Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kanuk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Аксел Линдстрьом. Канук, синът на ветровете

Издателство на НСОФ, София, 1967

Редактор: Ив. Стоянович

Коректор: Ек. Цонкова, А. Василева

История

  1. — Добавяне

Жалко за така хубавата звезда!

Сръчността, с която Муун кара ски, ме учудва. Той се плъзга без особено напрежение по снега и се движи наравно с кучетата, където теренът е равен. При изкачване му е трудно да ни настига, но когато се спускаме, той може да ни изпревари, ако пожелае. И така ми става ясно, че той няма да ни забавя, стига да е издръжлив.

Призори стигаме на едно място, където Келли е почивал и по отъпкания сняг и многото кучешки изпражнения е лесно да се направи заключението, че това е бил нощният му бивак. Една част от изпражненията още не е силно замръзнала, което ни подсказва, че свещеникът не може да е много напред. Но кучетата трябва да почиват, а Муун и аз също така смятаме за най-умно да не допуснем Келли да разбере, че е преследван, преди да наближи краят на пътя до Латулук. Неговите шест кучета, все добри животни, биха затруднили преследването, ако той би опитал да се отскубне. Но аз разчитам на това, че когато Келли стигне до селото, той сигурно ще се огледа предпазливо, преди да се покаже. И тогава ще имаме добра възможност да го изненадаме, преди да е успял да нанесе вреда. Когато се изкачваме на някоя височина, виждаме свещеника и впряга му далеч ниско в тундрата. Тогава спираме, докато се загуби от погледа ни.

Рано устройваме нощния си бивак, за да избегнем опасността от едно сблъскване в тъмното с Келли, и когато призори потегляме отново на път, не бързаме, докато не сме намерили нощния му бивак.

Така го следваме ние, като дебнещи плячката си лисици, ден след ден, докато отново виждам устремените към небето Вълчи зъби.

Възнамерявам сега да минем по заобиколен път, като се опитаме да пристигнем в Латулук, преди свещеника. В такъв случай той ще ни бъде лесна жертва там. Но бедата пожелава Келли да ни забележи, когато в една тясна долина се приближаваме твърде близо до него, преди да достигнем последната тундра пред селото.

Той би трябвало да спре сега, ако е разбрал, че го преследва този, когото иска да намери на всяка цена, но не постъпва така. Той подкарва впряга си със скорост по-голяма, отколкото съм очаквал, и става очевидно, че сега стремежът на Мегалик към родния дом е от голяма полза за него. Не би имало смисъл да стрелям, защото разстоянието е твърде голямо, а при насрещния вятър е невъзможно Мегалик да чуе, че викам името му.

Впрягът на свещеника се загубва бързо, ние като че ли стоим на едно място и чувствувам как се заражда в мен голям страх от онова, което този дявол би могъл да стори, преди да го настигнем.

Когато Канома чуе влизането на впряга в селото, тя ще помисли, че аз може би се завръщам, ще изскочи навън без оръжие и не ще има с какво да се отбранява. Скърцам със зъби от гняв, като си представям тази картина.

Келли не е в селото, когато свръщаме откъм реката нагоре. Канома не отговаря, когато отварям бързо вратата на моето иглу и я викам. Само Пана с дрезгавия си глас ни казва, че чул тя да вика и кучетата да лаят, но че скоро всичко пак се успокоило. Тогава ми става ясно, че всичко се е развило по желанието на свещеника и сега неговите намерения са ни напълно ясни.

Той знае, че ще го преследвам. Стръвта, която ме привлича, е върху шейната му и той смята, че ще може да ме застреля от засада, както се убива гладен вълк. Той не се страхува от мен. Той знае, че вече два пъти съм го пощадявал. Обаче той не знае, че сега се стремя да отнема живота му също така горещо, както желая да защитя собствения си живот. Сега искам да видя кръвта му в снега, още преди слънцето да е залязло!

Проследяваме дирята му извън селото и виждаме, че той се е отправил към Вълчите зъби. Там той разчита да намери удобно място за засада. Но впрягът му вече не е така бърз, а готовността на Мегалик да напусне така скоро селото едва ли е голяма. Намаляваме разстоянието помежду ни. И когато Келли започва да изкачва първия планински склон, разстоянието бързо се стопява. Сега мога да видя как той бие кучетата с камшик. Но той не достига до Мегалик — камшикът му е много къс — и като се приближаваме още, викам:

— Меее-гааа-лииик! Меее-гааа-лииик!

