, изражението й стана сериозно. — Ти май говориш сериозно?

— Вчера, преди да се срещна с теб, яздих близо сто километра. Не съм свикнал да го правя. И когато миналата нощ скочих, се ударих доста силно в скалата.

— Нарани ли се?

— Разбира се, цялото тяло ме боли.

— О — ахна тя и сложи ръце на устата си, — хубавите ти ръце!

Погледнах надолу и разбрах какво има предвид тя. Трябва да бях наранил ръцете си доста зле при безумния си опит да се изкача върху сивия камък снощи. Мазолите ми на музикант бяха спасили по-голямата част от върховете на пръстите ми, но кокалчетата ми бяха зле нарязани и покрити със засъхнала кръв. Другите части от тялото ме боляха толкова много, че дори не бях забелязал.

Стомахът ме присви, когато видях ръцете си, но когато ги отворих и затворих, установих, че са просто болезнено одрани, но не и сериозно наранени. Като музикант винаги се безпокоях, че нещо можеше да се случи с ръцете ми, работата ми като изобретател беше удвоила тези ми страхове.

— Изглеждат по-зле, отколкото всъщност са — казах аз. — Откога го няма дракуса?

— Поне от няколко часа. Тръгна си малко след изгрев-слънце.

Погледнах надолу от високата си наблюдателна точка върху арката от сив камък. Миналата вечер върхът на хълма представляваше еднообразно пространство от зелена трева. На сутринта приличаше на бойно поле. На места тревата беше стъпкана, на други изгоряла и заприличала на стърнище. Там, където се беше въргалял или влачил тежкото си тяло, драконът бе издълбал дълбоки бразди в земята.

Слизането от сивия камък се оказа по-трудно от качването върху него. Върхът на арката беше на около четири метра от земята и не беше много подходящо да се скача от тази височина. Нормално не бих се безпокоил за това, но в сегашното ми схванато и натъртено състояние се притеснявах да не се приземя непохватно и да не си навехна глезена.

Накрая успяхме да слезем, като използвахме ремъка на пътната ми торба като импровизирано въже. Дена завърза единия край около кръста си, а аз се спуснах, държейки се за другия край. Разбира се, торбата се разтвори широко и вещите ми се разпиляха, но аз стигнах до земята невредим, само със зелени петна от тревата върху колената си.

След това Дена увисна от ръба на скалата, аз я хванах за краката и я спуснах полека долу. Въпреки че имах натъртвания по цялата предна част на тялото си, усещането, което изпитах, доста подобри настроението ми.

Събрах си нещата и седнах да зашия с игла и конец пътната си торба. Малко след това Дена се върна от разходката си до дърветата, като по пътя вдигна одеялото, което бяхме оставили долу. Имаше няколко големи дупки от ноктите на дракона, когато беше минал върху него.

— Виждала ли си някога такова нещо? — казах и протегнах ръка към нея.

— Знаеш ли колко пъти съм чувала тоя въпрос? — повдигна вежди към мен тя.

Ухилих се и й подадох буцата черно желязо, която бях получил от калайджията.

— Това камък от Лоден ли е? — Тя погледна буцата с любопитство.

— Изненадан съм, че го разпозна.

— Познавам един, който използваше такъв за преспапие — каза тя презрително. — Специално отбеляза, че макар този камък да е толкова ценен и рядък, той го използва за преспапие. — Тя се намуси. — Беше празноглавец. Имаш ли някакво желязо?

— Потърси там някъде — посочих разхвърляните си вещи. — Сигурно ще намериш нещо.

Дена седна на един от ниските сиви камъни и започна да си играе с притеглящия камък и парче от желязна тока. Бавно заших пътната си торба и след това отново прикачих към нея ремъка, като го заших на няколко места, така че да не се изхлузи.

Дена беше напълно погълната от магнита.

— Как действа това нещо? — попита ме тя, като отдели токата и после я пусна да залепне отново. — Откъде идва привличането?

— Това е вид галванична сила — отвърнах аз, после се поколебах. — Което е заобиколният начин да ти кажа, че нямам абсолютно никаква представа.

— Чудя се дали го привлича желязото само защото то самото е направено от желязо — размишляваше тя, като докосваше буцата със сребърния си пръстен без всякакъв ефект. — Ако някой намери камък от Лоден, направен от месинг, дали той ще привлича друг месинг?

— Може би ще привлича мед и цинк — рекох аз. — От това е направен месингът.

Сложих торбата пред себе си и започнах да опаковам нещата си. Дена ми върна буцата и се отправи към разрушените останки от огнището.

— Изял е всичкото дърво, преди да си тръгне — каза тя.

Отидох и аз да погледна. Мястото около огнището беше истинска бъркотия. Сякаш цял кавалерийски легион беше яздил там. Бутнах с върха на обувката си един голям преобърнат чим трева, после се наведох и вдигнах нещо, което намерих.

— Погледни това.

Дена се приближи и аз вдигнах предмета, за да може тя да го види.

Беше една от гладките черни люспи на дракуса, голяма горе-долу колкото дланта ми и с формата на сълза. В средата беше дебела към половин сантиметър, а краищата й бяха заострени.

Подадох го на Дена.

— За вас, милейди. За спомен.

Тя претегли люспата в ръката си.

