Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kanuk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Аксел Линдстрьом. Канук, синът на ветровете

Издателство на НСОФ, София, 1967

Редактор: Ив. Стоянович

Коректор: Ек. Цонкова, А. Василева

История

  1. — Добавяне

Бели приятели

С течение на времето започвам да опознавам доста добре града. Самотата често ме прогонва на улицата и понякога слизам с трамвая на пристанището, където се разхождам и оглеждам параходите. Досега не виждам кораба на Джибсън, но често там има параходи, които пристигат от Аляска и разтоварват кожи и риби. Но естествено, докато ледът прегражда Беринговото море, те идват сама от южна Аляска. Миризмата на техните товари изпълва въздуха с нещо добре познато, което ме стопля и радва. И всеки път си мисля с приятен трепет за онзи ден, когато ще стоя пак на някоя палуба и ще знам, че разлюляният път води назад към север — у дома, при свободата и Унгало. Долу на пристанището при параходите се чувствувам по-близо до моята страна, но същевременно зная, че колкото по-често отивам там, толкова по-здраво носталгията забива ноктите си в мен и ме разкъсва.

По улиците край пристанището има много ресторанти и кръчми, където около масите се тълпят какви ли не моряци и работници. Не пия ракия, но понякога изпитвам удоволствие да седна в някоя кръчма и да се храня, да слушам музиката и хорската глъчка и да чувствувам жизнерадостното настроение около себе си. Изглежда, че белите хора изпитват в кръчмата онази радост, която иначе им липсва, и там очите им светят.

В „Дивата котка“ стои дребен чернокос човек и свири на цигулка, а келнерите като бързоноги лисици сноват между масите с техните подноси.

Един нисък мъж с оредяла коса и светлосини очи седи срещу мен и върти празна чаша между пръстите си. Той тананика леко по мелодията на цигуларя, като че сам за себе си, а на лицето му е отпечатано някакво особено изражение — или скоро ще се засмее, или ще заплаче.

— Пей с мен! — казва той и ме поглежда.

Обаче аз не зная нито думите, нито мелодията и затова не мога да изпълня желанието му. Тогава той се провиква към тезгяха и показва два пръста. Веднага пристига един келнер и поставя пред него две пълни чаши. Той бута едната към мен и казва:

— Пий, чужденецо, така ще пропееш!

Започвам да съжалявам, че и в този случай не мога да постъпя така, както иска. Вероятно той е също така самотен като мен и лицето му придобива едва или не тъжен израз, когато казвам, че не пия. Той е вече пиян и след като изпразва двете чаши, заспива на масата, поставил глава върху ръцете си.

Не зная на какво се дължи, но този мъртво пиян непознат човек с дрипави и изпоцапани дрехи събужда особени чувства в мен. Той е бял човек, за когото не зная нищо, но въпреки това ми харесва. Навярно е съвсем различен от всички други бели хора, които съм срещал досега. И когато един от келнерите идва и го вдига от стола, за да го изхвърли, аз не позволявам, а го хващам под мишниците и по-скоро го понасям, отколкото извеждам навън на улицата. След като не се събужда от разтърсванията, извиквам кола и го откарвам в моето жилище.

Той лежи в леглото ми и спи няколко часа, а през това време аз седя до масата и чета. Когато най-сетне се събужда, той не показва такова учудване, каквото бих очаквал и, изглежда, че опиянението му съвсем се е изпарило. Той си разтърква очите, оглежда стаята, повдига се на лакти и се засмива, като казва:

— Ей! Весел чудак си ми ти! Не пееш и не пиеш. И въпреки това, завличаш у дома си пиян, непознат човек? Как се казваш, другарю?

— Канук.

— Канук ли? Ама че смешно име. Но все пак сигурно се наричаш и още някак другояче?

— Да, Синът на ветровете — отговарям аз и чувствувам, че това ще му прозвучи още по-странно.

— Син на ветровете? Не, да си кажа право… дяволска работа е тая! Не си ли пил все пак, макар че не пожела да се чукнеш с мен? Е, все едно, това си е твоя работа. Аз, естествено, бях се насмукал като дявол. Но аз се наричам Оле Скарнес и това е моето истинско име, с което съм кръстен, а не някакво поетично бръщолевене за разсейване на махмурлука. Имаш ли бира в къщи, моето момче? — казва той и спуска краката си от леглото.

— Не, нямам. А независимо от това, дали ми вярваш, или не, аз се наричам Канук, Синът на ветровете — отвръщам аз и се усмихвам.

— Добре, добре, разбира се, че така се наричаш. Но сега ще дойдеш с мен у дома и преди да се разделим, ще се превърнеш в Син на бурите и ще се сродиш със слънцето и луната. Ти си весел дявол и ми харесваш. В къщи имам бира — казва той и започва да си обува обувките.

