Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (3)

Страхуваш ли се от Огарес?

Когато Огарес и шест от неговите хора дойдоха да ме вземат, в Талмик вече почти бе настъпило лятото.

Ние се придържахме към брега, като плавахме на север, но когато попаднахме всред плуващи ледове, трябваше да се отклоним толкова далеч в морето, че не виждахме сушата. Голямата риболовна лодка бе сигурен съд в морето, а Огарес опитен и смел моряк, затова винаги, дори и в най-лошо време, се чувствувам сигурен с него. Но той скъпи думите си, груб е и рядко се смее. Майка ми винаги е твърдяла, че е мързеливец. Той може да лежи през цялата зима, увит в кожите си, и да спи като мечка. Само от време на време се събужда, изпива малко рибено масло и продължава да спи. Обаче трудно е да се намери ловец на моржове, като него. Щом се измъкне от кожите си напролет, за него няма почивка и спокойствие. Тогава той работи ден и нощ около подготовката за лова на моржове и изисква от другите да издържат без сън и почивка като него.

Огарес явно не ме гледа с добро око. Може би, защото подразбира, че ще стана вожд на Латулук, щом като издържа изпитанието си за зрелост. Цялото племе пази добър спомен за баща ми и изгледите са добри за мен. Но Огарес е още в най-добрите си години и всички се страхуват от него.

Сега той знае, че аз говоря езика на белите по-добре от всеки друг в нашето племе и че затова ще бъда най-подходящият за преговори с търговците, когато дойдат в селото. Лесно е да се разбере, че това разваля сметките му.

Когато запитах Огарес, как е преминала дългата зима в Латулук, той ми отговори едносрично и сърдито, че ще разбера, щом пристигна. И тъй като вождът не пожела да ми обясни, щях да имам неприятности, ако бях запитал другиго. Ала любопитството болезнено тежеше на гърдите ми и само с усилие можах да се сдържа. Макар че не можеше и да се очаква Огарес да знае твърде много. Той сигурно току-що се е бил събудил от зимния си сън, когато е тръгнал да ме вземе. Може би и да не е успял да си отспи достатъчно, та заради това да е така ядовит и рязък. Или може би в кръвта му вече кипеше неспокойствието пред лова на моржове, който скоро трябваше да започне.

След многодневно лавиране през пояси от плуващ лед и противно време, най-сетне една сутрин свърнахме в устието на реката край Латулук. Когато видях селото да си лежи с неговите затревени иглу, току-що изоставени от снега и скалите зад брега, оцветени от утринното слънце, почувствувах сърцето ми да тупти по-силно в гърдите. Аз бях вече у дома си. В моята страна.

Най-първо чух оглушителния хор на кучетата и ги видях, подобни на сиви вълнени кълба да се търкалят надолу по склона към брега. След това към брега започнаха да тичат децата и преди още да вържем лодката към скалата, там се бяха вече събрали почти всички жени от селото, за да ме поздравят. Тогава забелязах каква опасна, студена светлина блесна в очите на Огарес. Вероятно, не му се хареса, дето хората си даваха толкова труд за мене.

Косите на майка ми бяха добили през зимата цвета на снега, очите й бяха потънали по-дълбоко в очните кухини, и тя не се движеше вече така леко, както по-рано. Обаче, когато ме погледнеше, блясъкът в очите й ставаше пак лятно топъл. Сигурно се радваше, че ме вижда отново у дома.

Двамата ми братя, Ху-вик и Мала, са така пораснали, че ме е смях, като ги погледна, пък и едновременно им мутират гласовете. Говорят дрезгаво и обикалят около мен, като котки около изхвърлена на брега риба, за да ми покажат изработените от тях през зимата предмети от моржови зъби. Някои от техните резби не са дори дотам недодялани, но трябва да кажа, че на тяхната възраст правех по-добри неща. С известно задоволство си мисля, че това, което са успели да изработят, спокойно ще може да се продаде и ще донесе някой сребърен долар. Сега майка ни може да бъде съвсем спокойна, скоро тя ще има трима израснали синове около себе си.

Сестра ми Вегару, която е осемгодишна, скоро ще може да отменя майка ни в работата на открито. И тя разправя гордо, че преди да настъпи пролетта, почти всеки ден е седяла с майка ни на леда при устието на реката и ловяла сьомга. Мокасините на краката й били нейно собствено дело, майка ни само й помогнала да сдъвчи ръбовете, та да се омекотят, разказваше тя и се въртеше важно напред и назад пред мен.