— Тежка е — каза Дена. — Ще ида да намеря една и за теб… — Тя заподскача обратно и започна да рови из остатъците от огнището. — Мисля, че е изял и някои от камъните заедно с дървото. Знам, че снощи събрах повече от тези тук, за да оградя огъня.

— Гущерите ядат камъни през цялото време — казах аз. — Така смилат храната си. Камъните натрошават храната в червата им. — Дена ме погледна скептично и аз продължих: — Вярно е. И кокошките го правят.

Тя поклати глава и след това извърна поглед, като продължи да подритва изровената земя.

— Знаеш ли, в началото някак се надявах, че ще превърнеш тази среща в песен. Но колкото повече говориш за това нещо, вече не съм толкова сигурна, че го искам. Крави и кокошки. Къде е усетът ти за драматизъм?

— Не е необходимо да преувеличавам — отвърнах аз. — Освен ако нещо не бъркам, в тази люспа има предимно желязо. Как бих могъл да направя това по-драматично, отколкото вече е?

— Шегуваш се — каза тя и вдигна люспата да я огледа по-внимателно.

Засмях се.

— Скалите наоколо са пълни с желязо — казах аз. — Дракусите ядат скалите и те бавно слизат надолу към стомаха им. Металът полека се отлага в костите и люспите им — взех люспата и отидох при един от сивите камъни. — Година след година дракусът сваля кожата си и след това я изяжда, като по този начин желязото остава в тялото му. След двеста години…

Почуках с люспата върху камъка и тя издаде остър, звънтящ тук, нещо средно между звука от камбана и от парче гледжосана керамика.

Подадох й я обратно.

— Някога миньорите ловували тези зверове заради желязото в тях. Дори и в наши дни предполагам, че някой алхимик би платил доста пари за люспите или костите им. Органичното желязо е истинска рядкост. С него вероятно могат да правят всякакви неща.

Дена погледна люспата в ръката си.

— Печелиш. Можеш да напишеш песента. — Очите й светнаха от идеята, която внезапно й бе дошла. — Дай да видя лоденския камък.

Изрових го от торбата си и й го подадох. Дена доближи люспата до него и тя веднага залепна за буцата с остро щракане, като издаде същото онова странно керамично звънтене. Дена се ухили, върна се при огнището и започна да мушка камъка от Лоден насам-натам из останките в търсене на още люспи.

Погледнах към северните зъбери.

— Не ми се иска да съм човекът, който съобщава лоши новини — казах аз и посочих слабия дим, който се издигаше над дърветата, — но там, долу, нещо пуши. Колчетата, които забих, са изчезнали, но мисля, че снощи видяхме синия огън в тая посока.

Дена местеше буцата напред-назад над останките от огнището.

— Дракусът не би могъл да е отговорен за случилото се във фермата на Маутхен. — Тя посочи обгорената земя и трева. — При развалините нямаше нищо такова.

— Нямах предвид фермата — рекох аз. — Мислех си дали нечий покровител не е опитвал миналата нощ да се стопли с малък, весел лагерен огън…

— И дракусът го е видял. — Лицето на Дена помръкна.

— На твое място не бих се безпокоил — побързах да добавя аз. — Ако патронът ти е толкова умен, колкото казваш, вероятно се чувства тук в безопасност като у дома си.

— Покажи ми който и да е дом, който да е в безопасност от това нещо — мрачно каза тя и ми върна обратно камъка от Лоден. — Да идем да хвърлим един поглед.

* * *

До мястото, където малкият стълб дим се издигаше над гората, бяха само няколко километра, но ние се движехме бавно. Бяхме наранени и изтощени и нито единият от двама ни не таеше големи надежди за онова, което щяхме да открием, когато стигнехме до мястото.

Докато вървяхме, си разделихме последната ми ябълка и останалия самун хляб. Отрязах няколко ленти брезова кора и двамата с Дена ги сдъвкахме. След около час мускулите на краката ми се отпуснаха дотолкова, че ходенето вече не беше мъчение.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-бавно напредвахме. Заоблените хълмове бяха заменени с остри зъбери и склонове, покрити със сипеи. Трябваше да се катерим или да заобикаляме, понякога се налагаше да се върнем назад, за да намерим път.

И имаше неща, които ни разсейваха. Попаднахме на едно място, пълно със зрял глог, което ни забави почти цял час. Не след дълго намерихме един поток и спряхме при него да пийнем вода, да се измием и да починем. Надеждите ми за флирт като по книгите бяха отново осуетени от това, че потокът се оказа дълбок само петнайсетина сантиметра. Не беше много подходящ за къпане.

Стигнахме до източника на дима едва в ранния следобед и онова, което открихме там, не беше каквото очаквахме.

* * *

Мястото беше една усамотена долчинка, скътана между отвесните скали. Казвам „долчинка“, но в действителност повече приличаше на нещо като отпечатък от гигантска стъпка между баирите.

От едната й страна беше надвиснала висока и стръмна стена от черна скала, а от другата имаше отвесна пропаст. Двамата с Дена се приближихме до нея на два пъти, но не можехме да продължим нататък, докато накрая намерихме път, по който да стигнем дотам. За наш късмет денят беше безветрен и пушекът се издигаше право нагоре като стрела в ясното синьо небе. Ако не беше той да ни насочва, вероятно никога нямаше да намерим мястото.

Някога сигурно това е била приятна, малка част от гората, но сега изглеждаше като земя, през която беше минала вихрушка. Дърветата бяха изпочупени, изтръгнати с корена, обгорени и смачкани. Навсякъде бяха издълбани дълбоки бразди от оголена пръст и скала, все едно някой гигантски фермер беше обезумял, докато ореше полето си.