Обаче, като се изправя, успява да направи само няколко крачки и тупва на земята.

— Това проклето вино, с което се налях! Удря в краката — казва той, когато му помагам да се изправи.

Вкарвам го в асансьора и слизаме до улицата, където спираме една кола. Обаче, като казва адреса, става смешно. Той живее срещу мен.

Стаята на Оле Скарнес е голяма и е разположена най-отгоре под гредите на покрива. Тя е едновременно работно помещение и спалня и е изпълнена с различни чудновати неща. Стените почти изцяло са изрисувани с червен молив — скици на огромни глави, голи женски тела, нежни детски фигури и мъже с развити мускули и рошави бради. Това са множество хубави работи, на които не мога бързо да се наситя. По протежение на едната стена е разположена работна маса, върху която лежат различни инструменти, разхвърляни безразборно около недовършени глинени фигури. Там са сложени и стомни с вода, а куп мокри парцали лежат до масата.

Не е нужно да питам, тъй като сам разбирам, че Оле Скарнес е скулптор. Полупияният човек, който сега се клатушка из стаята и измъква бутилки и чаши, е художник. Такъв, какъвто исках да стана, когато дойдох тук — какъвто вярвах, че ще стана. Оле застила една масичка пред леглото. Той поставя между бирените бутилки бял хляб, масло, сирене и студено месо. Като привършва с това, притегля стола си до масичката.

— Сине на слънцето и на вятъра! Ще бъда твой покорен слуга, ако ми окажеш честта да седнеш край сиромашката ми трапеза, да вкусиш хляба ми и да почетеш бирата ми. Моля! — казва той и се покланя заплашително ниско.

Той сяда на леглото, отпушва една бутилка и я изпразва на един дъх, без да я отдели от устата си.

— Ааах! — изпръхтява той и си избърсва устата. — Но сега, дявол да го вземе, трябва да ми кажеш как се наричаш!

— Наричам се Канук.

— И си Син на ветровете?

— Да, това е…

— Слушай, сега вече не си забавен — прекъсва ме той. — Не можем ли да се сприятелим?

Разбирам, че цялата работа е объркана и търся изход, за да му обясня всичко. Зная, че това ще бъде дълга, изморителна история, която един пиян човек не ще има необходимото търпение да изслуша докрай. Оле се взира начумерено в мен и разбирам, че сега чака отговор. Напъвам си мозъка, дано намеря средство, което да го принуди да ме изслуша.

— Аз съм вожд на Латулук…

— Не, гръм и мълния! — прекъсва ме той отново. — Какво по дяволите си пил? Трябва да е било скитавабо — нали така индианците назовават тяхната огнена вода?

— Да. Но аз не съм пил нищо по-силно извън горчивата бира, която ми предложи ти. А сега те моля да ме изслушаш, Оле Скарнес. Аз съм ескимос от…

— По дяволите! Няма ли най-сетне да престанеш с тези дрънканици? — подхвърля той. — Следващият път ще се превърнеш в бяла мечка?

— Щом не можеш да ме изслушаш, тогава ще бъде най-добре да си отида. Не може да продължаваме така през цялата нощ — казвам аз и се готвя да стана.

— Не, не, разправяй приказки, колкото искаш. Ще те слушам търпеливо, ако само ми обещаеш, че най-подир ще ми кажеш как се наричаш — изръмжава той и поставя примирително ръка на коляното ми.

Той седи притихнал и дъвче един сандвич, когато започвам моята история. Старая се да бъда по възможност кратък и все пак да кажа всичко, което е необходимо, за да може да разбере кой съм. И скоро забелязвам как движението на челюстите му застива, как очите му се разширяват и разбирам вече, че съм му наострил ушите и мога спокойно да продължа разказа. Обаче Оле вече не само слуша търпеливо — той поглъща думите ми — и когато свършвам, бирата на Оле е изпита, и нов ден започва да се виделее през прозореца.

— Канук, приятелю мой, това е фантастично! Трябва да ме извиниш… Трябва да се видим пак — заеква той, когато си подаваме ръце за сбогуване. След това той се търкулва на леглото и заспива. Преди да си отида, аз го нагласявам, разкопчавам яката на ризата му и го завивам с одеяло.

Много ми се иска да вярвам, че когато изтрезнее след спането, Оле ще си спомни за мен, и че отново ще се видим. Колкото и да бе пиян, все пак той бе слушал, бе се помъчил според силите си да проследи моята дълга история. И когато свърших, той не се съмняваше вече. Не, той ще си спомни положително за мен. Та нали паметта му беше в пълен ред, когато се събуди в стаята ми. Нали си спомни, че не съм искал да пия и че не съм се чукал с него.

