Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (12)

Латулук се намира на земята

Дъжд шиба улиците, докато пътуваме през града и мракът тежко е обгърнал пристанищните складове. Колата спира и ние слизаме, Оле ме придружава до кораба, завързан към кея, но той не бива да се изкачи по мостика и затова оставаме дълго в тъмнината. Имаме много неща да си говорим и едва забелязваме, че дъждът ни мокри. По-вярно е, че никога вече няма да се видим отново, отколкото обратното, и може би това прави раздялата ни така тежка. Гласът на Оле е дълбок и спокоен, той си налага големи усилия, за да ме увери, че се радва, дето е могъл да ми помогне. Той ще чака с нетърпение писма от мен и аз обещавам да му пиша винаги, когато ми се удаде възможност.

— Сбогом, Канук! Внимавай добре и по-малко мисли за небето и ада, отколкото за онова, което вършиш. Латулук се намира на земята и сега трябва да намериш пътя натам. Пред себе си имаш дълго пътуване и единственото, което мога да направя сега, е да пожелая пътят ти да е прав и гладък!

Чувствувам ръката на Оле топла и твърда и гласът ми е сподавен, като казвам:

— Сбогом, Оле! Благодарност за това, което направи! Ще мисля над всичко, което си ми казвал… Ушите ми никога не са били глухи за твоите думи.

Когато се качвам по мостика, чувам как избръмчава моторът на един автомобил, едно червено око изчезва нагоре по улицата, докато дъждът засипва града на белите хора.

Капитан Ховстед седи вече облечен в каютата си и ме очаква, както е уговорено. Никога по-рано не съм го виждал, обаче по описанието на Оле познавам, че човекът, който ме посреща на вратата, трябва да е капитанът. Той е с една глава по-висок от мен, лампата от тавана се отразява върху голото му теме, сребърнобяла къдрава коса опасва ушите му. Сухото му лице е набръчкано и обрулено от ветровете, но очите му са ясни и дружелюбни като на дете. Една длан, голяма и обемиста като меча лапа, стиска ръката ми.

— Добре дошли! Вие сте Канук, предполагам? — гласът му е мощен и силен като самия човек, думите му гърмят като барабан.

След като кимвам, той продължава:

— Да, но от този момент ти се наричаш доктор Спенсер и пътуваш, с цел да изучиш езика и битовите условия на индианците в Аляска. Никой друг, освен мен на кораба не знае кой си и ти естествено разбираш, че за никого от нас не ще бъде полезно, ако стане известно нещо друго. Оле ми разказа твоята история и ми е ясно, че не отнасяш у дома си радостни спомени от тази страна. Но смятам, че Оле има право, твърдейки, че никой не ще се потруди да те търси, след като се произнесе присъдата. Въпреки това, не вреди, ако се затрият всички следи. Предстои ти дяволско пътуване, момче, но аз се надявам, че ще го преодолееш жив. Обещах на Оле да ти помогна с всичко, което ми е възможно, и ще го направя, обаче най-лошото за теб започва, след като напуснеш кораба. Ти ще достигнеш Латулук едва след като си оставил зад себе си дълга и отъпкана от тежки усилия диря.

Той нарежда да се донесе чай в каютата и докато седим там, разгъва географски карти, които е набавил за мен, очертава с червен молив най-благоприятния път на север и ме учи да боравя с компас. Капитанът е пътувал на младини много пъти из Аляска, но от тогава е изминало доста време и той се опасява, че ще намеря много неща променени в сравнение с това, което той помни. Най-добре щяло да бъде, ако бих могъл да използувам влака до Фейрбанкс, смята той, но както било сега положението с мен, би трябвало да избягвам бели хора и по-големи населени места, най-малкото през първите месеци, в случай че се откриело отсъствието ми и властите бъдели уведомени по телефона. Затова най-разумното било да сляза на суша в Анкорейдж, където той смята, че би могъл да ми помогне в покупката на кучета и екипировка. И след това трябвало да изчезвам на северозапад по посока на пустинните области. Ако съм имал щастие и ако снегът в горите не бил много дълбок, можел съм след няколко месеци да бъда в Латулук. Вече самата мисъл за това ми причинява замайване и пътната треска започва да кипи в кръвта ми. Виждам вече майка си пред мен, изпълнена от радост…

Призори се отделяме от кея и докато преплуваме пролива Сан-Хуан, ни посреща леко вълнение от морето, което принуждава малкия двумачтов кораб на капитан Ховстед да се кланя за сбогом на крайбрежието. Стоя с капитана на командния мостик, наситеният със сол въздух изпълва гърдите ми и ми е така радостно, че бих искал да крещя. А до вчера лежах отчаян и с натежняло сърце на нара, заключен в големия затвор чаках наказанието си и безнадеждното положение помрачаваше мислите ми.