Преди два дни нямаше да мога да отгатна какво беше предизвикало това разрушение, но след онова, което бях видял миналата нощ…

— Нали уж били безобидни? — обърна се към мен Дена. — Май тук дракусът доста е буйствал.

С Дена избирахме откъде да минем през останките.

Белият дим се вдигаше от дълбоката дупка, останала от голямо кленово дърво, което е било изскубнато. От огъня бяха останали едва няколко въглена, които пушеха на дъното, там където някога са били корените на дървото.

Разсеяно ритнах с върха на обувката си няколко буци пръст в дупката.

— Е, добрата новина е, че твоят покровител не е тук. Лошата новина е, че… — спрях и поех дълбоко въздух — Усещаш ли тая миризма?

Дена също си пое дъх и кимна, бърчейки нос.

Качих се върху ствола на падналия клен и се огледах. Вятърът смени посоката си и миризмата стана по-силна — миришеше на мърша и гнилоч.

— Нали спомена, че не ядат месо — каза Дена, като нервно се оглеждаше.

Скочих от дървото и тръгнах обратно към отвесната скална стена. Там имаше малка дървена колиба, която беше разбита на трески. Миризмата на гнило стана по-силна.

— Добре — каза Дена, като погледна към останките, — на мен това хич не ми изглежда безобидно.

— Не знаем дали дракусът е виновен за това — възразих. — Ако чандрианите са нападнали това място, дракусът може да е бил подмамен от огъня и да е предизвикал разрушенията, когато го е гасял.

— Мислиш, че чандрианите са направили това? Не отговаря на нищо, което съм чувала за тях. Те би трябвало да нанасят светкавични удари и след това да изчезват. А не да идват на посещение, да направят няколко пожара и да се върнат по-късно да довършат започнатото.

— Не знам какво да мисля. Но две разрушени къщи… — започнах да ровя из останките. — Струва ми се логично да има някаква връзка.

Дена внезапно си пое дъх. Проследих погледа й и видях една ръка, която се подаваше изпод няколко тежки дървени трупи.

Приближих се. Наоколо бръмчаха мухи и покрих устата си в напразен опит да се предпазя от вонята.

— Мъртъв е от около два цикъла — наведох се и вдигнах плетеница от натрошено дърво и метал. — Погледни това.

— Донеси го тук и ще погледна.

Отнесох го до мястото, където стоеше тя. Нещото беше изпотрошено почти до неузнаваемост.

— Арбалет.

— Не му е помогнал много — каза тя.

— Преди всичко въпросът е защо му е бил нужен? — Огледах дебелото парче синя стомана, от което беше направен напречникът. — Това не е някакъв си ловен лък. Такова нещо използваш, когато искаш да убиеш мъж в броня, който е в другия край на полето. Това оръжие е незаконно.

— Тия закони тук не важат — изсумтя Дена. — И ти го знаеш.

— И все пак е факт, че това е нещо скъпо — свих рамене аз. — Защо някой, който живее в малка колиба с мръсен под, би притежавал арбалет за десет таланта?

— Може би е знаел за дракуса — предположи Дена, като продължаваше да се оглежда нервно. — Точно в този момент и аз не бих имала нищо против да имам арбалет.

— Дракусите са плашливи — поклатих глава аз. — Стоят далеч от хората.

Дена ме изгледа откровено недоверчиво и направи саркастичен жест към останките от колибата.

— Помисли за всяко диво създание в гората — продължих аз. — Всички диви твари избягват контакта с хората. Както ти самата каза — дори никога не беше чувала за дракусите. За това си има причина.

— Може би е побеснял?

Това ме накара да се замисля.

— Тази идея е плашеща — огледах разрушенията наоколо. — Как изобщо може да ти мине подобна мисъл? Може ли гущер да хване бяс?

— Има ли още нещо, което искаш да огледаш тук? — Дена се размърда неловко от крак на крак и неспокойно се огледа. — Защото аз приключих с това място. Не искам да съм тук, когато това същество се върне.

— Част от мен мисли, че трябва да направим прилично погребение на този човек…

— Нямам намерение да оставам тук толкова дълго — поклати глава Дена. — Можем да кажем на някого в града и те ще се погрижат за това. Онова може да се върне всеки миг.

— Но защо? — попитах аз. — Защо продължава да се връща? Това дърво е мъртво от доста време, но това другото е било изтръгнато само преди ден-два…

— Защо те е грижа за това? — попита ме Дена.

— Чандрианите — твърдо отвърнах аз, — искам да знам защо са били тук. Дали те контролират дракуса?

— Не мисля, че са били тук — рече Дена. — Може би са били във фермата на Маутхен, но това тук е просто работа на един побеснял дракон крава. — Тя ме изгледа внимателно и продължително. — Не знам какво си дошъл да търсиш тук, но не мисля, че ще го откриеш.

— Имам чувството, че това тук трябва да има някаква връзка с фермата — поклатих глава аз и се огледах.

— Мисля, че ти се иска да има такава връзка — меко каза тя. — Но този мъж е мъртъв от доста време. Ти самият го каза. А спомняш ли си рамката на вратата и коритото за вода във фермата? — Тя се наведе и почука върху един от дървените трупи на разрушената колиба, който издаде плътен звук. — И погледни арбалета — металът не е ръждясал. Чандрианите не са били тук.

