Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (10)

Не си съвсем с ума си, Канук!

Лениво се връщат мислите в главата ми, когато светлината побеждава съпротивата на очите. Слънчевите лъчи са запалили червената покривка на леглото и тя гори като огън край нас. Лицето на Ода е така близо до моето, че косата й гали бузата ми, тя спи спокойно, дълбоко. Нощните спомени нахлуват в мен като вълните на щастието, и аз изпитвам почти страх, че нещо би могло да се случи и да ми ги отнеме. Бузите на Ода цъфтят върху ръката ми, и като я целувам, тя отваря бавно очи.

— Канук, вожде мой! — шепне тя и ме милва по шията. — Каква чудна нощ! И какво щастие, че днес е неделя — нищо бързо не ни предстои и никой не ни чака. Само ти и аз…

Когато се прегръщаме, изпитвам чувството, сякаш цялото блаженство на земята и небето се прелива в мен от мекото й тяло. Необяснимото чудо ни притегля в омайващото си упоение. Задъхваме се от щастие и замираме в безмълвно задоволство.

Това ли е целта, към която съм се движил, откакто направих първите си стъпки около бащиното иглу? Това ли е целта, за която винаги съм копнеел, без да го съзнавам? На тук се насочиха пътищата ми след всички чудни лутания. Те преминаха през разочарования и мъчително безпокойство и трябваше да се покрия с грях и лекомислие, преди да достигна целта си.

Тук, върху тази кървавочервена покривка открих крайния предел на живота и на греха. Никога не ще мога да се издигна по-високо, и едва ли ще мога да падна по-ниско.

Аз, който толкова се стараех да изпълнявам повелите на белия бог, се превърнах сега в човек, който най-често му противодействува. Толкова силата на дявола и на белите хора ме е покорила. Че поставям знака си върху всички онези карикатури, които Тревор нарежда да се правят за разпнатия, е сигурно най-черният от греховете ми, но това, което се случи сега, приключението, на което се отдадох с такава готовност, не е далеч от него.

Възможно е сърцето ми да се е вкоравило вече, защото не мога да изпитам истинско разкаяние за онова, което сега се случи. И даже, ако ще трябва да горя вечно в ада, пак не бих искал да се откажа от това щастие.

Дали страхът от проклятието и душевната мъка така притискат гърлото ми? Въздухът в стаята е душен и тежък. Ставам, отварям прозореца, през който нахлува слънцето, и гледам лежащия под мен град, празнично спокоен и спящ, с почти безлюдни улици. Ето че камбаните на католическата църква започват да призовават за утринна литургия, и вълните на металните звуци преливат прозореца, изпълват стаята на Оле с гръмливия си хор, и това ми звучи като някаква проповед за второто пришествие, произнесена, за да пречисти тази стая и да прогони от нея греха и дявола.

През последните месеци не съм ходил често на църква, но сега, чувствувам го, трябва да отида.

Сядам на леглото и откривам на Ода душата си. Тя казва, че разбирала тревогите на моята вяра, но че не би трябвало това да помрачи щастливата ни сутрин. Тя се смее и съвсем не изглежда смутена от страха божи. Въпреки това, не мога да повярвам, че Ода, която е изпълнена с такава доброта, е лоша жена. Но тя казва, че не вярвала в ада. Тя ме хваща за ръцете, моли ме да вярвам в божието милосърдие, и ми обещава да ме придружи в църквата.

Димът от тамяна се издига на сини облаци към купола, и песента на детския хор зазвучава радостно, почти тържествуващо, показвайки, че дългата служба привършва. Светлината на утринното слънце се процежда през многоцветните стъкла на шарени ивици в задимения въздух. Един от тези лъчи пада върху русата глава на Ода, която е седнала в женската половина, и косата и гори като огън в тъмното. Тя държи главата си високо изправена и нито, веднъж през време на молитвата не виждам да се навежда. Когато песента свършва, отивам към изповедната стаичка и заставам на опашката. Ода поглежда учудено, а аз се чувствувам някак особено до изповедната стаичка и чувайки отвътре мърморенето и звъна на парите.

Когато идва моят ред, влизам в тъмната стаичка и затварям вратата зад себе си. Опипвам за изповедното столче, което трябва да се намира пред завесата, разделяща ме от светия човек. Той седи от другата страна и търпеливо чака онова, от което сърцето ми иска да се облекчи.