Той ме чува. Впрягът спира и аз виждам кучето, което се извръща и се взира надолу по склона. Свещеникът изтичва напред и се опитва да го възпре с камшика. Но това не помага, защото като извиквам още веднъж, Мегалик се втурва надолу с целия впряг, шейната се обръща и нещо, което предполагам, че е Канома, пада върху снега.

Обърнатата шейна се влачи зад впряга, който лети надолу по склона и Муун избързва да го посрещне. Виждам, че свещеникът се отправя с най-голяма бързина да търси закрила зад една скална издатина, макар разстоянието да е още толкова голямо, че не е необходимо да се страхува от пушките ни. Канома лежи мирно на мястото, където е паднала от шейната, и това ме кара да заключа, че е вързана.

Давам на Муун задача да опита да се изкачи по склона, заставайки над Келли. Снегът е твърд и изгладен от вятъра и Муун бяга като върху излъскан под, когато тръгва натам. Изчаквам, докато той стигне над мястото, където е залегнал свещеникът, след което продължавам бавно нагоре, докато Келли започва да стреля. Засмивам се, чувайки как куршумите пищят високо над главата ми. Явно е, че той няма представа как се стреля надолу по такъв стръмен склон. Тогава спирам впряга, залягам зад шейната и си оставям достатъчно време за прицелване, преди да стрелям. Свещеникът не може да види Муун, който е вече далеч по-високо от него, и това ме успокоява, защото за него не съществува вече никаква възможност да ни се отскубне.

Когато давам първия си изстрел, свещеникът изчезва зад скалата, но аз съм сигурен, че не съм го улучил. Разстоянието е много голямо. И веднага след това той стреля отново. Забелязваме едно по-светло петно върху тъмната скала, към което отправям сега няколко изстрела. При първия забелязвам как се издига малко бяло облаче прах недалеч от мястото, в което се прицелих, но при втория изстрел зная как трябва да се целя и той попада точно в целта. Нека сега отец Келли пак си покаже главата, тогава ще се свърши с лицемерието на този дявол!

Изведнъж виждам свещеникът да се изправя и да се катери около скалата. Вероятно той е забелязал Муун зад гърба си и сега се опитва да намери закритие от двама ни. Държа го под прицел, но искам да изчакам, докато спре за миг и тогава да стрелям. Сега страхът сигурно е впил нокти в свещената му плът. Стъпките му са предпазливи и несигурни — той се плъзва и пада, търкаля се по заснежения наклон и успява да се задържи едва под скалата. Но пушката му продължава да се плъзга надолу по склона. Сега за мен е дреболия да го застрелям.

Но аз се изправям и надавам ловния вик.

Катеря се по склона, а свещеникът седи на снега, и държи ръцете си над главата. Като достигам снежната площадка, където лежи пушката му, спирам и му заповядвам да дойде. Главозамайващо ликуване ме изпълва — сега ще изгася живота му с ръце или с нож. И отново се откъсва ловният вик от гърлото ми.

Той трепери и моли за пощада, идвайки към мен.

— Не може да застреляш обезоръжен човек! Пощади ме! — скимти той.

— Имаш ли нож, попе? — питам аз.

— Не, нямам нож. Той беше на шейната.

Тогава му заповядвам да съблече парката си и когато застава гологлав и само по риза, аз го заобикалям и проверявам. Наистина той няма нож. Почуквам с цевта на пушката джобовете му, за да разбера дали не крие други оръжия в себе си и за да го изкуша да ми издърпа пушката, но той стои разтреперан с вдигнати ръце и не предприема нищо.

И така, поставям пушката си до тази на Келли и заставам със скръстени на гърдите ръце пред него.

— Ако вярваш в ада, попе, тогава прочети последната молитва за твоята мръсна душа! Дяволът те чака и сега ти ще умреш. Два пъти те пощадих, още веднъж няма да сторя това. Но не искам да те застрелям, нито да взема нож в ръка. С голите си ръце ще изстискам живота от жалкия ти труп. Прочете ли си молитвата?

Приближавам съвсем близо до него и се засмивам:

— Жалко, че такава хубава звезда ще остане без приложение!

Но видът му въпреки всичко не ме затрогва.

