Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (21)

Песента на ветровете

По време на цялото ни пътуване към Ябла ветровете са свежи и попътни и рядко гребците улавят греблата. Никакви облаци не закриват слънцето, което без почивка кръжи над нашия свят, и рядко съм усещал такава топлина по море. Седим голи до кръста и се печем на слънцето, а издутото платно леко потръпва под утихващия вятър. Висока и стройна стои Арук на кърмата и се полюлява заедно с кормилото под напора на вълните.

Всичко, което тя има върху себе си, са мокасините и късата пола от тюленова кожа, която се вее около коленете й. През време на пътуването светлата й кожа е придобила златист цвят, а косата й блести почти като бяла на синия небосвод.

Седя в сянката на платното и се унасям, ала трудно ми е да откъсна очите си от Арук, която от ден на ден ми изглежда по-красива. И на гърдите ми е болно като си помисля, че това същество е моя жена и въпреки това недостижима за мен като някакво божество или някоя небесна звезда. Това, което изпитвам сега към нея, не може да се сравни с никое друго чувство. Няма думи, които биха могли да опишат, и няма песен, която би могла да възпее колко скъпа ми е тя. Нещо като ураган бушува в мен, приисква ми се да стана и да крещя, а същевременно стискам безпомощно ръцете си.

Понякога тя ме поглежда и ми се усмихва и тогава ми се струва, че всички чудеса на света проблясват от сините й очи. Сякаш казва, че омразата се е стопила, че сърцето й се е преобразило. Но толкова трудно е да се повярва в такова голямо щастие, че много се пазя да не се поддам на измамливата надежда.

В пролива на Ябла ледът блести както в миналите години и ревът на моржовете кънти на вятъра, докато се носим към нашите стари ловни полета.

Сега гребците седят на пейките напрегнати и е бдителни очи, готови да сграбчат греблата, щом като им дам знак. Всички сме гладни и жадуваме за плячка, защото никой не е хапнал, откакто напуснахме празника на слънцето в Латулук, и когато виждаме първото стадо моржове да се гмурва от леда в морето, става ненужно да подбуждам с викове гребците да вложат всичките си сили. Греблата блестят на слънцето и макар броят им да е два пъти по-малък от по-рано, не мога да се оплача от скоростта. Ху-вик и Мала са на задния чифт гребла и определят такта. Убеждавам се, че двамата не се шегуват въпреки младостта им, защото Овул и Ирак трябва да положат големи усилия, за да настигнат бързите им удари. Добри мъже имам на греблата.

Когато първият морж се появява на повърхността да поеме въздух, стрелям, може би по-скоро за да принудя животното пак да се скрие под водата, отколкото да го улуча. И когато то се появява отново, ние сме вече по-близо до него. Опитвам да хвърля харпуна, макар разстоянието да е доста голямо. Влагам всичките си сили в хвърлянето и харпунът профучава светкавично в дълга дъга. И когато до ушите ни достига пляскащият звук от забилия се в сланината харпун, мъжете на греблата се провикват тържествуващо. Радвам се, че те са доволни от хвърлянето ми и спускам в морето плувните мехури.

Сега започва лудо преследване на плячката. Арук набляга с цялото си тяло кормилото, за да издържи острите завои, и подвиква на мъжете, докато греблата разпенят водата край бордовете.

Когато животното отново се показва, разстоянието е все още голямо, но аз държа сигурно пушката и му пускам смъртоносния изстрел в тила. Звярът изчезва бавно в дълбочината и Арук отправя лодката към нашите плувни мехури, които се люлеят спокойно върху вълните.

Нашият лов започва щастливо и ние пеем и се смеем, докато завързваме плячката. Арук се взира към леда и точно когато заповядвам на гребците да насочат лодката към брега, чувам я да вика:

— Нун-нок! Бяла мечка!

Арук има силни очи и едва след като ми показва с ръка, успявам да различа бялата мечка, застанала на края на леда с извита глава. Двоумя се дали да се опитаме да я докопаме, или ще бъде по-добре да се оправим към сушата с това, което вече притежаваме, но Арук съвсем и не пита, тя отправя лодката по протежение на леда към онова място, където видя мечката.