Имам много неща за изповядване, но най-дълго се задържам на големия грях, който ежедневно извършвам при Тревор с карикатурите на разпнатия. Ала свещеникът въпреки това не ме разбира. Той казва, че е виждал тези изображения и не е намерил нищо нередно в тях. Господ съдел всекиго според способностите му, казва, и той, свещеникът, бил сигурен, че това, което съм вършел, все пак служело на една добра цел. Обаче грехът от последната нощ по-трудно щял да намери опрощение. Никой грях не бил по-голям от греха на блудството, и някаква голяма жертва щяла да бъде необходима, за да се опростяло онова, което съм извършил.

Моят ужас от думите му се сплита с въпроса, къде съм чувал вече този глас, който звучи в тъмното срещу мен. Това е — да, разбира се, това е същият глас, който ми каза: „Бих искал да имам снимка за спомен от вожда на Латулук!“ Невъзможно е двама души да притежават този глас!

— Сине мой, времето тече, а има и други чакащи, които искат да ми разкрият сърцата си. Колко голяма е жертвата, която искаш да принесеш днес? — казва гласът зад завесата и издава нетърпение.

Останали са ми още само три двадесетдоларови банкноти, и аз му ги подавам през една цепнатина на завесата. Той пошумява малко с тях и след това казва:

— Жертвата ти е добра и ще задоволи всевишния. Грехът ти е опростен. Иди си в мир, сине мой, и недей повече да грешиш.

На излизане от църквата Ода плъзга ръката си под моята. Крачим мълчаливо по пясъчната алея към улицата, и като минаваме край няколко облечени в бяло деца от църковния хор, които продават църковни вестници, изваждам последния си сребърен долар и купувам един вестник. Протегнал съм си ръката, за да получа остатъка от парите, обаче момчето от хора се прави, че не вижда и се отдалечава. Поглеждам смутено след него.

— Не мислех, че си толкова загубен! — ми казва Ода и изтичва след момчето. То връща с неудоволствие парите на Ода, която ги пуска в джоба ми и продължаваме пътя си. Но тя не ме хваща вече под ръка, погледът й е сериозен и почти недружелюбен, макар че говорим за незначителни неща.

Сядаме на пейка под дървото, хвърлило сянката си чак на улицата срещу църквата, аз отварям вестника и това, което виждам вътре, ме кара да си глътна езика. И Ода се навежда, за да види.

— Та това си ти, Канук! — извиква тя и хваща вестника, за да го четем заедно.

Снимката заема почти половин страница. Един човек, облечен в парка от еленова кожа, държи разпятие в едната си ръка, а с другата се кръсти. Това изглежда смешно и лицемерно. Под снимката се чете: „Набожният вожд, който гравира нашите разпятия (Виж статията на стр. 9!)“

Но статията е най-смешното от всичко. Тя разказва каква благодат носела работата на църквата за нашия народ в Латулук. Нито дума не бях споменал за това. Бях споменал само за църквата и училището в Талмик, където съм срещнал много дружелюбно отношение, че отец Ригор е мъдър и добър човек. Тук пише обаче, че цялото ми племе вярва в белия бог и че любовта му към него е голяма и крепка.

„Купете едно от тези разпятия, и така ще станете щастливи притежатели на истинска ескимоска резба, която с нейната примитивна форма винаги ще ви напомня за вярната любов на тези деца на природата към Него. Същевременно вие извършвате с това услуга на нашите бедни братя, като поощрявате занаята им. Цената възлиза само на дванадесет долари.

Получават се направо от Негово Преподобие Дж. Мийд, Католическата църква, Сийтл.“

Това, което чета, така ме смайва, че ми е трудно да обясня на Ода, по какъв начин се е стигнало до тази снимка. И очите й се разширяват, когато й разказвам за минутите в изповедната стаичка и за гласа, който разпознах там. Страните й загубват цвета си, устните й са тънки, стиснати, когато ме запитва:

— И какво трябваше да платиш за удоволствието, че си раздрънкал нашите тайни?

— Дадох му остатъка от парите, които получих за рисунките — отговарям аз.

— Ти не си съвсем с ума си, Канук! И този, който ти помага, е глупак!

Тя грабва чантата и ръкавиците си и ме оставя, без да каже нито дума за сбогом. Искам да я извикам, но гърлото ми сякаш е затиснато и тялото ми е като парализирано от някакво безпомощно изтощение. Тя се отдалечава от мен с бързи крачки и слънцето осветява стройната й фигура, която се влива и изчезва сред множеството.

Самотен седи сега под дървото вождът на Латулук. Очите му са замъглени от сълзи, а сърцето му е празно и пусто.

