Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (19)

Мразиш ли ме Арук?

Още преди да пристигна в Талмик, пролетта започна. Последната част от пътя премина през заснежените тундри. Край могилки и камъни се носеше буйно и шумно любовната игра на белите яребици.

Кучешкият впряг, който сега почива на размекнатия сняг между църквата и училището, носи белезите на тежките усилия през зимата. Кучетата са мършави и изморени от пътуването, само Мегалик може да маха с опашката, когато му заговоря. И добре е, че сега ги чака дълга почивка.

Когато виждат кой е пристигнал, в Талмик се надига голямо вълнение. Хората се трупат по прозорците и на вратите, а отец Ригор ме поема на стълбите в прегръдките си и ме целува по бузите.

— Добре дошъл в Талмик, сине мой! — казва той. — Тук рядко виждаме по това годишно време гости, дошли от толкова далеч, и твоето пристигане ме изпълва с любопитство.

Разказвам му накратко, че идвам от Латулук и какво се е случило там. Тогава виждам как очите на отец Ригор се изпълват със сълзи от дълбока скръб. Той ме поканва да остана в Талмик колкото пожелая и иска да му отделя повече време, за да може да говорим върху всичко, което се е случило.

Печалната вест, която донасям от моето село, се разпространява бързо и всички я узнават, преди още да съм поздравил братята си и, Арук. Ху-вик и Мала изглеждат вече съвсем възмъжали. Те не плачат, но са неразговорливи и намръщени, когато се опитвам да говоря с тях.

Арук срещам едва на вечеря в трапезарията. Тя поема подадената от мен ръка, но в ръкостискането й липсва всякаква топлина, а погледът, който ми отправя, е студен и недоверчив. Когато й заговарям, тя ми отговаря също така намръщено, както братята ми, но ми прави впечатление, колко добре говори вече тя езика на белите. И ми се струва по-хубава от всякога, както седи с приведена глава и с разпусната върху раменете златна коса, напомнящи слънчево сияние. Тя си служи с ножа и вилицата като някоя бяла жена, а държанието й към онези, които седят до нея, е изпълнено с любезност и благоприличие. Тя ме изпълва с учудване. И сега разбирам, че една усмивка на Арук би ми причинила голяма радост.

Мен обаче тя посреща като чужд човек.

Добрата храна не ми е вкусна и дългото седене около масата се превръща в мъчение за мен. Когато най-сетне отец Ригор прочита молитвата, аз съм първият, който става. Извинявам се с това, че искам да нагледам кучетата и избързвам навън.

Няма ли животът да ми предложи някога друго, освен неприятности!

Главата на Мегалик лежи на скута ми, аз галя ушите му и му говоря.

Защо Арук и братята ми са така жестокосърдечни към мен? Та не са ли разбрали те, че аз всякога съм се опитвал да сторя най-доброто? Че нищо не съм желал по-горещо и по-страстно от това, да бъда добър вожд на Латулук? Че съм искал също да стана добър човек? Че съм мислил доброто на всички?

Обаче Мегалик не може да ми отговори. Той само ме поглежда с кафявите си очи. В погледа му, когато се срещне с моя, няма студенина и недоверие — той излъчва топлина и преданост. А при това и Мегалик получи множество хапещи удари с камшика, когато в надпревара със смъртта препускахме върху люлеещи се късове лед през последната река, преди да пристигнем в Талмик. То е само куче, но все пак разбира, че съм мислил доброто на всички. Даже и камшичните удари не са в състояние да ми отнемат доверието му.

Мегалик, скъпо, скъпо куче! Никой не е като теб!

От отец Ригор научавам, че Джеферсън е свалил свещеническото расо. Той се е оженил за Унгало и живеел отделно в една малка къщичка зад училището. Но той все още изпълнявал службата си като учител по резбарство.

Тази новина нито ме изненадва, нито опечалява сърцето ми и аз си помислям, че ако всеки човек поеме онзи път, който му е най-угоден, ще има всеобщо задоволство. Поне за повечето хора.

Ригор ми намира занимание — да разкрасявам вратите и дървената облицовка на църквата. Изрязвам фигури, цветя и листни орнаменти, докато изчаквам истинската пролет, трудът ме задоволява и успокоява мислите ми.