А днес съм вече на път за дома, на север, към Латулук, към свободата… О, щастието почти като ужас е нахлуло в цялото ми същество! Страхувам се, че всичко е само сън, че ще се събудя и ще видя над себе си квадратния отвор на стената с желязната решетка, през която се процежда дневната светлина.

Никога вече не ще пътувам до страната на белите!

Капитан Ховстед и доктор Спенсер се разбират добре помежду си. Те ядат и пият заедно, играят на карти и всеки ден имат дълги обсъждания върху плановете за Аляска. Когато минават заедно през някоя врата, винаги капитанът я отваря за доктора и чистачката на каютите получава множество и сложни указания относно това, какъв ред обича господин докторът. Капитанът наистина прави всичко възможно, за да осигури добро и приятно пътуване на господин доктора.

Понякога в играта на карти взема участие и Линдблом, първият кормчия. Той също е бивал в Аляска и има да разказва много неща, които могат да представляват интерес за господин доктора и ще му бъдат от полза, докато пътува през най-пустинните области. А господин докторът е много любознателен относно животинския свят в по-южните области на страната и тук кормчията е пълен сточни и добри познания. Той е бил на лов за лосове и мечки съвсем горе на Кускоквин и Юкон и е пътувал с кучешки впряг през горите оттатък при Танана и Рампарт. Докторът слуша доверчиво разказите му и си взема много бележки за неща, които биха били ценни да се запомнят.

Една вечер тримата седят около голямата маса и разговорът пак се върти главно около предстоящия престой на доктора в дивата област. Кормчията Линдблом кръжи около доктора и търси случай да почне да си говори на ти с един толкова изтънчен човек. Докторът явно забелязва това и е нащрек. Ясно му е, че като по-млад може всеки момент да очаква предложението на кормчията. Когато в даден момент кормчията запитва доктора, в кой университет е следвал, сам капитанът намира, че държането му почва да отива много далеч. Затова прекъсва точно тогава кормчията и му заповядва да отиде и отчете лота^[1].

Лицето на кормчията прави въпросителна гримаса, докато си взема шапката и тръгва към вратата, но той все пак бърза да изпълни заповедта.

Когато вратата се тръшва зад него, капитанът поглежда доктора, намигва и казва:

— От тоя трябва да се пазиш, момче! Той не е паднал от круша, макар да полага всички усилия да се подмазва пред хората.

Да, д-р Спенсер внимава, той се чувствува добре през време на пътуването и съставя списък за отделните вещи от екипировката, които ще му бъдат нужни, преди да започне пътуването на север.

Една студена сутрин, при съвсем ясно небе, корабът на капитан Ховстед навлиза помежду Кодиакьон и Кенай в залива Кук. Доктор Спенсер стои на мостика и наблюдава как от морето изскачат покритите със сняг върхове, сърцето му бие лудо, очите му горят от радост. Когато кормчията Линдблом го заговаря, той не чува — сега той вече е на път на север и оставя зад себе си една дълга, дълга диря…

В Анкорейдж се налага докторът да остане на кораба, докато капитанът закупува екипировката му. Докторът не е понесъл добре суровия, студен въздух, затова трябва през това време да пази леглото…

Обаче вечерта, когато капитанът идва на борда и казва, че всичко е готово, докторът изведнъж се чувствува толкова възстановен, че може да слезе с Ховстед на сушата, за да види какво е накупено за него.

Те вървят на лунна светлина през града и скърцането на снега под мокасините звучи на доктора като най-хубава музика, а блясъкът на снега изтръгва сълзи от очите му. И той си мисли, че ще бъде добре да остане известно време в тази страна.

Капитан Ховстед е оставил екипировката на доктора при един, поне на вид, полумалоумен индианец, който се нарича Тарроу. Индианецът изтегля една дълга плоска шейна изпод сайванта си и след това започва да я товари с екипировката по реда, определен от капитана. Тарроу зяпва с уста и се почесва по главата при назоваването на всеки предмет, но след това послушно отива да го донесе. При товаренето той неочаквано се показва сръчен и опитен и докторът не може да прикрие учудването си, като вижда колко добре му се удава да подреди целия товар, да го покрие с платнище и да стегне всичко с въже. Накрая той пъхва блестящата нова уинчестърка най-отгоре под въжетата на товара и подпира чифт снегоходки на облегалото, което стърчи на задния край на шейната. След това отива да докара кучетата.

