Над нас е паднал ужасен мрак, но ние не бива да му се предаваме. Трябва да съберем смелост и да намерим пътя до утрото.

Анонимен член на френската съпротива (1943 г.)

Първа глава
Седми ноември — втори декември

1.
Лагуна Бийч, Калифорния

Доминик Корвези заспа под тънко вълнено одеяло и чист бял чаршаф, но се събуди на друго място — в мрака на големия дрешник във фоайето, между саката и якетата. Беше се свил на кълбо. Пръстите му бяха стиснати в юмруци. Мускулите на врата и ръцете го боляха от напрежението на неприятен, макар и вече забравен сън.

Той не си спомняше да е ставал през нощта, но не се изненада, когато установи, че се е разхождал насън. Наскоро това му се бе случило два пъти.

Сомнамбулизмът, потенциално опасен навик, интересуваше човечеството от незапомнени времена. Ходенето насън заинтригува и Доминик от момента, в който стана негова жертва. Той намери информация за сомнамбули, датираща от хилядната година преди Христа. Древните перси вярвали, че бродещото тяло на сомнамбула търси своя дух, който е избягал от него през нощта. Европейците от мрачното средновековие предпочитаха да го обясняват с обсебване от демони или с ликантропия^[1].

Доминик Корвези не се тревожеше за заболяването си, макар че се чувстваше неудобно. Като писател, той проявяваше интерес към тези нощни разходки, защото гледаше на всички нови преживявания като на материал за романите си.

Но макар че Доминик можеше да извлече печалба от творческото приложение на собствения си сомнамбулизъм, това си беше болест. Той изпълзя от дрешника и изтръпна, когато болката се стрелна по главата и раменете му. Едва се изправи, защото краката му бяха схванати.

Доминик се почувства глупаво. Сега знаеше, че сомнамбулизмът е състояние, на което са уязвими и възрастните, макар че още го смяташе за проблем на детството, като напикаването.

Той затътри крака към спалнята, после към банята и видя отражението си в огледалото. Приличаше на гуляйджия и развратник, отдал се на различни грехове.

Доминик почти нямаше пороци. Той не пушеше, не преяждаше и не взимаше наркотици. Пиеше малко. Харесваше жените, но не правеше безразборен секс, а вярваше във всеотдайността на постоянната връзка. Всъщност не бе спал с жена от четири месеца.

Доминик изглеждаше изтощен само когато се събудеше и разбереше, че през нощта отново е отишъл в импровизираното си легло. И всеки път се събуждаше капнал от умора. Макар че спеше, той не си почиваше в нощите, когато ходеше насън.

Доминик седна на ръба на ваната и огледа петите си. Нямаше драскотини и краката му не бяха мръсни, затова явно не бе излизал навън. Вече два пъти се бе събуждал в дрешниците — веднъж миналата седмица и дванайсет дни преди това — и краката му пак бяха чисти. Както и преди, той имаше чувството, че е пътувал километри, докато е бил в безсъзнание, но всъщност бе обикалял малката си къща.

Горещата вода отпусна мускулите му. Доминик беше трийсет и пет годишен, строен, в отлична физическа форма и бързо възстановяваше силите си. Той закуси и се почувства добре.

Доминик взе чашата с кафето и излезе на двора. Гледката беше приятна. Лагуна Бийч бе сгушен в подножието на хълмовете, спускащи се към океана. Доминик отиде в кабинета си. Беше убеден, че причината за сомнамбулизма бе работата му. Не толкова самият труд, колкото изумителният успех на първия му роман „Здрач във Вавилон“, който бе завършил през февруари. Издателство „Рандъм Хаус“ му даде забележително голям аванс за първа публикация. След месец агентът му продаде и правата за филмиране на книгата и с парите Доминик изплати къщата си. Той се бе трудил много месеци, работейки по шейсет, седемдесет, дори осемдесет часа седмично, докато пишеше романа, но въпреки това имаше чувството, че успехът дойде внезапно, сякаш забогатя за една нощ.

Някога бедният Доминик Корвези понякога гледаше забогателия Доминик Корвези в огледалото и се питаше дали наистина заслужава всичко онова, което му се бе паднало. От време на време се притесняваше, че му предстои голям провал. Защото обикновено триумфът и признанието се придружаваха от огромно напрежение.

Когато през февруари бъде публикуван, дали романът „Здрач във Вавилон“ щеше да бъде добре приет и да оправдае вложенията на „Рандъм Хаус“, или щеше да бъде пълен провал и да го унижи? Дали Доминик щеше да повтори успеха си, или „Здрач във Вавилон“ беше боклук?

Тези и други въпроси настойчиво се въртяха в главата му всеки ден и той предполагаше, че измъчват подсъзнанието му, докато спи. Ето защо ходеше насън. Явно се опитваше да избяга от тези безмилостни притеснения и търсеше тайно място за почивка, където тревогите нямаше да го намерят.

Доминик седна зад бюрото си, включи компютъра и извика на екрана осемнайсетата глава на новата си книга, която още нямаше заглавие. Предишния ден той бе спрял по средата на шестата страница на главата и възнамеряваше да започне оттам, когато видя, че страницата е пълна, а я бе оставил празна до половината.

За миг озадачено се вторачи в буквите, сетне поклати глава.

По гърба му полазиха ледени тръпки.

Не се уплаши от съществуването на непознатите редове, а от съдържанието им. Освен това имаше и седма страница, каквато Доминик не бе създавал. Имаше и осма.

Пръстите му станаха лепкави. Странната добавка към недовършената глава се състоеше от едно-единствено изречение, повторено стотици пъти.

Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е.

Изречението бе написано двеста шейсет и осем пъти. Компютърът не го беше създал сам. Машината беше само покорен слуга, който изпълняваше заповедите на Доминик. Пък и никой не се бе промъквал в къщата му през нощта, за да работи с текста. В дома му нямаше следи от проникване с взлом и Доминик нямаше представа кой би му погодил този номер. Явно самият той бе отишъл до компютъра си и бе написал това изречение двеста шейсет и осем пъти, докато бе спал, макар че не си спомняше да е правил такова нещо.

Страх ме е.

Но от какво? От сомнамбулизма? Да, това наистина беше дезориентиращо преживяване, поне на сутринта, но не и изпитание, което би предизвикало чак такъв ужас.

Доминик се страхуваше от бързината, с която постигна успех като писател и от вероятността за също така стремглаво изпадане в забвение. Но в същото време той не можеше напълно да отхвърли обезпокоителната мисъл, че сомнамбулизмът няма нищо общо с кариерата му и заплахата, надвиснала над него, е от друго естество — нещо странно, което съзнанието му още не проумява, но подсъзнанието вече възприема и се опитва да му предаде чрез посланието, оставено в компютъра, докато бе спал.

Не. Глупости. Това беше само плод на писателското му въображение. Работата беше най-доброто лекарство за него.

Пък и от проучванията си по въпроса Доминик знаеше, че при повечето възрастни това състояние не продължава дълго. Малцина преживяваха десетина подобни епизода, обикновено в рамките на шест месеца или по-малко. Имаше изгледи сънят му никога повече да не се усложнява от среднощни скитания и Доминик да не се събужда, свит в някой дрешник.

Той изтри нежеланите думи от твърдия диск и започна да работи върху осемнайсетата глава.

Когато отново погледна часовника, Доминик се изненада, като видя, че е един часът следобед.

Денят беше твърде топъл за началото на ноември дори за Южна Калифорния, затова Доминик обядва на двора. Палмите шумоляха на лекия ветрец и въздухът бе наситен с уханието на есенни цветя. Океанът бе изпъстрен с ивици слънчева светлина.

Доминик изпи последната глътка от кока-колата, вдигна глава към ясното синьо небе и се засмя.

— Виждаш ли? Няма падащ сейф. Нито връхлитащо отгоре пиано. Или Дамоклев меч.

Беше седми ноември.

2.
Бостън, Масачузетс

Доктор Джинджър Мари Вайс никога не бе предполагала, че ще има неприятности в магазина за деликатеси „Бърнстайн“, но точно там започна всичко. С инцидента с черните ръкавици.

Обикновено Джинджър се справяше с всички проблеми, които се изпречеха на пътя й. Тя се радваше на всяко предизвикателство в живота и ставаше по-силна от неприятностите. Щеше да й бъде скучно, ако пътят й винаги беше лесен и безпрепятствен. Никога не й бе минавало през ума, че ще се натъкне на проблем, с който няма да може да се справи.

Освен предизвикателствата животът поднася и уроци и някои са много полезни. Едни са лесни, други — трудни.

А трети — ужасни.

Джинджър беше интелигентна, хубава, амбициозна, трудолюбива и готвеше добре, но главното й предимство в живота беше, че никой не я приемаше сериозно, когато я видеше за пръв път. Тя беше стройна и грациозна. Повечето хора я подценяваха седмици, дори месеци наред и постепенно разбираха, че тя е страховит съперник или противник като колега.

Историята за нападението върху нея се превърна в легенда в презвитерианската болница в Колумбия, където Джинджър стажува четири години, преди да й се случат неприятностите в магазина за деликатеси „Бърнстайн“. Като всички интернисти, Джинджър често работеше по шестнайсет часа в денонощието, дори по-дълго, ден след ден и не й оставаха почти никакви сили да се довлече до вкъщи. В една гореща, влажна съботна вечер през юли, след особено тежко дежурство, тя си тръгна в десет часа и скоро бе пресрещната от едър неандерталец с ръце като лопати, къс врат и полегато чело.

— Извикаш ли, ще ти избия зъбите — каза той, хвана ръката й и я изви зад гърба. — Разбра ли, кучко?

Наблизо не минаваха пешеходци, а колите бяха далеч. Отникъде не се виждаше помощ.

Мъжът я блъсна в една тясна уличка между две сгради. Джинджър се удари в кофа за боклук, нарани коляното и рамото си и се спъна, но не падна.

Стенейки и въздишайки задъхано, тя вдъхна самочувствие на нападателя си. „Не се съпротивлявай — помисли си Джинджър. — Онези, които се съпротивляват, ги застрелват.“

— Мърдай! — през стиснати зъби изръмжа мъжът и отново я блъсна.

Изминаха три четвърти от уединената уличка и той започна да говори мръсотии. Каза й какво ще направи с нея, след като й вземе парите и дори на оскъдната светлина на единствената лампа в края на уличката Джинджър видя, че мъжът няма оръжие. Изведнъж тя изпита надежда. Речникът му от вулгарни думи смрази кръвта й, но сексуалните му заплахи бяха толкова тъпи и еднообразни, че звучаха смешно. Джинджър осъзна, че този мъж е само един голям нещастник и разчита на размерите си, за да получи онова, което иска. Хората като него рядко носеха оръжие. Мускулите му вдъхваха фалшиво самочувствие на неуязвимост, затова той вероятно не умееше и да се бие.

Докато нападателят изпразваше чантата, която тя доброволно му даде, Джинджър събра всичката си смелост и го ритна право в слабините. Той се преви на две. Тя хвана ръката му и изви назад показалеца, докато болката стана непоносима като пулсирането в пениса му.

Рязкото извиване на показалеца може бързо да обезвреди всеки човек, независимо от размерите и силата му. По този начин Джинджър опъваше двигателния нерв на горната част на ръката му и в същото време притискаше свръхчувствителните медиални и радиални нерви от вътрешната страна. Острата болка се разпространи в рамото и врата му.

Мъжът сграбчи Джинджър със свободната си ръка и я дръпна. Тази контраатака й причини болка, накара я да извика и замъгли зрението й, но Джинджър стисна зъби, издържа на агонията и още по-силно изви пръста на нападателя си. Безмилостният й натиск бързо прогони от съзнанието му всякакви мисли за съпротива. От очите му потекоха сълзи. Той падна на колене и започна да хленчи и да ругае.

— Пусни ме, пусни ме, кучко!

Джинджър сграбчи пръста му с двете си ръце и бавно тръгна назад, извеждайки мъжа от тъмната уличка.

Той се повлече на колене след нея. В погледа му се четеше убийствена ярост. Злобното му, сипаничаво лице беше толкова силно изкривено от болка, гняв и унижение, че не приличаше на човешко. Устата му не спираше да бълва псувни.

Извървяха петдесет метра и болката стигна до тестисите му. Догади му се. Мъжът се задави и повърна върху себе си.

Джинджър още не смееше да го пусне. Ако му дадеше възможност, той не само щеше да я пребие до безсъзнание, но щеше и да я убие. Отвратена и ужасена, тя продължи да го влачи още по-бързо от преди.

Джинджър стигна до тротоара на главната улица, но не видя минувачи, които биха могли да извикат полиция, затова довлече унизения си нападател до средата на улицата, където превозните средства спряха при вида на това неочаквано зрелище.

