Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (11)

Пием мълчаливо за добрия бог

Не ми се удава за дълго да следя времето. Първоначално, за всеки ден, който изгасваше през прозореца, правех с нокът на палеца по една чертичка на ръба на нара. Но докато траеха разпитите, многократно ме местеха на различни места, където често трябваше да остана по много дни, и обърках сметката.

Прозорецът е разположен така високо, че с голямо усилие мога да достигна перваза с върховете на пръстите си. След това се надигам нагоре, свивайки ръцете си, докато успея да се хвана за решетката с едната, а после и с другата ръка. И макар че това ми причинява ужасна болка в ръцете, често вися там и гледам небето над мен и една стена с множество малки прозорчета, и двора, чийто паваж понякога блести почти като бял на слънчевата светлина, и потъмнява, когато вали. По средата на двора има едно дръвче, което беше зелено и правеше сянка с шумата си, когато дойдох в началото, но сега повечето клони са черни и голи, а листата, останали по тях, са пожълтели и се крепят така слабо, че и най-малкият полъх на вятър между сградите ги завърта във въздуха като снежинки. Скоро ще мога да преброя листата, които още се държат на клоните.

Често виждам по малките прозорчета срещу мен бели ръце, които се вкопчват в решетката, и между тях лица, които също като мен се взират навън към светлината. Обаче тези нещастници бързо се изморяват. Доставя ми известно удоволствие, когато установявам, че мнозина от тях се уморяваха и падаха, по три-четири пъти отново се показваха и изчезваха, преди моите изтръпнали от болка ръце да ме принудят да се върна долу на прашния каменен под. И затова смятам, че съм най-силният измежду всички онези, които лежат в големия затвор.

Съвсем не зная какво ще стане с мен. По време на разпитите и заседанията се говори много, но повечето от думите, които се употребяват там, звучат така чуждо и многозначително, че често не зная дали казаното е от полза за мен, или ме води към оня свят. Двама мъже особено ме карат да се учудвам. Не зная нищо за тях, освен имената им. Единият говори толкова лошо за мен, сякаш съм негов личен враг, и в приказките си често и нашироко се спира на случая, когато свалих Фергюсън на земята. И смехът ми след убийството на Тревор той смята като най-главно доказателство за това, че съм бил закоравял и опасен човек, който би трябвало да се държи най-малкото под ключ, освен ако и другите не споделят неговото мнение, че би било уместно да увисна на едно въже и по този начин да се отърват от мен.

Другият говори само добро за мен и не съм го чул още да каже нито дума, която да не би могла да се изтълкува в моя полза. Понякога му се разрешава да идва при мен в килията, за да разговаря с мен, и тогава той ме убеждава да казвам по време на заседанията, че съжалявам за това, което съм сторил с Тревор. Щяло да бъде добре за мен, ако съм постъпел така, казва той. Но макар и на мен самия често да ми е чудно, загдето съвсем не мога да почувствувам разкаяние, трябва да кажа това, което е. Та нали Тревор искаше да ме убие и аз не мога да видя нищо нередно в това, че попречих на неговото намерение. Моят гняв бе толкова голям, че ударът, който му нанесох, излезе по-силен, отколкото възнамерявах, а може би пък главата му да е била по-слаба, отколкото съм очаквал, но това все пак не мога да смятам като основание за разкаяние от моя страна. Защото, ако не бях го убил, в такъв случай вероятно аз щях да лежа там умрял, а Тревор щеше да лежи сега в моята килия. И не мога да разбера как така разкаянието щяло да ми бъде от полза. Не, не мога да се разкая — в това отношение не мога да послушам този човек. Но иначе му казвам повече от онова, което иска да знае, само едно премълчавам пред всички — за скъсаната телефонна жица. Когато ме разпитват за това, казвам, че не зная как се е случило и както разбирам, повечето са на мнение, че това е станало по време на боя с Тревор. Даже и мъжът, който говори най-строго срещу мен, смята, че съм прекалено невеж, за да мога да извърша нещо подобно с умисъл. А аз имам сигурното чувство, че би ми навредило, ако бих променил убеждението им относно това обстоятелство.

Раната ми вече е заздравяла и не ми пречи. Отначало лекарят идваше всеки ден и сменяше превръзката и този човек ми беше приятел. И макар често да ме болеше, когато той сваляше бинтовете и натъпкваше раната с дълги марли, все пак жадно очаквах онзи час на деня, когато той идваше. Тон винаги ми говореше така дружелюбно и ме убеждаваше да държа високо главата си, каквото и да се случи. А сега, когато раната е вече заздравяла, не мога да изпитам радостта от това, защото не идва вече да ме наглежда високият човек с бялата престилка.