Когато приближаваме, мечката ни забелязва и побягва по леда. Пускам един изстрел по нея, но разстоянието е доста голямо и е трудно да се каже дали съм я засегнал. Арук иска да отиде и провери дали съм улучил и е толкова настойчива, че трябва да се подчиним на волята й.

Тя отправя риболовната лодка до едно ниско място на ледения ръб, после скача и почва да се катери между ледените блокове, а аз вземам пушката и тръгвам след нея.

Тъмни петна от кръв ни показват, че куршумът е попаднал на целта, затова извиквам на мъжете да гребат с моржа към сушата, а след това да се върнат и да ни вземат. Защото ние вече горим от желание да намерим мечката.

Слънцето излъчва особено сияние, което сякаш се носи от всички страни, и когато се оглеждаме, откриваме, че над нас са изникнали огромни облаци, отразяващи многоцветната светлина върху леда. Това не са добри признаци. Аз не зная друго място, където бурите да са така силни и ужасни, както тук в пролива на Ябла.

Бързаме по кървавата диря, която лъкатуши между ледените блокове, и когато намираме мечката, не се бавим никак, а почваме да й дерем кожата. Нашите ножове работят бързо и сръчно, но бурята е по-бърза и тя ни връхлита, още преди да сме отделили кожата от мечката.

Слънцето изчезва и около нас става почти тъмно. Виещият вятър е студен като в зимна нощ и носи сняг, който шиба полуголите ни тела. Мрачно предчувствие ме обзема, но ние довършваме одирането на кожата, лягаме върху топлото тяло на мечката и се завиваме с кожата й.

 

 

Сега ни е добре, не мръзнем и докато мечката изстине, бурята ще се размине, защото летните бури в пролива на Ябла обикновено не траят дълго. Смятаме, че мъжете сигурно са стигнали до сушата още преди бурята да ги е настигнала, така че не си създаваме грижи за тях, а се смеем и шегуваме по повод чудноватото ни легло. Никога преди това не сме лежали така близо един до друг.

Скачам изведнъж, понеже чувам, че около нас започва да трещи. Снегът ми пречи да виждам надалеч, но когато усещам, че ледът се люлее, разбирам какво става — бурята е раздвижила леда. Тя може би ще го начупи на парчета. И като си представям това, обхваща ме голям страх. Тогава не ни очаква нищо друго, освен смърт в морето.

Свивам се под напора на вятъра и се вслушвам в пукотевицата на леда. И тогава се чува един трясък, който заглушава всичко друго, грамадни ледени блокове се сблъскват и на един хвърлей с харпуна от нас се разтваря дълбока цепнатина в леда. Тя се разширява с голяма бързина и скоро виждам как кипи водната пяна над ръба на леда.

След нов трясък виждам да зейва една пукнатина съвсем близо до мястото, където лежи Арук. Вдигам момичето на крака и повличам мечата кожа с нас, като се стремим с най-голяма скорост да се спасим от новата опасност. Ледени късове се търкалят в цепнатината, водата се пени и бучи с бурята и снега около нас, докато ние бързаме навътре в ледения блок.

Обаче сега сме вече в плен на голямата беда. Накъдето и да отидем, ние се сблъскваме с кипяща вода, а леденият къс, върху който сме застанали, се клатушка като лодка под краката ни. Сега разбирам, че това е краят и ужасът забива ноктите си в мене. Увивам Арук в мечата кожа и я поставям да легне. Тя ме прегръща и не ме пуска.

— Ако сега трябва да умрем, Канук — казва тя, — искам преди това да узнаеш нещо. У мене вече няма омраза, всичко тежко и мрачно отлетя — аз те обичам — обичам те повече, от когато и да било! А при това аз те обичах, още когато играехме като деца в Латулук. Прости ми, любими, любими!…

Бурята заглушава онова, което тя иска да каже, ридания я надвиват и разтърсват тялото й. Но това, което вече е казала, е достатъчно за мен — тя не ме мрази вече. Арук ме обича!