Когато ченгетата най-после пристигнаха, главорезът изпита много по-голямо облекчение от Джинджър.

Хората подценяваха Джинджър отчасти, защото беше дребна — метър петдесет и пет и петдесет и един килограма. Освен това тя имаше хубаво тяло, без да е сексбомба. Е, вярно, имаше руси коси и особеният им сребрист оттенък привличаше мъжете. Дори на слънчевите лъчи косите й напомняха на лунна светлина. Косите, фините черти и сините очи, крехките рамене, изящните китки, дългите пръсти и тънката талия създаваха измамна илюзия за крехкост. Нещо повече, Джинджър беше сдържана и наблюдателна — две качества, които погрешно биха се изтълкували като боязливост. Гласът й беше толкова тих и мелодичен, че никой не долавяше самоувереността и властността в онези приятни тонове.

Джинджър бе наследила сребристорусите коси, небесносините очи, красотата и амбициозността от майка си Ана, която беше шведка.

— Ти си моето златно момиче — каза Ана, когато Джинджър завърши гимназия две години по-рано от връстниците си.

Джинджър беше най-добрата ученичка в класа и бе наградена с диплома с позлатени краища заради отличния си успех. Освен това тя беше един от тримата изпълнители, които забавляваха гостите преди церемонията и изсвири на пиано две произведения — Моцарт и рагтайм — и вдигна на крака изненаданата публика.

— Златно момиче — повтаряше майка й и я прегръщаше по целия път до вкъщи.

Джейкъб шофираше и преглъщаше сълзите на гордост. Той беше емоционален човек и лесно се вълнуваше. Чувствайки се неудобно от честотата, с която очите му се навлажняваха, Джейкъб обикновено се опитваше да прикрие силата на чувствата си, като приписваше сълзите и зачервените си очи на някаква алергия.

— Сигурно е от полена — два пъти каза той, докато се връщаха вкъщи след училищното тържество. — Досадно нещо.

— Взела си най-хубавите черти от мен и баща ти, миличка — каза Ана. — Ще завършиш колеж, после може би право или медицина. Каквото искаш. Ти можеш да постигнеш всичко.

Единствените, които не подценяваха Джинджър, бяха родителите й.

Те пристигнаха вкъщи и завиха в алеята за коли. Джейкъб спря пред гаража и изненадано рече:

— Какви ги вършим? Единственото ни дете завърши гимназия, детето, което може да постигне абсолютно всичко, а ние не празнуваме. Защо не отидем в Манхатън да пием шампанско в „Плаза“? Или да обядваме в „Уолдорф“? Не. Нещо по-добро. Само най-доброто за нашето прекрасно момиче. Ще отидем да пием сода в „Уолгрийн“.

Тримата изглеждаха странно семейство — баща евреин, не по-висок от жокей, с германско име, но с еврейски черти, майка шведка — русокоса, величествена и женствена, дванайсет сантиметра по-висока от съпруга си, и дете, досущ фея от приказките. Макар да беше малка, Джинджър съзнаваше, че всеки, който я видеше с родителите й, я мислеше за осиновена.

От баща си Джинджър бе наследила ниския ръст, тихия глас, интелекта и добротата.

Тя обичаше родителите си толкова много, че когато беше дете, не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Дори когато порасна, трудно можеше да опише какво изпитва към тях. Но за съжаление и двамата починаха млади.

Когато Ана загина при автомобилна катастрофа наскоро след дванайсетия рожден ден на Джинджър, роднините на Джейкъб мислеха, че двамата с баща й няма да се справят без шведката, която отдавна бяха престанали да смятат за чужда на тяхната вяра и уважаваха и обичаха. Всички знаеха колко близки бяха тримата и че Ана беше двигателят, зареждащ с енергия семейния успех. Тя се бе заела с най-малко амбициозния брат от семейство Вайс, мекушавия мечтател Джейкъб, който вечно четеше детективски романи или научна фантастика, и бе направила нещо от него. Когато се ожениха, той беше продавач в бижутерски магазин, но когато Ана почина, Джейкъб вече беше собственик на два магазина.

След погребението семейството се събра в голямата къща на леля Рейчъл в Бруклин Хайтс. Веднага щом можа да се измъкне, Джинджър потърси уединение в тъмния килер. Докато седеше на високо столче, вдъхваше аромата на множеството подправки и се молеше на Бога да върне майка й, тя чу как леля Франсин разговаря с Рейчъл в кухнята. Франсин оплакваше мрачното бъдеще, което очакваше Джейкъб и дъщеря му.

— Той няма да може да поддържа бизнеса си. Горкият. Ана беше здравият му разум, мотивация и най-добрият съветник и без нея за пет години с него ще бъде свършено.

Те подценяваха Джинджър.

Тя беше само на дванайсет години и повечето хора я смятаха за дете, макар че вече учеше в десети клас. Никой не предполагаше, че Джинджър ще замени Ана толкова бързо. Тя споделяше любовта на майка си към готвенето и през седмиците след погребението започна да чете готварски книги и с изумително трудолюбие и настойчивост, които бяха отличителните й черти, усвои кулинарните умения. Първия път, когато дойдоха на обяд след смъртта на Ана, роднините останаха възхитени от ястията. Франсин и Рейчъл помислиха, че Джейкъб крие в кухнята прекрасна нова готвачка. Те не повярваха, когато той посочи дъщеря си и каза, че тя е сготвила всичко. Джинджър не смяташе, че е сторила нещо забележително. Тя само правеше онова, което бе необходимо.

Джинджър трябваше да се грижи за баща си и се зае с тази отговорност с енергичност и ентусиазъм. Тя почистваше къщата толкова бързо и старателно, че леля й Франсин не можеше да открие нито една прашинка. Макар да бе едва дванайсетгодишна, Джинджър се научи да планира семейния бюджет и преди да навърши тринайсет, водеше счетоводството на домакинството.

На четиринайсет тя пак беше отличничката на класа. Когато стана известно, че е приета в няколко университета, но е избрала „Барнард“, всички се запитаха дали не е отхапала твърде голям залък и няма да се задави, опитвайки се да го преглътне.

В „Барнард“ наистина беше по-трудно, отколкото в гимназията. Джинджър вече не учеше по-бързо от другите деца, но продължаваше да получава отлични оценки. Но през първата й година в университета, Джейкъб се разболя от панкреатит и тя ходеше всяка вечер в болницата.

Той доживя, за да види дъщеря си завършила медицина и се държа до първите шест месеца на стажа й. Но след три пристъпа на панкреатит Джейкъб разви рак и почина, преди Джинджър да реши да специализира хирургия в болница „Мемориъл“ в Бостън, вместо да прави научна кариера.

Тъй като тя живя повече години с Джейкъб, отколкото с майка си, чувствата й към него бяха по-силни и смъртта му я разстрои по-дълбоко. Но въпреки това Джинджър се справи с нещастието така, както се справяше с всяко друго предизвикателство и завърши стажа си с отлични оценки и превъзходни препоръки.

Тя отложи специализацията си и отиде в „Станфорд“, Калифорния, където се записа в двугодишна програма за допълнително обучение по сърдечно-съдова патология. После, след едномесечна ваканция — най-дългата, която си бе позволявала — Джинджър се премести в Бостън и под научното ръководство на доктор Джордж Ханаби, завеждащ хирургичното отделение в „Мемориъл“ и известен с постиженията си в различни сърдечно-съдови хирургични процедури, изкара безпроблемно първите три четвърти от специализацията си.

Сетне, в един вторник сутринта през ноември, Джинджър влезе в магазина за деликатеси „Бърнстайн“, за да пазарува, и започнаха да й се случват ужасни неща. Инцидентът с черните ръкавици. Това беше началото.

Вторник беше свободният й ден и освен ако някой от пациентите й не изпаднеше в критично състояние, в болницата не я очакваше никой. През първите два месеца в „Мемориъл“, с обичайния си ентусиазъм, неуморност и енергичност, Джинджър работеше и в почивните дни, защото нямаше какво друго да прави. Но Джордж Ханаби сложи край на този навик, веднага щом разбра за него. Той каза, че медицинската практика е напрегната работа и всеки лекар се нуждае от почивка, дори Джинджър Вайс.

— Ако се преуморяваш, това ще се отрази зле не само на теб, но и на пациентите ти — каза доктор Ханаби.

Ето защо, всеки вторник Джинджър спеше час по-дълго, изкъпваше се, изпиваше две чаши кафе и прочиташе сутрешния вестник. В десет часа се обличаше, отиваше пеша до „Бърнстайн“ и си купуваше пастърма, говеждо, домашно приготвени кифлички или черен сладък хляб, картофена салата, палачинки, пушена сьомга и есетра и понякога банички със сирене. После се прибираше вкъщи и цял ден безсрамно ядеше и четеше романите на Агата Кристи, Дик Франсиз, Джон Макдоналд, Елмор Ленард и Хайнлайн. Макар че още не предпочиташе почивката пред работата, тя постепенно започна да се наслаждава на свободните дни и вторниците престанаха да бъдат скучни.

Онзи ужасен вторник през ноември започна чудесно. Небето беше сиво, а въздухът — студен, но по-скоро ободряващ, отколкото мразовит. Джинджър обикаляше магазина и с удоволствие избираше деликатеси. В помещението се разнасяха весели звуци и благоухания — на горещо тесто, чесън, карамфил, печени лешници, кисело зеле, туршия, кафе, смях и забързани разговори на различни акценти. Джинджър сложи покупките си в количката, плати, надяна сините си плетени ръкавици, взе чантата си и тръгна към вратата.

Тя държеше плика с покупките в лявата си ръка, а с дясната се опитваше да прибере портмонето в дамската си чанта. Джинджър гледаше надолу, когато стигна до вратата. В същия миг в магазина влезе мъж със сиво вълнено палто и черна руска ушанка. Вниманието му също беше насочено другаде и двамата се сблъскаха. Препъвайки се, Джинджър залитна и отстъпи крачка назад. Мъжът грабна плика с покупките й, после я хвана за рамото, за да й помогне да запази равновесие.

— Извинете — каза той. — Това беше глупаво от моя страна.

— Вината е моя.

— Бях се замечтал.

— Не гледах къде вървя.

— Добре ли сте?

— Да, разбира се.

Той й подаде плика с покупките.

Джинджър му благодари, взе плика и в същия миг видя черните му ръкавици — очевидно скъпи, от хубава кожа и толкова добре ушити, че шевовете бяха почти незабележими. Но в ръкавиците нямаше нищо, което да обясни мигновената й и непреодолима реакция към тях, нищо необикновено, странно или заплашително. Джинджър обаче се почувства заплашена. Не от мъжа. Той беше невзрачен и блед, с подпухнало лице и мили очи и очила с рамки от черупка на костенурка. Необяснимо защо, ръкавиците я ужасиха. Дъхът й секна и сърцето й заби като обезумяло.

Най-странното беше, че всички предмети и хора в магазина започнаха да избледняват, сякаш не бяха реални, а фрагменти от сън, които се разсейват, когато човек се събужда. Клиентите, които закусваха на малките маси, отрупаните с консервирана храна лавици, стенният часовник, бурето с туршия и столовете затрептяха и се размиха в бяла като сняг мъгла, сякаш надигаща се от някакво подземно владение. Само зловещите ръкавици не избледняха, дори станаха по-детайлни, образни, реални и заплашителни.

— Госпожице? — попита мъжът с подпухналото лице. Гласът му сякаш идваше отдалеч, от другия край на дълъг тунел.

Макар че формите и цветовете около Джинджър избледняха, звуците на намаляха, а се усилиха. Ставаха все по-силни, докато ушите й се изпълниха с шум от безсмислен брътвеж и оглушително тракане на чинии и прибори. Чаткането на касовия апарат стана непоносимо.

Джинджър не можеше да откъсне очи от ръкавиците.

— Има ли ви нещо? — попита мъжът.

„Черна, тясна, лъскава ръкавица… с едва забележими пори на кожата… равни малки шевове на пръстите… опъната на кокалчетата…“

Зашеметена, дезориентирана и обзета от неописуем страх, Джинджър изведнъж осъзна, че трябва да избяга, инак ще умре. Не знаеше защо. Не разбираше откъде идва опасността. Само знаеше, че трябва да избяга, защото в противен случай, ще умре на място.

Сърцето й биеше лудешки. Тя извика и се втурна навън. Изумена от реакцията си към ръкавиците, но без да е в състояние да проумее обективната истина и смутена от държанието си, Джинджър мина покрай мъжа, с когото се бе сблъскала, като смътно осъзна, че едва не го събори на земята. Тя не си спомняше кога отвори вратата и излезе на улицата.

