Дийн Кунц
Не бой се от нищо (1)

1.

Телефонът на бюрото ми в осветения със свещи кабинет иззвъня и усетих, че предстои ужасна промяна.

Не съм психически болен. Не виждам предзнаменования и поличби в небето. Според мен линиите на дланта ми не разкриват нищо за бъдещето ми и не притежавам гадателски способности.

Но от няколко дни баща ми е на смъртно легло и след като прекарах предишната нощ до него, бършейки потта от челото му и слушайки затрудненото му дишане, разбрах, че няма да издържи дълго. Страхувах се, че ще го загубя и за пръв път през двайсет и осемте си години ще остана сам.

Аз съм единствен син, единствено дете. Майка ми почина преди две години. Смъртта й ме потресе, но поне на мама не й се наложи да страда от продължително заболяване.

Снощи, точно преди зазоряване, капнал от умора се прибрах вкъщи да спя. Но не спах нито дълго, нито дълбоко.

Наведох се и се помъчих да внуша на телефона да престане да звъни, но не успях.

Кучето също знаеше какво означава телефонният звън. Изтича с леки стъпки от мрака и тъжно се вторачи в мен.

За разлика от себеподобните си кучето издържа на погледа на хората дотогава, докато му е интересно. Животните обикновено се вглеждат в нас за миг, после отместват взор, сякаш разстроени от нещо, което са видели в човешките очи. Вероятно и Орсън го вижда и също се разстройва, но не се плаши.

Той е малко странен. Но ми е верен приятел и го обичам.

На седмото иззвъняване се предадох на неизбежното и вдигнах слушалката.

Обаждаше се медицинска сестра от болница „Милосърдие“.

Говорих с нея, без да откъсвам очи от Орсън.

Баща ми бързо отпадал. Сестрата предложи веднага да отида при него.

Оставих слушалката, а Орсън се приближи до стола и сложи голямата си черна глава на коленете ми. Изскимтя тихо и близна ръката ми. Не размаха опашка.

За миг се вцепених. Не бях в състояние да разсъждавам, нито да действам. Тишината в къщата — дълбока като вода в океанска бездна — ме смазваше и лишаваше от сили. После се обадих на Саша Гудал, за да я помоля да ме закара до болницата.

Обикновено тя спи от обяд до осем вечерта. Нощем, от полунощ до шест сутринта, пуска музика по Кей Би Ей Уай, единствената радиостанция в Мунлайт Бей. В пет и няколко минути в тази мартенска вечер Саша по всяка вероятност спеше и съжалих, че трябва да я събудя.

Но също като Орсън с тъжните очи Саша беше моя приятелка, към която винаги можех да се обърна. Освен това беше много по-добър шофьор от кучето.

Тя отговори на второто позвъняване. В гласа й нямаше и следа от сънливост. Преди да й разкажа какво се бе случило, Саша рече: „Господи, съжалявам“, сякаш бе очаквала това обаждане и в телефонния звън бе доловила същата зловеща нотка, която бяхме чули аз и Орсън.

Прехапах устни и отказах да мисля за онова, което предстоеше. Докато татко беше жив, оставаше надеждата, че лекарите грешат. Дори в последния час ракът можеше да се смили над него.

Вярвам във вероятността да станат чудеса.

В края на краищата, въпреки състоянието си, аз съм живял повече от двайсет и осем години, което само по себе си е чудо, макар някои хора, познаващи живота ми отблизо, вероятно мислят, че е проклятие. Вярвам във вероятността да станат чудеса, но по-скоро в човешката потребност от тях.

— Ще дойда след пет минути — обеща Саша.

Нощем мога да отида до болницата, но по това време ще бъда твърде любопитно зрелище и ще се изложа на голяма опасност, ако тръгна пеша.

— Не — възразих аз. — Карай внимателно. Вероятно ще бъда готов чак след десет-петнадесет минути.

— Обичам те, Снежко.

— И аз те обичам — повторих аз.

Сложих капачето на писалката, с която пишех, когато се обадиха от болницата, и я оставих настрана заедно с жълтата таблетка от аптеката.

Угасих трите дебели свещи с помощта на месингови щипци с дълга дръжка. В тъмата се появиха сенки, змиеподобни струйки призрачен дим.

Сега, час преди здрачаване, слънцето беше ниско на небето, но все още опасно и блестеше заплашително по краищата на надиплените щори, закриващи всички прозорци.