Мисълта, че това е вярно, ме изпълва с неописуемо щастие. То прави да млъкнат бурите и гръмотевичният шум, то прогонва студа от треперещото ми тяло, то отнема целия ужас от съществото ми и ме изпълва с такова силно желание да живея, че струва ми се, бих могъл да преодолея всички злини и превратности на света. Аз победих омразата в сърцето на Арук, значи, ще преодолея и това.

Но след малко друга мисъл ме пронизва. Може би тя го казва, само за да ме зарадва в последния ми час, може би нейната вътрешна доброта й дава смелостта да умре с лъжа на устата? И тази мисъл отново ми отнема цялата радост.

Сега пак чувам трясъка и студът отново впива нокти в тялото ми. Разбунтуваното море отчупва парче след парче от ледения къс и разпенените: вълни са така близо, че пръски от пяната ни достигат. Сега краят не може да е вече далеч.

Нещо като удар преминава през леда — ние се търкаляме — нещо ни вдига — около нас се тряска и гърми, пее и бръмчи и звънти като хиляди църковни камбани. Това е последното. Потъвам в някакъв голям мрак.

Що е това, което ме обкръжава сега? Що е това, което притиска гърдите ми и запушва гърлото ми? Кой ми отнема живота?

Морето е това.

Чувствувам остра нужда от въздух, солената вода гори в носа ми. Ръцете на Арук все още ме държат и когато достигаме светлината, виждам, че сме издигнати от една ръмжаща вълна. През снежната виелица прозира нещо високо, тъмно. Това са крайбрежните скали.

Два пъти морето ни изхвърля на брега и два пъти ни връща назад. Но на третия път успявам да се вкопча и ние оставаме на брега. Докато дойде следващата вълна, аз вече съм извлякъл Арук от кипящата водна пяна.

Тя лежи като тюлен на снега, дави се и се вие, плачевно е състоянието й, но тя е жива. Арук е жива! И двамата се спасихме живи и здрави. Ние победихме морето! И на тази беда дойде краят.

Арук кашля и идва на себе си. Тичаме по снега край брега и при всяка наша крачка водата весело пляска в мокасините ни. Това, което току-що се случи, ни изпълва с такива чудновати мисли, че не намираме думи за онова, което изпитваме. Но колкото и да тичаме, не можем да се отървем от студа, който измъчва телата ни.

Бурята отминава така бързо, както беше дошла. Вятърът утихва, снегът спира да вали и слънцето отново пробива през облаците. Морето се синее, ледените късове кънтят и се смилат от разпенените вълни, а когато и последните снежни облаци се измитат, можем да виждаме над целия пролив.

Сега слънцето пак топли, снегът по брега бързо се стопява и ние сядаме на скалите, изстискваме водата от дрехите си и се питаме къде може да е риболовната лодка с останалите.

Но не след дълго виждаме сиво-кафявото платно да се люлее над вълните от другата страна на пролива. Вече са тръгнали да ни търсят.

Те се отправят към натрошения плуващ леден блок, който е изтласкан далеч в морето, но когато забелязвам, че обръщат носа на лодката към нас, разбирам, че очите на Ху-вик са ни открили. Голото тяло на Арук се откроява почти бяло върху тъмните скали, а рядко се среща човек с така силни очи като Ху-вик.

Наближавайки брега, те ни поздравяват със силни викове, а ние изтичваме към тях през крайбрежните вълни.

Когато отново седим в лодката и весело разговаряме с другите, това, което ни се случи, не ни изглежда вече така чудно. Наистина ние загубихме една пушка и една мечка и това естествено е неприятно, но тук на Ябла нашият народ от далечни времена се е борил за своето съществувание и мнозина са имали по-лоша съдба. Всички, които са оставили тук живота си, биха могли да разкажат за подобни неща.

Скоро седим на брега и печем месо, докато чайките кряскат над кървавите парчета, а слънцето и вятърът галят телата ни. Задоволяваме глада си и откриваме, че две ценности не са ни ограбени: животът и радостта.