Джинджър хукна и забрави всичко, защото светът около нея избледня. Тя тичаше колкото й държат краката, обзета от смразяващ кръвта страх. На тротоара сигурно имаше много други хора, които Джинджър блъсна, но тя не ги виждаше. Съзнаваше единствено потребността да избяга. Джинджър тичаше като обезумяла, макар че никой не я гонеше. Зъбите й бяха оголени в гримаса на неподправен ужас, въпреки че не можеше да разпознае опасността, от която бягаше.

Тя не виждаше и не чуваше нищо.

Беше напълно объркана.

След няколко минути, когато мъглата пред очите й се разсея, Джинджър установи, че се намира на Маунт Върнън Стрийт и се е облегнала на оградата от ковано желязо пред вратата на представителна къща от червени тухли. Джинджър се бе вкопчила в железата толкова силно, че кокалчетата на пръстите я заболяха. Челото й беше долепено до металната ограда, сякаш бе изпаднал в меланхолия затворник, облегнал се на решетките на килията си. Тя беше изпотена и задъхана. Устата й беше пресъхнала. Усещаше тръпчив вкус. Гърлото й пареше и гърдите я боляха. Джинджър беше крайно озадачена и не можеше да проумее как се е озовала на това място, сякаш бе изтласкана от приливните вълни на непознат бряг и страдаше от амнезия.

Нещо я бе уплашило.

Но не можеше да си спомни какво.

Постепенно страхът й намаля и дишането й се нормализира. Сърцето й забави ритъма си.

Джинджър вдигна глава, примига и се огледа. Замъгленото й зрение бавно се проясни. Тя видя голите черни клони на липите и надвисналото, зловещо, сиво ноемврийско небе. Старинните лампи светеха, активирани от соленоидите, които бяха сбъркали облачното зимно утро с настъпването на здрача. На върха на хълма се издигаше кметството на Масачузетс, а долу Маунт Върнън се пресичаше с Чарлс Стрийт.

Магазинът за деликатеси „Бърнстайн“. Да, разбира се. Днес беше вторник и Джинджър беше там, когато… нещо се случи.

Но какво?

И къде беше пликът с покупките й?

Тя махна ръце от желязната ограда. Погледът й се спря на плетените й ръкавици.

Ръкавиците. Не нейните. Онзи късоглед мъж с руската ушанка на главата. Неговите черни кожени ръкавици. Те я бяха уплашили.

Но защо я бе обзела такава истерия, като ги видя? Какво толкова страшно имаше в онези черни ръкавици?

На отсрещната страна на улицата стояха възрастен мъж и жена, които я гледаха изпитателно и Джинджър се запита с какво бе привлякла вниманието им. Тя не можеше да си спомни как е изкачила хълма. Явно бе изпаднала в паника и бе хукнала нагоре по Маунт Върнън Стрийт. Съдейки по израженията на хората, които я гледаха, Джинджър сигурно представляваше зрелищна гледка.

Тя се почувства неудобно, обърна се и колебливо започна да слиза по улицата. На ъгъла намери плика с покупките си. Джинджър се вторачи в смачканата купчина и се опита да си спомни кога я бе изпуснала, но не можа да се сети.

„Какво ми стана?“ — запита се тя.

Няколко от покупките се бяха разпилели на тротоара и Джинджър ги прибра в кафявия плик.

Разстроена от озадачаващата загуба на контрол върху държанието си, тя тръгна към дома си. Направи няколко крачки и спря. Поколеба се. После се обърна и се отправи към „Бърнстайн“.

Джинджър спря пред вратата и след минута-две от магазина излезе мъжът с руската ушанка. Той я видя и учудено примига.

— Ах, казах ли ви, че съжалявам? Когато хукнахте навън така внезапно, помислих, че съм забравил да се извиня.

Тя се вторачи в ръцете му. Сега ръкавиците му не я уплашиха. Джинджър нямаше представа защо първия път, когато ги видя, изпадна в паника.

— Всичко е наред. Чаках ви, за да се извиня. Стреснах се и… Тази сутрин е необичайна — каза тя, обърна се и тръгна, сетне извика през рамо. — Приятен ден.

Макар че апартаментът й не беше далеч, връщането дотам й се стори като епично пътешествие.

„Какво ми има?“ — отново се запита Джинджър.

Стана й студено. И не само от зимния ден.

Тя живееше на Бийкън Хил, на втория етаж на четириетажна жилищна сграда, която през деветнайсети век е била собственост на банкер. Джинджър бе избрала това жилище, защото хареса архитектурните детайли — сложни орнаменти на тавана, гербове над входовете, махагонови врати, големи френски прозорци и две камини с лъскави мраморни полици. Стаите излъчваха атмосфера на непроменливост, приемственост и стабилност.

Джинджър ценеше постоянството и стабилността повече от всичко. Това може би беше реакция, че е загубила майка си, когато беше едва дванайсетгодишна.

Още треперейки, макар че апартаментът беше топъл, тя сложи продуктите в хладилника, отиде в банята и се погледна в огледалото. Лицето й беше бледо, а очите — напрегнати.

— Какво се случи там? — попита на глас Джинджър. — Кажи ми. Паникьоса се. Но защо? Нали си опитен лекар? Кажи ми! Защо?

Слушайки гласа си, който отекваше във високия таван, тя разбра, че има сериозни неприятности. Баща й Джейкъб беше евреин заради генетичното си наследство и се гордееше с това, но не беше религиозен. Той рядко ходеше в синагогата и спазваше традициите толкова, колкото мнозина отлъчили се от църквата християни съблюдаваха Великден и Коледа. Джинджър беше още по-отчуждена от религията, защото се самоопределяше като агностик. Нещо повече, тя съвсем не се чувстваше еврейка. Ако я попитаха каква е, тя би отговорила: „Жена, лекар, работохолик и политически безпристрастна.“ Едва накрая си спомняше да добави: „Еврейка“. Джинджър употребяваше думи на иврит само когато имаше неприятности и беше много притеснена или уплашена, сякаш подсъзнателно чувстваше, че тези думи имат стойността на талисман и са като амулети срещу нещастието и катастрофата.

— Бягаш по улиците, изпускаш покупките си, забравяш къде си и се страхуваш без причина — презрително каза тя на отражението си. — Хората те виждат как се държиш и те мислят за пияна. А лекарите алкохолици нямат клиенти.

Джинджър престана да трепери, но още й беше студено.

Тя изми лицето си, среса сребристорусите си коси и облече пижама и халат — обичайният й екип за уединените вторници. Джинджър влезе в малката спалня за гости, която използваше за кабинет, взе медицинския енциклопедичен речник и отвори на буквата „П“.

Пориомания.

От латинската дума fuga, бягство. Сериозно психично разстройство. Импулсивно бягство от дома и скитничество у душевно болни. След излизане от това състояние пациентът обикновено страда от загуба на паметта за действията си през това време.

Джинджър затвори речника и го сложи на лавицата.

Тя имаше и други справочници, които съдържаха подобна информация за пориоманията, причините и значението й, но реши да не се задълбочава. Джинджър не искаше да повярва, че мимолетният й пристъп е бил симптом на сериозно медицинско заболяване.

Може би беше под твърде голямо напрежение, работеше твърде много и претоварването бе довело до този единствен, изолиран случай на пориомания. Само две-три минути, за които не си спомняше нищо. Леко предупреждение. Ето защо, тя щеше да продължи да ползва свободните вторници и да се опита да приключи с работата час по-рано всеки ден, за да няма повече проблеми.

Джинджър бе положила големи усилия, за да стане лекар, както искаше майка й, и по този начин да изрази уважението към родителите си. Тя бе направила много жертви, за да стигне толкова далеч. Джинджър бе работила през повечето съботи и недели и бе загърбила отпуските и другите удоволствия. И сега, само след шест месеца, тя щеше да завърши специализацията си и нямаше да позволи на нищо да попречи на плановете й. Нищо нямаше да ограби мечтите й. Нищо.

Беше дванайсети ноември.

3.
Елко Каунти, Невада

Ърни Блок се страхуваше от мрака. Най-много го ужасяваше тъмнината навън през нощта. Денем той предпочиташе стаи с няколко лампи и много прозорци, но нощем трябваше да бъде в помещения без прозорци, защото му се струваше, че мракът притиска стъклата, сякаш е живо същество, което иска да се нахвърли върху него и да го погълне. Ърни не се успокояваше, когато дръпнеше завесите, защото знаеше, че нощта е там и дебне.

Той много се срамуваше от себе си. Нямаше представа защо наскоро бе започнал да се страхува от тъмнината. Но това беше факт.

Разбира се, милиони хора страдаха от тази фобия, но почти всички от тях бяха деца, а Ърни беше на петдесет и две години.

В петък следобед, след Деня на благодарността, той работеше сам на регистрацията в мотела, защото Фей бе заминала за Уисконсин на гости на Луси, Франк и внуците и щеше да се върне във вторник. През декември те смятаха да затворят мотела за седмица и да отидат в Милуоки за Коледа, но този път Фей отиде сама да види децата.

Тя му липсваше ужасно много. Фей му бе съпруга от трийсет и една години и най-добрата приятелка. Ърни я обичаше повече, отколкото в деня на сватбата им. Без Фей нощите му бяха самотни и изглеждаха по-дълги и тъмни от всякога.

В два и половина в петък следобед двамата бяха изчистили всички стаи и сменили завивките. Мотел „Спокойствие“ беше готов да посрещне следващата вълна от посетители. В радиус от двайсет километра нямаше друго място за нощуване. Мотелът се намираше на малък хълм на север от магистралата сред огромни, осеяни с пелин и високи треви равнини, спускащи се към зелени поляни. Елко беше на петдесет километра на изток, а планината Батъл — на шейсет и пет километра на запад. Град Карлин и селцето Беоуейв бяха по-близо, макар че не се виждаха от прозорците на мотел „Спокойствие“. Всъщност от паркинга не се виждаше сграда в никоя посока и на света вероятно нямаше мотел с по-подходящо име.

Ърни лакираше дъбовия плот, където гостите се регистрираха. Всъщност плотът не беше в лошо състояние. Но той искаше да се занимава с нещо, докато късно следобед пристигнеха клиентите. Ако не се разсейваше с нищо, Ърни щеше да започне да мисли колко рано се мръква през ноември, да се притеснява и да се изнерви.

Щом в шест и половина отвориха мотела, той запали всички лампи. Сградата гледаше на югозапад, затова следобед лъчите на залязващото слънце придаваха кехлибарен оттенък на белите стени и се отразяваха в месинговите орнаменти на мебелите.

Когато Фей беше вкъщи, Ърни не запалваше всички лампи. Тя му правеше забележки, че трябва да пестят електричество. Видът на незапалените лампи го караше да изпитва безпокойство, но той стоически го понасяше, за да не разкрие тайната си. Доколкото Ърни знаеше, Фей не подозираше за фобията, която го бе обзела през последните четири месеца. Той не искаше тя да научава за това, защото се срамуваше и не желаеше да я тревожи. Ърни нямаше представа каква е причината за необяснимия му страх от мрака, но беше убеден, че рано или късно ще го преодолее, затова нямаше смисъл да се унижава и да безпокои Фей заради някакво временно състояние.

Той отказваше да повярва, че това е сериозно. Ърни се разболяваше рядко. Лежа в болница само веднъж, когато трябваше да извадят два куршума от крака и гърба му, докато служеше във Виетнам. В семейството му нямаше психически болни и Ърнест Юджийн Блок беше твърдо убеден, че няма да е първият, който, хленчейки, ще потърси помощта на психиатър. Той щеше да се справи с проблема си, колкото и да беше странен и смущаващ.

Всичко започна през септември, когато с настъпването на нощта започна да го обзема леко безпокойство, което продължаваше до зазоряване. Отначало безпокойството не го спохождаше всяка нощ, но постепенно положението се влоши и в средата на октомври мракът неизменно донасяше необяснимо психическо терзание. В началото на ноември безпокойството се превърна в страх. През последните десет дни Ърни избягваше да излиза, след като се стъмнеше. Засега Фей не бе забелязала това, макар че сигурно скоро щеше да разбере.

Ърни Блок беше толкова едър, че беше смешно да се страхува от каквото и да било. Той беше висок метър и осемдесет и беше толкова як, че напълно подхождаше на фамилното си име^[2]. Къдравите му прошарени коси бяха подстригани късо, а чертите на лицето му бяха ясно изразени и привлекателни, макар да изглеждаха като изсечени от гранит. Вратът му беше дебел, а раменете — широки. Когато Ърни беше футболна звезда в гимназията, другите играчи му викаха Бика. През двайсет и осем годишната му кариера в морската пехота, която приключи с уволнението му преди шест години, повечето хора го наричаха „сър“, макар някои да имаха същия ранг като него. Те биха се изумили, ако научеха, че напоследък дланите на Ърни Блок се изпотяват, когато слънцето започне да залязва.

