Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (20)

Много неща съм преодолял…

Пристигаме и Канома ни чака на края на скалата. А по надолнището към брега куцука Пана, също както в миналите години, когато се завръщахме от далечен път. Но все пак ни вълнува особено чувство, когато сега ни поздравяват само двама души.

Лицето на Канома сияе като слънце и човек може да разбере, че тя сега е радостна да чуе отново други гласове, след вечното дрезгаво гъгнене на Пана. И въпреки това, виждам, че Канома се е грижила добре за него през отсъствието ми, защото почти не мога да си спомня стария по-младеещ и в по-добро настроение.

Муун ще дойде и ще вземе Канома, когато настъпят най-дългите дни, разказва ми тя. А към това Пана добавя много неща за един вожд, който изпуска такава жена от селото. Макар добре да разбирам, че Пана казва истини, все пак не мога да променя онова, което Муун и Канома са уговорили, докато съм пътувал на юг. Муун действително заслужава една добра жена, а Пана може да благодари на небето, че тя беше тук, когато той се нуждаеше най-много от нея. И на това той не намира какво да възрази.

С помощта на Пана Канома е разчистила всички иглута след изнасяне на мъртъвците, а вратите, отворени за проветряване, ни заглеждат гостоприемно, когато изкачваме пътеката към огнищата.

Не ще се наложи да живеем притеснено, защото всеки от нас може сега да си избере едно иглу и да живее сам, ако пожелае. Но на всички, които си доведоха жени, сигурно ще е по-приятно да делят кожените постели със съпругите си и затова в селото Латулук ще бъдат обитавани не повече от шест или седем иглута.

Ху-вик може да се нанесе в иглуто на майка ни, а самият аз се настанявам в моето ново иглу, където и Арук донася вещите си и постила кожените си постели. В това иглу още не се е зараждал, нито е загасвал някакъв живот и в него мирише още на смола и свежо дялано дърво от стените и покрива. Арук се оглежда и отбелязва, че ще се чувствува добре тук, защото месторазположението е добро: на върха на песъчлива могила, което отстранява опасността от влага по пода, а гледката стига през речното устие чак до морето.

Тъй като сега не сме много хора, Арук предлага да приготвяме храната си общо на селските огнища, което ще спести време и труд и може би ще улесни справедливото разпределяне на хранителните припаси. Намирам идеята добра и никой не възразява, когато съобщавам решението си.

Още първата вечер идва Урга и горчиво се оплаква от опърничавата си дъщеря. Феодора отказала да я приеме да живее с тях в иглуто на Мала — старата можела да живее сама, тъй като имало достатъчно място в селото. Обаче Урга клати кръглата си глава и казва, че не се решавала да спи сама в едно село, което й е чуждо и където масовата смърт доскоро е ходила от врата на врата. Очите на Урга са пълни със сълзи и тя ни гледа умолително.

Арук изчаква да оправя старата жена, но тъй като не предприемам нищо, тя разрешава на Урга да пренесе постелите си при нас. Тогава усещам в мен да се поражда нещо като несъгласие и мъка и ми се иска да подметна, че за Урга е по-подходящо да спи при Канома и Пана. Но щом Арук го иска така, нека така да бъде. И затова не казвам нищо.

Идват изпълнени с работа дни и главата ми е пълна с всичко, което още трябва да бъде уредено, преди да се отправим към Ябла.

Ху-вик трябва да вземе Овул и Ирак и да излязат в морето за тюлени, докато Мала трябва да ми помага в приготвяне и съоръжаване на лодката за лова на моржове.

Първоначално Пана е изплашен, когато аз отивам горе при мъртъвците и вземам от тях на заем въжета и харпуни. Той е на мнение, че това ще докара само неприятности и беди, но когато му казвам, че всичко, което съм взел на заем, ще бъде върнато, щом си дойдем от Ябла и че ще имам грижата да се приготвят нови уреди преди идната пролет, та мъртъвците да могат спокойно да запазят техните, той се успокоява и казва, че духовете щели да ни разберат.

Когато Ху-вик и хората му се завръщат, ръцете на всички жени се запълват с работа около сеченето на месото край котлите, а Урга с блажен израз се заема с остъргването на новите тюленови кожи. Нейната сръчност при обработката на кожи и шиенето сега ни е добре дошла, защото при някои от нас положението с дрехите и мокасините е лошо.

Изглежда, че почти всичко се нарежда добре, само едно ми създава голяма грижа и няма изгледи да се разреши леко. Немислимо е ловният екип да има по-малко от шест мъже, а ние сме само пет, защото Пана не влиза в сметката, макар че е жизнен и подвижен, както никога не съм го виждал. Ловните пътешествия не са за старци и нека занапред както преди да помага според силите си на жените, докато отсъствуваме.