Ловът на моржове при толкова малко мъже е уморителен, макар да не може да се оплачем, че няма достатъчно плячка. Но само с четирима на греблата не можем да добием онази скорост и сила, които са ни нужни, когато вятърът не е благоприятен, и често се налага дълго преследване, докато успея да дам смъртоносния изстрел. Дланите на гребците са изранени след многодневните усилия, Арук е неразговорлива и уморена от многобройните напрегнати, изтощителни движения на кормилото и платното. Най-сетне намирам, че уловът е достатъчен.

Сега ние се приготовляваме за обратния път и натоварваме лодката толкова, колкото може да носи, преди да обърнем носа й отново към Латулук.

Моржовите кожи застиламе върху товара, а моржовите зъби висят привързани на борда и звънтят при клатушкането по вълните. Нека се разбере още отдалеч, че не се завръщаме у дома с празни ръце.

Сега най-първо трябва да си отпочинат гребците, а после да потеглим по обратния път. Сменям Арук на кормилото и тя блажено се усмихва, сгушва се в краката ми и казва, че ще спи, докато чуе лая на кучетата в Латулук. Това й е наистина нужно, милата.

Всички спят и само подрънкването на моржовите зъби по бордовете на лодката нарушава тишината около мен. Аз също чувствувам умора и мислите текат лениво в главата ми. Но съм доволен от лова и задоволство ме изпълва, че сме си осигурили онова, от което се нуждаем. Догодина може да се наложи по-голям улов, защото сега съществува надеждата, че дотогава ще има повече муцунки, които ще искат храна. А в по-следващата година още повече. Когато видя отново малки деца да пърхат около селските иглута, ще се уверя, че съдбата се е променила и че животът си пробива здрав и постоянен път в Латулук. И чак тогава ще изпитам истинска радост, че съм вожд.

Обаче мислите ми се въртят най-вече около жената, която лежи в краката ми. Тя е светлина и въздух за мен, тя шуми в кръвта ми и пее в гърлото ми. Тя е най-скъпото, което зная. Тя е моя радост и моя скръб.

Все още не зная какво да мисля за думите, които тя ми каза в онази бурна нощ, когато вече смятахме, че животът ни е към края си. Не е леко след всички удари на съдбата, които съм преживял, да повярвам на подобно щастие. Но аз видях добре, че тя иска да прави всичко, за да бъде добра към мен. Какво е в сърцето й, не мога да видя и за това тя не е виновна. Горя от желание да го разбера, но трябва да се въоръжа с търпение.

Когато виждаме дим от огньове край брега на реката, разбираме, че са ни забелязали и че сега всички бързат да подготвят тържеството за благополучното завръщане.

Първият, който ме поздравява, когато слизам върху скалата на брега, е Мегалик. Не е леко да се задържа на крака от неговите радостни скокове, той не ме оставя на мира, докато и двамата не се търкулваме на пясъка, ближе лицето ми и вдига шум като разлудяло се дете.

Пана се клатушка край жените и старателно им помага в работата около котлите и тиганите. Старецът изглежда в най-добро здраве и личи, че Урга му е влязла под кожата. Той не може да намери достатъчно силни думи, когато иска да изрази мнението си за жените от Унивак. Дълго бил живял, казва той, но такива жени никога не бил срещал. С това не искал да каже нищо лошо за умрелите. Но при тези нови жени положението било такова, че трудно можело да се определи коя работа се удавала по-добре на ловките им ръце. Сръчността им всеки път наново го хвърляла в учудване. Те държали копието при лова на сьомга така сигурно, както иглата при шиене и лъжицата в котела. Те имали чевръсти ръце и добър характер и не били опърничави. И макар да са се изнурявали от работа през целия ден, вечерта не били уморени и студени в постелята. Те притежавали голяма сръчност и в милувките.

Но когато Пана стига в хвалебствения си химн до това място, Овул почуква прадядо си по рамото и го запитва докъде се простират познанията му.

— Ако ли се окаже — казва той, — че знаеш нещо вън от обсега на твоята Урга, тогава си свършен, старче!

Но Урга го успокоява. Той нямало защо да се опасява. Защото ако би подушила нещо, за което загатвал Овул, тя самата щяла да се погрижи Пана в най-скоро време да отиде на спокойствие при останките на дедите си. И при тези думи лицето й придобива такова убедено и решително изражение, че никой не може да се усъмни. Това успокоява Овул и връща доброто му настроение.

