Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kanuk, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Кирил Бояджиев, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Аксел Линдстрьом. Канук, синът на ветровете
Издателство на НСОФ, София, 1967
Редактор: Ив. Стоянович
Коректор: Ек. Цонкова, А. Василева
История
- — Добавяне
Златотърсачите край Ноалек
Толкова много са нещата, които Канома иска да научи, че понякога вечер, когато се вмъкне зад гърба ми в спалния чувал, ме разпитва, докато ме заболи глава. Никога не показва признаци на умора, а при това тя сега трябва да извършва повечето и най-тежки работи, докато раната на ръката ми оздравява.
Разказвам й за живота си и как се случи, че заминах в страната на белите и всичко, което съм преживял там. Тя е внимателна слушателка и има извънредно силна памет. Нейните въпроси често издават голяма липса на знания, но никога глупост и затова съм уверен, че моите отговори постепенно ще изпълнят онази празнина, от която тя вътрешно страда. Скоро тя узнава почти всичко за мен и никога не престава да се учудва на онова, което съм преживял. Тя е най-учудена от това, че някога съм имал толкова голям страх от мощта на белия бог и от ада като изкупление за лошите ми дела, а сега мога да говоря за него като за някой добър приятел, да, почти като за брат, с когото даже не се боя да се пошегувам.
Трудно ми е да говоря върху тези неща, без да ми се качи кръвта в главата, разгневен от злината на белите хора. Но в края на краищата и за мен е облекчение да разговарям с Канома за онова, което се е разиграло в душата ми. И много от онова, което досега бе останало за мен загадъчно и тъмно, ми се изяснява, когато го разказвам. Мислите ми се преплитат една в друга и всеки път, когато ги подреждам, откривам нови неща, които по свой начин означават нещо.
В книгите, които бях заел от библиотеката на Сийтл, прочетох много неща за това, как белият човек е създал своята мощ. В името на бога той започва всичките си войни, в името на бога той подло покорява онези народи, които са по-слаби от него, за да се докопа до богатствата им, в името на бога той грабва меч срещу племена, които почитат други богове, и в името на бога той пролива невинна кръв като жертвоприношение за своите собствени престъпления.
Нашите прадеди, които някога са притежавали цялата тази огромна земя, са били изклани като добитък, за да отворят път на белите хора към тяхната собственост. След това те построили големи църква и възхвалявали и благодарели на бога, че им е помогнал да я спечелят. И по този начин са го признали за най-големия измежду всички злодейци. На същия бог, който според вярата на белите ни е създал и ни е дал тази земя, те благодарят сега, че им е помогнал да ни я заграбят. А ние сме прогонени до най-крайните граници на тази земя, където свещеници и мисионери ни тъпчат с лъжи и ни принуждават към покорство с техните детински приказки за ада и вечното изкупление.
Белите използуват своята вяра, за да извличат полза за себе си и за да имат нещо, с което да оправдаят своите престъпления. Това се отнася както за най-големите им вождове, така и за най-бледите им мисионери. Трудно ми е да повярвам, че такова нещо може да става по божия воля. Неговият син ни е казал друго. Той е казал, че лицемерието е голям грях и затова свещениците са били готови да подпишат смъртната му присъда. Заковали са го на кръста и по този начин са се отървали от него. Свещениците, които сега стоят в църквите и се молят на разпнатия, смятат, че са по-добри от онези, които са подписали смъртната му присъда, но те се лъжат в това. Аз съм почти убеден, че те са по-лоши и повече изпълнени с подлостта на сатаната, защото на колене благодарят на разпнатия за това, че им е помогнал да убиват и крадат и да рушат всички закони, които той самият е написал. А това все пак не е ли по-лошо, отколкото да го разпънат между двама разбойници?
Едва сега започвам изцяло да разбирам начина, по който Оле тълкуваше божията воля. Великото божество, което обгръща всички народи и племена чрез вярата в щастието и красотата, не пита за заповеди и имена, а неговото послание се нарича доброта.