Първо идва с кучето-водач, висок и силен малмут със светла, рошава опашка, чиито дълги крачки предсказват бесен темп.

— Сатана се казва и хапе като дявол — казва Тарроу с неприятен, гъгнещ смях и го привързва най-отпред на тегличите. След това идва редът на Барроу. То е малко по-дребно и по-тъмно от Сатана, цветът му трудно може да се определи на лунната светлина, но за всички кучета може да се каже, че са сребърносиви и имат вълчи цвят на муцуните и по краката. Когато Тарроу свършва, петте кучета стоят пред товара и скимтят, като че ли питат накъде ще се тръгва сега посред нощ. Нито капитанът, нито Тарроу знаят как се наричат останалите три кучета от впряга, така че докторът може да ги назове, както му е угодно.

Обаче докторът малко се интересува за имената на кучетата, той е далеч по-учуден, като вижда, че кучетата са впрегнати в една редица едно зад друго. Доколкото разбирал, те трябвало да бъдат впрегнати на чифтове, а само кучето-водач да бъде отделено начело.

Тук капитанът бърза да обясни, че само далеч горе на север, в областта на тундрите, би могло да се пътува с такъв впряг, но тук долу в гористата страна трябвало всички кучета да се впрягат едно зад друго, за да се минава по-лесно помежду корените на дърветата.

Когато докторът проверява превръзките на снегоходките, Ховстед вижда, че той ги връзва с голяма сръчност. Това го кара бързо да се наведе и да поправи доктора, като бързо му пришепва, че той би постъпил добре, ако не показва такава голяма опитност, когато ще се движи със снегоходките. Докторът кимва одобрително, сваля снегоходките и ги поставя върху товара.

Тарроу трябва да покаже пътя на доктора извън града и да го придружи по крайбрежието на Ник Арм, като го остави нататък сам да продължи по течението на реката Иентна в посока на високите северозападни планини. Макар че за индианеца това означава повече от сто мили пътуване, отиване и връщане, без да е бил предупреден преди впрягането на кучетата, той не прави никакво възражение. Като привършва прозявката си и се начесва до насита, той отива в колибата си, без да каже нито дума и донася онова, което му е нужно за път.

Капитан Ховстед проклина лошия лед в Ник Арм, иначе щял да стигне до там с кораба си, а това щяло да спести на доктора един ден път. Но от друга страна положението би могло да бъде и по-лошо, та по това време на годината да не могат да стигнат даже до Анкорейдж.

Тарроу не се бави много. Той поставя снегоходките си, уинчестърката си и една завивка от заешки кожи върху товара и казва, че е готов. Докторът и капитанът си подават ръце и си пожелават взаимно добър път. Тарроу стъпва отзад върху плъзгачите на шейната като кочияш, а докторът яхва товара. Индианецът подвиква на кучетата, бутва шейната и животните поемат надолу по улицата. Капитанът остава и маха с ръка, докато се изгубват зад един завой на улицата.

Дългото пътуване е започнало.

С времето на човек му става уморително да бъде доктор Спенсер. Той не бива да показва никаква опитност, свързана с този живот на снега. Той трябва да пита за най-простите неща и когато понякога сменя Тарроу, за да прави пъртина пред кучетата, често си заплита снегоходките и пада като малко дете на снега, при което индианецът в шейната се смее до задавяне. Привижда му се, че понякога дори и кучетата правят подигравателни гримаси.

След като сме прекосили реката Сутитна и си пробиваме път през пухкавия сняг покрай Иентна, започват възвишенията. Времето е все още хубаво и спокойно, ала на някого може да се стори, че студът е достигнал крайния си предел. Пътят е неравен и уморителен и откакто непрекъснато се изкачваме, забелязвам, че товарът твърде много затруднява кучетата. Често се налага и двамата да помагаме, за да отъпчем пъртина на най-трудните места. След цели три дни ние сме се отдалечили едва на петдесет мили от Анкорейдж, и след като пренощуваме, Тарроу ще поеме обратния път.