В четири следобед пристигнаха първите гости — мъж и жена на неговите години, господин и госпожа Гилни, които се прибираха вкъщи, в Солт Лейк Сити, след като бяха прекарали седмица в Рино на гости на сина си. Ърни побъбри с тях и изпита разочарование, когато те взеха ключа си и излязоха.

Слънчевата светлина беше оранжева. Перестите облаци приличаха на златистоалени галеони, понесли се на изток.

След десет минути един блед като мъртвец мъж, който посещаваше района по поръка на Дирекцията за регулация на земята, нае стая за два дни.

Ърни отново остана сам. Опитваше се да не гледа часовника си.

Не поглеждаше и през прозорците, защото отвъд стъклата дневната светлина намаляваше.

„Няма да изпадам в паника — помисли той. — Участвал съм във война, видял съм най-лошото и още съм жив и здрав, затова няма да се уплаша само защото идва нощта.“

В четири и петдесет слънчевата светлина стана кървавочервена.

Сърцето му ускори ритъма си. Ърни имаше чувството, че гръдният му кош е менгеме, което притиска жизненоважните му органи.

Той седна, затвори очи и започна да прави дихателни упражнения, за да се успокои.

Сетне включи радиото. Понякога музиката помагаше. Кени Роджърс пееше за самотата.

Слънцето стигна до хоризонта и бавно изчезна. Светлината стана електрически синя, после пурпурна и му напомни за края на деня в Сингапур, където две години Ърни служи в охраната на посолството, когато беше новобранец.

Здрачи се.

Сетне стана по-лошо. Дойде нощта.

Външното осветление се включи автоматично, но Ърни не се почувства по-добре. До зазоряване имаше цяла вечност.

Температурата навън падна под нулата. Въпреки студа Ърни Блок беше облян в пот.

В шест часа дойде Санди Сарвър. Тя работеше в грил „Спокойствие“, който се намираше на запад от мотела. Менюто беше скромно. Там сервираха само обяд и вечеря на гостите на мотела и на гладните шофьори на камиони. Закуската се поднасяше в стаите, ако гостите я бяха поръчали предишната вечер. Трийсет и две годишната Санди и съпругът й Нед обслужваха ресторанта. Санди сервираше, а Нед готвеше. Двамата живееха в каравана до Беоуейв и всеки ден идваха с очукания си пикап „Форд“.

Ърни трепна, когато Санди отвори вратата, защото изпита необяснимото усещане, че мракът навън ще скочи като пантера вътре.

— Донесох ти вечеря — каза Санди, потрепервайки от студ, и сложи на плота картонена кутия, в която имаше сандвич със сирене, пържени картофи и бира.

— Благодаря, Санди.

Тя не беше хубава, макар че в нея имаше потенциал. Краката й бяха твърде тънки, но не и непривлекателни. Санди беше слаба, но ако напълнееше с осем, дори с десет килограма, щеше да бъде в сравнително добра форма. Гърдите й бяха малки, но тя притежаваше очарователна женствена изящност, най-вече изразена в дребните кости, тънките ръце и лебедовата шия. Движенията й бяха грациозни, но Санди прикриваше това, като тътреше крака, когато вървеше, и прегърбваше рамене, когато седнеше. Кестенявите й коси нямаха блясък и висяха, вероятно защото ги миеше със сапун, а не с шампоан. Тя никога не си слагаше грим, нито дори червило. Ноктите й бяха изгризани и неподдържани. Но Санди имаше добро сърце и щедра душа и затова Ърни и Фей искаха тя да изглежда по-добре.

Понякога Ърни се притесняваше за нея така, както се тревожеше за дъщеря си Луси, преди тя да намери Франк, да се омъжи за него и да стане безумно щастлива. Ърни имаше чувството, че в миналото със Санди се е случило нещо и е понесла тежък удар, който не я бе пречупил, но я бе научил да не привлича внимание върху себе си и да храни само невзрачни надежди, за да се предпази от разочарования, болка и човешката жестокост.

Ърни се наслади на уханието на храната, отвори бирата и рече:

— Нед прави най-вкусните сандвичи, които съм ял.

Санди се усмихна срамежливо.

— Благословия е да имаш съпруг, който умее да готви. Особено в моя случай, защото не ме бива в това.

— О, обзалагам се, че и ти готвиш чудесно.

— Не. Изобщо не мога да готвя и никога няма да се науча.

Той погледна голите й ръце. Униформата й беше с къси ръкави.

— Не бива да излизаш без пуловер в такава студена нощ. Ще настинеш.

— Не. Отдавна свикнах със студа.

Думите й бяха странни, а тонът на гласа — още по-странен. Но преди Ърни да измисли начин да я попита какво е искала да каже, тя тръгна към вратата.

— До скоро, Ърни.

— Много работа ли имате?

— Шофьорите скоро ще започнат да идват да вечерят. — Санди отвори вратата и спря на прага. — Тук наистина е много светло.

— Ами, така ми харесва. Ако рецепцията в един мотел е оскъдно осветена, хората остават с убеждението, че е мръсен.

— О, никога не бих си го помислила. Но нали ти си шефът. На твое място, никога не бих се сетила за такива дребни неща. Не ме бива по детайлите. Трябва да тръгвам.

Ърни въздъхна с облекчение, когато тя затвори вратата, защото мракът остана навън. Той погледна през прозореца. Санди изтича покрай мотела и се скри от погледа му. Ърни не си спомняше тя да е признавала, че притежава някакво положително качество. Санди никога не се колебаеше да изтъква грешките и недостатъците си, някои от които бяха реални, а други — въображаеми. Тя беше мила, но понякога ужасна събеседница. Но тази вечер Ърни се нуждаеше дори от лоша компания. Той съжали, че Санди си тръгна.

Ърни се съсредоточи върху храната и не откъсна очи от нея, докато не изяде всичко, за да не мисли за необяснимия си страх, от който косите му се изправяха и го обливаше студена пот.

Около шест и петдесет осем от двайсетте стаи в мотела бяха заети. Тъй като беше вторият ден от четиридневния празник, Ърни сигурно щеше да даде под наем най-малко още осем стаи, ако работеше до девет.

Но той не можеше да го направи. Макар и уволнен преди шест години, Ърни беше морски пехотинец, за когото думите „дълг“ и „смелост“ бяха свещени. Той винаги бе изпълнявал дълга си, дори във Виетнам, когато около него летяха куршуми, избухваха бомби и умираха хора. Но сега Ърни не можеше да се справи с нещо елементарно — да стои на рецепцията до девет вечерта. На големия прозорец нямаше завеси, нито щори и нямаше как да не види мрака навън. Всеки път, когато вратата се отвореше, го обземаше безумен страх, защото нямаше бариера между него и нощта.

Той погледна големите си, силни ръце, които трепереха. Стомахът му се беше свил. Ърни беше толкова нервен, че не го свърташе на едно място. Той започна да крачи напред-назад в тясното помещение и да си търси занимание.

Накрая, в седем и петнайсет, предавайки се на необяснимото си безпокойство, Ърни сложи на вратата табелката „НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА“ и заключи. После угаси лампите и бързо отиде в задната част на рецепцията. Стъпалата водеха към апартамента му на втория етаж. Той смяташе да ги изкачи бавно, като си повтаряше, че е глупаво да се страхува и от тъмните ъгли зад него няма да изскочи нищо. Но окуражаването не помогна, защото той не се боеше, че в тъмнината се спотайва нещо, а от самия мрак. Ърни тръгна по-бързо и се хвана за перилата. Сетне изпадна в паника и започна да прескача по две стъпала наведнъж. Препъвайки се, той се втурна в хола, тръшна вратата толкова силно, че стената се разтресе, заключи и се облегна на нея.

Беше се задъхал и не можеше да престане да трепери. Целият беше облян в пот.

Всички лампи в апартамента светеха. Завесите бяха дръпнати, така че Ърни да не може да вижда мрака отвъд.

Когато се овладя, той се обади в грила и каза на Санди, че не се чувства добре и е затворил по-рано. Сетне я помоли да му даде касовите бележки на другия ден, а не тази вечер, когато затворят ресторанта.

Изведнъж му се догади от острата миризма на пот и от пълната му липса на контрол и се изкъпа. Избърса се, облече чисто бельо, уви се в дебел, топъл халат и нахлузи пантофи.

Дотогава, въпреки озадачаващите си, неопределени опасения, Ърни можеше да спи в тъмна стая, макар и неспокойно и с помощта на една-две бири. После, преди две нощи, когато остана сам, той задрямваше само ако нощната лампа светеше постоянно.

Но какво щеше да прави, когато Фей се върнеше във вторник? Дали щеше да може да спи на тъмно?

Ами ако Фей угасеше лампата и Ърни започнеше да пищи като уплашено дете?

Мисълта за такова унижение го накара да стисне зъби от гняв и да отиде до най-близкия прозорец.

Той сложи ръка на завесата и се поколеба. Сърцето му биеше като обезумяло.

Ърни винаги беше силен в очите на Фей, непоклатима скала, на която тя можеше да разчита. Такъв трябваше да бъде един мъж. Не биваше да изменя на Фей. Той трябваше да преодолее необяснимия си страх, преди тя да се върне от Уисконсин.

Устата му пресъхна и кръвта му отново се смрази, когато си представи какво има зад стъклото. Но Ърни знаеше, че единственият начин да се пребори със страха си е като се изправи лице в лице пред него. Това беше урок, на който го бе научил животът. Да бъде смел, да се изправя очи в очи с врага и да повежда битка. Тази философия на действие винаги беше успешна. И сега щеше да има резултат. Прозорецът гледаше към обширни поляни и хълмове с ненаселени земи и единствената светлина идваше от звездите. Ърни трябваше да дръпне завесите, да се вторачи в мрака и да издържи. Конфронтацията щеше да прочисти организма му от страха.

Той дръпна завесите, надникна навън и се опита да си внуши, че непрогледната тъма не е толкова неприятна и с нищо не го заплашва.

Но докато Ърни гледаше, без да помръдва, части от мрака сякаш се преместиха, съединиха се и образуваха едва забележими, но масивни очертания, досущ буци от пулсиращи и по-плътни сенки, дебнещи фантоми, които всеки момент можеше да се нахвърлят върху крехкия прозорец.

Ърни стисна челюсти и допря чело до леденостуденото стъкло.

Дивата пустош на Невада му се стори още по-необятна. Ърни не виждаше планините, но усещаше, че те се смаляват, а равнините между него и тях стават все по-големи и се простират далеч към безкрайността. Изведнъж той се озова в центъра на неописуемо огромна бездна. От всички страни имаше само пустош и мрак, каквито въображението му не можеше да си представи. Ърни установи, че не може да диша. Това беше много по-лошо от онова, което бе изпитвал дотогава. Парализиращ страх. Шокиращ със силата си. И го владееше напълно.

Той усети тежестта на мрака, който неумолимо пълзеше към него, притискаше го и не му позволяваше да диша.

Ърни изкрещя и отскочи назад.

Той падна на колене, а завесите се затвориха. Мракът отново беше скрит. Около Ърни имаше само благословена светлина. Той наведе глава, потрепери и пое дълбоко въздух.

Ърни се завлече до леглото си и дълго лежа там, слушайки ударите на сърцето си, които приличаха на стъпки и ту тичаха, ту вървяха бързо в него. Вместо да реши проблема, смелата конфронтация влоши положението му.

— Какво става? — попита на глас той и се вторачи в тавана. — Какво ми има? Господи, какво става с мен?

Беше двайсет и втори ноември.

4.
Лагуна Бийч, Калифорния

Предишния ден, като проява на отчаяна реакция към поредния обезпокоителен епизод на сомнамбулизъм, Доминик Корвези направи всичко, за да капне от умора. Смяташе вечерта да бъде толкова изтощен, че да спи непробудно, досущ камък, заровен от незапомнени времена в недрата на земята. В седем сутринта, когато хладната нощна мъгла още се стелеше в каньоните, половин час прави гимнастика в двора, гледащ към океана, после бяга десет километра по наклонените улици на Лагуна Бийч. Сетне, тъй като денят беше топъл, Доминик си сложи бански и отиде на плажа, където дълго се пече на слънцето и плува. Той обядва в „Пикасо“ и един час се разхожда покрай магазините. Накрая се прибра вкъщи.

Доминик рядко пиеше, но сега гаврътна чашка мартини и заспа, преди да успее да угаси лампата.