Сърцето ми се сви. Знаех, че е права. Дълбоко в себе си знаех, че се хващам за сламки. Въпреки това чувствах, че не е правилно да се предам, без да съм опитал да направя всичко възможно.

Дена улови ръката ми.

— Хайде. Да тръгваме. — Тя се усмихна и ме задърпа, ръката й в моята беше хладна и гладка. — Има и по-интересни неща за правене от това да ловим…

Откъм дърветата се чу оглушителен шум от трошене — кккрек-кекррк. Дена пусна ръката ми и се обърна към посоката, от която бяхме дошли.

— Не… — извика. — Не, не, не…

Внезапната заплаха от дракуса ме накара да се съсредоточа.

— Ще се оправим — казах аз, като се огледах. — Той не може да се катери. Твърде тежък е.

— Да се катери къде? На някое дърво ли? Та той ги събаря за забавление!

— На зъберите — посочих отвесната скална стена, която преграждаше тази малка част от гората. — Хайде…

Затичахме се към основата на стената, като се препъвахме в браздите и прескачахме падналите дървета. Зад гърбовете ни се чу буботещо, гръмотевично сумтене. Хвърлих бърз поглед през рамо, но дракусът още беше някъде между дърветата.

Стигнахме до основата на стената и аз започнах да търся място, откъдето и двамата да можем да се изкачим. След една дълга минута, в която се суетяхме като обезумели, излязохме от един гъст храсталак от смрадлика, за да открием ивица от хаотично разровена пръст. Дракусът беше ровил на това място.

— Погледни! — Дена посочи една пролука в скалата — дълбока цепнатина с ширина около шейсетина сантиметра. Беше достатъчно широка, за да може човек да се вмъкне вътре, но твърде тясна за огромния гущер. Върху отвесната скална стена имаше следи от острите му нокти и разровената земя беше осеяна с отчупени парчета скала.

Двамата с Дена се мушнахме в тясната пролука. Вътре беше тъмно и единствената светлина идваше от малката лента синьо небе високо над главите ни.

Докато пълзях навътре, на някои места бях принуден да се обръщам настрани, за да успея да премина. Когато отдръпнах ръцете си от стените, дланите ми се оказаха покрити с черни сажди. Неспособен да си пробие път навътре, очевидно дракусът беше бълвал огън надолу в тесния проход.

Само след десетина стъпки пукнатината се разшири малко.

— Там има стълба — каза Дена. — Качвам се нагоре. Ако това нещо издиша огън към нас, тук ще бъде като дъждовна вода, които се спуска по сухо дере.

Тя се закатери и аз я последвах. Стълбата беше груба, но здрава и след около шест метра стигнахме до равно място. От три страни ни обграждаше тъмен камък, но от четвъртата имаше и ясен изглед към разрушената колиба и дърветата долу. Един дървен сандък беше опрян срещу скалната стена.

— Виждаш ли го? — попита Дена, като надникна надолу. — Кажи ми, че не си ожулих колената от бягане за нищо.

Чух глух звук и почувствах как покрай гърба ми се издигна вълна горещ въздух. Дракусът изсумтя отново и през тясната пукнатина долу премина нова струя огън. След това се чу внезапен, ужасен звук като от триене на пирони о камък, когато дракусът започна да драска яростно с нокти върху основата на отвесната скала.

— Безобиден ли? — Дена ми хвърли прям поглед.

— Не преследва нас — казах аз. — Ти видя, че е ровил при тая стена много преди да дойдем тук.

— Какво е това място? — Дена седна.

— Нещо като наблюдателен пост — отвърнах аз. — Оттук се вижда цялата долина.

— Очевидно е наблюдателница — въздъхна тя. — Имах предвид цялото място.

Отворих дървения сандък, който беше опрян на скалната стена.

Вътре имаше грубо вълнено одеяло, пълен мях с вода, малко сушено месо и дузина опасно остри стрели за арбалет.

— И аз не знам — признах аз. — Може би мъжът долу е бил беглец.

Шумът отдолу спря. С Дена надникнахме към опустошената долина. Накрая дракусът се отдалечи от скалата. Той вървеше бавно, а огромното му тяло изриваше неравна бразда в земята.

— Не се движи толкова бързо колкото снощи — отбелязах аз. — Може да е болен.

— А може би е уморен от тежкия ден, прекаран в това да ни следи и да се опитва да ни убие. — Тя вдигна поглед към мен. — Седни. Караш ме да се чувствам неспокойна. И без това известно време никъде няма да ходим.

Седнах и двамата наблюдавахме как дракусът тежко се придвижи до средата на долчинката. Приближи се до едно десетметрово дърво и го бутна без всякакво забележимо усилие.

След това започна да го яде, като започна от листата. След това схруска клони, дебели колкото китката ми, с такава лекота, с която овцата си пощипва трева. Когато накрая стволът на дървото беше напълно оголен, предположих, че ще спре. Но той просто захапа единия край на дънера с огромната си плоска уста и изви масивния си врат. Стволът се разцепи и натроши и в устата на звяра остана голяма хапка, която дракусът изгълта почти наведнъж.

С Дена се възползвахме от възможността и ние да хапнем нещо за обяд. Малко хляб, наденица и останалата част от морковите ми.