По пътя до тук почивахме и преспивахме в колиби и заслони, но сега започват безлюдните диви области и човек трябва да си приготвя бивака както може, под закрилата на гората. Тарроу построява бързо и сръчно един полегат покрив или „уикъп“, както го нарича той, и настила върху отъпкания сняг пласт борови клончета. Запалваме огън от сухи клони пред заслона, той напълва чайника със сняг и го окачва над огъня, а после дава храна на кучетата, които лежат като умрели в снега под дърветата.

Следя с жадно внимание всичките действия на Тарроу, за да мога да науча колкото се може повече.

Промъквам се в спалния си чувал, индианецът се е обвил в завивката си от заешки кожи, лежим и двамата върху постелята от борови клони и се взираме в звездното небе, а в това време гората пука от студа. Чувам Тарроу да пухти, което е сигурен признак, че размишлява и че скоро ще каже нещо.

— Уф! Аз чака голям вятър и много сняг, защото студено като дявол. Доктор Пенсер не отива далеч всеки ден! Нека снегоходки закачва, къде ляга. След това Тарроу намери умрял човек и свещеник може измоли душа на доктор в небето.

За първи път чувам Тарроу да произнася толкова дълга реч и забелязвам, че той е размишлявал дълго време и е положил големи усилия, за да се изрази. Вероятно иска да ми даде да разбера, че ми предстоят тежки дни, но съм сигурен, че ако би могъл да мисли достатъчно дълго, щеше да намери повесели думи за това, което е имал предвид.

Призори седя край огъня и пека сланина, а в това време Тарроу се стяга за завръщане в Анкорейдж. След като се нахранихме, той си връзва снегоходките, мята завивката си на гърба, взима пушката в ръка и като се обръща към мен, казва:

— Уф! Доктор Пенсер мисли за думи Тарроу окачва снегоходки.

— Да, да, Тарроу! Доктор Спенсер ще окачва снегоходките, но той възнамерява сам да си ги сваля. Сбогом и благодарност за съветите ти!

Когато виждам полюляващата се фигура да се изгубва надолу по нашата диря, изпитвам голямо облекчение. Взимам един вързоп дрехи от шейната и го поставям в огъня. Това са дрехите на един бял човек, които огънят жадно поглъща, и се налага да пухтя и да плюя, толкова мирише димът им.

Сега аз отново съм Канук. Нека дойде само голям вятър и много сняг, защото студено като дявол, аз въпреки това ще вървя на север. Ако Тарроу иска да намери снегоходките ми, ще трябва много да ходи.

Вървя отпред и отъпквам пътя между отрупаните, със сняг борове, а зад мен кучетата напредват задъхани, крачка по крачка, червените им езици висят от муцуните и по мустаците им е полепнал дебел скреж.

Изкачваме се на едно голо планинско било, където разрешавам на кучетата да починат, а в това време оглеждам околността. Реката лъкатуши дълбоко под нас и ми се струва, че забелязвам на оттатъшния й бряг една светла лента в снега. Тя изглежда като диря на шейна. Взимам отново картата в ръка и ако разчитам правилно, дирята, която върви покрай реката, трябва да води към прохода Импор. Торроу бе казал, че по това време на годината никой не пътува по нея. Дали е мислил…? Дали този дявол ме е заблудил?

Мислил ли е, че в такъв случай ще бъде по-близо до мястото, където би могъл да намери д-р Спенсер в снега? И аз се питам дали в действителност това, което той искаше да спасява, е било душата на доктора? Или може би парите, които той се е надявал да намери в един толкова изтънчен човек? Забелязах жадния му поглед, когато изтеглих кесията си и му платих за придружаването.

Избухвам в смях така, че кучетата се стряскат. Нека само ме потърси този дявол! И всичко, което ще намери, са копчетата и токите на един бял човек, който изгоря в огъня, след като се разделихме. Представям си този човечец как ще зяпне и ще се чеше!

Отправям шейната надолу по посока на реката и така се измъчвам да запирам кучетата по наклона, че потъвам в пот. Един час по-късно се люлеем по една корава, заледена диря, по която кучетата се носят като върху дъсчен под. Сега мога да сваля снегоходките и да седна върху товара, а за кучетата въпреки това е леко и те поддържат добра крачка срещу течението на реката.

Когато студът започва да щипе лицето ми, вдигам качулката. Става ми приятно, връзвам главатарския пояс около кръста си и радостно отбелязвам как разстоянието до Латулук се стопява, докато зимното слънце свети студено и бледо над Иентна.