Въжетата за сушене са вече опънати и са се огънали от тежки редове сьомга, ето защо мога да се убедя, че хвалебствията на Пана по отношение на жените не са били казани, само за да им се докара. Където и да отида, цари ред и чистота. В тревата около селските огнища няма разхвърляни купчини кокали и мидени черупки и нужникът е чист и посипан с пясък, прътовете на сушилните са подредени добре, каяците лежат в чисти редици, блестящо намазани.

Съвсем очевидно е, че Пана има добри основания за хвалебствията си по отношение на жените. И хубаво е чувството човек да си е пак у дома.

Слънцето е залязло зад Вълчите зъби, но въздухът е мек и спокоен. Димът от огнищата се издига право към нощното небе и там, където две от жените клечат пред котлите, червените пламъци се открояват в дрезгавината. Това са Пепалик и Феодора, които довършват последните приготовления за тържеството, и ясните им гласове лесно се разпознават, когато пеят старата любовна песен от Унивак:

„Ще приготвям храната ти,

ще галя косата ти,

ще деля постелята ти,

ще раждам децата ти,

но любовта ти не ще деля.“

Кискат се тайнствено другите жени край прътовете, където се окачват дарове върху меча кожа. И Арук стои там, но не мога да повярвам, че тя има нещо за даряване. Та тя не е имала никакво време да шие и затова не очаквам подарък за мен.

Но когато жените идват с кърпите си, завързват и моите очи. И аз съм първият, когото подканват към прътовете за дарове.

Много веселба пада и дълго трябва да опипвам, докато утихне смехът. Последното, което чувам, е гугукащият смях на Арук, а когато настъпва тишина, държа нещо в ръката, което прилича на пояс. Свалям превръзката си и виждам, че това е главатарски пояс — най-хубавият пояс, който съм виждал някога! Цветовете сияят като цветя и плетката е изкусна и здрава. Гривните от моржови зъби са гладко излъскани и върху ножницата е пришит знакът ми в червено и жълто.

Сега поглеждам към Арук и тя идва засмяна към мен. Тя сваля стария ми пояс, изтегля ножа и го поставя на новия ми пояс, който, както казва тя, трябва сам да си поставя. След това хвърля стария в огъня, защото един износен главатарски пояс не бива да лежи захвърлен някъде.

— Желая — казва тя — новият пояс да бъде носен от един щастлив вожд. Аз го изплетох в Талмик, преди още да зная как ще се развият нещата с нас, но вътрешно се надявах, че ще бъде носен от теб, Канук. Вярвай ми сега, като ти казвам, че никой не е по-щастлив от мен, когато това се изпълни.

Не се съмнявам, че тя е доволна, заради своето племе, но що се отнася до самата нея, все още нищо не зная.

Жените шетат около огньовете, разнасят супи, чиито приятни миризми дразнят обонянието ни. Храним се до пукване, носят се шеги и весели приказки, а в това време нощта ни обгръща топло и приятно. Светлината на огъня се отразява върху голите ни до кръста тела и хубавото ядене възбужда радост и добро настроение.

Урга разчупва мозъчни кокали и ги поставя пред Пана, който яде, докато почва да пъшка и хълцайки, се просва на тревата. Той е съчинил нова песен, която сега изпява о голяма сериозност, така както е легнал:

„Тежка беше съдбата,

но дадоха боговете

способни жени

на земята на Латулук,

мъже да намерят

и синове да откърмят.

Срещу тъмните сили

завързаха своята сила

със защитните възли —

звезди, покровителки

на земята на Латулук!“

Старецът приема с удоволствие похвалата, с която награждаваме песента му, и поглаждайки доволно рядката си брада, се надига и взема тъпана между коленете си.

Леко се носят стъпките на жените по тревата, когато се покланят и въртят в танца около огъня. Тялото на Арук е като игрива вълна за очите ми, а стройните й крайници са като песен за наслада и радост. Никой не танцува като нея. Гъвкава като невестулка се носи тя в кръг, отскоква бързо като орел и всеки, път, когато кръгът на танца я води към мен, тя отправя продължителен поздрав на вожда, като се навежда толкова ниско, че косата й почти достига до земята. Когато се изправя с полюляващи бедра и с ръце, протегнати към мен като за прегръдка, виждам осветените й от огъня закръглени гърди и изпитвам копнеж буен и горещ като буря.

