Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (6)

Не убивай!

Ловът на моржовете бе щастлив. Времето и вятърът бяха благосклонни към нас и това благоволение продължава и сега, когато плаваме към дома с тежко натоварени риболовни лодки и северозападният вятър издува платната ни.

Хората са налягали, както им е удобно, върху моржовите кожи, с които е покрит товарът, и пеят весели песни. Всички жадуват за дома си на село и за жените си и за почивката, която ни очаква, преди да започне уловът на сьомга. Те наистина са заслужили тази почивка и тя ще им бъде добре дошла. Все пак Огарес и Со-ку трябва да се подготвят, да се върнат още няколко пъти до Ябла, докато се прибере целият лов у дома.

Когато допираме лодките на нашата скала, цялото племе, празнично облечено, ни посреща на брега. Там са запалени много огньове и жените разнасят в големи глинени паници прясно уловена сготвена сьомга, от която се разнася приятен дъх. Жените бърборят като пролетни птици и лицата им са зачервени от топлата радост. Всички деца имат сега добре охранен вид, ръцете и краката им са опънати и лъскави, а това е най-сигурният признак, че пролетта и началото на лятото са били добри и са донесли блаженство. Старият Пана също се спуска, накуцвайки, по крайбрежния склон. Белите му коси се веят като, криле на снежна кокошка наесен и той гори от нетърпение да чуе разказа ми за лова и за Ябла. Задоволявам любопитството му и му разказвам повечето от това, което може да се каже. Обаче нищо не казвам за Огарес и за опита му да ме убие. Защото смятам, че за всички ще бъде най-добре, ако затая това в сърцето си.

Майка ми ме гали по ръката, когато говори с мен, и по това разбирам, че е много доволна от сина си. Тя ми казва шепнешком, че Ху-вик и Мала са започнали да строят едно ново иглу, което чака още само моржовите кожи, с които трябва да се облече покривното скеле, преди да се затрупа с пръст. Сега аз съм бил донесъл кожите и съм можел сам да се погрижа да се поставят както трябва. Защото аз съм щял да живея там с Унгало, като я доведа от Талмик.

Майка ми мисли за всичко, но все пак изглежда, че на първо място мисли за мен.

Изкачвам пътеката към селото, оглеждам иглуто, което са построили моите братя, и се радвам на явно напредналата им сръчност. След това вземам книгата и сядам на тревата край поточето. Мегалик пропълзява до мен и търси ласки. Докато галя рошавата му глава, гледам към крайбрежните скали и устието на реката, която лъкатуши към морето. Това е Латулук, най-хубавото място, което познавам! Обзема ме голямо спокойствие.

Лятото вече е толкова напреднало, че слънцето се скрива през нощта за един час. И когато започва празненството в чест на завръщането, огньовете тлеят в сянката на Вълчите зъби, но въздухът и в здрача е мек и примамлив.

Жените са положили големи усилия за подготовката, та да можем ние — ловците, да почувствуваме колко сме добре дошли. Всички получаваме най-различни дарове, които са закачени в пъстро безредие по прътовете за даровете, та прътовете чак се огъват помежду двата стълба, и всеки от нас трябва с вързани очи да напипа и отгадае кое е определено за него. Оживлението всред жените всеки път е голямо, когато някой от мъжете пристъпи и започне да търси всред подаръците. Докато ръцете му опипват мокасини, парки, пояси, ръкавици и какво ли не още, което е било изработено от сръчни женски ръце, кискането и смехът ту се надигат, ту спадат. Когато жените намаляват смеха, търсещият разбира, че се намира близо до подаръка си, и когато го напипа с ръка, всичко затихва. Когато настъпва моят ред, смехът не престава, докато не хващам един чифт ръкавици. Отначало мисля, че са изработени от майка ми, те са хубави и фино поръбени, но като заглеждам следите от зъби по ръбовете, изведнъж ми става ясно, че тук са хапали зъбите на друга жена. Има ли в Латулук друга жена, освен майка ми, която да е мислила за мен, докато съм отсъствувал?