Куражът ме напуска, когато влизам в бюрото на Тревор. Вестникът е в джоба ми, исках да го помоля за обяснение — какво са си представяли, като са ме направили за посмешище, само за да спечелят лична облага. Но не зная как да го изразя и единственото, което успявам да попитам, е, кога ще дойде да ме вземе Джибсън. Искам да си отида у дома, казвам аз. И това е наистина единственото, което искам в този момент.

Тогава Тревор се опитва да ме убеди да остана за още една зима. Той ми обещава по-добра заплата, ако се съглася. Обаче той би могъл със същия успех да ме помоли да остана още десет зими. Това е еднакво немислимо. И когато чува, че не мога да се съглася с предложението му, той ме успокоява и уверява, че Джибсън скоро щял да дойде. Той само малко се бил забавил.

Задоволявам се отново с това, да продължа да чакам и пак отивам на работа.

Не срещам вече Ода, и макар че Оле сега отново изниква, тя никога не се показва в ателието. Един ден Оле ме запитва какво съм й направил; тя не искала вече да чува нищо за мен, казва той. Заболява ме от това, но какво бих могъл да отговоря? Оле все пак не би ме разбрал, дори ако бих му разказал всичко.

Един ден Оле ме потърсва по телефона на работното ми място и ме моли да отида при него у дома му колкото може по-бързо. Имал да ми казва нещо важно, за което би трябвало, може би, да говорим насаме. Някакво чувство ми подсказва, че не са добри новините, които Оле иска да сподели с мен, и се опасявам, че се отнасят до Ода. Веднага след края на работния ден аз се отправям бързо към него.

Не се отнася до Ода обаче. Отнася се до мен. Корабът на Джибсън, когато напуснал Сийтл, бил отплавал направо за северна Аляска и нямало да се завърне преди късна есен. Изобщо не е имал намерение за някакво по-ранно завръщане. Аз съм бил излъган. Оле разбрал, че преди зимата щял да замине за Номе още само един кораб, и той напускал Сийтл след три дни.

Оле има много приятели измежду моряците и от тях той е научил за Джибсън и за последната възможност, още през тази година да се стигне горе до Номе. Той знае какво означава това за мен и затова ме е извикал тук, за да може да ми го каже между четири очи. Вероятно той си е помислил, че ще рухна от това ново нещастие. В първия момент аз самият вярвах, че ще стане така — исках да крещя и да изплача гнева и скръбта си — но сега се чувствувам самотен. Решението ми е взето. Тревор трябва сега да ми даде парите, които ми са нужни за завръщането. И той трябва да го направи още тази вечер.

Той има обичай да седи до късно през нощта и като виждам, че прозорецът свети, усещам прилив на горещо задоволство. Той сигурно е сам по това време. А ние двамата имаме да си поговорим за доста неща.

Тревор вдига учуден поглед, когато влизам. Нека, си мисля аз, скоро той ще бъде още по-учуден. Никога не съм се чувствувал така спокоен и решителен.

Изваждам църковния вестник от джоба си, разтварям го върху масата пред Тревор и го питам какво собствено са си мислили в случая. Той се прави, като че ли досега нищо не е знаел за тази работа, засмива се нехайно и казва, че би трябвало да се обърна към свещеника, за да науча каква му е била целта.

Той оспорва също така, че знае нещо около завръщането на Джибсън през това лято, и запазва невинно изражение и спокойни очи. Никъде не мога да го настъпя и гневът ми почва да кипи.

Когато го помолвам да ми даде пари за връщане, той се изсмива късо и казва, че трябвало да уредя това с Джибсън, когато онзи се завърнел. Той, Тревор, не бил поемал задължение да изпълнява обещанието на Джибсън. Все пак, трябвало сам да разбера това, нали? Или съм бил толкова глупав да мисля, че той, Тревор, би пожелал да се меси в сделките на Джибсън! А между другото нищо добро не очаквало ескимоса, който нахлувал в бюрото на един бял човек и му държал тон, като че ли е измамен в нещо. Той ме приютил тук, дал ми дрехи и всеки ден ми пълнел търбуха с храна, откакто съм пристигнал от Севера. Та не съм ли имал срам във въшливото си тяло? Да не би пък да съм си въобразявал, че бих могъл да го сплаша? Той се засмива подигравателно и ми казва, че трябвало да се махна, преди да ме е изхвърлил навън.

Лека-полека бях привикнал на всякакви несправедливости, но подигравката чувствувах като удар в лицето, и тялото ми се напряга като за скок, докато бавно се приближавам към него.

Сега очите му придобиват обезпокоен израз и той отстъпва назад.