Майка ми е ушила за мен нова парка от меко ощавена еленова кожа и я е подплатила със сива кожа. Качулката е обшита със светли, бухнали вълчи опашки и през гърдите минават две бели шевици, отличие за възрастния мъж. Такава прекрасна парка не притежава никой в нашето племе, а освен това не познавам друг, който така сръчно като нея да поръбва и шие кожени дрехи. Изпитвам почти боязън от срещата с други мъже, когато облека моята нова парка.

В Талмик ни научиха, че трябва да се благодари, когато се получава нещо, затова сега хващам ръката на майка ми, както правят белите, а тя ме поглежда почти изплашено. Не трябваше да го направя, но така бях зарадван, че не помислих какво върша.

Тогава майка ми изпраща братята и сестра ми навън и ме поглежда тайнствено. След това тя рови малко сред кожите си и се приближава към мен с един нов пояс. Той е изплетен като художествен модел от боядисани в жълто, черно и червено ивици тюленова кожа. Ножницата е направена от кожата на две вълчи лапи, на които още стоят ноктите, здраво вкопчени едни в други.

Главатарски пояс! Какво иска да подскаже майка ми, като ми дава сега такова нещо? Аз съм изплашен.

Тя се задъхва, и очите й горят като огън, когато ми казва:

— Канук, Сине на ветровете! Утре, преди още да изгрее слънцето, ти трябва да бъдеш вожд на Латулук!

Аз не исках да спомена за това, че имам желание да се върна в Талмик веднага щом завърши есенният лов, но сега се налага да го кажа на майка ми. Очите й потъмняват и гласът й звучи ту нежно, ту твърдо, когато казва:

— Когато идният път дивите гъски отлетят на юг, идва ред на Ху-вик да отпътува за Талмик. А ти нали не искаш да ме оставиш сама с Мала и Вегару? По-добре ли е да водиш кучешкия впряг на църквата, отколкото твоя собствен? По-добре ли е да пълзиш, по земята заради сребърните пари на белите, отколкото да бъдеш вожд на Латулук? О, Канук, сине мой, ти наскърбяваш сърцето ми!

Сега трябваше да разкажа за Унгало.

Тогава майка ми се отпуска на постелята си и се смее като някоя млада жена:

— Когато вождът на Латулук отведе брата си в манастирското училище в Талмик, не ще ли бъде достатъчно храбър да вземе жената, която носи знака му върху роклята си, и да я доведе при племето си?

— Огарес ме мрази и никога не ще пожелае да ме види като вожд — казвам аз и усещам вътрешен страх.

— Зная — казва майка ми. — Огарес нямаше да бъде този, който е, ако не те мразеше и не търсеше начин да запази положението си на вожд. Обаче зная също, че целият народ в Латулук е с теб. Ако ти се страхуваш от Огарес, спящата лисица, тогава се срамувам, че съм те родила. Гърдите ти са широки колкото неговите, и в жилите ти има по-бърза сила. Нашето племе трябва да има нов вожд, без разлика дали ще бъдеш ти, или друг. Аз си помислих, че това трябва да бъдеш ти, не само защото по рождение имаш право, но защото и народът иска така. Но ако ти се страхуваш от Огарес, тогава трябва да бъде избран друг. С един вожд, който спи от есента до пролетта, нашето племе върви към бедност и глад. Излез от вратата и се огледай!

Мегалик, кучето — водач на впряга ми, ме придружава през време на обиколката през селото. Той показва безграничната си радост от завръщането ми, танцува в широки кръгове около мен така, че миналогодишната трева хвърчи под него. Когато Лото, Вала и останалите кучета от впряга идват и искат да ми се подмилкват, Мегалик им показва мощните си резци, върви високо изправен, с опънати предни крака, с настръхнала като гребен козина на гърба, за да вдъхне страх у другарите си. Ето такъв вожд трябва да има Латулук, си мисля аз и се смея.

Всички иглу на селото лежат като заспали на вечерното слънце. Те приличат на големи купи сено и гледащите на юг отвори ми напомнят дупки на плъхове. Колко бедни ми се струват те, като си помисля за жилищата на белите в Талмик и Номе!

Старият Пана седи на слънце, дялка една дръжка за харпун и се чувствува добре. Той е единственият в цялото село, когото намирам пред неговото иглу. Питам го къде са хората.

— Жените са взели децата и са слезли на морето да търсят миди — отговаря той.

— А мъжете?

— Лежат и спят, като Огарес. Всички мъже в Латулук започват да подражават на вожда си. Събуждат се понякога и бръщолевят какво трябва да се направи, когато започне ловът на моржове, обаче повечето време спят и изпускат от ръцете си лова и риболова за цялата зима. Тази зима само твоите братя са впрягали кучетата, а мнозина изядоха кучетата си. Единствените, които тази година имат за продан някои кожи и резби, са твоите братя. Селото Латулук отива към края си! Пилук! (казах!) — въздъхна старецът и ме изгледа с мрачни очи.