Изпратил съм известие до двамата гребци на Арук, които са си намерили за през зимата работа в Номе, да дойдат в Талмик веднага щом морето се размрази. Тогава искам да събера около мен всички хора от Латулук и да им разкажа всичко за мен. Надявам се, че ще ми повярват и ако всичко мине добре, щом морето се освободи, ще отплуваме към нашето село. Но ако те не биха могли отново да станат мои приятели, тогава не знам какво ще правя, тогава ще трябва да се търси друг изход. Но в такъв случай Латулук ще остане безлюдно село.

Съзнавам, че не е редно да постъпвам така към Джеферсън, но един ден, когато чувам, че той е в училището, отивам да посетя Унгало. Макар да съм вече от няколко дни в Талмик, аз не съм я нито срещал, нито виждал.

Унгало отваря на почукването ми. Лицето й не показва учудване, защото естествено тя знае, че съм пристигнал в Талмик. Поканва ме да седна и аз съм много учуден, като виждам колко по-зряла и по-възрастна изглежда тя сега. Вървежът й не е вече така лек и бедрата й са широки и тежки. Тя стои приведена над един кош и мога да прочета по лицето й, че напрегнато очаква какво ще кажа.

Разговорът се върти лениво около неща, за които никой от нас не мисли, но най-после я запитвам:

— Защо не ми писа, Унгало?

Тя дълго време не отговаря и гледа надолу към детето си, като че ли не знае какво трябва да отговори.

— Получих писмата ти, когато вече беше късно — казва тя най-сетне.

Сега аз не я разбирам и я поглеждам учудено.

Тогава тя избухва в сълзи и казва:

— Джеферсън ми ги даде по времето, когато се роди детето — той ги бил запазил и по този начин искаше да облекчи съвестта си — нали той е бил този, който винаги е отварял предварително пощата — сега разбираш… Как можех да ти пиша, като не съм получила никакво писмо от теб!

Тя се хвърля върху леглото, скрива лицето си в ръцете и плаче с висок глас.

Когато я вдигам, за да я успокоя, тя обвива ръцете си около мен и ме моли да не сторя нищо на Джеферсън за тази постъпка. Понеже тя могла да му прости, би трябвало и аз да мога, смята тя.

— Ти можа ли да му простиш това, Унгало?

— Да, Канук, това бе ужасна постъпка, но той я извърши, защото ме обичаше. А при такава голяма любов човек би трябвало да може да прости много неща, въпреки че не мога да те забравя. Аз му бях принадлежала отдавна, още преди да заминеш… Опитах се да ти го кажа, но ти не се вслуша в мен… Нали в твоите очи свещениците са като богове!

— Не, сега не вече. Но сега те разбирам, Унгало, и затова можем да се разделим като приятели. Разчитай на мен.

Когато се връщам към работата си, чувствувам особено облекчение. Не е нужно вече да мисля за тези неща, защото сега зная как се е случило всичко. Даже не мога да се сърдя на Джеферсън. Поведението му е било подло, но малцина биха запазили писмата и биха ги предали после, когато ги замъчи съвестта. В моя живот съм опознал вече доста по-лоши хора от него.

Всички мои опити да говоря с Арук на четири очи постоянно пропадат. Тя се измъква така ловко и изкусно, че струва ми се, едва ли някой друг, освен мен е забелязал това.

Един ден Арук идва заедно с домакинята в църквата, за да помете и избърше прах, и двете се спират да погледат работата ми. Домакинята изказва гласно учудването си от моята сръчност, а когато продължават към църквата, чувам Арук да казва, че още от малък съм бил най-изкусният резбар в цялото ни племе.

Искам да си отбележа тези думи. Всъщност те нищо не казват, те не казват дали Арук ме обича, но акцентът, топлината в гласа й, когато казваше това, бе нещо от онази Арук, която нося в спомените си — другарката в игрите на моето детство и най-горещият ми младежки спомен. Танцът около огнищата в прохладната лятна нощ — гоненицата и замайващият от щастие миг, в който срещнах мекото й тяло и почувствувах ръцете й около врата ми, до крайбрежните скали — това се е отпечатило в мен с огнени белези. А това ми става ясно едва сега, когато тя се изплъзна от ръцете ми.