Огньовете горят, ние ядем и пием, а нощта се стели около нас, почти ясна и мека. Тази нощ животът се състои само от радост и песни. Тъпанът на Пана подтиква към огнен танц и когато най-младите жени застават в кръг около огнищата, не мога да откъсна очите си от Арук. Струва ми се, че всички жени, като се изключат старите, стават през лятото по-красиви. Може би това се дължи на обстоятелството, че сега те ходят без панталони, поради което движенията им стават по-плавни, а стъпките им по-прибрани и ритмични.

Никоя не танцува така плавно и леко като Арук. Тялото й се вие като пламък пред очите ми. Тя е по-висока и красива от другите, а кожата й е по-светла и блести на огъня почти като бяла. Косата й е бухнала като летен облак, а късата пола от бледожълта кожа дава на краката й онази свобода, която се изисква в танца. Леко и равномерно тя се върти върху тревата и отблясъкът на огъня искри в стъклените перли на мокасините й. Гърдите й са кръгли и твърди, а ръцете й се огъват плавно и примамливо като морско вълнение. Тя е блаженство за очите ми и ме кара да изпитвам радост, която напира у мен като зов.

Топлата нощ, възбуждащата песен на Пана, пронизващият ритъм на тъпана, Арук и моята собствена кръв ме карат да забравя всичко в този час.

Когато започва гоненицата, аз се опитвам да уловя Арук. Но тя е бърза като млад елен и гъвкава като лисица и ми се удава да я обхвана в ръцете си едва след като съм я преследвал чак до крайбрежните скали. Силно задъхани, ние се гледаме смеешком един друг в лицето. Тя е висока колкото мен и е чудно мека.

— Арук! — шепна аз и я притискам по-плътно до себе си.

За миг чувствувам как ръцете й ме прегръщат по-здраво през врата, а после тя се опитва да се освободи.

— Остави ме, Канук! Не за мен приготвяш ти твоето иглу. Мразя те.

Стоя безмълвно и я държа здраво обгърната. Тя се огъва в ръцете ми и ме дращи, но аз съм по-силният и тя не ще ми избегне. Изведнъж тя ме захапва за ръката, болката отслабва прегръдката ми и тя вече хвърчи към огньовете.

Като вижда, че се опитвам да й пресека пътя, тя се затичва надолу по склона към брега и скача на една пясъчна издатина във водата, където се навежда бързо и хвърля пясък под полата си. След това застава спокойно, дочаква ме да приближа и ми се смее подигравателно в лицето.

— Вземи ме сега, Канук!

Обаче аз зная какво е направила тя и се изчервявам от гняв. Коя жена би посмяла да ухапе вожда си и после да наръси скута си с пясък пред него? Никоя друга, освен Арук. Иска ми се да я ударя, но спокойната синевина на очите й ме обуздава.

Така, както стоим там и се гледаме един-друг, чувствувам как в мен се губи опиянението на тази нощ, пяната на морските вълни охладява кръвта ми и гневът ми изчезва. Тогава правя крачка напред и я целувам по бузата, както съм виждал да правят свещениците в Талмик. След това я напускам, без дума да кажа, и изтичвам по пътеката към селото.

Когато изгрява слънцето, аз стоя сам пред моето ново иглу. Селото спи и всичко е тихо около мен. Само димът на угасващите огньове говори още за празненството през нощта. Ах да, вярно, също и белегът на ръката ми. Отпечатъкът от зъбите на Арук. И когато поглеждам болезнените дъгообразни линии върху ръката си, става ми ясно, че това са същите зъби, които са се отпечатали по ръбовете на моите нови ръкавици.

Споменът за чудните случки през тази нощ ми се струва като сън. Обаче това, което чувствувам сега, мислейки за Арук, не е гняв. По-скоро прилича на признателност.

Книгата не ми дава ясен отговор на това, което се нуждая да зная сега. Не бива да убия Огарес. И той не бива да ме убие. Но въпреки всичко той ще го направи, в това съм уверен. И след това ще стане вожд на Латулук. Вожд, който ще унищожи цял народ със своята лежаща болест. Всичко това ми е ясно, и въпреки това не го разбирам.

Зная единствения път, който води до спасението на народа ми, но не бива да вървя по него. Съдбата на Латулук е легнала болезнено върху гърдите ми. Не може белият бог да мисли, че на Огарес е позволено да ме убие — не може да бъде негова воля, да затрие цяло племе.