Поколебах се да се доверя на храната в сандъка, тъй като съществуваше доста голяма вероятност мъжът, който бе живял тук, да е бил малко луд.

— Все още ме удивлява това, че никой от околността никога не го е виждал — рече Дена.

— Вероятно хората са го зървали за миг — казах аз. — Свинарят ни разказа, че всеки знае, че в тези гори има нещо опасно. Вероятно просто са предположили, че е демон или някаква подобна глупост.

Дена ме погледна отново, а устните й се извиха в лека усмивка.

— И това го казва човекът, който дойде в този град да търси чандрианите.

— Това е различно — разгорещено запротестирах аз. — Не обикалям насам-натам, като декламирам приказни истории и се хващам за желязо. Тук съм, за да науча истината. За да получа информация, която идва от по-надеждно място от някакви си истории от трета ръка.

— Не исках да докосвам болното ти място — слисано се оправда Дена. — Наистина е невероятно животно. — Тя отново погледна надолу.

— Когато прочетох за него, всъщност не повярвах за огъня — признах аз. — Стори ми се малко невероятно.

— По-невероятно от гущер, голям колкото конска каруца?

— Той просто е по-голям. Но виж, огънят не е нещо естествено. Ако не друго, то къде държи тоя огън? Очевидно не гори запален вътре в него.

— Не обясняват ли това в книгата, която си чел? — попита ме Дена.

— Авторът прави някои предположения, но това е всичко. Не е могъл да хване някой дракус и да го разреже.

— Това е обяснимо — каза Дена, докато наблюдаваше как дракусът небрежно бутна друго дърво и започна да яде и него. — Каква ще е тая мрежа или клетка, която би успяла да го задържи?

— Въпреки това човекът има някои интересни теории — казах аз. — Знаеш ли как от кравешкия тор се получава газ, който може да гори?

— Не. Наистина ли? — Дена се обърна да ме погледне и се засмя.

— Децата на фермерите хвърлят искри върху прясно кравешко лайно и наблюдават как то гори — кимнах аз и се ухилих. — Затова фермерите трябва да внимават при съхранението на тора. Може да се натрупа газ и да експлодира.

— Аз съм градско момиче — каза тя, като се кикотеше. — Не сме играли на такива игри.

— Изпуснала си голямо забавление — казах аз. — Авторът предполага, че дракусите просто съхраняват такъв газ в някакъв мехур. Истинският въпрос всъщност е как го запалват. Авторът предлага една хитроумна идея за арсена. От химична гледна точка в това има смисъл. Арсенът и въглищният газ ще се взривят, ако се смесят. Така се появяват светлините в мочурищата. Но аз мисля, че това не би било много разумно. Ако животното имаше толкова много арсен в тялото си, то би се самоотровило.

— Мммм-хъммм — рече Дена, като продължаваше да наблюдава дракуса под нас.

— Но ако се замислиш, всичко, което му е нужно, е една малка искра, за да запали газа — продължих аз. — А има много животни, които създават достатъчно голяма галванична сила, за да се получи искра. Прищипаните змиорки например могат да създадат толкова много, че да убият човек, а са дълги само петдесет-шейсет сантиметра — посочих към дракуса. — Нещо толкова голямо със сигурност може да генерира достатъчно сила, та да се получи искра.

Надявах се, че Дена ще се впечатли от моята находчивост, но тя изглеждаше погълната от сцената под нас.

— Ти всъщност не ме слушаш, нали?

— Не особено — отвърна тя, обърна се към мен и ми се усмихна. — Онова, което имам предвид, е, че за мен си е напълно логично. Той яде дърво. Дървото гори. Защо да не бълва огън?

Докато се опитвах да реша какво да й отговоря, тя посочи надолу към долината.

— Погледни дърветата там, долу. Не ти ли се виждат странни?

— Като изключим това, че са потрошени и изядени ли? — попитах аз. — Не особено.

— Виж как са подредени. Трудно се забелязва, защото на мястото цари пълна бъркотия, но изглежда така, сякаш са растели на редове. Все едно някой ги е засадил.

Сега, когато тя ми го показа, наистина изглеждаше така, сякаш голяма част от дърветата са били подредени в редици преди идването на дракуса. Дузина редове с по двайсетина дървета всеки. Сега от тях бяха останали само дънери или празни дупки.

— Защо някой би насадил дървета насред гората?

— Това не е овощна градина… — замислено каза тя. — Ти видя ли някакви плодове?

Поклатих глава.

— А дракусът е изял само тези дървета — продължи тя. — Има голямо празно пространство в средата. Другите дървета той просто събаря, а тези ги събаря и яде — тя присви очи. — Какво дърво яде в момента?

— Оттук не мога да видя — отвърнах аз. — Клен? Да не би да обича сладко?

Погледахме още известно време, след това Дена се изправи.

— Е, важното е, че няма да ни налети и да избълва огън върху гърбовете ни. Да идем да видим какво има в другия край на оная тясна пътека. Предполагам, че това е пътят, по който да се измъкнем оттук.

Слязохме по стълбата и бавно се запромъквахме по лъкатушещия път на дъното на пукнатината. Той се виеше и усукваше още двайсетина стъпки, преди да стигне до малък затворен каньон със стръмни стени, които се издигаха от двете страни.