Гребците на Арук пристигат по-рано, отколкото съм очаквал, защото още много дни морето не ще бъде дотолкова чисто от ледовете, та да може да се решим на дългия път към север. Обаче засега нареждам, докато чакаме, да се подготви, риболовната лодка за голямото пътешествие. Да се прегледа дали всички платна и въжета са в изправност и дали всички шевове на килната обшивка са плътни и здрави. Пътуването може би ще бъде дълго и тежко, защото времето и през пролетта е капризно.

Една вечер разпореждам всички, които се надявам, че ще пътуват с мен, да се съберат долу на брега при риболовната лодка, за да мога да им кажа мнението си, без да бъдем смущавани от чужди хора. И там също така ще разбера тяхното намерение.

Двамата гребци са добри мъже на моя възраст. Единият се нарича Ирак и е брат на Со-ку, а другият се нарича Овул и е правнук на Пана. И двамата оставили жени и деца в Латулук, когато отпътували, и разбрали за масовата смърт от изгладняване по известието, което им пратих в Номе. Те понасят скръбта както подобава на възрастни мъже и не се оплакват.

Сега Ирак ми разказва, че двамата се запознали с две сестри от Унивак, които им обещали да дойдат с тях в Латулук, и иска сега бързо да реша дали това бива да стане, защото в такъв случай щял да прати известие в Унивак, та жените да пристигнат, преди да почне пътуването.

Това е новина, която ме радва, макар че не е нужно да го показвам. Затова казвам само, че не бих имал нищо против да вземат със себе си жените, стига само те да са здрави, работни и на подходяща възраст. Но им давам съвет да се уговорят така с бащата на жените, че ако някоя от тях се окаже свадлива или бездетна, да могат да я сменят и вместо нея да вземат някоя от по-младите сестри. Ако бащата сключи такова споразумение, ще бъде добре, макар това съвсем да не е доказателство, че носи умна глава. Защото кой е този, който един ден не намира, че жена му е свадлива и коя жена с течение на годините не остарява и не става бездетна? На това Ирак отговаря, че намира думите ми разумни и че той сам ще отиде в Унивак и ще говори с бащата.

След това седим при риболовната лодка и разговаряме за различни неща, докато чакаме Арук и братята ми. Радвам се, като ги виждам да приближават, защото съвсем не бях сигурен, че ще дойдат.

— Ти си ни извикал — казва Арук, след като спира и се обляга на риболовната лодка. Сините й очи ме поглеждат изпитателно, след това сваля поглед и чака да чуе какво има да кажа. Ху-вик и Мала стоят от двете й страни със сериозни лица.

Сега зная, че е дошъл решителният час. Това, което имам сега да кажа, и начинът, по който ще ми се удаде да го изложа, ще реши моята съдба и тази на Латулук. Нямам никого тук, който да ми помогне, и всичко зависи от старанието ми да намеря верните думи.

Започвам с онази пролет, когато дойдох от Талмик и цялото племе на Латулук ме помоли да опаша главатарския нож. Припомням им, че не съм жалил силите си през онова лято и сторих всичко, да поправя онова, което куцаше при нас, че сега още се радвам, като си помисля как нашите усилия бяха увенчани с успех и селото беше добре осигурено с храна за предстоящата зима. И не пропускам да изразя, че съм благодарен на всички, които ми помогнаха през онова лято. Дотук говорих леко. Но сега идваше тежкото. Разказвам им за покушението срещу мен от страна на Огарес през време на лова на моржове и как ми е станало ясно, че Огарес би трябвало да умре, за да остане племето силно и жизнеспособно, и че рано или късно би му се удало да ме убие, ако аз не го възпрепятствувам.

Тогава Арук ме прекъсва с въпроса:

— И защо тогава не уби Огарес?

— Би ли желала да отнеме живота на баща ти, Арук?

— Той бе толкова мой баща, колкото и твой. Ти знаеш добре това, Канук.

Тук тя казва истината и не мога нищо да възразя.

Сега трябва да ги накарам да разберат как вярата в думите на белия бог ме е възпряла да извърша онова, което би трябвало да извърша, и върху това говоря дълго. Когато им разказвам, че съветът на отец Ригор е било решаващото, което най-сетне ме е склонило да замина на юг, виждам, че думите ми падат на добра почва. Защото всички почитат отец Ригор като мъдър и добър човек, макар и да не приемат вярата му.