Инцидентите на сомнамбулизъм зачестяваха и това се превърна в най-важният проблем в живота му. Този проблем пречеше на работата му. Доминик заряза новата книга, която дотогава вървеше добре. През изминалите две седмици той се събуди девет пъти в дрешника, четири пъти през последните четири нощи. Преживяването бе престанало да бъде забавно и интригуващо. Доминик се страхуваше да заспи, защото тогава не можеше да се контролира.

Предишния ден, в петък, той най-после отиде при домашния си лекар, доктор Пол Коблец, в Нюпорт Бийч, и разказа всичко за сомнамбулизма си, но не искаше и не можа да изрази истинската дълбочина и сериозност на безпокойството си. Доминик беше затворен човек, защото бе прекарал детството си в десетина сиропиталища и под грижите на осиновители, някои от които бяха безразлични, дори враждебно настроени към него и всички имаха изумително краткотрайно присъствие в живота му. Той нямаше желание да споделя най-важните и лични мисли, освен чрез устата на въображаемите герои на романите си.

Коблец не се притесни. Прегледа го и заяви, че Доминик е в отлична физическа форма. Лекарят приписа сомнамбулизма на стрес и на предстоящото публикуване на книгата му.

— Не мислиш ли, че трябва да ми направиш изследвания? — попита Доминик.

— Ти си писател и, разбира се, въображението ти е буйно. Смяташ, че имаш тумор в мозъка, така ли?

— Ами… да.

— Боли ли те главата? Вие ли ти се свят? Зрението ти замъглява ли се?

— Не.

— Прегледах очите ти. В ретините няма промяна, нито симптоми на повишено вътречерепно налягане. Повръщаш ли без причина?

— Не.

— Обзема ли те безпричинен, неистов смях или еуфория? Нещо такова?

— Не.

— Тогава не виждам причина за изследвания на този етап.

— Мислиш ли, че ми е необходима… психотерапия?

— Не, за Бога! Убеден съм, че скоро ще ти мине.

— Предполагах, че може би сънотворни…

— Не, не. Още не. Не вярвам в лекарствата като начална терапия. Ето какво ще направиш, Доминик. Недей да пишеш няколко седмици. Не се занимавай с умствена работа. Прави гимнастика. Движи се. Всяка вечер си лягай толкова уморен, че да не можеш да мислиш за книгата, която пишеш. И след няколко дни ще се излекуваш. Сигурен съм.

В събота Доминик започна лечението, което доктор Коблец му предписа и се отдаде на физическа дейност, макар и с повече всеотдайност и безпощадна настойчивост, отколкото препоръча лекарят.

Но Доминик пак не се събуди в леглото си. Този път беше в гаража.

Събуди се ужасен. Беше се задъхал и сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да разбие гръдния кош с ожесточените си удари. Устата му беше пресъхнала, а ръцете — свити в юмруци. Тялото му беше схванато и го болеше, отчасти от прекомерната гимнастика, но най-вече от неестествената и неудобна поза, в която бе спал. През нощта Доминик явно бе взел две брезентови платнища от лавиците над работния тезгях и се бе свил в тясното пространство зад котела на парното. И сега лежеше там, скрит зад платнищата.

Да, точно така, „скрит“. Той не се беше увил в брезента, за да се стопли, а се криеше в платнищата и зад котела на парното.

Но от какво?

Вероятно от съня. В кошмара си Доминик сигурно бе скочил от леглото и се бе скрил от някакво чудовище. Да. Разбира се. Заплахата в кошмара го караше да ходи насън и да търси скривалище.

Доминик отиде в кабинета си. Ярката утринна светлина го заслепи. Седна зад бюрото, включи компютъра и започна да преглежда текста във файла, в който работеше. Доминик се надяваше, че в съня си е оставил съобщение, което ще му помогне да разбере източника на безпокойството му. Подсъзнанието му явно знаеше причината, но засега отказваше да я съобщи на съзнанието. Когато Доминик ходеше насън, подсъзнанието поемаше контрола и може би се опитваше да обясни нещата на съзнанието чрез написаното в компютъра. Но още не го беше направило.

Той изключи компютъра. После дълго седя на стола и гледа океана, питайки се какво става.

По-късно, докато отиваше в банята, Доминик намери нещо странно. На килима бяха разпилени гвоздеи, затова трябваше да внимава къде стъпва. Той спря и взе няколко от тях. Всички бяха еднакви. В отсрещната страна на стаята Доминик видя два предмета, които също привлякоха вниманието му. Завесите бяха дръпнати и на пода под прозореца имаше кутия с гвоздеи. Беше пълна до половината, защото част от съдържанието й се бе разпиляло. До кутията имаше чук.

Той го взе и се намръщи.

Какво бе правил през нощта?

Доминик погледна перваза на прозореца и видя три гвоздея, които блестяха на слънчевата светлина.

Съдейки по доказателствата, той се бе готвил да закове прозореца. Господи. Нещо го бе уплашило толкова много, че Доминик бе възнамерявал да закове прозорците и да превърне в крепост къщата си, но преди да се залови с тази задача, явно е бил обзет от страх, бе избягал в гаража и се бе скрил зад котела на парното.

Доминик остави чука, изправи се и погледна през прозореца. Навън имаше отрупани с цветове розови храсти, малка поляна и покрит с бръшлян склон, водещ към друга къща. Прекрасна гледка. Спокойна. Доминик не можеше да повярва, че през нощта нещо се е променило и нещо заплашително се е спотайвало в мрака.

Но въпреки това…

Доминик Корвези дълго гледа как денят става все по-светъл и пчелите кацат на розите, после събра гвоздеите.

Беше двайсет и четвърти ноември.

5.
Бостън, Масачузетс

От инцидента с черните ръкавици минаха две седмици, без да се случи нищо.

В продължение на няколко дни след смущаващата сцена в магазина за деликатеси „Бърнстайн“ Джинджър Вайс беше нервна и очакваше нов пристъп. Сетивата й бяха изострени. Тя внимателно следеше физиологичното и психичното си състояние, търсейки и най-незначителните симптоми на сериозно разстройство и признаци на настъпваща пориомания, но не забеляза нищо тревожно. Главата и мускулите не я боляха и не й се повръщаше. Постепенно самочувствието й се повиши и достигна обичайното си високо ниво. Джинджър се убеди, че лудешкото й бягство се е дължало изцяло на стреса и никога повече няма да се повтори.

Дните й в „Мемориъл“ бяха по-заети от всякога. Джордж Ханаби, завеждащият хирургията, висок и снажен мъж, който говореше и вървеше бавно и изглеждаше измамно ленив, поддържаше натоварен график и тя работеше неизменно до него. Джинджър асистираше в повечето операции — присаждания на аорти, ампутации, поставяне на байпасове, емболектомии, шунтиране, торакотомии, имплантиране на временни и постоянни пейсмейкъри и много други.

Джордж наблюдаваше всяко нейно движение и мигновено забелязваше и най-малкия недостатък в уменията и техниката й. Макар да приличаше на дружелюбен мечок, той беше строг и не търпеше мързел, неспособност или нехайство. Ханаби можеше да бъде безпощаден в критиките си и караше младите лекари да се потят. Презрението му ги вцепеняваше.

Някои млади специалисти го смятаха за тираничен, но на Джинджър й доставяше удоволствие да му асистира, именно защото изискванията му бяха високи. Тя знаеше, че критиката му, макар и понякога унищожителна, е мотивирана единствено от загрижеността му към пациентите, и никой не я приемаше като лична обида. Когато най-после спечели безпрекословното одобрение на Ханаби, Джинджър имаше чувството, че е получила Божията благословия.

Последния понеделник на ноември, тринайсет дни след странния пристъп, тя асистираше в операция по присаждане на байпас на Джон О’Дей, петдесет и три годишен полицай, който бе принуден да се пенсионира рано заради сърдечно-съдово заболяване. Джони беше дебел, с червендалесто лице, разрошени коси, весели сини очи, непретенциозен и винаги усмихнат, въпреки неволите си. Джинджър се привърза към него, защото Джони й напомняше на баща й, макар да не приличаше на него.

Тя се страхуваше, че Джони О’Дей ще умре и това отчасти ще бъде по нейна вина.

Джинджър нямаше основания да смята, че той е по-уязвим от другите пациенти със сърдечни заболявания. Всъщност Джони беше в сравнително малка опасност. Той беше десет години по-млад от пациентите, на които обикновено слагаха байпас и имаше по-големи потенциални възможности да се възстанови. Сърдечното му заболяване не беше усложнено от други, отслабващи организма фактори като флебит или високо кръвно налягане. Перспективите му бяха обещаващи.

Но Джинджър не можеше да се освободи от страха, който я обсебваше все по-силно. В понеделник следобед, с наближаването на часа на операцията, тя ставаше все по-напрегната и стомахът й се сви. За пръв път, откакто бдя до болничното легло на баща си и безпомощно го гледа как умира, Джинджър бе изпълнена със съмнения.

Вероятно опасенията й нарастваха от неоправданата, но натрапчива убеденост, че ако не помогне на този пациент, Джинджър отново ще измени на баща си. А може би страхът й беше напълно неоснователен и после щеше да изглежда глупав и смешен.

Въпреки това, когато влезе в операционната зала, тя се запита дали ръцете й ще треперят. Ръцете на хирурга не трябва да трепват.

Операционната зала беше облицована с бели плочки. Инструментите от неръждаема стомана блестяха. Медицинските сестри и анестезиологът подготвяха пациента.

Джони О’Дей лежеше на операционната маса. Ръцете му бяха разперени и готови за иглите на системата за интравенозно поддържане на живота.

Агата Танди, технически помощник в частна клиника, която Джордж често наемаше, сложи гумените ръкавици на измитите и дезинфектирани ръце на Ханаби и на Джинджър.

Пациентът вече беше под упойка, бе намазан с йод от врата до китката на лявата ръка и покрит със зелен чаршаф от кръста надолу. Дишането му беше бавно, но равномерно.

На стола в ъгъла имаше стереоуредба. Ханаби обичаше да оперира, слушайки музиката на Бах и сега спокойните звуци изпълниха помещението.

Но днес музиката не успокои Джинджър. Стомахът й се бе свил от страх.

Джордж зае позиция пред операционната маса. Агата застана от дясната му страна, до количката с безупречно наредени инструменти. Анестезиологът и другата медицинска сестра следяха показанията на системата за интравенозно поддържане на живота и електрокардиографа. Екипът беше готов.

Джинджър погледна ръцете си. Те не трепереха.

Но тя беше неспокойна.

Въпреки опасенията й операцията мина добре. Както винаги, Джордж Ханаби оперира бързо, уверено и сръчно. На два пъти той отстъпи встрани и поиска Джинджър да извърши части от процедурата.

Тя се изненада, когато установи, че работи с обичайната си увереност и бързина. Страхът и напрежението й проличаха само по по-обилното от обикновено потене. Но сестрата редовно бършеше челото й.

— Всичко мина като по часовник — каза Джордж, след като се измиха.

— Ти си винаги толкова спокоен, сякаш не си хирург… шивач, който прави проба — отговори Джинджър.

— Може и да изглежда така, но винаги съм напрегнат. Затова слушам Бах. Но ти наистина беше напрегната днес.

— Да — призна тя.

— Е, случва се. Важното е да не влияе на уменията ти. Ти работи чудесно, както винаги. Това е разковничето — да използваш напрежението като предимство.

— Предполагам, че се уча.

Той се усмихна.

— Както обикновено, си твърде строга към себе си. Гордея се с теб, малката. Отначало мислех, че ще се откажеш от медицината и ще си изкарваш прехраната като касапин в някоя месарница. Но сега съм сигурен, че ще успееш.

Тя също се ухили, но усмивката й беше престорена. Джинджър беше повече от напрегната. Беше я обзел неописуем страх, какъвто никога не бе изпитвала. Какво щеше да прави, ако страхът се превърнеше в постоянен неин спътник по време на всяка операция?

В десет и половина вечерта, докато Джинджър четеше в леглото, телефонът иззвъня. Обаждаше се Джордж Ханаби.

— Имам добра новина. Мисля, че си готова.

— За какво? — учуди се тя.

— За присаждане на аорта.

— Искаш да кажеш, че няма да ти асистирам, а… ще направя сама операцията?

— Точно така.

— Присаждане на аорта?

— Разбира се. Не си специализирала сърдечно-съдова хирургия, за да махаш апендикси до края на живота си, нали?

Сърцето на Джинджър започна да бие като обезумяло и лицето й се зачерви от вълнение.

— Кога?