Дръпвам го за брадата и тогава в него се появява живот. Той се бори и удря слепешком около себе си, докато го хвърлям в снега и стисвам гърлото му. Ръцете му драскат и ровят наоколо, но нищо не хващат. Сега вече скоро ще се свърши с осквернителя на жените от Витлеем.

Скачам на крака, защото усещам, че нещо ме тегли за пояса — той е измъкнал ножа ми! Значи, това е чакал той. Но аз съм над него и му нанасям удар върху ръката, преди още да може да замахне. Започвам да усещам, че той има още сили. Търкаляме се, борейки се, но аз не преставам да стискам китката му. Той ръмжи, задъхва се и ме кълне и тежестта му ме смазва, когато попадам отдолу, затиснат от коляното му. Дали все пак няма да спечели победата? Как не помислих за собствения си нож! Трябва ли сега да умра от острието му? Чувствувам как силите ме оставят, обаче с едно отчаяно движение ми се удава да го отблъсна и ние отново се търкаляме наоколо. Сега аз се озовавам върху гърба му, държа китката, която досега не съм изпуснал, с нова хватка и извивам ръката му нагоре, докато свещеникът изревава от болка; Но аз продължавам да я извивам, докато костите му изпукват и той пуска ножа. Отпускам малко хватката, привличам ножа до себе си и виждам как ръката му пада безсилна на снега. Обръщам негодника по гръб и го пипвам пак за гърлото, но чувствувам, че силите ми са на края. Свещеникът се мята и огъва под мен като току-що уловена риба и не е много сигурно дали ще мога да го удуша. Ето защо забивам ножа в гърдите му и той утихва.

Сега съм така изтощен, че не мога да се изправя. Оставам седнал до свещеника и гледам как снегът се оцветява от капещата съсирваща се кръв. Как може такъв черен грешник да има такава червена кръв! Свърши се вече с лицемерието ти, дяволски свещенико! И сега искам да вярвам, че в бъдеще ще оставиш на мира дирята ми!

Тук убих едно чудовище, по-голямо и по-опасно от всички други и би трябвало да надам ликуващ ловен вик, по-силен, отколкото е излизал някога от гърлото ми. Но аз седя все така мълчаливо и не изпитвам никаква радост.

Аз, който не исках да стана убиец, отнех вече живота на двама души. Не, ако искам да бъда справедлив, трябва да кажа, че съм убил целия си народ. Това трябва да е достатъчно за един човек.

Тялото ми е изтощено, духът ми страда, докато Вълчите зъби се оцветяват кървавочервени от залеза.

Муун и Канома идват прегърнати. Когато се спират пред мъртвия свещеник, видът им не издава ни най-малко лошо настроение. Говорят си шеговито, сякаш гледат някой умрял вълк.

Мегалик вие и лае пред впряга си. Иска да отида и да го погаля. Повдигам се като уморен старец и тръгвам към кучето. То се смее с отворена муцуна, поздравява ме, застава на задните си лапи и поставя предните върху раменете ми, тежестта му ме кара да се клатушкам, а то ме ближе по лицето. Струва ми се, като че ли мекият език изблизва страха и мъката ми, от очите ми потичат сълзи и радостта отново се възвръща у вожда на Латулук. Мегалик е дошъл с поздрав от Арук:

Притегляме мъртвеца върху скалната издатина, където той бе потърсил последната си закрила, без да я намери, и го нагласяваме с лице нагоре. Нека звездата върху челото му покаже на белия бог и на Маниту, че тук лежи новият месия от Витка. Нека тогава те отсъдят какво да правят с душата му. Нека лисици и гарвани се карат за тялото му и дано костите избелеят в голяма самота. Канома плюе върху него:

— Тфу, тфу, тфу! Дано дяволът те пържи, воняща гад! Много жени поруга с похотливостта си, но моминството на Канома не получи. Тфу!

Луната виси над селото бяла и заострена като зъб на морж и гърмът на разпукващия се лед долита до нас откъм морето, когато пътуваме към дома. Аз вървя напред с моя впряг, а след мен идват Муун и Канома и водят впряга на свещеника. Мегалик се приближава толкова близо, че може да докосне ръцете ми и скимти от радост, когато милвам главата му. На гърдите ми е отново леко и свободно и кръвта ми тупти радостно.

Сега ловният вик излиза с голяма сила от гърлото ми. Канома отговаря, а ехото се връща от Вълчите зъби.