Не мога да си спомня някога да е изглеждало така безредно и запуснато нашето село, на прътовете за сушене тази пролет не виси много нещо за ядене. Край някои иглу се полюляват на вятъра няколко полупразни торби от тюленова кожа за рибено масло, но това е и всичко. Долу, край брега на реката, намирам повечето от подпорите за риболовните лодки и каяците изхвърлени накуп от зимните бури. Две големи риболовни лодки и много каяци лежат на земята, подобни на голи скелети — изгладнелите селски кучета са изяли без остатък кожената им обвивка. Приближавам се и преглеждам онова, което е още годно за морето. И когато ми става ясно, че тази пролет не биха могли да излязат на лов за моржове повече от два ловни екипажа, докато преди бяха четири или пет, се уверявам, че майка ми и Пана имат право. Селото Латулук отива към края си.

И когато изкачвам отново стръмнината над брега, чувствувам, че само две неща биха могли да ни спасят — нов вожд и добро лято. И двете неща са еднакво необходими, ако племето ни иска да преживее още една зима.

Ху-вик търчи със стария семеен знак на баща ми из селото и свиква всички мъже на събрание.

Пролетната вечер е мъглива и мразовита, и ние запалваме огън пред нашето иглу, когато хората започват да се събират. Майка ми предлага на всички сготвена риба и всеки получава по парче сушено еленово месо, за да има какво да дъвче. Преди да се прибере и да затвори вратата зад себе си, тя ме поглежда ободрително и поставя ръка на челото. Това е знак към мен да започна да говоря.

Аз стоя малко отдалечен от огъня и оглеждам мъжете, които са събрани наоколо. Повечето поглъщат лакомо храната, обаче от време на време хвърлят изпитателен поглед към мен. Мнозина още не са дошли, и затова не започвам да говоря, макар че майка ми бе вече дала знак. Питам Пана, който седи до мен, защо липсват останалите.

— Кои? — пита той и се прозява.

Назовавам имената на няколко, които отсъствуват.

— Те лежат върху високите дървени скели зад крайбрежните скали между костите на техните бащи. Много от мъжете умряха тази зима — отвръща старецът и клати мършавата си глава.

— А Огарес?

— Спи.

Тогава усещам, че ръката на съдбата ме сграбчва за гърлото и разбирам, че нещастието е по-голямо, отколкото бях очаквал. Обичайно е сред нашия народ да не се говори за мъртвите, и затова не знаех нищо за тях. Майка ми само бе казала: „Излез пред вратата и се огледай!“

Тогава се приближавам до огъня, отмятам назад качулката на парката и започвам да говоря:

— Риболовци и ловци, братя и кръвни роднини от село Латулук! Осмелих се да ви призова със семейния знак на баща ми тук, за да поговорим по онова, което засяга всички ни. Никой, дори старият Пана не е запомнил нашето племе да се е намирало в такова тежко положение; И от нас, и от решенията, които ще вземем тук, зависи дали нашето племе ще продължи да живее, или слънцето ще освети избелелите ни кости през идната пролет, когато жеравите закряскат над Латулук.

Никога не ще докараме в Латулук диви елени с провиснали езици върху нашите шейни, ако мъжете лежат през цялата зима, увити като пеленачета в кожите си. И никакви лисици не ще се хващат в капаните, докато не са поставени. Ако Огарес иска да спи, оставете го. И ако вие всички искате да му подражавате, то можете да бъдете уверени, че не ще мине много време и ще се разказва с присмех от другите народи жалката история за вожда, който приспал до смърт племето си. Повечето от нас са сръчни ловци и опитни мъже — все още не всичко е обречено срещу нас, обаче сега трябва да разберем, че един спящ вожд е по-лош от никакъв. И идва време да помислим дали не трябва да изберем нов вожд. Вие сами трябва да решите кое ви се струва най-добро.

Не се стремя към званието на вожд, което ми се пада по рождение, но и не смятам да се откажа от него, ако поискате помощта ми. Не зная какво изпитание за зрелост ще ми наложите. Все пак, струва ми се, че би могло да се признае като пълноценно изпитание моята воля да поема отговорността в това тежко време.

Аз стоя тук с главатарски пояс в ръка и очаквам решението ви. Готов съм да се подчиня на волята ви, независимо от това, дали ще кажете да го опаша, или да го захвърля. Канук се изказа.

Тогава всички около огъня наскачаха и извикаха:

— Опаши го, Канук! Опаши го!

И аз, Канук, Синът на ветровете, опасвам за първи път главатарския пояс около тесния си кръст.

Но бившият вожд не е умрял. Той само спи.