Както обикновено, предусещайки намеренията ми, Орсън вече бе изскочил от стаята и припкаше по коридора.

Кучето тежеше четирийсет и пет килограма и беше мелез между лабрадор и някаква друга порода. Черен като котарак на вещица, Орсън броди в напластените сенки на къщата, издавайки присъствието си само с тупкането на големите си лапи по килимите и с потракването на ноктите по дървените подове.

Не си направих труда да включа лампата с тъмно стъкло на тавана в спалнята ми. Дори непряката жълтеникава светлина на клонящото на запад слънце, процеждаща се през щорите на прозорците, беше достатъчна за мен.

Очите ми са по-приспособени да виждат в мрака, отколкото тези на повечето хора. Макар да съм брат на бухала — образно казано, — не притежавам особената дарба да виждам в тъмното. Моят случай съвсем не е нещо романтично или вълнуващо като паранормален талант. Просто дългогодишното привикване към мрака е изострило нощното ми зрение.

Орсън скочи на столчето за крака, после се сви на креслото, за да ме наблюдава, докато се приготвях за осветения от слънцето свят.

От едно чекмедже в банята извадих шишенце с лосион, осигуряващ защита от слънцето, и щедро намазах лицето, ушите и врата си.

Лосионът леко ухаеше на кокосов орех — аромат, който свързвах с палми, слънчева светлина, тропически небеса, океанска шир и други неща, които никога нямаше да видя. За мен това е ароматът на желанието, отказа и безнадеждния копнеж, наситеният парфюм на непостижимото.

Понякога сънувам, че се разхождам по плажа на Карибско море. Къпя се в дъжд от слънчева светлина, а белият пясък под краката ми е като възглавница от чисто сияние. Топлината на слънцето е по-еротична и от докосване на любим човек. В съня светлината не само ме облива, но и пронизва. Събуждам се безутешен.

Макар и ухаещ на тропическо слънце, лосионът охлади лицето и врата ми. Натърках и пръстите, и китките си.

Банята имаше един-единствен прозорец с постоянно вдигнати щори, но помещението остава оскъдно осветено, защото стъклата са матирани и нахлуващата слънчева светлина се процежда през клоните на кедър. На перваза потрепваха силуетите на листата.

Отражението ми в огледалото над мивката приличаше на сянка. Дори когато запалих лампата, не можех да се видя ясно, защото единствената крушка на тавана беше слаба и с матова повърхност.

Рядко съм виждал лицето си на ярка светлина.

Саша казва, че й напомням на Джеймс Дийн, идол от петдесетте години, по-скоро такъв, какъвто беше в ролята си в „На изток от рая“, отколкото в „Бунтар без причина“.

Самият аз не виждам прилика. Вярно, косите и светлосините очи са същите. Но той изглежда много тъжен, а аз не мисля, че съм такъв.

Не съм Джеймс Дийн. Аз съм си Кристофър Сноу^[1] и мога да се примиря с този факт.

Намазах се с лосиона и се върнах в банята. Орсън вдигна глава, за да подуши уханието на кокосов орех.

Вече си бях сложил къси спортни чорапи, маратонки „Найки“, джинси и черна фланелка. Бързо навлякох черна джинсова риза с дълги ръкави и я закопчах догоре.

Орсън ме изпрати до фоайето. Верандата беше вдадена навътре и имаше висок таван, а на двора се извисяваха два грамадни калифорнийски дъба, затова до страничните прозорци около външната врата не стигаше пряка слънчева светлина и те не бяха покрити със завеси или щори. Стъклата — геометрична мозайка от зелено, червено и кехлибарено — блестяха меко като скъпоценни камъни.

Извадих от гардероба черно кожено яке с ципове. Щях да изляза след смрачаване и макар да беше март, централното калифорнийско крайбрежие може да стане хладно, след като слънцето се скрие.

Грабнах морскосиня шапка с козирка и я нахлузих на главата си. Отпред, над козирката, в рубиненочервено бяха избродирани думите „ЗАГАДЪЧНИЯ ВЛАК“.

Една нощ през есента я бях намерил във Форт Уайвърн, запустялата военна база край Мунлайт Бей. Шапката беше единствената вещ в хладната и суха стая с бетонни стени, намираща се три етажа под земята.