Често лежа на нара и мисля за Латулук. Надявам се от все сърце, че ловът на моржове е минал щастливо и през това лято и че моите хора имат достатъчно моржови зъби и кожи, та, щом дойде Джибсън, да получат в замяна срещу тях онова, от което се нуждаят. Сега съм убеден, че щеше да бъде по-добре, ако бях убил Огарес и бях останал при племето си, отколкото да дойда чак до тук, та да убия другиго. Тревор нямаше да ми причини никаква вреда, ако не бях дошъл тук, обаче Огарес винаги, докато е жив, ще бъде вреден за хората от Латулук. Мисля си също така, че ако бих могъл да вляза в разговор с белия бог, и той би бил на същото мнение. Все пак едва ли трябва да бъда упрекнат, че не съм могъл своевременно да предвидя и предотвратя това, което сега се случи, защото даже един толкова мъдър човек като отец Ригор не бе могъл да го предвиди. Обаче големият страх, който изпитвам от онези злини, които ми се случиха, откакто напуснах Латулук, ме кара понякога да въздишам и хленча тук на леглото. Често се моля на бога да се грижи за моя народ, да ми прости тежките грехове и да облекчи болката, която ме гори. Обаче той не ми отнема големия страх, а с всеки нов ден го увеличава и тогава разбирам, че това е наказанието за моите лоши дела. Но въпреки всичко не се разколебавам във вярата си, че той напълно и изцяло ме изслушва, когато се моля за Латулук.

Оле ме посети няколко пъти, но не можем да си кажем, което бихме искали, защото през цялото време, докато Оле е тук, надзирателят стои при вратата и дрънка нетърпеливо с ключовете. И той не знае нищо за деня, в който ще бъде произнесена присъдата ми, дочул е обаче, че искат да се изчака, докато се върне Джибсън, за да го разпитат относно връзките му с мен. Оле е издирил всичките ми вещи и ги е прибрал при себе си, откъдето мога да ги взема, щом ми бъде възможно. И той смята, че това не ще се забави още дълго. За един удар, от който е последвала смърт, не би трябвало да ме осъдят прекалено строго, смята той.

Един ден идва Ридли — това е човекът, който застъпва в заседанията моята страна, — и ми показва един документ, който можел да издействува за мен. Според това, което е писано в него, ще бъда пуснат на свобода, докато се произнесе присъдата по моето дело. Но при условие, че някой внесе за мен гаранция от две хиляди и петстотин долари, в случай че през това време се отклоня. Ридли има такова изражение на лицето, сякаш очаква да ме види зарадван от това обстоятелство, макар че аз трудно мога да се зарадвам на такова съобщение. Защото кой би внесъл тази гаранция? Зная един, който сигурно би го направил, ако имаше пари, и това е Оле Скарнес. Но откъде да ги вземе?

Не, не мога да разбера защо Ридли се труди за подобно нещо. Въпреки всичко, не ми остава нищо друго, освен да лежа тук и да изчакам присъдата.

И все пак ми става смешно, като се размисля за смисъла на тези пари. Ако някой внесе гаранцията и после аз избягам, какво собствено ще се заплати тогава с тези пари? Дали две хиляди и петстотин долари е цената на живота на Тревор, или на моята свобода? Или и двете заедно? Да, надявам се само, че Ридли ще прости безрадостния ми смях.

Няколко дни по-късно надзирателят отключва вратата и ми заповядва да тръгна след него. Отначало смятам, че се касае пак за разпит или заседание. Обаче в коридора са застанали директорът на затвора и Ридли и ме поздравяват по случай освобождаването ми. Щели да изминат сигурно още няколко месеца, преди да бъде произнесена присъдата ми, казват те, и според общото мнение тя нямало да бъде много тежка. В никакъв случай не можело да бъде повече от шест месеца затвор, казва Ридли. А ако той би имал нужната власт, изобщо съм щял да бъда оправдан.

Кой е внесъл гаранцията, не ми се съобщава — човекът не искал да се знае името му, отговаря на въпроса ми директорът на затвора. Подозирам, че това е Ридли, или лекарят, не мога да си представя някой друг, но най-приятно ми е да си мисля, че това е бил лекарят. И чувствувам особена топлина да ме облива при мисълта, че някой е бил готов да стори това за мен.

Излизам на улицата с чувството, че са изтекли много години от деня, когато за последен път съм се движил тук на свобода, и не помня слънцето да е изглеждало някога така топло и мило, както тази вечер. Бавно изкачвам улицата към къщата, където живее Оле, и усещам, че ми се вие свят, като че ли съм пил твърде много. Тананикам и си пея и се усмихвам на себе си, макар че се намирам сред множество хора, а понякога забелязвам някое лице, което ме заглежда и отвръща на усмивката ми.

Днес щастието е благосклонно към мен, защото намирам отключена вратата на ателието и Оле си е в къщи, изцяло погълнат от работа около своите глинени скулптури. Той поглежда изненадано и поздравът му се превръща в сърдечна прегръдка. Докато му съобщавам какво се е случило, той слага на масата сандвичи и бира и налива за двама ни по чашка ракия.

— За свободата ти, Канук — казва той. — Не съм сложил в уста нито капка ракия, откакто ти бе за последен път тук, а това бе доста отдавна. Повече от три месеца, момче. И понякога съм се запитвал на кого от двама ни времето се е сторило по-дълго.

