Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (4)

Празникът на слънцето

Странни преобразования стават в Латулук.

Всеки мъж прави, каквото може, и опитни ръце отново опъват добре изстъргани и омекчени във вода моржови кожи върху изчистените от пирони летви и ребра на каяците. За да поправим счупените риболовни лодки, не ни достигат кожите, но толкова лодки и без туй не са необходими. Защото сигурно ще израсне едно човешко поколение, докато можем отново да въртим през пролетните пътувания греблата на повече от две риболовни лодки. Риболовната лодка свободно може да бъде управлявана и от сам човек, ако той е опитен, разполага с достатъчно време и има благоприятен вятър, обаче при лова на моржове са необходими много ръце, за да постигнем целта си.

Харпуните се заглаждат и заострят, ловните въжета се преглеждат, смазват с масло и подлагат на проверка до границата на скъсване; защото това трябва да се направи, преди да бъдат натрупани на черни спирали зад мястото на харпуните върху носа на риболовната лодка. Уплътняваме особено грижливо, преди да ги завържем, плуващите мехури от тюленова кожа, които се прикрепят на краищата на харпунените въжета, за да ни показват, след като бъдат хвърлени, пътя на ранената плячка във водата. Пушките се преглеждат и смазват, както трябва, преброяват се патроните. За съжаление, имаме съвсем малко от тях.

Няколко от по-младите мъже излизат с каяците си, за да потърсят тюлени измежду ледените късове пред устието на реката. Те получават една пушка с много съвети да не я използуват без нужда. Добри ловци убиват тюлена, благодарение на сръчността си, с прът и харпун. Но ние трябва да осигурим с храна домовете в Латулук, преди да оставим жените сами. И нищо не трябва да остане неизпитано, тъй като всички прътове около селските иглу са голи, а моржовото месо в ямите се е свършило.

Имам да мисля за много неща, и времето ми изминава бързо. Слънцето не остава задълго зад Вълчите зъби, докато изгрее отново, и тревата почва да зеленее по южните склонове. Всичко това са несъществени признаци, че ловът на моржовете може да започне. А като че ли най-сигурният признак е, че Огарес вече се е събудил.

Той кръстосва като гладен вълк по брега и наблюдава работата ни с враждебни очи. Търси жадно дали не сме допуснали някоя грешка, обаче аз съм положил големи усилия и той не открива нищо, за което да мърмори.

Когато му възлагам да изплете ново въже за едно от платната, той прави няколко бързи крачки към мен и виждам, че ръката му се спуска към ножа. Обаче аз оставам съвсем спокоен, даже не се хващам за ножа и посрещам хладнокръвно искрящите му очи. Тогава той се спира, мести погледа си по издадените ми гърди и към чакащите ми ръце, които точно сега имат в себе си нещо от суровата сила на Мегалик.

Огарес се мае, очите му са втренчени в пояса ми и зла гримаса свива отворената му уста. После се обръща рязко, пясъкът се разпръсква около мокасините му и, без да каже нито дума, се отправя да извърши работата, която съм му заповядал.

Ловците се завръщат, влачейки убити тюлени зад каяците си, и ни подканят да излезем с риболовните лодки до крайбрежните скали пред устието на реката и да докараме това, което са натрупали там. С горда усмивка Со-ку застава пред мен и ми предава под брой патроните. Той връща точно толкова, колкото е получил. Това е щастлив лов.

Ръцете на всички жени сега са изцяло заети с работа. Те одират тюлените долу на брега и пренасят в кожени торби насеченото на парчета месо нагоре по склона. Огънят отново гори под огромните котли и въздухът в селото Латулук отново мирише силно и хубаво на рибено масло и на варено месо.

По-старите жени получават сега очакваната камара от кожи да изработят мокасини и панталони за ловците на моржове и ръцете на стариците вършат с готовност това, което се иска от тях. Като се вслушвам във веселото бъбрене на жените около котлите и масите за разсичане на месото, чувствувам голямо облекчение. Постоянните им караници в предишните дни ми бяха станали по-досадни от пясък в мокасините и от всички комари през лятото. Най-жадни за кавга са жените, които нямат мъже, и се влачат навсякъде с разгорещена от самотата кръв. А след голямата смъртност сред мъжете през зимата имаме повече жени без мъже, отколкото с живи мъже. Обаче изобилието от работа, която крещи за ръцете им, отклонява мислите от завистта и от страстите.

Често ме обзема голямо учудване, като си помисля как нашите мъже са легнали да умират, докато съм бил в Талмик. Мнозина от тези, дето сега ги няма, принадлежаха към малодушните, които отказват да напуснат постелята, щом усетят изтощение от глад в тялото си. Те са легнали по времето, когато слънцето се е скрило, и са лежали, докато ги е хванала Лежащата болест. Устата и крайниците им са посинели, и след известно време са им изпадали косите и зъбите. Мнозина са умрели бързо, но повечето са били още живи, когато слънцето се е пробудило. След това са продължили да измират един след друг, и последният си е отишъл, когато е почнало топенето на снега. Всички тези, които са умрели, са били в най-добрата си възраст, и между тях е имало само една жена. Но тя е била вече в старческа слабост и не е показала признаци на лежащата болест.

Сега може да се зададе въпросът, на какво се дължи това, че жените и всички малки деца са издържали така добре, докато младежите и мъжете са изгаснали в постелите си. Това не е било обикновена гладна смърт.

Всички мъже са били обхванати от страх и са смятали, че са най-добре защитени, като останат в иглуто на топло и се въздържат от уморителни движения. Та нали Огарес е лежал през всичките предшествуващи години, и това му е подействувало добре; ето защо, никой не е можел да си представи, че лежането не ще донесе друго, освен добро.