Като им съобщавам какво съм преживял в страната на белите и им описвам всички неправди, с които съм се сблъскал, виждам, че очите на Арук се разширяват от учудване. Но аз разказвам и за Оле и за доброто, което срещнах и как най-сетне стигнах до една друга вяра, която направи сърцето ми по-леко и очите ми по-проницателни от преди. И от въпросите, които те ми задават, мога да схвана, че са изслушали и обмислили това, което съм им казал.

— Ако бях имал тази вяра, която имам сега — продължавам аз, — или се бях придържал изцяло към старата, тогава щях да убия Огарес. И тогава много неща щяха да бъдат другояче. Но станалото не може да се превърне в действителност, колкото и да бих го желал. Сега вече не сме много от нашето племе, но ако държим здраво един за друг, ако вършим всичко, което ни се полага, и се трудим, според силите си, възможно е да смекчим съдбата си; тогава е вероятно някой ден пак да видим четири риболовни екипажи да излизат на лов за моржове от Латулук. Обаче още липсват достатъчно ръце за теглене на греблата и за опъване на платната. Изминах много път, многобройни и тежки бяха изпитанията ми, докато открия тук остатъка от моето племе. Но трудностите, които съм могъл да преодолея с бързината на краката си и със сръчността на ръцете си, смятам за нищо в сравнение с омразата, която чета във вашите очи и сърца, откакто дойдох тук. Аз стоя отново пред вас с главатарския пояс в ръка и чакам да се произнесете дали да го хвърля, или да го опаша. Не мислете, че се стремя към властта! Не мислете, че ще замисля убийство, ако някой друг го опаше вместо мен! Аз ще се подчиня с радост на волята му. И не ще му откажа съветите, които мога да дам, ако той иска да ги чуе. Канук се изказа!

— Опаши го, Канук, опаши го! — викат всичките. Викът този път не е много шумен, защото племето е малко, но не виждам устни, които да са останали затворени, и радостта ми сега е по-голяма оттогава, когато бях избран в Латулук.

За втори път съм избран за вожд.

Вече е почнало да се стъмва, когато се изкачваме към училището, но истински тъмно още не е. Защото пролетната нощ се спуска леко и меко над тундрите. Арук върви до мен, но не казва нищо, а и аз не намирам думи да изразя това, което изпитвам. Тогава тя ме улавя за ръка и докосването й е едновременно нежно и твърдо. Тя върви бавно и скоро изоставаме зад другите.

И тогава Арук започва да говори. Тя ми дава да разбера какво е изживяла, как проклятията, които са се изливали в Латулук над името ми, толкова са отровили вярата й в мен, че най-сетне тя изгаснала.

— И така се дойде до това — казва тя, — че в мен се породи омраза срещу теб, която стана толкова голяма, че сега не зная как да я изтръгна от сърцето си.

— Мразиш ли ме, Арук?

— Сега разбирам, че това не е било справедливо — ти си бил такъв, какъвто винаги съм искала да те смятам, — но ето, аз съм така устроена, че нещо, което веднаж е проникнало в сърцето ми, остава за дълго стаено там, даже и да зная, че не е справедливо.

— В такъв случай, значи, ти не ще пожелаеш да станеш моя жена? — запитвам аз.

— Един вожд не пита избраната жена дали тя иска — той я взема. И аз искам да бъда добра към теб и да раждам децата ти, но срещу това, което е заседнало в сърцето ми, не мога нищо да направя. Може би то ще изчезне, може би — не. Трябва да се въоръжим с търпение.

Сега би трябвало да се чувствувам щастлив, сега би трябвало да надам ловния вик и да скачам. Но аз не го правя.

 

 

Ето че тревата около къщите започва вече да се раззеленява и наближава времето, когато ще можем да опънем платната на север. Дебели като тюлени, кучетата лежат и лентяйствуват на слънце. Добре им е понесло, откакто дойдохме в Талмик, и сигурно не биха имали нищо против едно продължаване на престоя тук. И сигурно не ще бъдат много радостни, когато седнат, вързани едно за друго, в риболовната лодка и в продължение на много дни, докато пристигнем в Латулук, изстрадат морската болест от клатушкането.

Един ден отец Ригор ме запитва дали не бих искал да се изповядам, преди да отпътувам. Не ме виждал никога в църквата, освен когато съм работел там, и намирал това чудно. Разбирам много добре какво впечатление съм му направил и отдавна съм съобразил, че трябва да обясня на отец Ригор, какво става с вярата ми. Страхувам се обаче, че ще го разгневя и затова отлагам от ден на ден. Ригор е добър човек, макар че е свещеник и това е странност, която искам да си отбележа. Бих запазил някакво неприятно чувство, ако не можем да се разделим като приятели.