— Другата седмица. Пациентката ще постъпи в четвъртък или в петък. Казва се Флечър. В сряда двамата заедно ще прегледаме анамнезата й. Ако всичко върви по график, смятам, че ще бъдем готови да я оперираме в понеделник сутринта. Разбира се, ти ще насрочиш окончателните изследвания и ще вземеш решението.

— Господи.

— Ще се справиш.

— Ти ще бъдеш до мен, нали?

— Ще ти асистирам.

— И ще продължиш с операцията, ако се проваля.

— Не ставай глупава. Няма да се провалиш.

Джинджър се замисли за миг, сетне повтори:

— Не. Няма да се проваля.

— Точно така. Това е моята Джинджър. Ти можеш да постигнеш всичко.

— Сигурно.

— Виж какво, знам, че днес следобед беше на път да изпаднеш в паника, но не се притеснявай. Всички специализанти преживяват това. Повечето трябва да преодолеят страха си рано, когато започнат да асистират. Но ти беше спокойна и хладнокръвна от самото начало и аз реших, че няма да се уплашиш като другите. Но днес ти най-после го направи. Просто това ти се случи по-късно, отколкото на другите. Сигурно още се притесняваш, но би трябвало да се радваш, че си го изпитала. Страхът обогатява опита. Най-важното е, че ти се справи отлично с паниката.

— Благодаря, Джордж. От теб би станал чудесен треньор по бейзбол.

След няколко минути, когато приключиха разговора, Джинджър се облегна на възглавниците и се почувства толкова добре, че се изкикоти. После стана, взе семейния албум и започна да го прелиства. Разглеждаше снимките на Джейкъб и Ана, защото макар да не можеше вече да споделя победите си с тях, искаше да усеща, че родителите й са наблизо.

По-късно, докато задрямваше, тя най-сетне разбра защо се бе уплашила. Това не беше присъщата за младите специализанти паника. Джинджър се страхуваше, че ще получи пристъп на пориомания по време на операцията. Ако изпаднеше в онова състояние, докато си служеше със скалпела…

Тя отвори очи и мигновено се разсъни, после дълго лежа неподвижно и гледа тавана и стъклата на прозореца, които бяха посребрени от лунната светлина и от уличните лампи.

Можеше ли да поеме отговорността да извърши присаждане на аорта? Пристъпът на паника й се бе случил само веднъж и повече нямаше да се повтори. Да, разбира се. Но осмеляваше ли се да постави на изпитание тази теория?

Тя най-сетне заспа, макар и не за дълго.

Във вторник, след като ходи до магазина за деликатеси „Бърнстайн“, нахрани се добре и си почина, четейки хубава книга, Джинджър усети, че самочувствието й се възвръща. Започна да очаква с нетърпение предстоящото предизвикателство.

В сряда Джони О’Дей продължи да се възстановява от операцията и беше в добро настроение. Ето, затова си заслужаваше да учиш и да се трудиш усилено много години — за да спасяваш човешкия живот, да облекчаваш страданията и да носиш надежда и щастие на отчаяните.

Джордж и Джинджър прегледаха анамнезата на кандидатката за присаждане на аорта, петдесет и осем годишната Вайъла Флечър. Джинджър реши, че в четвъртък трябва да я приемат в болницата за изследвания и подготовка за операцията. Ако нямаше противопоказания, щяха да я оперират в понеделник сутринта. Джордж се съгласи и графикът беше съставен.

Денят мина. Джинджър бе работила дванайсет часа, но не се чувстваше уморена. Нищо не я задържаше в болницата, но тя нямаше желание да си тръгне. Джордж Ханаби вече се бе прибрал вкъщи. Но Джинджър остана. Тя побъбри с пациентите, провери медицинските им картони и накрая реши да отиде в кабинета на Джордж, за да прочете още веднъж анамнезата на Вайъла Флечър.

Кабинетите бяха в задното крило на сградата, отделно от болницата. В този час в коридорите нямаше никой. Гумените подметки на Джинджър тихо скърцаха по излъсканите плочки. Въздухът миришеше на дезинфекционни препарати с аромат на бор.

Тя седна на големия кожен стол, отвори папката и в същия миг забеляза един предмет, който привлече вниманието й и я накара да затаи дъх. На бюрото имаше офталмоскоп, уред за преглед на очите. В него нямаше нищо необикновено, още по-малко зловещо. Всички лекари използват офталмоскоп по време на рутинните физически прегледи. Но въпреки това видът на инструмента внезапно я изпълни с усещане за ужасна опасност.

Обля я студена пот.

Сърцето й заби силно.

Джинджър не можеше да откъсне очи от офталмоскопа. Всички други предмети в кабинета започнаха да избледняват. Лъскавият уред остана единственото, което тя виждаше детайлно. Всяко очертание на офталмоскопа изведнъж стана изключително важно, сякаш беше ключът към загадките на вселената, езотеричен инструмент, притежаващ потенциал за катастрофално унищожение.

Дезориентирана и обзета от клаустрофобия от притискащ я като в менгеме необясним страх, Джинджър блъсна стола и скочи. Имаше чувството, че се задушава и кръвта й се смразява във вените.

Офталмоскопът блестеше така, сякаш бе направен от лед.

Окулярът приличаше на смразяващо, обагрено във всички цветове на дъгата око на извънземно същество.

Решителността й да не помръдва бързо се изпари и сърцето й се вцепени от ужас.

„Бягай или ще умреш — прошепна някакъв глас в нея. — Бягай или ще умреш.“

От гърдите й се изтръгна вик, който прозвуча като изтерзан зов на изгубило се, уплашено дете.

Джинджър хукна, като се спъна в стола и едва не падна, после изскочи в коридора и побягна. Нуждаеше се от помощ, но тя беше единственият човек на етажа, а опасността се приближаваше. Джинджър тичаше колкото й държат краката и стъпките й отекваха в коридора.

„Бягай или ще умреш.“

След няколко минути мъглата пред очите й се разсея и тя видя къде се намира. Беше на бетонната площадка между етажите на аварийното стълбище в края на административното крило. Джинджър не можеше да си спомни как се е озовала там. Тя стоеше в ъгъла, долепила гръб до стената и се бе вторачила в перилата. На тавана светеше една-единствена крушка. Въздухът беше хладен и имаше дъх на плесен. С изключение на учестеното й, неравномерно дишане, наоколо цареше тишина.

Мястото беше мрачно и уединено, особено когато животът ти се разпада и ти е необходимо насърчението на ярки светлини и на хора. Сивите стени и стълби отразяваха отчаянието й.

Слава Богу, никой не видя странното й държание и бягство.

Джинджър потрепери, но не само от страх, защото неописуемият ужас бе изчезнал. Стана й студено, защото дрехите й бяха влажни от пот и залепнаха за тялото й.

Тя вдигна ръка и избърса лицето си.

После се изправи и огледа стълбището. Не знаеше дали кабинетът на Джордж Ханаби се намира на горния или на долния етаж. След миг Джинджър реши да тръгне нагоре.

Стъпките й отекваха зловещо и тайнствено.

Неизвестно защо, тя се замисли за гробници.

Беше двайсет и седми ноември.

6.
Чикаго, Илинойс

Първото неделно утро на декември беше студено и надвисналото сиво небе обещаваше сняг. Следобед щяха да започнат да падат първите снежинки и на здрачаване градът и покрайнините щяха да побелеят. Вечерта всички щяха да говорят за виелицата. Всички, освен католиците в енория Сейнт Бернадет. Те щяха да продължат да обсъждат шокиращата постъпка на отец Брендън Кронин по време на богослужението.

Отец Кронин стана в пет и половина сутринта, каза молитвите си, изкъпа се, избръсна се, облече расото, взе молитвеника и излезе от дома си, без да си слага палто. Той застана за миг на верандата и дълбоко вдъхна свежия декемврийски въздух.

Отец Кронин беше трийсетгодишен, но прямите му зелени очи, буйните кестеняви коси и обсипаното с лунички лице му придаваха вид на по-млад. Той тежеше двайсет и пет — трийсет килограма повече от нормалното тегло, но нямаше корем. Тлъстините му бяха разпределени равномерно по лицето, ръцете, торса и краката. В детството, в колежа и до втората година в семинарията прякорът му беше „Дундьо“. Независимо от емоционалното си състояние, отец Кронин винаги изглеждаше щастлив. В лицето приличаше на херувимче и овалните му черти не бяха сътворени да изразяват гняв, меланхолия и тъга. Тази сутрин той изглеждаше доволен от себе си и от света, макар че всъщност беше силно обезпокоен.

Отец Кронин тръгна по пътеката в двора, отключи вратата на църквата и влезе във вестиария^[3].

Без да запалва лампите, той коленичи пред олтара, наведе глава и се замоли на Бога да го направи достоен свещеник. Доскоро тези молитви в усамотение преди пристигането на клисаря и послушника бяха повдигали духа му и го бяха изпълвали с блаженство преди отслужването на литургията. Но сега, както и в повечето утрини през последните четири месеца, радостта не идваше. Отец Кронин усещаше само тежка като олово пустота и празнота, от които го заболяваше сърцето и стомахът му се свиваше.

Той стисна челюсти, сякаш искаше с усилията на волята си да изпадне в религиозен екстаз, и повтори молитвите си, но пак не се развълнува.

Отец Кронин изми ръцете си и отиде да се преоблече за предстоящото богослужение. Той беше чувствителен човек с артистична душа и във величествената красота на религиозната церемония съзираше възхитителната схема на божествения ред и Божията милост. Обикновено щом сложеше расото, през тялото му преминаваше тръпка на страхопочитание, породена от мисълта, че той, Брендън Кронин, е станал свещеник.

Но не и днес. Нито през последните четири месеца.

Той си сложи расото, но не почувства нищо.

Преди четири месеца, в началото на август, отец Брендън Кронин започна да губи вярата си. В него гореше малък, но безпощаден огън, който не можеше да бъде потушен, и постепенно изпепеляваше дългогодишната му вяра.

За всеки свещеник загубата на вярата беше пагубен процес, но за отец Кронин това беше по-лошо. Той нито за миг не се бе замислял, че може да бъде нещо друго освен свещеник. Родителите му бяха набожни и го възпитаха да вярва в Бога. Но Брендън не стана свещеник, за да им достави удоволствие. Колкото и банално да звучеше на другите в тази епоха на агностицизъм, той беше призван да стане свещеник още от ранното си детство. Сега, въпреки че вярата му бе изчезнала, свещеничеството продължаваше да бъде част от представата му за него. Но Брендън знаеше, че не може да проповядва, да се моли и да утешава злочестите, когато думите му бяха лишени от съдържание.

Вратата се отвори и във вестиария влезе малко момче, което запали лампите.

— Добро утро, отче!

— Добро утро, Кери. Как си?

С изключение на червеникавата коса, Кери Макдевит можеше да е роднина на отец Кронин. Момчето беше възпълничко, с лунички и пакостливи зелени очи.

— Добре съм, отче. Но тази сутрин е много студено. Като в кучи…

— Какво?

— Хладилник — смутено отговори Кери. — Студено като в кучи хладилник. Това означава много студено.

Ако настроението му не беше толкова мрачно, Брендън би се разсмял, но състоянието, в което бе изпаднал, не му позволяваше дори да се усмихне. Кери изтича до дрешника и взе расото и стихара^[4] си.

Брендън не почувства нищо, дори когато вдигна разпятието и целуна кръста в средата. На мястото на вярата и радостта сега имаше само студена, пулсираща и тъпа болка. Мислите му се върнаха към меланхоличните спомени за жизнерадостта, с която бе изпълнявал свещеническите си задължения.

До началото на август той не се съмняваше в мъдростта на всеотдайността си към църквата. Брендън беше толкова умен и трудолюбив ученик, че бе избран да завърши католическото си образование в Североамериканския колеж в Рим. Той хареса Свещения град — архитектурата, историята и дружелюбните му хора. Преди да го ръкоположат и да го приемат в Дружеството на Исус, Брендън прекара две години във Ватикана като асистент на монсиньор Джузепе Орбела, консултант и автор на речите на Негово Светейшество папата. Тази чест можеше да бъде последвана от назначение в персонала на епископа на Чикагската епархия, но отец Кронин помоли да го направят помощник на свещеника в малка или средна по размери енория, като всеки млад свещеник. И така той отиде в Сейнт Бернадет, където и най-обикновените ежедневни задължения в живота на помощника на енорийския свещеник му доставяха огромно удоволствие. И нито съжаляваше за стореното, нито изпитваше съмнения.

Но сега, докато гледаше как послушникът надява стихара, отец Кронин жадуваше за вярата, която толкова дълго го бе утешавала и крепила. Дали бе изчезнала само временно или я бе загубил завинаги?

