Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (1)

Песента на пана

Канук съм аз, Синът на ветровете.

Откакто се помня, в ушите му звучи грохотът на морето, връхлитащо крайбрежните скали, и песента на вятъра над тундри и планини. Вилнеещият ритъм на бурите бушува в кръвта ми. Събудя ли се, чуя ли воя на бурята, чувствувам как напира в мен дръзновението. Неукротима сила закипява в жилите ми и поражда необуздана радост, радост, че съществувам. Тогава изпитвам безкрайно желание да поря пенестия прибой с каяка си или да гоня дивия елен по тревата на тундрата.

Когато пристягам навоите на мокасините си, навличам през глава дрехата от еленова кожа и напускам топлината на иглуто, често виждам майка ми да поклаща белите си коси, искайки да обуздае силното ми желание да се боря с бурята.

Във ветровете живеят духовете на дедите ми. И когато се завръщам у дома с окървавени ръце и товарът ми изпуща пара, аз зная кой от тях е бил на лова с мен, и голямо спокойствие ме прониква.

Ветровете тук са почти винаги у дома си, но рядко се събират от различни посоки. Това се случва само горе високо на планинския превал, където белите чукари на Вълчите зъби разкъсват облаците. Там съм ги чувал да идват от всички страни и да танцуват един с друг и съм се смял над риданието им, когато се пръскат и разбиват в назъбените стени на планинските пропасти.

Всеки вятър има свое ухание, само северният няма, тоя, който се втурва от Ледовития океан. Понякога той не лъха дори на сол. Обаче е най-силният и единственият, от който се страхувам.

Когато Западнякът изнася могъщия си концерт сред крайбрежните скали, усещам, изпълнен от задоволство, въздишката на смолистите сибирски гори и зная, не се ли промени вятърът, вълните ще донесат на своите гребени огромни количества дървен материал. Той ни дарява покриви и врати за нашите иглу, дава ни мачти и ребра за умияците и каяците и обработено дърво, яко и точно пригодено за гребни лодки и кучешки шейни. Това е добрият вятър.

Източният вятър се носи със стипчивата миризма на еленови стада, размесена със силния сладък дъх от надиплените скатове. Когато земята побелее от снега, във ветровете трепти често вълчи вой. И към изток обръщам кучешкия си впряг най-вече, когато ме обземе неспокойствието на ловната страст.

Южният вятър ухае на много неща. Понякога той донася миризмата на бели хора и на техните вонящи на дим огньове. От този вятър никога не съм могъл да добия нещо полезно. Но не ми е ясно, дали е така, защото не обичам белите, или защото този вятър докарва мъглите и дългите изтощителни летни дъждове от Голямата вода на юг. Ала понякога, когато въздухът е мек и наситен с влага, случва се да пристигне поздрав, подобен на милувка, от манастирското училище в Талмик. Тогава усещам на езика си вкуса на тамян, струва ми се, че чувам песни и литургии и виждам синьо-черните плитки на Унгало. Белите й зъби се усмихват и очите й обещават, че нищо не е забравено. Ето защо копнея и за южния вятър.

Шестнадесет лета е бдяло слънцето над планините на Севера и точно толкова зими то е преспало при южния вятър, откакто съм роден. Не съм вече дете. Бях деветгодишен в онази пролет, когато баща ми, заплетен във въжето на харпуна, бе отвлечен в морските дълбини при Ябла от един ранен морж. През същото лято построих моя първи каяк и очите на всички от племето щяха да изскочат от учудване пред преждевременната ми сръчност. Когато есента боядиса в червено тундрите, с ръждивата пушка на баща ми застрелях в един ден четири диви елена. Тогава видях майка ми да се усмихва за първи път, откакто баща ми бе умрял. И от този ден се наричам Канук. Преди това се наричах само Кирпик.

Майка ми сигурно бе горда онази вечер, когато, клекнала при огнището пред нашето иглу, чукаше месото, за да стане крехко. Старият Пана трошеше кокалите и смучеше лакомо мозъка с беззъбата си уста. Очите му ми намигваха ласкаво и аз разбирах колко му се услаждаше тлъстият мозък. Ето добра храна за такъв стар стомах, който постоянно трябва да се измъчва от онова, което беззъбите челюсти не могат вече да сдъвчат.

Баща ми е бил вожд на селото Латулук, а сега чичо ми Огарес упражнява временно властта на вожда, докато стана достатъчно голям и издържа изпитанието за зрелост. Майка ми и Пана дълго разговаряха с мен онази вечер, когато седяхме пред огнището и насищахме стомасите си с месото от дивите елени. Много неща трябваше да науча и да запомня. Когато съм станел вожд на Латулук, знанията, които те можели да ми дадат, щели да ми бъдат от голяма полза — и дори нещо повече — така ми говореха те.

Те искаха най-напред да посещавам манастирското училище в Талмик, където да науча езика на белия човек. Да владее този език е полезно за един вожд, принуден всяко лято да преговаря с белите търговци, когато разменният кораб навлезе в устието на реката. Трябваше да прекарам една зима в Талмик. След това трябваше да живея у дома и да раста сред племето си, докато наближи времето да издържа изпитанието си за зрелост. След това трябваше да прекарам още една зима в манастирското училище, преди да бъда провъзгласен за вожд. Така бяха решили Пана и майка ми и аз се подчиних на волята им, без да им противореча.