Виждам често сега рисунките с червен молив по стените на Оле Скарнес — виждам ги, щом само затворя очи. Меки сенки и преливащи се линии, красота и дръзновение. Необяснимо ми е как една ръка с няколко черти на кредата може да улови даже светлината, която блести върху едно голо човешко тяло! Аз мислех, че мога да рисувам, но сега разбирам, че съм се мамел. Мога само да чертая линии. Да уловя светлината и въздуха, които дават живот на формите, не мога.

Сега имам нов копнеж, който не е лесно да бъде задоволен.

Всяка седмица, когато другите получават възнаграждението си, Тревор ми дава по няколко долари за джобни пари. Той заплаща наема на стаята ми и сметките в ресторантите, където се храня, така че в това отношение нямам грижи, но щях да бъда по-доволен, ако получавах заплатата си по същия начин, както моите колеги, и ако можех сам да се грижа за разноските си. Джобните пари не са ми достатъчни, във всеки случай никога не остава нещо от тях. Даже да не получавах седмично повече от Фергюсън, пак бих могъл да живея добре по този начин и щях да имам възможност да слагам по няколко долари настрани. А несъмнено моята работа е по-тежка от тази на Фергюсън и изисква повече знания. Той само сортира резбите, увива ги в хартия и ги опакова в сандъци, почиства ателието и извършва покупки за Тревор. Бих могъл спокойно да върша неговата работа.

Много бих искал да говоря с Тревор върху тези неща, но не смея. Може би в такъв случай ще ме изхвърли на улицата и къде ще отида тогава? Не, очевидно ще трябва да изчакам времето си, докато дойдат пролетта и Джибсън. Разбира се, не мога да попреча мисълта за тази несправедливост да не се върти често в главата ми.

След като е изминало времето, в което би трябвало да получа писмо от Унгало, загубвам вече самообладание. Отивам при Тревор и питам дали не е пристигнало писмо за мен.

— Не — казва той, — не е пристигнало. Унгало сигурно те е забравила. Духовните господа в Талмик сигурно са я освободили от всички злини, нали разбираш. Нали беше казвал, че Унгало е красива — не можеш ли да си представиш, че и чернодрешковците са открили същото?

И Тревор се смее, като че ли е измислил добра шега.

— Е, да — продължава той — та ти знаеш, че ако пристигнат писма, ще ги получиш, без да става нужда да питаш. Но недей да жалиш за едно невярно създание, Канук! Тук можеш да намериш колкото искаш жени, които да те утешават, и те ще бъдат радостни, ако имат възможност да сторят това.

Когато напускам кантората на Тревор, изпитвам желание да си разкъсам дрехите и да крещя от болката, която гори в мен. Не искам да повярвам такова нещо за Унгало, а все пак — защо тя не пише?

Какво имаше предвид Унгало, като говореше за лицемерната святост на проповедниците? Предчувствие ли е било? Знаела ли е тя още тогава нещо, което да е във връзка с това? Чувствувам се като вълк в любовен период, който отправя воя си в тундрите, а не получава отговор.

Може би Тревор само си е правил шега с мен — та той няма възможност да узнае нещо — сигурно е говорил за жените изобщо. Той не познава Унгало, а и писмата й положително ще дойдат, стига само да имам търпение, докато му дойде времето. Опитвам се да се утешавам, но времето изминава, а писмата на Унгало не пристигат.

Сега често се събирам с Оле Скарнес. Понякога седим в „Дивата котка“, но най-добре се чувствувам горе в оголеното ателие, където направих първите си опити в рисуване с червена креда. Оле намира, че показвам напредък, а и аз понякога чувствувам, че се приближавам до целта, към която се стремя. Непохватността на пръстите ми постепенно се изгубва, а очите ми улавят светлини и сенки, за които по-рано не съм и подозирал, че съществуват.

Отначало трябваше да скицирам глинените произведения на Оле, докато той седеше до мен и ме упътваше да боравя както е необходимо с кредата и блока. Като забеляза колко усилия полагам, за да се покрият изцяло контурите и детайлите с предмета, той се засмя и каза по свойствения си тих, сух начин:

— Не бъди така ужасно страхлив, момче. Глинените фигури не ще скочат да те издраскат, ако се отклониш малко. Минавай само с кредата по хартията, но при това ръката ти да бъде лека като крило, тогава ще видиш, че ще успееш.

В този миг той ми даде ключа за един нов свят, който бавно се разкриваше пред мен.