Кери се облече и тръгна към централната част на църквата. Момчето явно усети, че отец Кронин не върви след него, защото се обърна да го погледне. Изражението му беше озадачено.

Брендън се колебаеше. През открехнатата врата той видя разпятието и олтара. Тази най-свещена част на църквата беше изумително непозната, сякаш я виждаше за пръв път. Брендън нямаше представа защо някога я бе мислил за свещена територия. Това беше съвсем обикновено място. Ако отидеше там и отслужеше познатите ритуали, той щеше да бъде лицемер и да измами всички в паството си.

Озадачеността на лицето на Кери Макдевит се превърна в безпокойство.

„Как да отслужа литургията, когато вече не вярвам?“ — запита се Брендън.

Но нямаше какво друго да направи.

Той притисна свещения потир до гърдите си и тръгна след Кери.

Както обикновено, на сутрешното богослужение присъстваха стотина души. Лицата им бяха необичайно бледи, сякаш Господ бе изпратил делегация от ангели-съдии, които да станат очевидци на светотатството на съмняващия се проповедник, осмелил се да отслужи литургия въпреки падението си.

Богослужението започна. Отчаянието на отец Кронин нарастваше с всяка изминала минута. Чувстваше се смазан. Духовното и емоционалното му изтощение беше толкова голямо, че едва намираше сили да се съсредоточи върху евангелието и да мънка редовете от свещения текст. Лицата на богомолците се превърнаха в неясни петна. Отец Кронин започна да шепне. Той знаеше, че Кери го гледа с неприкрито изумление. Богомолците също разбраха, че нещо не е наред. Брендън се потеше и трепереше. Празнотата в душата му наподобяваше черна дупка и той имаше чувството, че спираловидно пада в ужасяващо тъмна бездна.

После, докато държеше нафората и произнасяше думите, символизиращи тайнството на причастието, отец Кронин изведнъж се ядоса на себе си, че е изгубил вярата си, и на църквата, която не му е дала по-ефикасно оръжие срещу съмнението. Целият му живот изглеждаше погрешно насочен, пропилян и изразходван в търсене на идиотски митове. Гневът му се засили, достигна връхната си точка и се превърна в изпепеляваща ярост.

От гърдите му се изтръгна вик и той хвърли потира. Разпръсквайки вино, чашата изтрака в стената, рикошира в статуята на Дева Мария и спря пред олтара.

Стъписан, Кери Макдевит отстъпи назад, като се спъна, а богомолците ахнаха в един глас, но тази реакция не оказа въздействие върху Брендън Кронин. Изпаднал в състояние на ярост, което беше единствената му защита срещу самоубийственото отчаяние, той протегна ръка и пръсна на пода нафорите за причастието. После отново извика, скъса епитрахила си, хвърли го на земята, обърна се с гръб към олтара и избяга в стаята на клисаря. Но в същия миг гневът му изчезна така внезапно, както се бе появил, и той спря, озадачен и объркан.

Беше първи декември.

7.
Лагуна Бийч, Калифорния

В първата неделя на декември Доминик Корвези обядваше с Паркър Фейн на терасата на „Лас Брисаз“ под сянката на чадър, на маса, обърната към осеяния със слънчеви петна океан. Тази година хубавото време се бе задържало. Докато ветрецът разнасяше крясъците на чайките, дъха на океана и приятното ухание на жасмин, Доминик разказа на Паркър всяка смущаваща и озадачаваща подробност в ескалиращата си битка със сомнамбулизма.

Паркър Фейн беше най-добрият му приятел, вероятно единственият човек на света, с когото Доминик можеше да бъде напълно откровен, макар че на пръв поглед помежду им нямаше нищо общо. Доминик беше слаб, строен и мускулест, а Паркър — нисък, пълен и набит. Доминик нямаше брада и се подстригваше на всеки три седмици, а косата, брадата и веждите на Паркър бяха рошави и стърчаха. Фейн приличаше на хибрид между професионален борец и битник от петдесетте години. Доминик пиеше малко и лесно се напиваше, докато жаждата за алкохол на Паркър беше неутолима, а капацитетът му — изумителен. Доминик беше саможив и трудно се сприятеляваше, докато Паркър имаше дарбата да предразполага хората, които го чувстваха като стар познат час, след като се бяха запознали с него. Фейн беше на петдесет, петнайсет години по-възрастен от Доминик. Паркър беше богат и известен от около четвърт век, чувстваше се удобно навсякъде и не можеше да проумее неудобството от парите и славата, което Доминик изпитваше след успеха на „Здрач във Вавилон“. За обяда в „Лас Брисаз“ Доминик се бе издокарал с мокасини „Бали“, тъмнокафяв панталон и светлокафява риза на карета, но Паркър бе пристигнал по маратонки, измачкан бял памучен панталон и риза на бели и сини цветя. Двамата изглеждаха така, сякаш се бяха облекли за съвършено различни ангажименти, бяха се срещнали случайно пред ресторанта и импулсивно бяха решили да обядват заедно.

Въпреки различията помежду им, те бързо бяха станали приятели, защото си приличаха в няколко важни отношения. И двамата бяха хора на изкуството. Доминик рисуваше с думи, а Паркър — с бои. Те подхождаха към изкуството си с еднакво високи изисквания, всеотдайност и майсторство. Нещо повече, макар че Доминик се сближаваше по-трудно с хората, двамата високо ценяха приятелството и го поддържаха.

Бяха се запознали преди шест години, когато Паркър се бе преместил за осемнайсет месеца в Орегон, за да търси нови сюжети за серия пейзажи, нарисувани в уникалния му стил, който успешно съчетаваше сюрреализма с въображението. Докато беше там, той подписа договор да изнася по една лекция месечно в университета в Портланд, където Доминик преподаваше английска литература.

Паркър се бе навел над масата и дъвчеше малки царевични пелети със сирене, залети с лютив сос, а Доминик посръбваше бира и разказваше за несъзнателните си нощни приключения. Той говореше тихо, макар че дискретност не беше необходима, защото другите посетители на терасата разговаряха шумно. Доминик не докосна царевичните пелети. Сутринта за четвърти път се бе събудил зад котела на парното в гаража, в състояние на неподправен ужас и продължаващата неспособност да се овладее го бе докарала до отчаяние и липса на апетит. Докато разказваше, той изпи само половин тъмна мексиканска бира, която днес му се стори блудкава и застояла.

Паркър, от друга страна, изгълта три двойни коктейла „Маргарита“ и си поръча четвърти. Но вниманието му не беше притъпено от алкохола.

— Господи, защо не ми каза за това по-рано?

— Ами, чувствах се… глупаво.

— Дрън-дрън.

Сервитьорът донесе коктейла на Паркър и попита дали желаят да поръчат обяд.

— Не, не. Неделният обяд е извинение човек да изпие повечко коктейли, а аз още не съм пил достатъчно. Би било много жалко да си поръчам обяд само след четири коктейла. Така по-голямата част от следобеда ще остане незапълнена и ще се озовем на улицата, без да има какво да правим, ще се забъркаме в нещо неприятно и ще привлечем вниманието на полицията. Един Господ знае какво може да се случи. За да избегнем затвора и да опазим репутацията си, не трябва да поръчваме обяд по-рано от три часа. Донесете още един коктейл. И още една порция от тези великолепни царевични пелети. С повечко лютив сос и лук. И още една бира за приятеля ми.

— Не — възрази Доминик. — Още не съм изпил тази.

— Смучеш я толкова бавно, че сигурно се е стоплила.

При други обстоятелства Доминик би се насладил на ексцентричната реч на Паркър Фейн. Темпераментът и неизчерпаемият ентусиазъм за живот на художника бяха ободряващи и забавни. Но днес Доминик беше толкова обезпокоен, че нищо не можеше да го развесели.

Сервитьорът се отдалечи. Пред слънцето мина малък облак. Паркър отново насочи вниманието си към Доминик, сякаш прочете мислите му.

— Добре, хайде да поразсъждаваме, да намерим някакво обяснение и да решим какво да правим. Ти не смяташ, че проблемът е свързан само със стреса и предстоящото публикуване на романа ти.

— Да, но вече не мисля така. Искам да кажа, че ако проблемът беше незначителен, можеше да се примиря с него. Но безпокойството ми за „Здрач във Вавилон“ не е толкова силно, че да породи такова необикновено поведение, тази обсебеност и безумие. Вече ходя насън всяка нощ, но това не е странното. Аз върша разни неща. Опитвам се да закова прозореца! А човек не прави това, само защото се тревожи за кариерата си.

— Може да си по-силно обезпокоен за романа, отколкото предполагаш.

— Не. В това няма логика. Всъщност, докато писането на новата ми книга вървеше добре, тревогите ми за „Здрач във Вавилон“ намаляха. Не ми казвай, че среднощната ми лудост се дължи на притеснения за кариерата ми.

— Е, да, така е — съгласи се Паркър.

— Аз влизам в дрешниците, за да се крия. И когато се събудя, имам чувството, че нещо ме дебне, търси ме и ще ме убие, ако ме намери. Няколко пъти се събуждам, опитвайки се да извикам, но от устата ми не излиза звук. А ножът тази сутрин…

— Нож? Не ми каза нищо за нож.

— Събудих се зад котела на парното. Отново се криех. Държах касапски нож. Взел съм го от лавицата в кухнята, докато съм спал.

— За да се отбраняваш? Но от какво?

— От онзи, който ме дебне.

— А кой те дебне?

Доминик сви рамене.

— Доколкото знам, никой.

— Тази работа не ми харесва. Може да се нараниш, вероятно лошо.

— Това не ме плаши толкова много.

— А кое?

Доминик огледа хората на терасата. Макар че някои бяха чули разговора на Паркър Фейн със сервитьора, сега никой не им обръщаше внимание.

— Какво те плаши най-много? — повтори художникът.

— Ами, че може… да наръгам някого.

— Искаш да кажеш, че взимаш касапския нож, за да убиеш някого? — недоверчиво попита Фейн и изгълта коктейла си. — Съмнявам се. Господи, каква мелодраматична идея! Слава Богу, че романите ти не са сантиментални. Успокой се, приятелю. Ти нямаш склонност към убийство.

— Мислех, че не съм склонен и към сомнамбулизъм.

— Глупости. За това има обяснение. Ти не си луд. Ненормалните не се съмняват в здравия си разум.

— Мисля, че трябва да отида на психиатър или при някакъв консултант. И да ми направят изследвания.

— Да. Но не и при психиатър. Това е загуба на време. Ти не си нито невротик, нито психично болен.

Сервитьорът донесе още царевични пелети, лютив сос, ситно накълцан лук, бира и пети коктейл „Маргарита“.

Паркър му даде празната си чаша и взе пълната, после заля царевичните пелети с обилно количество лютив сос, сложи им лъжица нарязан лук и започна да яде с маниакално удоволствие, граничещо с обсебеност.

— Питам се дали проблемът ти не е свързан с промените, които станаха с теб по миналото лято.

— Какви промени? — озадачено попита Доминик.

— Знаеш за какво говоря. Когато преди шест години се запознахме в Портланд, ти беше блед, саможив охлюв и не обичаше приключенията.

— Охлюв?

— Вярно е и ти го знаеш. Ти беше умен и талантлив, но охлюв. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Ти се страхуваше да използваш ума и таланта си. Боеше се от конкуренцията, провала, успеха и от самия живот. Единственото ти желание беше да съществуваш незабелязано. Ходеше раздърпан, говореше едва доловимо и се страхуваше да привличаш внимание върху себе си. Намери убежище в света на науката, защото там нямаше толкова силна конкуренция. Господи, човече, ти приличаше на заек, който се крие в дупката си.

— Нима? Щом съм бил толкова отвратителен, защо си направи труда да ми станеш приятел?

— Защото видях какво се крие под фасадата, плахостта, заучената суховатост и маската ти на безличност. Долових, че в теб има нещо особено. Знаеш, че се занимавам точно с тези неща. Виждам онова, което другите не съзират. Така прави всеки добър художник.

— Нарече ме безличен.

— Вярно е. Спомняш ли си колко време ти отне, докато събереш достатъчно самочувствие, за да признаеш, че си писател? Три месеца!

— Тогава още всъщност не бях писател.

— Чекмеджетата ти бяха пълни с разкази! Над сто разказа, от които не бе предал за публикуване нито един! Не само защото се страхуваше, че ще бъдат отхвърлени. Ти се боеше също така, че може да ги приемат. Плашеше се от успеха. Колко месеца те убеждавах, докато най-сетне изпрати в издателствата един-два разказа?

— Не си спомням.

— Аз пък си спомням. Шест месеца! Ласкаех те, настоявах, притисках те и ти вадих душата, докато най-после ти отстъпи и започна да изпращаш разказите си. Аз съм много убедителен, но измъкването от заешката ти дупка беше адски трудно, дори за моя талант в тази област.