По тази причина го запитвам дали не бихме могли да се обясним в неговата стая също така добре, както и в църквата, и дали това, което имам да му кажа, не би могло да остане между нас, макар и да не съм го правел във вид на изповед и да не съм получил опрощение от църквата. Той ми отговаря, че това можело да стане навсякъде еднакво добре и че устата му били винаги затворени за тайните на хората, независимо от това, дали ги е научил в изповедната стаичка, или другаде.

Този ден отивам на вечерна молитва, за да може Ригор да види, че не се страхувам от бога, макар да не вярвам в него така, както бях научен в Талмик. Арук ме придружава в църквата и през цялото време на службата стоим един до друг. И пеейки заедно с другите псалмите, пак намирам, че е хубаво, когато куполът ечи и когато съзерцавам в очите на Арук блясъка на запалените свещи. Рядко се случва лицата на хората да са красиви, когато пеят с отворени уста, но Арук има и това преимущество. Тя ми се усмихва, докато заключителните тонове на псалма трептят между двата й реда бели зъби, и сега мъчно мога да прочета омраза в синия поглед, който тя ми подарява. Обаче в сърцето й, никога не мога да прозра.

Когато службата завършва, последвам отец Ригор в стаята му.

Пием ароматно вино и сме се разположили добре в меките му кресла пред камината. Ригор разправя весели историйки от времето на детинството и студентските си години и мъчно мога да си представя, че седя пред свещеник. Той не се опитва да се представя по-добър, отколкото е, никога не лицемери и не е нищо друго, освен един добър човек, който служи на своя бог без други замисли, освен да изпълнява волята му.

Не се страхувам вече да му разкрия сърцето си. Той ще ме разбере. И почти без да забележа как се случи това, отец Ригор наклони разговора така, че да започна да говоря за себе си и за всичко, което се случи, откакто напуснах Талмик. По променящото се изражение на лицето му мога да наблюдавам колко внимателно ме слуша той и това ми дава по-голяма увереност, че ще ме отсъди справедливо. Не бързаме, имаме достатъчно време и аз мога да разкажа дори дреболии, които биха могли да са от значение, та да разбере добре всичко, което ме е сполетяло.

— Излиза, че е така, както съм си го мислил за тебе, Канук — казва той. — Ти винаги се опитваш да постъпиш правилно. Но и на тебе се случва, както на повечето от нас — невинаги се осъществява онова, което предполагаме. В това късо време ти си изкарал сурови изпитания и малцина биха ги изтърпели, без да се огорчат и загрубеят до дъното на душата си. Но ти си запазил добротата си и в това е силата ти. Напълно съм уверен, че убежденията ти са добри, защото бог има много имена. Самият аз отдавна съм мислил и вярвал като теб, но аз служа на една църква с нейните канони, написани от тленни човешки ръце, които трябва да изпълнявам. Аз не съм свободен човек. Може да наричаш бога си Маниту или както си желаеш, и въпреки това не ще бъдеш езичник. По ръцете ти е полепена човешка кръв, но въпреки това не си убиец. Ти си унищожил две чудовища и не се нуждаеш от опрощение. Ти си свободен и щастлив човек, Канук.

Това бе ободряващ прощален дар от страна на отец Ригор за една съкрушена душа. И сега добре разбирам как е било възможно да остане добър човек, макар че е свещеник.

В деня, когато Ирак се завръща и довежда двете жени, ние бързаме да спуснем риболовната лодка във водата, да свалим багажа до брега и го натоварим. В същия ден е празникът по случай завършване учебната година на манастирското училище и мнозина от родителите на децата са дошли отдалеч, за да присъствуват на него и после да си вземат момчетата обратно. Повечето са дошли по вода и затова долу на мостика покрай брега цари оживление, хората разговарят и обръщат лодките си с кила нагоре, та да изсъхнат на слънцето и килната обшивка да бъде здрава и опъната, когато поемат обратния път.

Ху-вик и Мала слизат при мен, точно когато съм се заловил да затегна въжето на последния товар. И на двамата лицата издават смущение и разбирам, че искат да ме питат нещо. И когато най-сетне го казват, хваща ме смях. И те искат да си вземат по една жена.