Не, не мога да се оправя във всичко това. Съветът на отец Ригор би бил сега от голяма полза за мен и аз копнея повече от всякога да поговоря с него. Когато настъпи есента, ще отпътувам с брат ми надолу до Талмик и тогава ще изкажа пред отец Ригор цялата си мъка. Още е далеч дотогава и през това време ще трябва да търпя. И да живея дотогава като бдящ вълк — да не дам на Огарес случая, който търси.

Ще бъде напрегнато, усилно лято.

Майка ми и Пана ми дават да разбера, че много неща лежат на сърцата им. И добре е, когато един вожд знае всичко, което засяга народа му. Защото често мъдростта на решенията му зависи от това.

Пана има дълъг живот зад себе си и си спомня много добре какво е било, преди белите хора да се появят в тази част на Севера. Тогава стадата диви елени са били още многобройни и моржовете са достигали на големи стада чак до устието на реката при Латулук. По онова време никой не е знаел стойността на среброто и златото. Не е имало за какво да се употребяват. Нищо не се е продавало и нищо не се е купувало и въпреки това народът е имал всичко, от каквото се е нуждаел.

Сега всичко се е много изменило. Когато белите дошли с техните кораби и гърмящи пушки, те изчистили морето от моржове чак нагоре до Ябла. А еленовите ферми в Номе пускали питомните си стада в тундрите и така вкарали и дивите елени зад техните огради, които се извивали подобно на огромни пипала чак до пустинните области. Те дамгосвали своите знаци върху ушите на дивите елени и сигурно това им се е сторило полезно и умно. Защото все повече държали на него и когато ние сме убивали някой див елен с белязани уши, били сме строго задължени да изрежем и предадем ушите, като заплатим на еленовата ферма по пет сребърни долара за всеки убит елен. Трудно е да си помислиш за тази несправедливост, без да те хване силен яд. Не всички имат пари да платят и тогава трябва да предадат толкова кожи и резби от моржови зъби, колкото самите екзекутори намерят за добре.

Така дошло скоро времето, когато поради постъпките на белите, всичкият дивеч бил така наплашен, че ние не сме могли вече да го достигнем с нашите копия и харпуни.

Принудени сме били да си набавим пушки и патрони, за да не се връщаме с празни ръце от лов. И тогава започнала търговията, която след това продължила и се разширила. Ние купуваме платове за нашите жени, купуваме кафе, тютюн, захар и брашно и смятаме, че не можем да съществуваме вече без всичките тези неща. Обаче Пана е на мнение, че не всичко е било от полза за нас. По-рано не се е знаело много за болести. Сега изглежда, като че ли хранителните продукти, които купуваме от белите, отслабват крайниците ни и ни правят малодушни. Пана приписва лежащата болест главно на брашнените супи, които мъжете сърбат, докато лежат в кожените си постели и извръщат лице от лов и риболов.

По всичко изглежда, че търговията е изгодна за белите, а те си дават винаги вид, като че искат да ни услужат. Те са умни и ловки, и макар да ни смятат за по-глупави, не допускат да се забележи това. Лъжата лесно се изплъзва из устата им и те я ваят като мека глина съвсем съобразно с техните намерения. Обаче и тяхната нечестност стана като бакалска стока, която нашият народ придоби посредством търговията. Сега мнозина от племето са така опитни и изпечени, щото често заплащат със същата монета и отговарят на лъжата с лъжа. Ето защо и не всички уши на белязаните диви елени се изрязват и предават на екзекуторите. Това принуждава ония от своя страна да запитват дали около Латулук не са се появявали еленови стада. Моите хора отговарят тогава, че виждат елени много рядко и че тези, които са убивали, били небелязани. А случвало се е, когато екзекуторите напускат селото, да намират в джобовете си белязани еленови уши. Мога да си представя, че това не им е било приятно. Но никой не може да докаже нещо, а тези елени не са принадлежали на никого, преди фермите да ги дамгосат. И с всяко ново лято лъжите се разрастват все повече, не по-малко и в Латулук.