Нямаше изход, но беше очевидно, че каньонът е бил използван за нещо. Мястото беше почистено от растения и на дъното пръстта беше утъпкана. Имаше две дълги изкопани огнища и над тях върху платформи от тухли бяха поставени големи метални тави. Те доста наподобяваха на казаните, използвани от касапите за топене на лой, но бяха широки, плоски и плитки като тави за печене на някакви огромни пайове.

— Наистина обича сладко! — засмя се Дена. — Човекът си е правил кленови бонбони тук. Или пък сироп.

Приближих се, за да погледна. Наоколо се търкаляха ведра от вида, който бихте използвали да пренасяте кленова мъзга, та да я сварите.

Отворих вратата на една малка разнебитена барака и видях вътре още кофи, дълги дървени лопати за разбъркване на мъзгата, стъргалки за ваденето й от тавите…

Но нещо не беше както трябва. В гората беше пълно с кленови дървета. Нямаше смисъл да бъдат отглеждани. И защо човек би избрал такова отдалечено място?

Може би онзи мъж е бил просто смахнат. Взех наслуки една от стъргалките и я погледнах. Ръбът й беше омазан с нещо тъмно, сякаш с нея бяха стъргали катран…

— Пфу! — каза Дена зад гърба ми. — Горчиво е. Мисля, че са го прегорили.

Обърнах се и видях Дена, която стоеше до едно от огнищата. Бе откъртила един голям кръг от нещо лепкаво от дъното на една от тавите и беше отхапала от него. Беше черно, а не тъмнокехлибарено като цвета на кленовите бонбони.

Внезапно осъзнах какво всъщност се бе случило.

— Недей!

Тя ме погледна озадачено.

— Не е чак толкова лошо — каза тя, а думите й бяха заглушени от лепкавото нещо, с което бе пълна устата й. — Странно е на вкус, но не съвсем неприятно.

Пристъпих към нея и избих парчето от ръката й. Очите й проблеснаха гневно към мен.

— Изплюй го! — отсякох аз. — Веднага! Това е отрова!

Само за миг изражението на лицето й стана от гневно на ужасено. Тя отвори уста и остави парчето да падне на земята. След това се изплю, а слюнката й беше гъста и черна. Набутах бутилката с вода в ръцете й.

— Изплакни си устата! — наредих й аз. — Изплакни я и се изплюй отново!

Тя взе бутилката и в този момент аз си спомних, че вътре нямаше вода. Бяхме я свършили по време на обеда.

Затичах се и се проврях през тесния проход. Стрелнах се нагоре по стълбата, грабнах меха с вода и след това се спуснах бързо обратно до малкия каньон.

Дена седеше на земята. Беше много бледа и очите й бяха широко отворени. Пъхнах меха в ръцете й и тя започна да гълта от него толкова бързо, че се задави и леко повърна, докато плюеше водата обратно.

Протегнах се към огнището и пъхнах ръката си дълбоко в пепелта, докато намерих на дъното неизгорели въглени. Извадих една шепа от тях. Разтърсих ръка, та по-голямата част от пепелта да изпадне, и след това й подадох шепата черни въглени.

— Изяж това! — наредих аз.

Тя ме погледна безучастно.

— Направи го! — раздрусах въглените пред очите й. — Ако не ги сдъвчеш и преглътнеш, ще те съборя на земята и насила ще ги напъхам в гърлото ти! — Сложих един въглен в устата си. — Виж, няма страшно. Просто го направи. — Тонът ми омекна и стана по-скоро умолителен, отколкото заповеден. — Дена, довери ми се.

Тя взе няколко въглена и ги сложи в устата си. Лицето й беше все така бледо, а очите й се напълниха със сълзи. Започна да дъвче с хрущящ звук и след това с гримаса отпи от водата, за да преглътне.

— Тук са приготвяли от проклетия офалум — казах аз. — Голям глупак съм, че не се сетих за това по-рано.

Дена се опита да каже нещо, но аз я прекъснах:

— Не говори. Продължавай да ядеш. Толкова, колкото може да понесе стомахът ти.

Тя кимна сериозно с широко отворени очи. Продължи да дъвче, леко се задави и след това преглътна въглена с още една глътка вода. Изяде една дузина бързо един след друг и след това отново си изплакна устата.

— Какво е офалум? — попита тихо.

— Наркотик. Това са денерови дървета. Току-що изяде цяла хапка денерова смола.

Седнах до нея. Ръцете ми трепереха. Притиснах ги върху краката си, за да скрия това.

След моите думи тя остана мълчалива. Всеки беше чувал за денеровата смола. В Тарбеан събираха от уличките и входовете на квартала край доковете вкочанените тела на сладкоядите, които бяха поели прекалено голяма доза от нея.

— Колко глътна?

— Просто я дъвчех като карамел. — Лицето й отново пребледня. — Има още малко, залепнала на зъбите ми.

— Продължавай да си плакнеш устата — побутнах меха с вода към нея.

Тя изжабурка водата между бузите си, преди да я изплюе и да повтори целия процес отново. Опитах се да отгатна колко от наркотика беше поела в тялото си, но имаше много неизвестни — не знаех колко точно беше погълнала, колко пречистено беше веществото и дали фермерите бяха взели някакви мерки да го филтрират или пречистят.

Тя размърда уста и опипа с език зъбите си.

— Добре, вече съм чиста.

Насилих се да се засмея.

— Всичко друго си, но не и чиста — казах аз. — Цялата ти уста е черна. Приличаш на дете, което си е играло в сандъка за въглища.