Паркър ентусиазирано загреба пълна лъжица царевични пелети и ги пъхна в устата си. Сетне шумно сръбна от коктейла си и добави:

— Ти искаше да спреш да пишеш, дори когато разказите ти започнаха да се продават. Трябваше непрекъснато да те подтиквам. И когато заминах и те оставих сам, ти продължи да изпращаш разкази само още няколко месеца. После отново се пъхна в заешката си дупка.

Доминик не оспори нищо, защото всичко, което художникът каза, беше истина. След като се върна в дома си в Лагуна Бийч, Паркър продължи да насърчава Доминик с писма и телефонни обаждания, но тази мотивация не беше достатъчна. Доминик беше убеден, че не е писател, достоен да публикуват произведенията му, въпреки десетината разкази, които продаде за по-малко от година. Той престана да изпраща разказите си и отново бързо се сви в черупката си. Макар че още изпитваше желание да пише, Доминик възвърна предишния си навик да слага разказите си в чекмеджетата на бюрото, вместо да ги изпраща на пазара. Паркър продължи да го поощрява да напише роман, но Доминик беше убеден, че талантът му е твърде скромен и му липсва самодисциплина, за да се справи с такъв голям и сложен проект, и отново се опита да живее, без да привлича внимание.

— Но по миналото лято всичко това се промени — добави Паркър. — Ти изведнъж се отказа от кариерата на преподавател и стана писател. За едно нощ се промени от бюрократ в бохем и човек, поемащ рискове. Защо?

Доминик се намръщи, замисли се и с изненада установи, че не бе разсъждавал по този въпрос.

— Не знам.

В университета в Портланд му предстоеше назначение на постоянна длъжност. Но Доминик имаше чувството, че това няма да стане. Той изпадна в паника от перспективата, че може да бъде изхвърлен от безопасното си убежище. Обсебен от желанието си да не привлича внимание, Доминик избледня толкова много от полезрението на шефовете в университета, че когато дойде време комисията да се занимава с него, членовете й бяха започнали да се питат дали той е достатъчно всеотдаен в работата си, за да заслужи постоянно назначение. Доминик беше реалист и разбра, че ако му откажат постоянно място, едва ли ще получи работа в друг университет, тъй като потенциалните му работодатели щяха да искат да знаят защо не е бил одобрен в Портланд. В изблик на неприсъща за него самоинициатива, надявайки се да се измъкне от университетската гилотина, преди да е паднала върху врата му, той кандидатства в няколко щата на Запад, като наблегна на публикуваните си разкази, защото това беше единственото, което си заслужаваше да изтъкне.

В колежа в Маунтинвю в Юта, където учеха само четири хиляди студенти, се смаяха от списъка на публикациите му и го поканиха на събеседване. Доминик положи значителни усилия да бъде по-общителен от всякога. Предложиха му договор да преподава английска литература и творческо писане с гарантирано постоянно назначение. И той прие — ако не с огромно удоволствие, то поне с огромно облекчение.

Доминик отпи от бирата си, въздъхна и каза:

— Онази година напуснах Портланд в края на юни. Напълних караваната с някои неща, предимно книги и дрехи. Бях в добро настроение. Нямах чувството, че съм се провалил в Портланд. Съвсем не. Само започвах отначало. Наистина очаквах с нетърпение живота в Маунтинвю. Всъщност не си спомням да съм бил по-щастлив, отколкото в деня, когато тръгнах на път.

Паркър Фейн кимна многозначително.

— Разбира се, че си бил щастлив. Назначили са те на постоянно място в колеж, където няма да очакват много от теб и необщителността ти ще бъде извинена като артистичен темперамент.

— Идеална заешка дупка, а?

— Точно така. И защо не стана преподавател в колежа в Маунтинвю?

— Казвал съм и преди… В последната минута, когато отидох там, не можах да се примиря с мисълта, че ще водя същия живот като по-рано. Беше ми омръзнало да съм заек.

— И ей така, изведнъж, се отврати от усамотения живот? Защо?

— Не беше много удовлетворяващ.

— Но защо ти писна така внезапно?

— Не знам.

— Трябва да имаш представа. Не си ли мислил за това?

— За твоя изненада, не съм. — Доминик се вторачи в океана, наблюдавайки десетината платноходки и голямата яхта, която величествено плаваше покрай брега. — Едва сега осъзнавам колко малко съм мислил по този въпрос. Странно… Обикновено съм твърде самоаналитичен, но в случая не съм се задълбочавал.

— Аха! — възкликна Паркър. — Знаех си, че съм на правилния път! Промените, които са станали с теб тогава, са свързани по някакъв начин с проблемите ти сега. Е, разказвай какво стана по-нататък. Как реагираха хората в колежа в Маунтинвю, когато им каза, че вече не искаш работата?

— Не останаха доволни.

— И ти нае малък апартамент в града.

— Стая, кухня и баня. Нищо особено. Но с хубав изглед към планината.

— И реши да живееш от спестяванията си, докато пишеш роман?

— В банковата ми сметка нямаше много пари, но винаги съм бил пестелив.

— Импулсивна постъпка. Рисковано. И съвсем неприсъщо за теб, по дяволите. Защо го направи? Какво те промени?

— Предполагам, че се е насъбирало отдавна. Когато отидох в Маунтинвю, неудовлетворението ми беше толкова голямо, че се налагаше да се променя.

— Това не е достатъчно, приятелю мой. Трябва да има и още нещо. Казваш, че си бил щастлив като прасе в кочина, когато си напуснал Портланд. Имал си работа със свястна заплата и гарантирано постоянно назначение в колеж, където никой не е искал твърде много от теб. Трябвало е само да се заселиш в Маунтинвю и да се скриеш. Но когато си отишъл там, вече си изгарял от нетърпение да зарежеш всичко, да се усамотиш и да рискуваш да умреш от глад, за да се занимаваш с изкуството си. Какво ти се случи по време на дългото пътуване до Юта? Нещо трябва да те е стреснало. Нещо достатъчно потресаващо, за да те изкара от самодоволството.

— Нищо. Пътуването мина без особени събития.

— Но не и онова, което е ставало в главата ти.

Доминик сви рамене.

— Доколкото си спомням, бях спокоен, отпуснах се, наслаждавах се на пътуването, не бързах, гледах пейзажа…

— Амиго! — изрева Паркър и стресна сервитьора, който минаваше покрай тях. — Една „Маргарита“! И още една бира за приятеля ми!

— Не, не — възрази Доминик. — Аз…

— Не си довършил бирата си — каза Паркър. — Знам, знам. Но ще я довършиш, ще изпиеш още една, постепенно ще се отпуснеш и ще разнищим историята със сомнамбулизма ти. Сигурен съм, че е свързан с промените, които станаха с теб по миналото лято. И знаеш ли защо съм толкова сигурен? Ще ти кажа. Никой не изживява две кризи на личността в период от две години, без причините да са свързани. Трябва да има връзка.

Доминик направи гримаса.

— Не бих го нарекъл криза на личността.

— Така ли? Наистина ли не би нарекъл това криза, приятелю мой?

Доминик въздъхна.

— Е, добре. Предполагам, че бих го нарекъл криза.

Двамата излязоха от „Лас Брисаз“ късно следобед, без да са намерили отговори. Вечерта, когато си легна, Доминик беше изпълнен със страх и се питаше къде ли ще се събуди.

Сутринта той се стресна от пронизителния си вик и установи, че се намира в непрогледен, клаустрофобичен мрак. Нещо го беше сграбчило. Студено, лепкаво, странно и живо. Доминик размаха ръце и крака, освободи се, започна да пълзи и се блъсна в стената. В тъмното помещение отекнаха силни удари и викове и изнервяща какофония, чийто източник той не можа да определи. Доминик се запрепъва покрай стената, докато стигна до ъгъла, където се сви, защото беше убеден, че лепкавото същество ще се нахвърли върху него.

Какво имаше в стаята?

Шумът се засили — викове, блъскане и трясък, последвани от тракане на дърво, отново викове и още един трясък.

Доминик още беше сънен, а сетивата му — замъглени от истерията и притока на адреналин. Той беше убеден, че нещото, от което се крие, е дошло за него. Доминик се бе опитал да го заблуди, като отиваше да спи в дрешниците и зад парния котел. Но днес не можеше да се скрие никъде. Краят беше дошъл.

— Доминик! — чу се глас в мрака и той осъзна, че някой го вика от една-две минути, а може би и повече. — Доминик, отговори ми!

Отново се разнесе смразяващ кръвта трясък, сякаш се разцепи дърво.

Свит в ъгъла, Доминик най-после се разсъни. Лепкавото същество не беше реалност, а сън. Гласът беше на Паркър Фейн. Макар че остатъците на истерията от кошмара изчезнаха, се разнесе още един трясък, най-силният от всички, който кулминира в отваряне на врата и нахлуване на светлина в мрака.

Доминик присви очи и видя силуета на Паркър. Вратата беше заключена и Фейн я бе разбил.

— Доминик, приятелю, добре ли си?

Освен това вратата беше барикадирана, което бе затруднило още повече влизането му. Доминик видя, че в съня си е преместил гардероба и креслото пред нея. И сега мебелите бяха преобърнати на пода.

Паркър влезе в стаята.

— Приятелю? Добре ли си? Крещеше. Чух те още на алеята за коли пред къщата.

— Сънувах нещо.

— Сигурно е било ужасно.

— Не си спомням какво беше. — Доминик не помръдна от ъгъла, защото беше твърде изтощен и нямаше сили да стане. Коленете му трепереха. — Ти си радост за моите очи, Паркър, но… какво правиш тук, за Бога?

Фейн примига учудено.

— Не знаеш ли? Ти ми се обади по телефона. Преди десетина минути. Викаше за помощ. Каза, че те били тук и щели да те хванат. После затвори.

Доминик се почувства адски унижен.

— Аха, тогава си се обадил, докато си спял. И аз така си помислих. Гласът ти… сякаш не беше твоят. Може би трябваше да позвъня на полицията, но се усъмних, че говориш насън. Предположих, че няма да искаш историята със сомнамбулизма ти да се разчува.

— Аз съм неконтролируем, Паркър. Нещо… се пречупи в мен.

— Престани. Не искам да слушам глупостите ти.

Доминик се почувства като безпомощно дете и се уплаши, че ще се разплаче. Той прехапа устни, преглътна сълзите, прокашля се и попита:

— Колко е часът?

— Четири и няколко минути. Сутринта.

Паркър погледна към прозореца и се намръщи.

Доминик проследи погледа му и видя, че завесите са плътно дръпнати и прозорецът е барикадиран с шкафа. Доминик явно се бе трудил доста насън.

— Господи — каза художникът. — Това не е хубаво, приятелю. Никак не е хубаво.

Доминик се подпря на стената и треперейки, стана, за да види за какво говори Паркър, но когато го видя, изпита желание да бе останал на пода. На леглото му беше нареден арсенал — двайсет и два милиметровият пистолет, който обикновено държеше в нощното си шкафче, касапски нож, два други ножа за месо, сатър, чук и брадвата от гаража.

— Какво очакваш? Руско нашествие? Какво те уплаши толкова много?

— Не знам. Нещо в кошмарите ми.

— Какво сънува?

— Не си спомням.

Доминик потрепери. Паркър се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— По-добре се изкъпи и се облечи. Аз ще приготвя закуска. Мисля да отидем при твоя лекар. Смятам, че отново трябва да те прегледа.

Доминик кимна.

Беше втори декември.

Бележки

[1] Лудост, при която болният се смята за вълк. — Б.пр. ↑

[2] Block (англ.) — каменен, дървен или метален блок. — Б.пр. ↑

[3] Вестиарий — място за съхранение на богослужебни одежди и прибори. — Б.пр. ↑

[4] Широка, бяла, връхна дреха. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Непознати (1)

Метаданни

Данни

Непознати

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частБезпокойство

Първа главаСедми ноември — втори декември

1.Лагуна Бийч, Калифорния

2.Бостън, Масачузетс

3.Елко Каунти, Невада

4.Лагуна Бийч, Калифорния

5.Бостън, Масачузетс

6.Чикаго, Илинойс

7.Лагуна Бийч, Калифорния

Дийн Кунц
Непознати (1)

Първа част
Безпокойство

Първа глава
Седми ноември — втори декември

1.
Лагуна Бийч, Калифорния

2.
Бостън, Масачузетс

3.
Елко Каунти, Невада

4.
Лагуна Бийч, Калифорния

5.
Бостън, Масачузетс

6.
Чикаго, Илинойс

7.
Лагуна Бийч, Калифорния