Патрик Ротфус
Името на вятъра (75)

74.
Пътният камък

Въпреки че като цяло бяхме доста уморени, с Дена изминахме разстоянието доста бързо и изкачихме северния хълм точно когато слънцето залязваше зад планините. Макар дърветата да покриваха баира от всички страни, върхът му беше гол като главата на свещеник.

Гледката във всички посоки беше неограничена и поразителна. Единствено съжалявах, че докато вървяхме, се бяха насъбрали облаци и небето беше станало еднообразно сиво като каменна плоча.

На юг се виждаха няколко малки ферми. Потоци и тесни пътища криволичеха през дърветата. Западните планини изглеждаха като някаква далечна стена. На юг и изток до небето се издигаха стълбове дим и ниските кафяви сгради на Требон.

Когато се обърнах на север, видях, че онова, което ми бе казал свинарят, беше истина. В тая посока нямаше признаци за човешко присъствие.

Нямаше пътища или ферми, или стълбове дим, а само все по-пресечена местност, голи скали и дървета, надвиснали над стръмните урви.

Единственото нещо на върха на хълма бяха няколко сиви камъка.

Три от масивните камъни бяха наредени един до друг, за да образуват огромна арка, нещо като гигантска врата. Другите два лежаха настрани, сякаш се излежаваха в гъстата трева. Присъствието им ми подейства успокоително, като неочакваната компания на стари приятели.

Дена седна на един от падналите сиви камъни, докато аз продължавах да стоя изправен и да оглеждам околността. Почувствах върху лицето си леки пръски дъжд и като промърморих проклятие, вдигнах качулката на плаща си.

— Няма да трае дълго — каза Дена. — През последните няколко нощи е все така. Събират се облаци, вали към половин час и след това вятърът ги раздухва.

— Това е добре — рекох аз. — Мразя да спя под дъжда.

Сложих пътната си торба на завет край един от сивите камъни и двамата с Дена започнахме да подготвяме бивака си. Всеки един от нас се зае да върши нещо, сякаш бяхме правили това заедно стотици пъти.

Дена разчисти място за огнище и събра камъни. Аз донесох наръч дърва и бързо разпалих огън. При следващата обиколка ми дойде наум да изровя и няколкото глави див лук, които бях забелязал, докато се изкачвахме нагоре по хълма.

Заваля силен дъжд, който спря, когато започнах да правя вечерята. Използвах малкото си гърне за готвене, за да направя варено с остатъците от свинското от обеда, малко моркови, картофи и лука, който намерих. Подправих го със сол, чер пипер и градински чай. След това затоплих самун хляб край огъня и отворих восъчното покритие на сиренето. Накрая пъхнах две ябълки между горещите камъни на огъня. Щяха да се изпекат навреме за десерта.

Докато стане вечерята, Дена беше натрупала цяла купчина дърва за горене. Разстлах одеялото си, за да може тя да седне върху него, и когато започнахме да ядем, тя издаде одобрителен звук.

— Едно момиче може лесно да свикне с такова отношение — каза Дена, след като свършихме. — Беше се облегнала на един от сивите камъни. — Ако лютнята ти беше тук, можеше да ми посвириш, докато заспя, и тогава всичко щеше да е съвършено.

— Тази сутрин по пътя срещнах един калайджия и той се опита да ми продаде бутилка вино — рекох аз. — Иска ми се да бях приел предложението му.

— Обичам плодово вино. Да не е било ягодово?

— Мисля, че да.

— Ами, така се получава, когато не си послушал калайджията, когото си срещнал по пътя — сгълча ме тя със сънлив поглед. — Умно момче като теб би трябвало да е чуло достатъчно истории, за да постъпва по-разумно… — Внезапно тя седна и посочи над рамото ми. — Виж!

Обърнах се.

— Какво да гледам? — попитах аз.

Небето все още бе натежало от облаци и от околността не се виждаше почти нищо друго освен море от мрак.

— Продължавай да гледаш. Може би ще… Там!