— Ти не изглеждаш много по-добре — отвърна ми тя. — Приличаш на коминочистач.

Тя се протегна и докосна голото ми рамо. Явно бях скъсал ризата си, когато тичах презглава да донеса меха с вода. Тя се усмихна изнурено, но очите й си останаха все така уплашени.

— Защо стомахът ми е пълен с въглени?

— Въглените са като химическа гъба — отвърнах аз. — Поемат наркотиците и отровите.

— Всички ли? — тя леко се оживи.

Помислих си дали да не я излъжа, после се отказах.

— По-голямата част. Ти ги погълна доста бързо. Ще поемат голяма част от смолата.

— Колко голяма?

— Около шест части от десет — отвърнах. — Може би дори малко повече. Как се чувстваш?

— Уплашена — призна тя. — Треперя. Но като изключим това, не се чувствам по-различно.

Тя се размърда неспокойно на мястото си и сложи ръката си върху парчето смола, което бях изтръгнал от нея преди малко. Захвърли го встрани и нервно избърса ръка о панталоните си.

— Колко време ще мине, докато разберем?

— Не знам доколко са го пречистили — отвърнах аз. — Ако все още е необработен, ще е необходимо повече време да стигне до организма ти. Което е добре, защото така ефектът му ще се разпростре върху по-дълъг период от време.

Опипах пулса на врата й. Беше силно ускорен, но това не означаваше нищо. Моят пулс също препускаше лудо.

— Погледни тук, горе — вдигнах ръка и наблюдавах очите й.

Зениците й реагираха бавно на светлината. Сложих ръка на главата й и под предлог, че повдигам клепача й, натиснах силно с пръста си посинялото място на челото й. Тя не трепна, нито пък показа по какъвто и да е начин, че това й причиняваше болка.

— Преди си мислех, че си въобразявам — каза Дена, като вдигна поглед към мен. — Но очите ти наистина си сменят цвета. Обикновено са яркозелени със златист пръстен от вътрешната част…

— Наследих ги от майка си — обясних аз.

— Но аз ги наблюдавах. Когато вчера счупи дръжката на помпата, те станаха матовозелени и мътни. А когато свинарят каза онова за Рух, само за миг те станаха тъмни. Помислих си, че е просто от светлината, но сега виждам, че не е така.

— Изненадан съм, че си го забелязала — казах аз. — Единственият друг човек, който някога го е споменавал, беше един мой стар учител. А той беше арканист, което означава, че, общо взето, работата му беше точно такава — да забелязва нещата.

— Е, моята работа е да забелязвам нещата в теб. — Тя леко повдигна глава. — Хората вероятно се разсейват от косата ти. Тя е толкова блестяща. Толкова… Толкова объркваща. А лицето ти е наистина изразително. Ти винаги го контролираш — дори и начина, по който се движат очите ти. Но не и цвета им. — Тя се усмихна. — Сега са светли. Като зелен скреж. Трябва да си ужасно уплашен.

— Предполагам, че това е просто старомодна похот — казах аз с възможно най-грубия си тон. — Не се случва толкова често някое красиво момиче да ми позволи да съм толкова близо до нея.

— Винаги ми казваш най-красивите лъжи — каза тя и извърна поглед от мен към ръцете си. — Ще умра ли?

— Не — казах аз с твърд глас, — разбира се, че не.

— Можеш ли… — Тя вдигна поглед към мен и се усмихна отново, а очите й бяха влажни, но не пълни със сълзи. — Можеш ли заради мен да го изречеш със силен глас?

— Няма да умреш — повторих аз и се изправих. — Хайде да идем да видим дали нашият приятел гущерът не си е отишъл вече.

Исках да я накарам да разсее мислите си и да се движи. И така, и двамата пийнахме по малко вода и тръгнахме обратно към наблюдателницата.

Дракусът лежеше на слънце и спеше.

Възползвах се от възможността да напъхам одеялото и сушеното месо в пътната си торба.

— Преди съм се чувствал гузен, когато съм крал от мъртвец — казах аз, — но този път…

— Сега поне знаем защо се е криел насред това затънтено място с лък, наблюдателница и всичко останало — рече Дена. — Една малка загадка е разрешена.

Започнах да завързвам торбата си, но после размислих и прибрах и стрелите за арбалета.

— За какво са ти?

— Сигурно струват нещо — отвърнах аз. — Имам дълг към един опасен човек. Всяко пени ще ми е от полза… — Не довърших, защото внезапно ми хрумна нещо.

Дена ме погледна и можех да видя, че и тя беше стигнала до същото заключение.

— Знаеш ли колко би струвала толкова много смола? — попита ме тя.

— Всъщност не — отвърнах аз и се замислих за трийсетте тави — дъното на всяка една от тях покрито с черна, лепкава, втвърдена смола, голяма колкото чиния. — Предполагам, че струва много. Ужасно много.

Дена пристъпи от крак на крак.

— Квоте, не знам какво да мисля за това. Виждала съм момичета, пристрастени към това нещо. Имам нужда от пари. — Тя се засмя горчиво. — В момента дори нямам втори кат дрехи. — Тя изглеждаше неспокойна. — Но не знам дали нуждата ми е чак толкова голяма.

— Мислех си за аптекарите — побързах да кажа аз. — Те ще го пречистят за лекарство. Това е силно болкоуспокояващо. Цената изобщо няма да е толкова добра, колкото ако отидем при другия вид хора, но все пак половин самун…

— Харесва ми половината самун — усмихна се широко Дена. — Особено след като загадъчният ми покровител, изглежда, е изчезнал.