Оле, изглежда, е размишлявал по-далновидно от всички други.
Канома слуша всичко това и изумление се чете в черните й очи. Тя сигурно ме смята за особен човек, но след като говорихме дълго върху подобни неща, тя стига до убеждението, че моята вяра би могла да бъде еднакво добра, както всички други, и че тя вероятно ще стане и нейна, след като веднъж свикне с нея. Но за нея най-доброто в мен е, че съм дошъл във Витлеем точно на време, за да я спася от Келли, и начинът, по който съм се отнесъл към свещеника. Тя се смее, та чак гласът й преграква, колчем й напомням как съм влачил светия човек за брадата.
Сега вече едва ли има причина да се страхуваме от Келли. Тук в тундрата снегът е така твърд, че почти не оставяме диря след нас, а там, където остане някоя, ветровете скоро пак я измитат. Ако ли, въпреки всичко, той се покаже още веднъж, твърдо съм решен да не го пощадявам вече. Тогава трябва да го убия, както се убива някой нахален вълк. И от това не ще изпитам нито страх, нито разкаяние.
Всяка вечер Канома полага грижи за раната ми, но изцеряването върви много бавно. След няколко дни раната се подува и боли по-зле от преди. Вие ми се свят и голяма слабост обзема тялото ми. Както седя върху товара, слънцето се разиграва пред очите ми, а понякога усещам, че ще заспя и ще падна от шейната.
При преминаването на една река, която смятам, че е Ноалек Ривър, Канома вижда на брега хижа и дим, издаващ присъствието на хора. Считам, че те може би ще помогнат за лечението на ръката ми, затова помолвам Канома да отправи впряга натам. Наистина досега сме избягвали населени места, което е много лесно, защото такива почти няма, но тъй като сега приближаваме крайбрежието, имам предвид, че по-често ще се сблъскваме с хора.
Когато стигаме до хижата, намираме двама бели, заети с изваждане на пясък от една дупка край брега. И двамата имат дълги, рошави бради и изглеждат по-стари, отколкото по всяка вероятност са, но ни посрещат любезно и добре прикриват любопитството си, защото не поставят никакви въпроси около обстоятелствата, при които съм бил ранен.
В хижата е топло и хубаво, поканват ме да седна на един нар, докато единият от мъжете, който се нарича Муун, преглежда ръката ми. Другият се нарича Лори, той слага въглища в печката и ядене върху масата. Муун поклаща глава, като вижда раната ми, но казва, че тя ще оздравее, ако му позволя да я отвори и да направи превръзка, каквато се следва. Освен това ще се наложи да лежа няколко дни. Те са добре съоръжени с инструменти и превързочни материали за подобни случаи и големите ръце на Муун не са така несръчни, както изглеждат. Когато разрязва раната, от нея изтича много кръв и гной, а и болките не са малки, особено когато я изстисква, за да я прочисти основно. После измива раната с ракия и я налага с бели марли. Като привършва, той хвърля поглед върху дупката от куршума на парката ми и казва:
— Можеш да бъдеш доволен, че не те е целунало такова дяволско нещо като куршума дум-дум. В такъв случай сигурно занапред щеше да си служиш само с една ръка.
Той ме поглежда за малко, очаква сигурно да му разкажа как се е случило това. Но аз мълча, мисля само колко е добър обичаят тук на север за такива неща да не се разпитва. Много дни лежа на нара, измъчван от виене на свят и треска. Канома поддържа чистота в хижата и приготвя храната на мъжете. Радост се изписва върху лицата им, когато влизат и забелязват промяната. Канома има сръчни ръце и винаги намира нещо да прави. Очите на Муун я следят със задоволство, докато шета между масата и печката, а един ден той се оплаква, че имал нетърпим сърбеж по лицето и не виждал как може да си помогне другояче, освен като си обръсне брадата. Когато той извършва това, едва мога да го позная. Добива вид на младеж с благи, меки черти на лицето. Канома се шегува с него и казва, че с брадата й се харесвал повече и че изглеждал по-едър и мъжествен, преди да я обръсне. Обаче Муун явно не разбира шегите на Канома, защото става неразговорлив и тих.
