Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (2)

Светлината на Талмик

Беше есен и ловът на сьомгата беше свършил, когато майка ми ме изпрати в манастирското училище в Талмик.

Отначало срещнах големи трудности с езика на белите. Не знаех нито дума, освен онова, което бях долавял от търговците на кожи и моржови зъби, когато посещаваха селото и се пазаряха с по-старите. А много от тези изрази съвсем не биваше да употребявам в училището. Съжалявах много, защото бях научил най-леко и на място да употребявам точно тези думи. Сега си нямах нищо, което да ме облекчи, когато се ядосвах или когато заради снега под мокасините ми се подхлъзвах и тупвах върху излъскания под на класната стая.

В такива случаи сълзите ми бликваха по-леко, защото не биваше да казвам нищо. Обаче да се показват сълзи е срамно, мислех аз, особено ако отнякъде види Унгало.

Учителката ме посъветва да казвам „Ку-ку“, когато нещо ме заболи и усетя, че сълзите напират навън. Това бе един добър израз, който ми помогна в много и тежки часове. До момента, когато Огу, братът на Унгало, ме заплю в лицето. Тогава побеснях, стиснах зъби и му изръмжах:

— Ку-ку!

Целият клас избухна в звънък смях, а учителката се изчерви и извърна глава към прозореца. Въпреки това, по гърба й можех да разбера, че и тя ми се смее. И от този час никога вече не казах „Ку-ку“. Предпочитах да плача.

Не беше лесно да се науча да чета книги, но постепенно напреднах. Учителката имаше голямо търпение с мен и когато започнах да разбирам изреченията и без нейна помощ, намерих много радост в книгите.

Всяка сутрин рано участвувахме в литургията. Момичетата носеха запалени свещи, а ние, момчетата, размахвахме кадилниците с тамян, крачехме бавно през черквата и се разпределяхме пред златната врата, където свещениците четяха литургията и целуваха голямата книга, разположена върху олтара между две восъчни свещи. Свещите осветяваха по стените наоколо множество картини с хубави цветове и позлатени образи, пред всеки от които свещениците четяха молитва, преди да завърши дългата литургия и ни се разреши да започнем с пеенето.

Когато църковната песен се извисяваше до купола, където облаци от дим трептяха и забулваха картините по сводовете, чувствувах, че всичко е хубаво и светло. На гърдите ми беше леко, също като напролет, когато над тундрата ечат крясъците на жеравите, преди да изчезнат в облаците, прегърнали Вълчите зъби. Често през време на песента срещах очите на Унгало. Когато забелязах, че те са влажни и блестят в светлината на свещите, струваше ми се, че и тя мисли за пролетта и за крясъка на жеравите над тундрите и че на сърцето й е леко. Понякога можех ясно да проследя как гласът и се смесва с моя между облаците дим под купола.

Добър успех показах в резбарската работилница. За мен беше детска игра да оформявам дървени парчета с добрите инструменти, които ни предоставяше училището. И младият свещеник, който ръководеше преподаването по резба, често ме хвалеше. Обаче, когато му разказах, че съм построил у дома в Латулук съвсем сам един каяк и че търговците са давали пари за моите резби от моржови зъби, той се засмя снизходително над самохвалството ми. Не ми повярва, това можех да прочета в очите му. Стори ми се, че съм станал смешен и отначало бях наскърбен, но после се разгневих. За малко не извиках пак „Ку-ку“.

Понякога в училището ни позволяваха да рисуваме на голямата дъска всичко, което в момента ни хрумне. Когато веднъж дойде моят ред, изпълних цялата дъска с рисунки на препускащи диви елени, вълци, бели мечки, моржове и тюлени. Дадох си много труд, защото никога по-рано не ми бе позволявано да рисувам на дъската. Учителката първо огледа най-подробно моята работа, без да каже нито дума, но личеше, че е някак изненадана.

— Е, Канук! Къде си се учил да рисуваш? — извика тя най-сетне.

Тя изглеждаше радостно възбудена, което така ме смути, че не бях в състояние веднага да й отговоря. Междувременно учителката отвори вратата към манастирската столова и извика в класната стая младия свещеник, който ни преподаваше по резба.

Свещеникът дълго стоя безмълвно пред моите нарисувани животни. Лицето му имаше такъв странен израз, че в мен се породи вече лека боязън да не съм извършил отново някаква страшна глупост.

— Мили мой Канук! — започна тогава свещеникът и постави бялата си ръка върху рамото ми. — Когато разказа за твоите резби от моржови зъби и за построяването на каяка, ми беше трудно да ти повярвам. Откровено казано, аз не вярвах, че говориш истината. Това, което си нарисувал тук, ме убеждава напълно, че съм се излъгал. Бог е вложил голяма дарба в ръцете ти, мое момче. Надявам се, че ще я използуваш добре!