Сега започва играта на гоненица.

Когато идва ред на Арук, тя хвръква като стрела през цветята и аз не се поколебавам да я последвам. Тя е най-бързоногата жена, която зная, но от моята бързина не ще се отскубне. Сигурен съм, че ще я настигна, но не бързам да сторя това.

Този път тя не поема пътя към крайбрежните скали, тя тича покрай тях, нататък към тундрите край морето. Лудешката гонитба продължава през могилки и поляни. Понякога Арук ме допуска съвсем близо, но тъкмо преди да я хвана, тя ускорява крачките си и избухва в предизвикателен смях, като се хвърля настрани. Навежда се, отскубва ми се и почва да прави най-различни хитрини, като забелязва, че искам да привърша тая гоненица. Струва ми се, че протягам ръце към някаква сянка.

Но най-сетне я улавям. Задъхана, тя лежи в ръцете ми и устните й се отварят в усмивка, когато я притискам към мен. Гъвкавото й тяло ме опиянява, ръцете й обвиват врата ми.

— Канук, вожде мой! — шепне тя.

Сядаме на тревата и аз чувствувам сякаш цялата земя се люлее под мен. Арук глади косата ми и говори и това, което казва, е най-хубавото, за което някога съм мечтал, още когато го смятах недостижимо — нещо, което никога не би могло да надхвърли света на мечтите и копнежите.

— Чуй, любими мой! — казва тя. — Сега искам да узнаеш колко много те обичам и да разбереш защо те поставих на такова тежко изпитание. Някога аз мислех, че не ще мога никога да те спечеля, че ти обичаш друга и че това, което изпитваш към мен, е само страст. И макар това да беше вярно тогава, сега зная, че ти много си се променил. Защото, ако ти не ме обичаше, нямаше досега да ме щадиш. Не мога да изразя колко съм благодарна и щастлива, че това сега ми е ясно, но се надявам, че ти ще ми простиш мъката, която ти причиних, щом като разбереш какво значение е имала за мен увереността, че ме обичаш. Канук, мили мой…

Седя като на сън, изпълнен от страх да не се събудя. Какво ме направи достоен за това щастие? Кой ми посочи пътя към тази приказна нощ? Кой отвори очите ми и ми изясни всичко това?

Арук е това. Имам толкова много неща на сърцето си, които искам да изкажа, иска ми се да викам и да пея, но от устата ми не излиза нито дума. Поглеждам я само, като че ли никога по-рано не съм я виждал. Когато обхващам с длани гърдите й, тя затваря очи и се усмихва под милувките ми. Все още се страхувам, че всичко това може да не е истина — че това е нова лукавост от нейна страна.

Но тя не бяга вече. Тя шепне топли любовни думи и с желание се отдава послушно на ръцете ми…

 

 

Сладкото опиянение на прегръдката все още ни изпълва, когато се събуждаме и ставаме. Сега слънцето сияе червено над тундрата. Червена е и тревата, където сме лежали.

Ръка за ръка крачим към морето. Никой от нас не казва ни дума, защото и двамата сме така изпълнени от чудото, което стана, така странно успокоени и задоволени, че се стремим само към мълчание и покой.

Изкачваме една от скалите, която се спуска стръмно към морето, гледаме как прибоят се търкаля към брега и това като че ли отново ни събужда. Но щастието ни не намалява.

Утринният вятър припява в ушите ми, дъхът на сол и водорасли ме кара да вярвам: това не е сън. Тук съм, у дома си, тук е моята страна. Жената, която държи ръката ми, е Арук. И най-тежкото извоювах.

Тогава ловният вик изскача от устата ми. Всичко, което изпълва гърдите ми, сега се освобождава. Арук отмята назад глава и се присъединява към мен. Виждам как гърлото й трепти, докато нашите ликуващи викове се леят над морето.

Канук съм аз, Синът на ветровете.