Щом като се възстановявам дотолкова, че мога да ставам всеки ден по малко, Канома заминава с кучетата и един ден се завръща с два елена върху шейната. Тя ги насича и окачва месото под стрехата на входа, а Муун и Лори не могат да намерят достатъчно хвалебствени думи за жената, с която съм тръгнал на път. В течение на много месеци вече те не били яли прясно месо и червата, им скоро щели съвсем да се калайдисат от всичките консервени кутии, които били отворили. Те само копаели да търсят злато и не отделяли време за друго.
Латулук не може вече да бъде далеч. Често седя с карта върху колене и се опитвам да пресметна колко дни ще ни бъдат още нужни дотам, щом се засиля достатъчно, за да мога да продължа пътуването. Нито Муун, нито Лори знаят къде лежи Латулук, досега никога не са чували нещо за него, но те още са новаци в страната. В случай че съм разчел добре картата, би трябвало да изминем пътя за една седмица, ако вятърът и времето са благосклонни към нас.
Така невероятно звучи, като си казвам, че след няколко дни ще си бъда у дома в Латулук. Прекалено хубаво звучи, за да бъде вярно. Бих желал да зная какво ще каже Огарес, като ме види да пристигам. Жив ли е Пана още? Дали майка ми е направила нова парка за мен? Ще получа ли от Арук нови ръкавици? Толкова време е изминало, откакто не съм бил у дома и може би много неща са се променили. Изпитвам дълбоко вътрешно вълнение и много мисли се бъркат в главата ми при възбудата от предстоящото пътуване.
И така помолвам Канома отново да подготви пътуването. Тя бърза много, пече месо и опакова вътрешности за кучетата, защото сушената риба е на привършване. Муун опича много бели хлябове и ги поставя на шейната, а ни дава още захар и чай. Той се чуди как да ни бъде по-полезен.
Сатана скимти от желание, когато Канома го впряга в ремъците, и по всички кучета личи, че дългата почивка в Ноалек е била от полза. Утринното слънце е застанало весело и искрящо над планините на югоизток и предсказва добро време за пътуване. Благодаря на Муун и Лори за всичко, което са сторили за нас, а те отговарят, че това е било удоволствие за тях. Канома прави грациозен поклон пред Лори, но когато се обръща към Муун, тя сплита ръце около врата му и го целува.
— Канома не обича брада — изчуруликва тя и се мята на шейната.
Лицето на Муун излъчва блаженство, той стои и ни маха с ръка, а ние се плъзгаме към тундрите.
Сега Канома седи пред мен на шейната и мълчи продължително, докато аз стоя отзад и се радвам на усърдието, с което теглят кучетата. Не изпитвам никакви болки в ръката и Муун бе на мнение, че само след няколко дни ще мога да я извивам, както си искам. Свеж и със здраво тяло ще се завърне вождът на Латулук при своето племе.
— Не всички бели хора са лоши — казва Канома, когато завършва размишленията си.
Аз очаквах, че тя ще направи това заключение и сега имаме доста неща за разговаряне. Защото истина е това, което тя казва — не всички бели ни желаят злото. Като си помисля за Оле и Ода, за капитан Ховстед и сега за тези двамата, последните, които срещнахме, трябва да кажа, че и в собственото си племе човек рядко ще срещне толкова добри хора. Но струва ми се, че тези малцина бели са някаква отделна порода. Те не употребяват често божиите думи и не се опитват да ни заслепят със своята святост, те не лицемерят, случва се даже да употребяват в речта си силни проклятия и въпреки това сърцата им са чисти и изпълнени с доброта.
— Канома не може да мрази Муун.
— Не, а и никой не те принуждава към това. Даже Канук не може да мрази белите. Достатъчно е, че съжалявам мнозина измежду тях.