Пана ме предупреди за вярата на белите. Той каза, че не знае много неща за техния бог, но едно знае със сигурност — че богът на белите не може да се равнява с нашите богове и че в Талмик ще опитат всички средства, за да забравя някои неща, които съм научил от майка си и Пана. Тогава обещах, че ще се браня срещу подобни опити, и Пана взе в скута си чародейния тъпан и започна да пее.

Той пееше старата си песен за пътешествието на духовете, яхнали небесни кучешки впрягове към благодатни ловни полета, където скитащи стада диви елени отъпкват безкрайни пътеки по снега и където всички води гъмжат от моржове и тюлени. Там над съдбата на животни и хора властвува великият Канук с неговите бели вълци и разделя лошото от доброто. В сговор и мъдрост дели той властта си и необозримите ловни полета с великия дух на индианците, с бързоногия Маниту, и двамата обръщат ликовете си на юг, питащи. Какво иска богът на белия човек?

Не са ли ловните му полета достатъчно големи; намалява ли дивечът в горите му, или измират рибите във водите му? Защо ни угнетява той? Защо самият не се появи и седне край огъня ни, за да обсъди делата и грижите си с нас? Защо, за да говори с нас, той изпраща своите бели слуги в черни като нощта дрехи, мъже с меки като на жени ръце и дебели кореми?

Така пееше старият Пана, докато червеното слънце потъваше в морето и сенките на нощта се спускаха над селото Латулук. Тази вечер той пееше за мен. И отново ми разказа легендата за великия Канук и неговите бели вълци:

Някога, в древни, тъмни времена, племето на ипореите беше най-могъщо на север от гората. Сега не е останал нито един от този народ, но тогава те бяха по-многобройни от космите на големия тюлен. Най-смелият ловец беше Канук, синът на вожда. Той можеше да преследва дивия елен, докато го накара да загуби дъха си, а пролетно време ходеше на лов за големите сини мечки, които никой преди него не се е осмелявал да убива. Той украсяваше кожуха си с ноктите на синята мечка, така че всички да видят кой е той. И сам в каяка си, отиваше да лови прокълнатите от небето и обладани от лоши духове черни моржове. Викът му ечеше далеч над цялата страна, от обраслите с дървета долини на юг, чак до Вълчите зъби на север, където свършва светът. Сигурно той щеше да стане добър вожд, след като могъщият му баща се отправеше с небесния кучешки впряг към земята на ветровете.

Когато едно лято Канук се завърна от своите ловни походи из гористите долини на юг, той доведе със себе си жена — едно индианско момиче с големи очи, стройно като невестулка. Гневът на баща му нямаше граници, а възхищението и любовта на цялото племе към Канук се превърнаха в горчива омраза. Тогава Канук взе жена си и напусна своя народ.

Случи се година, когато гладът удави племето на ипореите и целия народ наоколо в долините. През това лято тюленът не влезе в заливите и сьомгата не доплува срещу течението на реките. През есента вълците прогониха оределите еленови стада на юг. Зимата дойде без рибено масло за лампите и целият народ мръзнеше и гладуваше.

В онези дни, когато слънцето си отиде, умря вождът, и духът му отлетя при спящия Канук, който живееше с народа на жена си сред горите на юг, и му каза:

— Канук, вожде на ипорейското племе, стани и тръгни на север. Твоят народ гладува!

Канук се събуди, изпълнен от дълбок ужас. Той видя изтощеното лице на баща си и разбра, че племето му бедствува. Натовари шейната си и потегли на север. Дни и нощи гони той кучетата с камшика, докато стигна планините и тундрите. И когато Канук видя какво нещастие е докарал гладът на народа му, сърцето му помръкна.

Той реши да потегли на лов към Вълчите зъби, огромната планинска верига на север, която представлява краят на света и разграничава злото от доброто. Там гъмжеше от дивеч, но се знаеше, че мнозина смели ловци, тръгнали натам, никога не се завръщаха. Защото долините отвъд границата между доброто и злото се владееха от глутница бели вълци, два пъти по-големи от сините мечки и по-бързи от орлите. В студени, ясни нощи можеше да се види как блестят под светлината на звездите белите им гърбове, когато излизаха на лов из планините.

Всички смели мъже са добри, а никой не е бивал по-смел от младия вожд. Той отправи кучешкия си впряг към Вълчите зъби и покори белите вълци с добротата си. След това той властвува над тях със смелостта си. И те му помогнаха да подгони големи стада диви елени към долините, където живееше народът на Канук. Но и той самият, се превърна в тичащ бял вълк… И сега още, в тихи, ясни звездни нощи, може да се съзерцава ловът по планините на Севера. Тогава може да се види как светлината на звездите пламти над бели кожуси и да се чуе скърцането на снега под множество препускащи лапи.

Белите хора го наричат северно сияние, но те не знаят какво е то. Ние обаче знаем, че това са великият дух на Канук и белите вълци, които излизат на лов в нощта. И тогава се надига буря.

Така разказваше Пана. И аз трябваше да стана голям вожд и добър човек. Най-смел ловец на юг от Вълчите зъби. И затова трябваше да се наричам Канук, Син на ветровете.

Винаги ще си спомням онази вечер, най-важната в моя живот. Бях едва на девет години, и въпреки това Пана ми бе говорил като на възрастен и ми бе дал да разбера, че от мен се очакват големи дела. Горях от възбуда, когато се намъкнах в кожената си постеля. През отвора на иглуто можех да видя майка ми, все още седнала край огъня с Пана. Звуците на тъпана се пилееха в тъмнината, а песента на Пана долиташе с вечерния вятър до ушите ми.