Макар да нямах представа за какво се отнасят избродираните думи, запазих шапката, защото ме заинтригува.

Обърнах се към вратата и Орсън започна да скимти умолително.

Спрях и го погалих.

— Сигурен съм, че татко би искал да те види за последен път, приятелю. Убеден съм. Но в болницата не пускат кучета.

Прямите му, черни като въглени очи блеснаха. Бих се заклел, че погледът му преливаше от скръб и съчувствие. Може би защото самият аз го гледах през сълзи.

Боби Халоуей, моят приятел, казва, че имам склонността да отъждествявам животните с хората и да им приписвам човешки качества и чувства, каквито те всъщност не притежават. Вероятно е така, защото за разлика от някои хора животните винаги са ме приемали такъв, какъвто съм. Четириногите граждани на Мунлайт Бей, изглежда, имат по-изтънчено разбиране за живота — както и повече човечност, отколкото някои от съседите ми.

Боби разправя, че да отъждествяваш животните с хората, независимо от това какви преживявания имаш с тях, е признак на незрялост. А аз му отвръщам да си го начука.

Успокоих Орсън, галейки лъскавата му козина и чешейки го зад ушите. Странно, но беше много напрегнат. Два пъти наостри уши, за да се вслуша в звуци, недоловими за мен — сякаш предчувстваше надвиснала заплаха, нещо още по-лошо от загубата на баща ми.

Още не съзирах нищо подозрително около неизбежната му смърт. Ракът беше само орис, не убийство — освен ако не искаш да подведеш Господ под съдебна отговорност.

За две години загубих и двамата си родители. Майка почина едва петдесет и две годишна. А сега, само на петдесет и шест години, и татко лежеше на смъртно легло… Всичко това ми се струваше лош късмет, който ме преследваше буквално от самото ми зачатие.

По-късно имах причина да си спомня за напрежението на Орсън, както и много основателна причина да се запитам дали бе надушил приливната вълна от неприятности, носеща се към нас.

Боби Халоуей сигурно ще ми се присмее и ще рече, че постъпвам по-лошо, отколкото да отъждествявам кучето с човек и сега вече му приписвам свръхчовешки качества. Ще трябва да се съглася и после да кажа на Боби здравата да си го начука.

Както и да е, галих, чесах и успокоявах Орсън, докато от улицата изсвири клаксон и сетне пак, почти веднага, от алеята за коли пред къщата.

Саша бе дошла.

Въпреки че бях намазал врата си с лосион, предпазващ от слънчевата светлина, вдигнах яката на якето си като допълнителна предпазна мярка.

От масичката във фоайето, под репродукцията на „Зазоряване“ от Максфийлд Париш, грабнах черните си очила.

Сложих ръка на валчестата дръжка от кована мед и отново се обърнах към Орсън.

— Всичко ще бъде наред.

Всъщност не знаех как ще се оправям без баща ми. Той беше нашата връзка със света на светлината и с хората на деня.

Нещо повече, татко ме обичаше както никой друг, както само един баща може да обича ощетено от природата дете. Разбираше ме така, както вероятно никой друг нямаше да ме разбира.

— Всичко ще бъде наред — повторих аз.

Кучето ме погледна сериозно и изджавка веднъж почти състрадателно, сякаш знаеше, че лъжа.

Отворих външната врата и излязох, слагайки си черните очила. Специалните лещи напълно предпазваха от ултравиолетовите лъчи.

Очите са най-уязвимото ми място. Не мога да поемам никакъв риск с тях.

Зеленият „Форд Експлорър“ на Саша беше в алеята за коли пред къщата. Двигателят работеше, а тя седеше зад волана.

Затворих вратата на къщата и я заключих. Орсън не направи опит да тръгне след мен.

От запад бе задухал ветрец, крайбрежен бриз с лек, тръпчив вкус на море. Листата на дъбовете шумоляха, сякаш предаваха тайни от клон на клон.

Нещо стегна гърдите ми толкова силно, че сякаш запуши белите дробове, както винаги ставаше, когато се налагаше да изляза на дневна светлина. Този симптом беше напълно психологичен, но независимо от това ми въздействаше.

Докато слизах по стъпалата на верандата и вървях по пътеката, водеща към алеята за коли, имах чувството, че нещо ме натиска надолу. Вероятно така се чувства дълбоководен гмуркач във водолазен костюм, когато над главата му тежи водното царство.