Четирима мъже трябва да седят при греблата; един мъж може, ако е опитен, да борави едновременно с кормилото и с платното, а онзи, който стои на носа на лодката, трябва да умее да работи с пушка и харпун и при това да е изключително ловък, ако един такъв ловен екип иска да има успеха, който гони. Но шестият мъж ни липсва.

Когато Арук ми предлага да дойде с нас и да обслужва кормилото и платното, изпитвам такава радост, че ми се прищява да скачам, но въпреки това възразявам, че е малко неподходящо да се вземат жени на ловно пътешествие, преди да призная, че може би си струва да се направи опит. Арук се подсмива на ненужните ми приказки, защото знае много добре, че ако тя самата не бе предложила, аз щях да я придумвам. Но даже и Пана не може да си спомни жена да е вземала някога участие в ловен екип там горе по Ябла.

Муун идва един ден, според обещанието, когато тревата почва да се раззеленява между остатъците от снега и перуниките отварят сините си сочни пъпки под слънчевия блясък върху скалите и камъните. В деня на неговото пристигане в селото ние тъкмо се приготовляваме за празника на слънцето и радостта на Канома е голяма, когато го поздравява.

Имам много неща да обсъждам с Муун и ние слизаме към брега, където никой не ни смущава, докато се съветваме как да избегнем опасността заради убийството на Келли. Обаче Муун смята, че бихме могли да се чувствуваме спокойни, защото бил научил от някакъв пътник в Киана, че свещеникът от Витлеем и един мъж на име Илям били изчезнали по време на лов. През пролетта намерили замръзналия Илям, от което заключили, че е бил на път за дома без кучешки впряг и заради това приели, че и свещеникът е загинал по същия начин, макар и да не бил намерен.

При това тези двама не са били единствените от Витлеем, които са изчезнали в снега през последната тежка зима. Невъзможно било да се издирват всичките.

Което ми разказа Муун, ме успокоява и задоволява. Не ме заплашва опасност от това че съм убил Келли.

Муун обещава да остане за празника на слънцето и после да тръгне за Ноалек, а преди самия празник отиваме из тундрите на лов за диви гъски. Рядко сме имали така изобилна откъм птици пролет и се завръщаме с тежък лов върху раменете. Обаче, когато сваляме товара си при селските огнища, забелязвам нещо, което изпълва сърцето ми със страх.

Един кораб навлиза в устието на реката. Това е разменният кораб — корабът на Джибсън!

Моята първа мисъл е да се скрия, това не е трудно и той напразно би питал за мен. Но рано или късно той все пак ще узнае, че съм тук, затова слизам долу към скалата и го чакам там.

Когато слиза на брега, той ме поздравява със същото радостно провикване, както в миналите дни, смее се и шуми и ми подава ръка, но аз не я поемам. Той стои известно време така с протегната ръка, докато смехът изгасва от лицето му и в очите му се появява голямо учудване.

— Ти не дойде да ме вземеш, Джибсън. Ти ме измами! — казвам аз.

Тогава той се опитва да се извини с това, че трябвало да продължи пътя си на север, без да може да се завърне, за да ме вземе, но че бил писал на Тревор той да ми помогне да замина с някой друг кораб. С гръмогласен поток от думи той се старае да ме увери в това и размахва ръцете си като криле на вятърна мелница и се кълне, че всяка дума, която ми казвал, била самата истина. Дето съм убил Тревор, той го намирал за добре. И това, което било оповестено, че съм излежал присъдата си по време на предварителния арест Джибсън намира все пак за голяма несправедливост. Той счита, че за това деяние не трябвало да седя нито един ден в затвора. Той бил дал показания в моя полза, в това той отново се кълне шумно и с мощно ръкомахане.

Сега вече не зная, какво да вярвам. Възможно е Джибсън да казва истината, но същевременно е възможно да лъже.

Като му разказвам какво се е случило тук през моето отсъствие, виждам, че той на свой ред се съмнява в думите ми. Тогава го хващам за ръка и той идва с мен, без да възразява, горе при мъртъвците.

Безмълвен стои до мен и гледа това, което не искаше да повярва. Но миризмата на нашите неми свидетели е прекалено силна за носовете ни и не оставаме за дълго горе. Сега той ми вярва и сълзи протичат из очите му и искрят в бялата брада, докато се движим към скалата.

Хората на Джибсън са подредили вече стоките си на брега. Но аз не разполагам нито с пари, нито със стока за размяна, поради което им казвам, че са си дали ненужен труд. Въпреки това Джибсън ме запитва от какво се нуждаем и когато изброявам, той отделя нужното и още много други неща и казва, че това било подарък за селото Латулук от него.