Видях онова, което ми сочеше. Блещукаща синя светлина в далечината. Изправих се на крака и загасих огъня зад мен, за да не ми пречи да виждам. Дена застана до мен и за момент двамата чакахме с притаен дъх. Появи се нов отблясък синя светлина — този път по-силна от преди.

— Какво мислиш, че е това? — попитах аз.

— Почти сигурна съм, че всички железни мини са по-далеч на запад — размишляваше Дена. — Не може да е от тях.

Появи се ново припламване. Като че ли идваше откъм отвесните скали, което означаваше, че ако беше пламък, значи беше доста голям. Поне няколко пъти по-голям от нашия огън.

— Спомена, че покровителят ти си има начин, по който да ти даде сигнал — бавно казах аз. — Не искам да любопитствам, но да не е…

— Не. Това няма нищо общо със синия пламък — засмя се тихо тя за мое неудобство. — Това би било твърде зловещо дори и за него.

Погледахме още известно време, но светлината не се появи повече. Взех едно клонче, дълго горе-долу колкото палеца ми, счупих го на две и след това с помощта на камък забих и двете парчета в земята, подобно на колчета за палатка. Дена въпросително вдигна вежди.

— Сочи към мястото, където видяхме светлината — казах аз. — В тая тъмнина не мога да видя никакви ориентири, но на сутринта това ще ни покаже посоката.

Върнахме се на местата си и аз хвърлих още дърва в огъня, които вдигнаха във въздуха блещукащи искри.

— Единият от двама ни вероятно трябва да остане край огъня — рекох аз. — В случай че някой се появи.

— И без това не съм свикнала да спя нощем — каза Дена. — Така че това не би трябвало да е проблем.

— Имаш проблеми със съня ли?

— Сънувам — отвърна тя с тон, даващ да се разбере, че това с всичко, което смята да каже по темата.

Взех няколкото кафяви бодли, които се бяха закачили за ръба на плаща ми, и ги хвърлих в огъня.

— Мисля, че имам идея какво се е случило във фермата на Маутхен.

— Кажи ми — оживи се тя.

— Въпросът е защо чандрианите биха нападнали точно това място в точно този момент?

— Очевидно заради сватбата.

— Но защо точно тази сватба? Защо в тази нощ?

— Защо просто не ми кажеш? — попита Дена, като разтриваше челото си. — Не се опитвай да ме дразниш, та да получа някакво внезапно просветление, както би направил моят учител.

— Съжалявам — почувствах как отново се изчервявам от смущение.

— Не е необходимо. Обикновено нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да си разменяме остроумия, но денят беше дълъг, а и главата ме боли. Така че давай по същество…

— Става дума за онова, което Маутхен е намерил, докато е разкопавал старата крепост, за да търси камъни — казах аз. — Изровил е нещо от развалините и е разпространявал клюки за него в продължение на месеци. Чандрианите са чули за това и са се появили, за да откраднат предмета — със замах довърших аз.

— Нещо не се връзва — намръщи се Дена. — Ако всичко, което са искали, е този предмет, са могли да изчакат да мине сватбата и да убият само младоженците. Щеше да е доста по-лесно.

— Права си — това леко помрачи ентусиазма ми.

— Би звучало по-логично да са искали да се отърват от всички, които знаят нещо за това. Като стария крал Селон, когато мислел, че регентът му ще разкрие измяната му. Избил цялото му семейство и изгорил имота му, за да е сигурен, че нито дума няма да се разчуе и никой няма да може да намери каквото и да е доказателство. — Дена махна на юг. — Тъй като всеки, който знае тайната, е щял да присъства на сватбата, чандрианите са могли да влязат, да избият всеки, който е чул нещо, и да разрушат или откраднат предмета, какъвто и да е той. — Тя направи движение с ръка. — Чиста работа.

Седях като зашеметен. Не толкова от онова, което беше казала Дена, макар, разбира се, предположението й да бе по-добро от моето. Спомних си какво се бе случило на трупата ми. Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят… Те не бяха убили просто родителите ми. Бяха избили всички, които са били достатъчно близо, за да чуят дори и само част от песента.