Познавам по цвета на лицето му и по спокойния му поглед, който ми отправя, че говори истината. За благото на Оле щеше да бъде по-добре, ако на света не съществуваше ракия, но вероятно съдбата е наредила да я има.

— Е, Канук, какво смяташ да правиш сега? — пита Оле. — При Тревор не можеш да почнеш отново. Там всичко е сега в застой. Вестниците из цялата страна бяха пълни с открития за тъмните му сделки, веднага след като ти му разби черепа. Вестниците ти донесоха най-доброто оправдание. Аз изрязах по-голямата част от тях и ги залепих в една книга, която ще получиш за спомен от тази история.

Да, какво трябва да направя сега? Съвсем не мога да мисля още за това. През цялото време се надявам, че Оле ще ми предложи да остана при него, докато се чака присъдата. Обаче не се осмелявам да го помоля за това.

— Бягай в Аляска, докато още имаш възможност за това — съветва ме Оле. — В Латулук положително те очакват. Вярвам, че ще ти помогна да се настаниш в един кораб, който да те откара до южната част на страната, а след това ще се снабдиш с един кучешки впряг и ще се отправиш на север, както можеш. Когато не пиянствувам, работя като дявол, и затова сега имам възможност да ти заема пари за кучешкия впряг и екипировката, които ще ти бъдат необходими за едно такова пътуване.

Ах, дали Оле забелязва с какво удоволствие бих изпълнил съвета му? Но въпреки това, аз не мога да го направя. Не мога да си представя по-тежко разочарование за моя поръчител от това, да ме няма тук, когато ще се произнесе присъдата. Тогава този, който е имал вяра в мен, ще трябва да плати двете хиляди и петстотин долари. И какво ще си помисли за мен? Даже умът ми не побира как Оле допуска, че мога да бъда толкова лош.

Седим така известно време и мълчим, а очите ми обикалят всички добре познати предмети в ателието. Няколко нови скици са закачени на едната стена, но иначе всичко е както по-рано, или почти както по-рано. По-прашно и по-неподредено е, но то е сигурно заради това, че Оле в последно време е работил толкова много. Но ми подсказва също така, че Ода не идва вече тук. Спомням си за щастливата нощ, която преживяхме заедно в тази стая, изпитвам копнеж и се чудя. Защо Ода ме изостави? Защо?

В това време забелязвам празната подставка в единия ъгъл на ателието — хубавата женска глава на Оле е изчезнала!

Сега всичко ми става ясно и нямам никакви съмнения, но все пак го разпитвам какво е направил с главата.

— Пратих я преди известно време на една изложба в Сан Франциско. Смятам, че най-сетне все пак ще я продам — отговори той, без да ме погледне.

— Ти си я вече продал, Оле. И ти си го направил заради мен. Смяташ ли, че аз…

— Спри, Канук! Защо мислиш, че това е само заради теб? Не може ли това да стане също така заради мен или заради някой друг? Когато създадох тази творба, бях един млад човек, който вярваше в живота, както може да се вярва само когато човек е щастлив. Може би ти вече си разбрал, че тази, която ми беше модел, е имала своя дял в моето щастие, а колко голямо бе то, не мога и да опиша — няма мярка за такива неща. То не се поддава на измерване с време — защото е без измерение като самата вечност. В същия час, когато тази глава ми донесе слава и почит, загубих жената, която ми позираше. Но щастието, което тя ми подари, не може никой да ми отнеме. Аз запазих нейния образ и го превърнах през изминалите години в мой бог. Това бе един добър бог, когото можех да виждам и на когото можех да говоря, когато си поисках. Това бе и бог, и жив човек за мен. Тя разбираше моето унижение и никога не ми е била по-близка, отколкото, когато съм бил пиян.

Приказвахме си колко щастливи бяхме, когато тя ми позираше, и всеки път преживявах отново времето, когато още вярвах в живота. Естествено, това е безумие, каквото е и всяко друго почитане на богове, било земни или небесни. Но всички ние се нуждаем от нещо, на което да се опрем в тежки часове, и тогава сигурно едното е толкова добро, колкото и другото. Когато научих от Ридли, че ще бъдеш пуснат на свобода, ако някой внесе гаранция за теб, си помислих преди всичко, че по този начин би имал възможност да избегнеш едно наказание, което колкото и малко, би представлявало тежка неправда. И в този смисъл си говорихме много с нея. Ние се съгласихме да направя това, което направих. И трябва да ми вярваш, Канук!

Тя го искаше. Тя ме помоли да го направя.

Не бива да правим нищо, което е против повелята на нашия бог, Канук, и сега те моля да не се противопоставяш на нейната повеля. Приеми го като заем! Твоето племе се нуждае от теб, може би навременното ти пристигане ще означава спасение за твоя народ. Знаеш ли в какво положение са те сега? Смяташ ли ти, че две хиляди и петстотин долари са прекалено много за един цял народ?

Трябва да замълча. Нямам какво да възразя. И ние мълчаливо вдигаме чаши към опразнената поставка.