Свещеникът и учителката се спогледаха, и той и кимна многозначително, преди да напусне стаята.

Стори ми се, като че ли в онзи ден изведнъж пораснах и станах по-голям и по-важен. И бавно в мен проникна пак съзнанието, че се наричам Канук и съм Син на ветровете. Наистина, по време на игрите бях успял да докажа на другарите си, че ги превъзхождам по бързина и сила, но при сериозните учебни занятия бях извънредно слаб, което до голяма степен се дължеше на трудностите, които срещах с чуждия език. Повечето други деца познаваха донякъде езика на белите, още когато постъпваха в училището. Скоро обаче чуждият език почна да тече по-свободно от устата ми и самочувствието ми бързо се възвърна.

Споменът ми за Талмик е светъл.

Никъде не съм виждал да горят толкова много свещи, както там. Леко шумящите петролни лампи в класната стая и в столовата светеха като слънца, а в манастирската черква псалмите се възнасяха над море от трептящи пламъчета. Даже споменът носи миризма на димящи фитили и разтопен восък. А слънцето не си почиваше дори през зимите, които прекарах в Талмик. И когато беше най-тъмно, то се показваше за малко всеки ден над тундрите откъм юг. Изглежда, не му се удаваше напълно да се скрие и да спи, както е свикнало през зимата. Като че ли любопитството го теглеше към светлината, струяща от прозорците на Талмик.

А по-силно от всичко друго се излъчваше сиянието от очите на Унгало.

Веднъж, когато бях втора зима на училище, ми позволиха да водя големия кучешки впряг на църквата, с който отец Ригор трябваше да пътува до Номе. На връщане се чувствувах като възрастен мъж. Бях видял града Номе, за който бях слушал толкова често да се говори, цяла седмица имах възможност да бъда заедно с отец Ригор, да приказвам с него. Той се отнасяше към мен като с равен и на много въпроси получих отговор. Дори пожела да остана към манастирското училище след края на учебната година.

Той намираше, че твърде умело водя кучетата, а през лятото съм можел да се занимавам с риболов и лов. Можело да се обзаведе в училищната сграда една стая за мен и той щял да се погрижи да ми се даде задоволителна заплата.

Това беше примамливо. Двойно по-примамливо заради това, че Унгало бе постъпила на работа в кухнята, когато през пролетта училището бе разпуснато.

Но не — майка ми ме чакаше у дома, тя се нуждаеше от най-възрастния си син, когато настъпи лятото! Тогава у дома в Латулук има толкова много работа. Та нали се наричам Канук, и тя сигурно се осланяше на това, че аз съм неин добър син.

Трудно беше да съобщя решението си на отец Ригор. Обаче той ме разбра, дори каза, че постъпвам правилно, като искам да удържа обещанието си да се върна в Латулук. Навярно ще се появят и други възможности, считаше той. Може би ще мога да дойда идната година, след като завърши есенният лов, и тогава пак ще бъда добре дошъл в Талмик. Зарадвах се, като чух това.

Последната вечер в Талмик седях в столовата и рисувах цветя и животни, които Унгало искаше да бродира върху една рокля. След като разтреби масата, тя се наведе над мен, опря ръце на раменете ми и ме загледа като работя. Тази вечер бяхме по-свободни от друг път, тъй като бе последна и повечето от нас искаха да си заминат на другия ден. Другарите ни шумяха около нас и възбудата от предстоящото пътуване явно кипеше вече в кръвта ми.

Между вплетените орнаменти на долната част на роклята нарисувах скрито обърнат надясно вълк, което означава, че някой ще се завърне. Сигурен бях, че Унгало не познава този знак. Обаче лекото поруменяване на лицето й и бързото проблясване на тъмните й очи ми дадоха да разбера, че съм се лъгал.

— За да — вземе какво? — прошепна тя.

— Ах, нищо! — отвърнах неохотно и се засрамих.

Унгало бе индианка, а аз ескимос, по определението, което ни дават белите. Може да е вярно, че ние, туземците на Аляска, някога сме били две отделни раси. Обаче това трябва да е било много отдавна. Защото още от най-древни времена сме смесвали кръвта и езика си, та много често е трудни да се определи дали принадлежим към едната или другата раса. Нашият говор в Латулук е така наситен с индиански думи, че съвсем не бихме могли да разговаряме помежду си, ако не ги употребяваме. На Унгало не бе трудно да разбира моя език, а на мен — да разбирам нейния. И все пак това, че тя разбра сега вълчия знак, бе повече, отколкото очаквах, защото аз го бях научил от знаците върху един много стар чародеен тъпан, направен от един шаман там далеч горе в Нугнугалук — тук.