— Ще те оставя да разсъждаваш върху огромната ми мъдрост, докато спя. Събуди ме, когато имаш нужда да разбереш нещо друго. — Дена се уви в одеялото ми и се сви с гръб към огъня.

Успях да остана буден само благодарение на усилие на волята. Денят ми беше дълъг и изтощителен. Бях яздил стотина километра и след това бях вървял пеш още десетина. Но Дена беше ранена и се нуждаеше повече от сън. Освен това исках да наблюдавам за всякакви други следи от син огън на север.

Такива нямаше. Поддържах огъня и разсеяно се чудех дали в Университета Уил и Сим са били обезпокоени от внезапното ми изчезване. А Аруил, Елкса Дал и Килвин? Щяха ли да се зачудят какво ми се беше случило? Трябваше да оставя бележка…

Нямаше как да разбера колко време беше минало, защото облаците все още скриваха звездите. Но вече бях слагал дърва в огъня шест-седем пъти, когато видях, че Дена се сепна и внезапно се събуди. Тя не се изправи веднага, но дишането й спря и видях как тъмните й очи лудо се въртят насам-натам, сякаш все още не можеше да осъзнае къде се намираше.

— Съжалявам — казах аз, най-вече за да й позволя да се съсредоточи върху нещо познато, — да не те събудих?

— Не, аз… не. — Тя се успокои и се изправи до седнало положение. — Изобщо не си ме събудил. Стига ми толкова сън. Искаш ли ти да поспиш? — Тя разтърка очи и ми хвърли поглед над огъня. — Глупав въпрос — изглеждаш ужасно. — Започна да отвива одеялото. Ето…

— Задръж го. Плащът ми върши достатъчно добра работа. — Вдигнах качулката и се излегнах в тревата.

— Какъв кавалер — леко ме подкачи тя и уви одеялото около раменете си.

Сложих ръка под главата си и заспах още докато се опитвах да измисля някой остроумен отговор.

* * *

Разбудих се от някакъв неясен сън, в който вървях по оживена улица, за да видя над себе си руменото лице на Дена, върху което играеха острите сенки, хвърляни от огъня. Като цяло това беше доста приятен начин да се събудиш.

Тъкмо се готвех да кажа нещо в тоя смисъл, когато тя допря пръст до устните си, което ми подейства влудяващо по много различни начини.

— Тихо — прошепна тя. — Ослушай се.

Седнах.

— Чуваш ли го? — попита ме тя след малко.

Наострих уши.

— Чувам само вятъра…

Тя поклати глава и ме прекъсна с махване на ръка.

— Там!

Сега вече го чух. В началото помислих, че е шум от падащи камъни, които се търкаляха надолу по хълма, но не беше това. Звукът не заглъхваше постепенно, както би трябвало да стане. По-скоро беше като шум от нещо, което влачеха нагоре по хълма. Широкото ни огнище беше пълно догоре с блещукащи въглени.

Точно в този миг чух нещо недалеч надолу по склона… Ако кажа, че съм чул звука на чупеща се клонка, ще ви излъжа. Когато човек, който се движи през гората, счупи клон, се чува кратък остър пукот. Това е така, защото клонът, който човек счупва по случайност, е малък и се счупва бързо.

Онова, което чух, не бяха чупещи се вейки. Беше продължителен пукащ звук — подобен на шума, който издава дебел колкото крак клон, когато е отчупен от дървото — креек-керррка-кррааккк.

След това, докато обръщах поглед към Дена, чух другия звук.

Как да го опиша?

Когато бях малък, майка ми ме заведе да видя една менажерия в Сенарим. Това беше единственият път, когато бях виждал лъв, и единственият път, в който бях чувал рева му. Другите деца в тълпата се уплашиха, но аз се засмях възхитено. Звукът беше толкова дълбок и нисък, че можех да почувствам как гърдите ми завибрираха от него. Това усещане много ми хареса и си го спомням и до ден-днешен.