Върнахме се обратно долу при каньона. Този път, когато излязох от тесния проход, видях тавите за изпаряване в различна светлина. Сега всяка от тях се равняваше на тежка монета в джоба ми. Таксата за обучение за следващия семестър, нови дрехи, освобождаване от дълга ми към Деви…

Видях, че Дена гледаше към тавите със същия интерес, макар лицето й да бе по-безизразно от моето.

— С това мога да живея охолно цяла година — каза тя. — И няма да съм длъжна никому.

Отидох до бараката за инструменти и взех по една стъргалка за всеки от двама ни. След няколко минути работа събрахме всички черни лепкави парчета в едно блокче с големината на пъпеш.

Тя потрепери за миг и след това ме погледна с усмивка. Страните й бяха зачервени.

— Внезапно се почувствах много добре. — Тя скръсти ръце над гърдите си и започна да разтрива ръцете си нагоре-надолу. — Наистина много добре. Не мисля, че е само заради мисълта за всички тия пари.

— От смолата е — казах аз. — Това, че мина толкова дълго време, преди да ти подейства, е добър знак. Щях да се обезпокоя, ако се бе случило по-рано — погледнах я сериозно. — Сега ме слушай. Трябва да ми кажеш, ако почувстваш някаква тежест в гърдите или имаш затруднения с дишането. Ако нито едното от тези две неща не се случи, значи си добре.

Дена кимна, след това си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— В името на сладкия ангел Ордал, който е над нас! Чувствам се прекрасно. — Тя ме погледна разтревожено, но после на лицето й отново се появи широката усмивка. — Дали ще се пристрастя от това?

Поклатих глава и тя въздъхна облекчено.

— Знаеш ли кое е най-странното? Страхувам се да не се пристрастя, но не ме е грижа, че се страхувам. Никога преди това не съм се чувствала по този начин. Нищо чудно, че нашият голям люспест приятел се връща за още…

— Милостиви Техлу! — рекох аз. — Дори не ми мина през ум за това. Ето защо той драскаше с нокти да се добере дотук. Усеща миризмата на смолата. Яде дърветата от два цикъла — по три-четири на ден.

— Най-големият сладкояд на света идва да си вземе дозата. — Дена се засмя, но след това на лицето й се появи ужас. — Колко дървета бяха останали?

— Две или три — отвърнах аз, като се замислих за редиците празни дупки и пречупени дънери. — Но откакто се върнахме тук, може да е изял още едно.

— Виждал ли си някога сладкояд, когато изпитва глад за смола? — каза Дена, обхваната от паника. — Те откачат.

— Знам — казах аз и се сетих за момичето, което бях видял да танцува голо в снега в Тарбеан.

— Какво мислиш, че ще направи, когато дърветата свършат?

Обмислях дълго отговора си.

— Ще тръгне да търси още. И ще бъде отчаян. И освен това знае, че на последното място, където е намерил от тези дървета, е имало малка къща, която е миришела на хора… Ще се наложи да го убием.

— Да го убием ли? — Тя се засмя и след това притисна ръце към устата си. — С какво? С моето пеене и твоето перчене? — Започна да се кикоти неудържимо, въпреки че беше запушила устата си с ръце. — В името на бога! Съжалявам, Квоте. Колко дълго мислиш, че ще съм в това състояние?

— Не зная. Ефектите от офалума са еуфория…

— Това вече го имам — смигна ми тя и се ухили.

— Последвано от вманиачаване и известен делириум, ако дозата ти е била достатъчно голяма, а след това изтощение.

— Може би поне веднъж ще поспя през нощта — каза тя. — Не може сериозно да мислиш, че ще успееш да убиеш това нещо. Какво ще използваш? Остра пръчка ли?

— Не мога просто да го оставя да беснее на воля. Оттук до Требон са само около осем километра. А някои малки ферми са дори още по-близо. Помисли само каква вреда може да нанесе.

— Но как ще го направиш? — повтори тя. — Как можеш да убиеш такова нещо?

Обърнах се към малката барака.

— Ако имаме късмет онзи мъж да е имал достатъчно здрав разум, за да си купи и резервен арбалет…

Започнах да тършувам вътре, като изхвърлях разни неща през вратата — гребла за разбъркване, кофи, стъргалки, лопата, още кофи, буре…

Бурето беше с размера на малка бъчонка за бира. Изнесох го извън бараката и откъртих капака. На дъното видях чувал, в който имаше голяма лепкава маса от черната денерова смола — поне четири пъти повече, отколкото вече бяхме остъргали заедно с Дена.

Извадих чувала и го сложих на земята, като го отворих, за да може Дена да погледне вътре. Тя надникна, ахна и след това започна да подскача.

— Сега вече мога да си купя и пони! — възкликна тя, като се смееше.

— Не знам за пони — казах аз, като направих някои сметки наум, — но мисля, че преди да разделим парите, трябва да ти купим една хубава полуарфа с това. А не някаква си жалка лира.

— Да! — извика Дена и след това ме прегърна буйно и с възхищение. — А на теб ще купим… — Тя ме погледна с любопитство, и покритото й със сажди лице беше само на сантиметри от моето. — Какво искаш?

Преди да успея да отговоря или да направя каквото и да е, дракусът изрева.