Посред ателието, върху сандък, покрит с кървавочервената покривка от леглото на Оле, седи една гола жена. Това е Ода, роднина на Оле, която понякога вечер се съжалява над нас. Тя е и висока, и стройна, и руса, и истинска благодат за очите. Когато не седим с нашите креди и блокове пред нея, тя навлича някоя от работните престилки на Оле и подрежда ателието или приготвя храна за нас на газената печка, която се намира в ъгъла при вратата. Тя има весел нрав и почти винаги пее, а когато се движи, тялото й като че ли танцува.

Тази вечер съм доволен от скиците, които съм направил, въпреки съзнанието, че особено много не съм се напрягал. Кредата лежеше по-лека от всякога в пръстите ми, а рисунъкът излизаше като от само себе си. Не мога да разбера как стана това. През цялото време бях като унесен и гледах как светлината играе около тялото на Ода, докато блясъкът на бялата й кожа правеше контурите по-меки и ми се удаде онова, което търсех отдавна — докосване до съвършенството. Това, което улових сега, не бяха само мъртви очертания — това бяха светлина, въздух, красота и живот. Бях създал нещо добро. Оле ме потупва по рамото и ме хвали, а Ода ме поздравява и ме притиска към себе си. Обаче радостта, която изпитвам сега, не е такава, че да ме кара да танцувам, да скачам — тя е изпълнена със спокойствие, необичайна и объркана.

Ода иска да направи дребна забележка по моята скица. Между портрета и лицето й не съществувала приликата, която обикновено съм постигал. Да, вярно, това е тя и все пак не е тя. Това е — велики боже, та това е лицето на Арук! Каква чудна сила е водила ръката ми тази вечер? Как е възможно на тази хартия да са се оформили чертите на Арук от ръка, която е искала нещо друго? Арук ми се усмихва както в онази нощ, когато я улових при крайбрежните скали в Латулук. И споменът изплува със светлината на огньовете, с белите тела, танцуващи върху тревата, докато тъпанът на Пана пее в нощта. За миг мога да почувствувам топлината от ръцете на Арук около шията си, когато се притисна в мен… Светлина на огньове и бели тела… Червена креда и бяла хартия…

Мисли ли Арук за мен тази нощ?

От време на време Оле се запива по цели дни и тогава нищо не може да се направи. Понякога се случва даже да го задържат в полицията и да отсъствува дълго, а междувременно аз редовно се качвам, чукам на заключената врата на ателието и намирам живота без Оле досаден и тъжен.

Когато се появи отново, той се втурва в работа, като че ли нищо друго не съществува за него и тогава може със седмици да не влиза в кръчма. Той сигурно щеше да изкарва добра печалба, ако се владееше повече и си намереше ателие, в което да може да изпълни всички поръчки.

Сега той дяла каменните си произведения под един сайвант някъде в предградието. И трябва да влачи глинените си модели, след като ги изработи, чак дотам. Нерядко се случва те да се повреждат при пренасянето и така много труд отива на вятъра. Той трябва също така да мъкне инструментите ту тук, ту там и често се случва да забрави нещо на едното място, когато се нуждае от него на другото. Наистина, Оле си обърква живота.

В единия ъгъл на ателието лежи върху поставка женска глава от бял мрамор. Оле казва, че това е една от младежките му работи, и то от най-добрите. Така, както той е ваял, преди да удави изкуството си в ракия й да се унизи дотам, та заради ежедневния хляб да украсява портали. Това е хубава глава, но аз не мога да открия нищо толкова особено в нея. Очевидно не мога да дам правилна преценка, защото Ода ми беше разказала, че на Оле предложили едно малко състояние за главата, когато я изложил за пръв път. Но той не я продал. Той би могъл и сега, стига да поиска, да я продаде и да получи необходимата сума за по-добро ателие и по-прилична работна обстановка. Защо въпреки всичко той не го прави, си е негова работа, и би било може би проява на нетактичност, ако го запитам. Защото човек защищава най-интимните си тайни понякога по-упорито от живота си.

Ода работи в една библиотека, където помага на любознателни читатели от града да намерят интересуващите ги книги.

Откакто се запознах с момичето и аз започнах да взимам книги оттам. А тя полага за мен големи усилия, когато трябва да ми достави исканата книга. Ако не може да се намери в нейната библиотека, тя пита в някоя друга или просто ми я купува. Често тя ми препоръчва да прочета някоя книга и след като я прочета, оставам изненадан, че тя разбира кое ми харесва и какво е нужно да зная.

Не мога да си представя вече живота в страната на белите без Оле и Ода. Те ме накараха да разбера, че и между белите съществува доброта. Доброта, която не търси егоистична полза, и приятелство, което не крие задни мисли.