Когато свърших да рисувам и дадох роклята на Унгало, казах й, че ще бъде най-добре да бродира вълка с бели конци.

— Бял вълк? — задъхано попита тя.

— Канук… също се е превърнал… в бял вълк — заекнах аз и изскочих навън. Но все пак можах да видя, че Унгало бе разбрала. Сияещата й усмивка и радостните й очи в тази секунда не ще забравя никога. Много съжалявам, че бях стеснителен като дете и не останах да поприказвам с нея по-дълго. А това бе последната вечер…

Не, аз имам само добри спомени от Талмик. Свещениците, учителката, домакинята и всички останали бели хора бяха крайно любезни и внимателни към мен. И аз се мразя, понеже не мога да ги обичам. Често се замислям на какво се дължи това. Та аз съм видял от тях само добрини. А техният бог сам е казал, че трябва да се обича ближният. Опитах се, но не мога да бъда към белите друг, освен любезен — сърцето ми си остава студено.

Понякога си мисля, че моето недоверие към белите се дължи на всичко, което Пана ми е разказвал за тях. Но сега зная повече за белите, отколкото Пана, и още не съм открил нещо, което да потвърди, че думите му са верни. Повече ми се иска да вярвам, че съм станал подозрителен, след като узнах какво са направили тези бели с техния бог. Прикован с гвоздеи на дървен кръст и прободен с копие! В църквата в Талмик имаше една голяма картина, в която се показваше тази чудовищна постъпка, и свещениците често говореха за нея. И в голямата книга, от която четяхме най-често в училище, имаше писано на много страници точно по този въпрос.

Щом един народ може да стори такова нещо на своя бог, какво ли не би могъл да стори на някой чужденец? Когато видях лицето на разпнатия в църквата в Талмик и помислих за всичко, което той бе направил за хората, почувствувах, че го обичам. Ала как би могъл той да иска от мен да обичам народа, който го е убил? Не, не разбирам това. Сега се надявам само той да ми прости, че не мога да обичам хората.

Белият бог положително ми прощава, задето вярвам и във великия Канук, и в белите вълци. И често, когато стоях така в черквата в Талмик и песните отекваха в свода, си мислех, че той и Канук имат нещо много общо. И двамата се отплатиха на лошото с добро и спасиха народа, който ги бе отблъснал. Но Канук не бе убит от своите. Това беше значителната разлика. И често виждам духа на Канук, когато започне ловът по скърцащия сняг на Вълчите зъби и зимният студ зацари неподвижно и тежко над Латулук. По-лесно е да се вярва в онова, което се вижда, отколкото в онова, за което се разказва, и може би точно затова Канук ни се явява.

Отец Ригор бе не само добър, но и много мъдър човек. Той полагаше големи усилия за мен и отговаряше на всичките ми въпроси. Можеше да ми обясни почти всичко. Даже и това, защо в Талмик слънцето не спи през зимата, както прави това в Латулук. За много работи трябваше дълго да обяснява, докато най-сетне го разбера.

Когато му разказах за духа на Канук и белите вълци, той нарече това една хубава легенда за северното сияние. Обаче не успя да ми го обясни, както успя за слънцето. Тогава си помислих, че той вероятно би повярвал в духа на Канук, ако би живял тъй близо до Вълчите зъби като нас в Латулук. В Талмик рядко виждаха белите вълци да излизат на лов.

Оня път, когато карах кучешкия впряг на църквата до Номе, говорих с отец Ригор върху приликата, която бях открил между разпнатия и Канук. И го запитах боязливо дали смята за неправилно и грешно, ако вярвам и в двамата. Отговорът му дълго се забави.

— Отправяш ли молитви и към духа на Канук? — запита той най-после.

— Не, отче Ригор. Към Канук не се отправят молитви. Ние само го обичаме и се възхищаваме на буйния му лов под звездите.

— Тогава можеш да вярваш и в Канук, момчето ми — отговори той.

Отговорът му така облекчи сърцето ми, че ми се искаше да закрещя. Така дълго бях мислил със страх, какво ли ще каже. И докато подскачах, залитайки от радост покрай шейната, за да облекча на кучетата последното стръмно изкачване пред Талмик, белите вълци се понесоха в широка дъга над планините на Севера, Това ми се стори като знак на почит към белия човек с мъдрите и добри очи, който сега лежеше в шейната и спеше. Може би то бе и поздрав от духа на Канук и от Латулук към Сина на ветровете.

Наистина, завинаги щях да отнеса от Талмик светли и хубави спомени, дори и ако Унгало не беше там.