 

 

Аз съм на мнение, че малко късно са се досетили за такова нещо, но Ху-вик твърди, че жените били готови да дойдат с нас веднага, щом като дам разрешението си, а те самите били вече говорили с родителите им, така че подробности от този характер нямало да забавят пътуването ни. Тогава им нареждам да доведат жените и да ми ги покажат, преди да реша какво ще се направи. Бих искал да обсъдя тази работа насаме и братята ми радостно изтичват отново нагоре към училището.

Когато се връщат, жените са с тях. И двете са още много млади, но снажни и напълно зрели, може би малко дебели, но с будни очи и весел характер, каквито са обикновено всички жени от Унивак. Жената на Ху-вик се нарича Пепалик, а жената на Мала — Феодора. Феодора е без баща, но майка й е с нея, една дебела жена с кръгли очи, вече много възрастна, за да бъде хубава. Арук я довежда при мен, за да се запозная. Тя се нарича Урга и загубила мъжа си преди много години при една снежна буря, когато били на път по леда от Унивак към сушата, разказва тя. Но тя самата била се спасила, което впрочем беше очевидно. И ето, понеже тя нямала извън Феодора никого на света, искало й се да дойде с дъщеря си, ако не съм имал нещо против това. Тук Арук бързо се намесва, казвайки, че Урга била много сръчна в обработка на кожи и сигурно щяла да бъде полезна. Разбирам, че Арук е съучастник в съзаклятието и кимвам утвърдително. Единственото, което имам да възразя, е, че може би Мала е още твърде млад, за да си вземе отсега жена, та той няма още шестнадесет години. Но тук Арук казва, че по своята ранна възмъжалост той приличал на най-големия си брат, а доколкото тя знаела, необходима била голяма сръчност, за да се отърве една жена от мен, когато съм бил на годините на Мала. Трудно ми е да намеря подходящ отговор на тези думи и се смея вътрешно над находчивостта на Арук, докато отивам да доведа кучетата.

От отец Ригор получавам няколко сандъка със захар, сол, брашно и други неща, които той знае, че ще ни бъдат полезни у дома. Казвам, че ще заплатя всичко, веднага щом постъпят пари в кесията ми. Но Ригор смята, че работата, която съм извършил в църквата, откакто съм дошъл, била равностойна на това и даже повече, така щото не искал и да чуе нещо за заплащане.

Едва преди залез-слънце сме готови за отплаване и отец Ригор слиза на брега, за да се сбогува с нас. Той ми дава един голям пакет с книги. Не мога да си представя нещо друго, което да ми създаде по-голяма радост.

Почти цялото племе на Латулук сега е събрано в една-единствена риболовна лодка. Само Пана липсва, но ако беше тук, сигурно щеше да се намери място и за мършавото старческо тяло, макар че е тясно.

Отблъскваме се от мостика, а Мала вдига платното и разхлабва въжето. Ху-вик хваща кормилото и когато вечерният вятър изпъва платното, бавно извиваме от залива на открито. Махат ни с ръце от всички прозорци и врати на училището, а отец Ригор дълго стои на мостика и размахва червената си кърпа. Всички жени от Унивак могат да пеят и те пеят една весела песен и така достигаме морето, където последното слънчево злато озарява гребените на вълните.

Голямо предимство е да плаваш на север през пролетта, когато ветровете най-често духат от юг и гребците могат да се разговарят весело, като си седят, без да работят. Защото даже когато не е необходимо човек сам да гребе, достатъчно тежка е гледката как другите си излющват кожата от дланите поради насрещния вятър. Сега всички можем да бъдем в добро настроение, защото платното се е опънало над нас, а светлата мека нощ се спуска над едно море, по което не се вижда никакъв лед.

Седя с Арук отпред върху товара, където съм постлал моя спален чувал от еленова кожа, за да ни бъде по-удобно. Мегалик, единственото от кучетата, на което е разрешено да се движи свободно, се е сгушил в краката ни и по изправените му уши разбирам, че пътуването по море не му вреди. Той не страда от морска болест.

Миризмата на сол и водорасли изпълва ноздрите ни, слушам рева на тюлените откъм крайбрежните скали и чувствувам колко е хубаво, когато човек е близо до морето.