Звукът, който чух близо до Требон, не беше лъвски рев, но го усетих по същия начин върху гърдите си. Беше сумтене, по-дълбоко и от рева на лъва. Повече приличаше на звука на гръмотевицата, който се чува в далечината.

Счупи се още един клон почти на билото на хълма. Погледнах в тази посока и видях някаква огромна форма, която се очертаваше неясно на светлината от огъня. Почувствах как земята под краката ми леко потрепери.

Дена се обърна към мен, очите й бяха разширени от паника.

Хванах я за ръката и се затичах към отсрещната страна на хълма. В началото Дена тичаше с мен, но после спря, когато видя накъде се бях насочил.

— Не бъди глупав — изсъска тя. — Ще си счупим вратовете, ако тичаме надолу в тъмното — тя се заозърта лудо наоколо, след това вдигна поглед към близките сиви камъни. — Качи ме там и след това аз ще те издърпам горе.

Сплетох пръсти, за да й направя стъпало. Тя сложи крака си върху него и я повдигнах толкова рязко, че почти я подхвърлих във въздуха и тя успя да се хване за ръба на камъка. Изчаках за миг, докато тя преметне крак върху скалата, след това метнах торбата си на рамо и започнах да се катеря нагоре по страната на масивния камък.

Всъщност по-скоро трябва да кажа, че се опитах да се изкатеря нагоре. Скалата беше толкова изгладена от времето, че ръцете ми нямаше за какво да се задържат. Плъзнах се обратно към земята, а пръстите ми напразно драскаха по повърхността й.

Хукнах към другата страна на арката, скочих върху един от по-ниските камъни и след това скочих отново.

Ударих се толкова силно в скалата с цялата предна част на тялото си, че си изкарах въздуха и халосах лошо коляното си. Ръцете ми се вкопчиха във върха на арката, но не успяха да открият там нищо, за което да се задържат…

Дена ме хвана. Ако това беше някаква героична балада, щях да ви кажа, че тя бе сграбчила здраво ръката ми и ме бе издърпала в безопасност. Но истината е, че тя улови ризата ми с едната си ръка, а с другата здраво хвана косата ми. Тя ме дрънна силно и ме задържа да не падна достатъчно дълго, та да успея да се захвана и да се изкатеря до нея на върха на камъка.

Докато лежахме там задъхани, надникнахме през ръба на скалата. Под нас, на върха на хълма, тъмната форма се бе насочила към кръга от светлината на огъня ни. Полускрита от сенките, тя изглеждаше по-голяма от всяко животно, което някога бях виждал — огромна като претоварен фургон. Беше черна, с масивно като на бик тяло.

Приближаваше се със странно влачене, което не приличаше на движението на бик или кон. Вятърът раздуха огъня и го накара да се разгори. Тогава видях, че фигурата движеше едрото си тяло ниско над земята, с крака, разположени отстрани като на гущер.

Когато тя се доближи още до светлината, вече нямаше как да бъде сбъркана. Това беше огромен гущер. Не дълъг като змия, и тумбест като парче шлака. Дебелият му врат преминаваше в глава с формата на масивен плосък клин.

Той измина разстоянието от билото на хълма до огъня ни наведнъж и с неочаквана бързина. Отново изсумтя с дълбок като тътена на гръмотевица звук, който усетих върху гърдите си. С приближаването си гущерът мина покрай другия сив камък и аз осъзнах, че очите не ме лъжат — той беше по-голям от сивия камък. Раменете му бяха високи повече от два метра, а тялото дълго към пет. Беше голям колкото каруца и едър колкото дузина бикове, събрани заедно.

Мърдаше огромната си глава нагоре-надолу и отваряше и затваряше широката си уста, вкусвайки въздуха.

След това избухна син пламък. Внезапната му светлина беше заслепяваща и чух как до мен Дена извика. Бързо наведох глава и усетих как над нас премина вълна от топлина.

Разтърках очи, отново погледнах надолу и видях нещото да се приближава по-близо до огъня. Беше черно, люспесто и огромно. Отново изсумтя с гръмотевичен звук, след това разклати глава и издиша нова огромна вълна от синкав пламък.

Беше дракон.