Убеден съм сега, че щеше да бъде от полза за Латулук, ако имаше вожд, който навреме би изгонил от постелите малодушните и парализирани от страх мъже, та да бият елени и да поставят примки за лисици. Това, което Пана казва, че тези, които най-много са се въздържали от лежане, са преживели зимата, може би не е пълноценно доказателство за правотата на мнението ми, но Пана е колкото стар, толкова и мъдър, и винаги се крие нещо в онова, което казва.

Има един стар обичай в нашето племе, според който във времена, когато има повече жени, отколкото мъже, онези мъже, които са в състояние да си позволят това, могат да вземат повече от една жена. В Талмик научих сега, че това не докарва нищо добро и че белият бог гледа с неодобрение, когато някой има повече от една жена. Не бих искал да действувам против желанията на този бог и затова търся да си изясня въпроса.

От отец Ригор получих като прощален подарък собствената книга на белия бог и често чета в нея и търся отговор. И когато най-сетне намирам, че мнозина от мъжете, които са били най-приближени към него, са имали много жени, без да са загубили поради това благоволението му, вярвам, че бих могъл да се реша на това, което ми се струва за най-добро в този случай.

Защото не е на добре толкова много от нашите жени да обикалят огорчени и жадни за свади, защото не могат да раждат деца и да имат преживявания, на които могат да се радват онези жени, които имат мъже. Нашето племе трябва да се увеличи, ако искаме да се използуват отново всички тези гребла, които сега лежат без полза за никого. Тук се крие една добра възможност за възстановяването на нашето село. Ето защо не може да бъде волята на белия бог всички тези жени да живеят и по-нататък безплодни и безрадостни.

И така, отново изпращам Ху-вик с домашния знак през селото и свиквам всички мъже на събрание. И тогава им казвам следното:

— Риболовци и ловци, братя и кръвни роднини от селото Латулук! Тази нощ слънцето не ще се скрие да спи зад планините. Започнаха най-добрите дни и е време да отпразнуваме празника на слънцето. Кажете на жените с бързи ръце да пременят добре себе си и своите близки, за да остави този празник у всички ни добър спомен. Защото моята воля сега е всички наши жени да си имат мъж и да бъдат полезни за нарастването и силата на нашето племе. Ето защо, изберете си сега без спорове жени, и нека този празник на слънцето се превърне в най-голямото сватбено тържество, което някога е било отпразнувано около огнищата на Латулук. Тогава всеки мъж да изпълни задълженията си, а след това, като завърши празненството, да се съберем при нашите риболовни лодки. Не бива да отлагаме повече лова. Мечовидните лилии цъфтят в пукнатините на скалите и моржът чака на леда. Вождът на Латулук се изказа.

Мъжете изглеждат много доволни от това, което им казах, и всички бързат да изпълнят волята ми.

Слънцето се червенее неподвижно над Вълчите зъби и буйно се върти танцът около огнищата на Латулук. Старият Пана седи с чародейния тъпан в скута и пее на ветровете песен, а полепналата му от пот коса виси над набръчканото му чело. Песента се извисява и затихва, наподобява шума на морските вълни и отново радост е обзела народа ми. Смеховете на жените звънтят като пролетни камбани при вятър и техните тежко полюляващи се накити блестят на слънцето. Да, жените са най-радостни.

Аз седя в зеления буренак, с книга в скута. Понякога виждам как любопитни очи поглеждат към мен и схващам, че на хората им е чудно, дето и вождът не си е избрал годеница тази нощ. Русокосата Арук, която упорито отказа да вземе мъж, макар че имаше много и добри предложения през тази нощ, стои сама, малко отдалечена от мястото за танцуване, облегната на един от стълбовете на сушилнята, и обръща към мен хубавото си лице. Арук е на моята възраст и откакто се помня, сме били другари в игрите. Майка й, която е жена на Огарес, показала някога на един корабокрушенец-моряк пътя на юг през планините, когато Огарес и всички мъже от племето са били в морето. Морякът бил висок и русокос, а жената на Огарес на младини била весела жена. Когато Арук се появила на бял свят, бялата й кожа и руса коса предизвикали голямо учудване, и жените се разприказвали помежду си по този повод. Огарес не казал никому нито дума, но на всички ни е известно, че от онова време той се отнася към жена си по-зле, отколкото към кучетата си.

Очите на Арук са големи и имат цвета на морето. Когато ме погледне, особено безпокойствие ме обзема и ми се приисква да стана и да отида при нея. Обаче книгата тежи в скута ми и аз обръщам поглед към изписаните думи. Изпитвам студен страх от това, че отец Ригор ще ме осъди, ако му разкажа за тази голяма сватбена нощ. Кой може да преброи всички брачни двойки, които сега се съставят на слънце между цветовете на буренака? Аз самичък нося отговорността за това, което става тук, и какво мога да изрека в моя защита? Разрастване на племето на Латулук — а дали това е основателна причина за отец Ригор? Може ли той изцяло да разбере нашата тежка съдба? Не, не мога да изпитам радост тази нощ, не намирам нито отговор, нито утешение в страниците на книгата, смехът на жените не ме радва вече и аз силно желая да свърши празненството. Голямо облекчение ще изпитам, когато излезем в морето и почувствувам лодката да се люшка под мен, а солените ветрове да облъхват гърдите ми.

От полянките се издигат към облаците до небето викове на щастие и женски смехове, и аз заспивам в зеленината, докато южният вятър гали селото Латулук.