Когато му благодаря и му подавам ръка, върша това с чувството, че той все пак не е толкова лош, колкото съм го мислил, и ако е сбъркал, в такъв случай сега изкупува много нещо с това, което ни подарява.

— Сбогом, Канук! Дано успееш във всичко, което си предначертал — казва той и гласът му звучи глухо и съкрушено. — Искам да ти помогна, доколкото мога.

Докато наблюдавам хората, които гребат обратно към кораба, си мисля какви особено сини очи има Джибсън. Също така дълбоки и променливи като на Арук.

Но радостен е сега вождът, който с леки стъпки се изкачва към селото си. Димът от селските огнища се извива на спирали към небето, а котлите клокочат и изпълват въздуха с приятна миризма.

Пана отново държи чародейния тъпан между коленете си и отново кръжи танцът около огъня, докато слънцето остава да лежи върху снега на Вълчите зъби. Но тази година кръгът на танцуващите е малък — само пет са жените, които сега стъпват под такта на тъпана и следят песента на Пана, и няма деца, които да гледат засмяно с опулени очи, когато жените се привеждат за годежния скок на мъжете. Мъжът трябва да прескочи бъдещата си жена толкова пъти, колкото пръсти има на ръката, като при това не бива дори да я докосне с мокасините си. Ако това се случи, жената има пълно право да му откаже онова, към което той се стреми, а в най-добрия случай той става повод за приказки, които не спират, додето не се повторят от деца и внуци.

Но тук се засилват за скок бързоноги и налети със сила мъже и не е нужно жените много да се опасяват. Тази нощ никоя от тях не спечелва някакво право, дори Арук, макар че при последния ми скок тя привежда леко глава. Пана оставя тъпана си на тревата и за общо учудване заповядва на Овул да го бие. Пана иска да му се разреши да направи годежен скок над Урга!

Тъкмо искам да кажа, че не бива добрият обичай да бъде опорочаван с глупости и детински хрумвания на някакъв изнемощял старец, когато Арук ме хваща за ръката и ме помолва да почакам малко. Може би той ще съумее да го направи, казва тя, и тогава ще бъде напълно в правото си. Сега разбирам, че Арук и тук има пръст в играта и я питам какво удоволствие може да намира в подобно нещо.

— Ако успее да скочи, тогава ще се справи и с другото, а Урга не е чак толкова стара — отговаря тя и се смее.

Всеобщо шумно веселие настава, когато старият се приготовлява за първия скок. Урга се привежда ниско и старецът подскача като сврака, но тъй като Урга се навежда още по-ниско, той успява да я прехвърли. След два скока вече му тече пот от челото и с всеки следващ скок старата се показва все по-отстъпчива в навеждането, а смехът се надига по-високо. Когато Пана прави последния скок, Урга почти лежи на земята, а старецът е толкова уморен, че краката му не искат вече да го държат, той пада на земята и Урга му помага да се вдигне.

Но старецът във всеки случай се е наложил и видът му е горд и радостен, когато взима тъпана и Урга и крета към иглуто си.

Междувременно Овул, правнукът на Пана, се опитва да пресметне каква ще бъде роднинската връзка между неговите деца и тези на Пана, ако сега действително се окаже, че Урга не е много стара. Това го поставя в голямо затруднение и даже, когато под всеобщ смях се опитваме да му помогнем, не може да си изясним какво ще се получи.

Когато слънцето напуска Вълчите зъби и започва да се издига над тундрите от североизток, всеки се отправя към иглуто си, само Арук и аз оставаме още за малко край загасващите огньове. Муун и Канома се бяха сбогували с нас и бяха тръгнали по пътя си на юг още преди да започне танцът и сигурно вече са оставили значителна част от пътя зад себе си.

Мисля си, че годежният скок на Пана все пак донася нещо добро — занапред Арук и аз ще можем да спим сами в нашето иглу и тази мисъл ме изпълва с топла радост, защото може би това е било намерението на Арук. Но тази радост не трае дълго. Арук се изправя и пита дали не би трябвало да пуснем риболовната лодка в морето и да я подготвим за пътуването, та всичко да бъде готово, когато другите се събудят. Тя не изпитвала никаква умора и ако сме имали попътен вятър, казва тя, бихме могли да спим на смени по време на плаването към Ябла. Аз самият бях казал, че сега не би трябвало да забавяме повече пътуването, така че ми е трудно да възразя срещу разумните й думи.

Но не изпитвам никаква радост, когато се отправяме към брега, за да изпълним това, което тя бе предложила.

Много нещо съм преодолял, но омразата в сърцето на Арук никога не ще победя.