— Дай ми парите! — казвам аз.

— Навън, сатана, или ще телефонирам в полицията!

Обаче аз стоя спокойно пред него и изчаквам удобния случай, като междувременно го измервам с око. Той е наистина по-тежък от мен и може би по-силен, но въпреки това аз не се страхувам. Той няма моята ловкост и ръцете ме сърбят да се вкопчат в недостойната му плът.

Когато той вдига телефонната слушалка, аз откъсвам жицата от стената, като очаквам, че сега ще се нахвърли върху мен. Но той още се колебае и се оглежда безпомощно. След това дръпва един линеал, който виси на стената и замахва към главата ми. Без усилие спирам ръката му, хвърлям се приведен към него, жаден за бой, обхващам тялото му и го хвърлям на земята. Той пада с тъп шум на пода, измъквам му линеала от ръцете, и докато той да успее да се изправи на крака, започвам да го употребявам по онзи начин, който искаше да приложи той. Отначало се опасявам, че ще се строши, но се оказа, че линеалът е жилав и от доброкачествено дърво. Тревор вие кучешки под ударите ми, които сега свистят като бързи камшици върху ритащото с крака тяло, и устата ми не престава да съска проклятия над жалкия червей, който сега се гърчи в краката ми.

— Ти, подли лъжецо! Ти, сатанински кръвопиецо! Ти, дяволско оръдие! Прави, каквото искаш, Канук, ми беше казал веднъж. Можеш ли да си спомниш, Тревор? Сега можеш да усетиш какво правя! Ето ти… и пак… и пак!

По-рано, отколкото очаквах, той моли за милост, а аз не мога да бия човек, който трепери за живота си. Обещава ми парите за пътуването, само да го пощадя.

Стенейки, той куцука до бюрото си, охка от болки, изтегля едно чекмедже и започва да търси. Но когато отново се изправя, държи в ръката си револвер, а не пари. И на мутрата му е отпечатано презрително хилене, виждайки смущението ми.

— А сега, Канук, ще отидем заедно в полицията — казва той. — Там ще разкажа една отлична история. Ще имаш доста време да размишляваш за това, което направи, преди да се видим пак…

Аз съм отново излъган. И гневът ми от това е по-голям от страха пред револвера — животът в този момент означава толкова малко за мен — и аз пак се отправям към него.

— Не смееш да стреляш в мен, Тревор! Не смееш…

— Стой, Канук, или стрелям! Аз…

— Не, не смееш, не смееш.

Той ме допуска да се приближа твърде близо — остава ми още само една крачка, когато виждам да се вдига дулото — и ръката ми пада върху оръжието в същия момент, когато се чува изстрелът…

Барутна миризма ми щипе носа, усещам пареща болка в бедрото, докато се боря с него и опитвам да изтръгна револвера от ръката му. Ние падаме и продължаваме борбата на пода, няколко изстрела изгърмяват от оръжието в ръката му. Но никой от тях не улучва друго, освен тавана и стените, и когато най-сетне револверът е в ръката ми, стоварвам приклада върху черепа на Тревор. Тогава той рухва и не помръдва повече.

Седя треперещ на ръба на масата и наблюдавам бялото лице с отворената уста и празните очи. Сега той лежи там, великият, могъщият Тревор. Сега той не ми се подиграва вече. Сега той опозна вожда на Латулук. Смея се така, че в стаята ечи, но не изпитвам радост, това е само нещо, което напира в мен и иска да получи въздух, затова се смея. Главата ми е объркана — мислите ми не намират вече изход, те се въртят около жалкия вързоп, който лежи там на пода — около този презрян дявол.

Почти не забелязвам кръвта, която се стича по крака ми и се превръща на локва върху дъските. И всички тези хора, които стоят на вратата и викат, и се надкряскват, не ми правят впечатление. Аз само седя там и се смея на Тревор.

Един мъж влиза в стаята, навежда се над Тревор, опипва го и се ослушва.

— Умрял! — казва той, оставя една джобна кърпичка върху револвера, който лежи на земята, и го увива, преди да го постави в джоба.

Скоро цялата канцелария е пълна с хора, и двама мъже поставят белезници около китката ми. Нужно ли е двама да извършат такава лека работа, когато аз доброволно им протягам ръцете си?

Колата бърза по улиците на града, отстрани проблясват светлините на прозорците. Сега трябва да се смея за нещо друго: Аз напусках една страна, за да не извърша убийство, и дойдох в друга, където го сторих!

Така се смея, че колата кънти.