Майка ми и Пана разговарят горещо върху всички тези неща. Чувствувам, че те мразят белите и че би им било приятно, ако и аз ги намразя. Трудно мога да открия друга цел във всичките им разкази за несправедливостите, които белите са извършили спрямо нас. Защото едва ли мислят сериозно, че вождът на Латулук е в състояние да отхвърли властта на белите и да възстанови всичко така, както е било в младините на Пана? Аз не мога да увелича броя на моржовете, нито да ги принудя да идват пак до устието на реката пред селото, не мога и да унищожа белезите от ушите на дивите елени. Също така не съм човекът, който ще опитоми дотолкова дивеча, че да можем без усилия да го изтребваме с копия и харпуни. Още по-малко съм в състояние да премахна пристрастеността на народа към тютюна и кафето. А щом като не мога, оставаме в зависимост от услугите на белите, от сребърните пари в кесиите ни и от куршумите в пушките ни.

Не, не мога да мразя белите, но не мога и да ги обичам. Макар че щеше да ми бъде приятно да угодя на белия бог и в това отношение. Нито майка ми, нито Пана могат да ме разберат, но те пък не носят в спомените си светлината на Талмик.

Това лято имахме нужда да купим много неща, когато пристигне разменният кораб. Но ние нямаме пари, а нещата за обмяна, с които разполагаме, не заслужават внимание. Затова трябва сега да реша как може да се уреди най-добре този въпрос. Без пари, кожи или резби от моржови зъби не ще получим нищо, това го знаем вече от преди. Обаче почти нямаме патрони за пушките, а без тях не може да се оправим. Вече не можем и без сол, захар и брашно.

Макар риболовът на сьомга да е започнал, събирам най-добрите резбари в моето иглу и се хващаме на работа. За да е светло, оставям една част от покрива отворена. Девет мъже седим сега и изрязваме фигури от белите моржови зъби. По-неопитните трябва да изрязват грубите линии на фигурите, а напредналите ги доусъвършенствуват. Аз самият имам последен думата при по-сложните работи, а Ху-вик е задължен да полира. Мъжете не възразяват нищо срещу работата, но намират, че е доста странно, дето седят в иглу и вършат работи, които всъщност са за през зимата, точно сега, когато риболовът е в разгара и останалите обикалят с лодки из реката и търсят риба с острите копия.

Обаче, като им обяснявам колко важно е за нас да имаме достатъчно стока за обмен, когато му дойде времето, те ме разбират и всеки дава според силите си, за да се изпълни волята ми.

Лошо щеше да бъде също, ако бях им признал, че техният вожд се е затворил между четири стени, за да се предпази по-добре от Огарес. Те не биха разбрали това.

Фигурите се раждат от твърдите зъби. Мечки, моржове, тюлени, вълци и риби се събират и дрънчат побратимени в кожените торби, където поставяме готовите резби. Полагам усилия всичко да е така хубаво и правилно, колкото изобщо ни е възможно, и намирам в работата топла радост.

Понякога се занимавам с изрязването на едно разпятие. Но върша това само когато съм сам. Искам да си спомня наситените с болка черти на разпнатия от църквата в Талмик, а тях мога да видя ясно пред себе си само тогава, когато съм сам. Затова разпятието, което е предназначено от мен за Унгало, напредва бавно.

Никога по-рано не съм си поставял толкова тежка задача и никога не съм полагал такива усилия, както сега с подаръка на Унгало. Но и никога не съм създавал нещо по-добро.

И когато белият кръст с прикованото към него тяло и с изкривено от болка лице лежи като милувка в ръката ми, почти не мога да повярвам, че това е мое дело. Сигурно ще причиня голяма радост на Унгало. Аз самичък ще го закача на шията й, тогава сигурно ще заслужа усмивката на Унгало, която е за мен най-хубавото нещо на света.

Всяка вечер заставам за малко пред моето иглу и наблюдавам улова на сьомга. Каяците на мъжете се стрелват като водни паяци насам-натам по тихата вода и всеки път, когато някой е набол сьомга на копието си, сребърна дъга блясва във въздуха и тя пада с пляскащ шум, изхвърлена върху камъните на брега.

Жените събират рибите и ги закрепват върху гърбовете на кучетата и те изнасят лова до селото, където майка ми и Пана си помагат при разцепването и окачването на рибите върху въжетата за сушене. Въздухът е изпълнен с натрапчива миризма, която ми напомня за всички риболови от миналите лета. Риболовът не върви така бързо, както ако биха участвували всички мъже, но ако сьомгата е в такова изобилие през цялото време, ще можем да покрием нуждите си за през зимата и за нас, и за кучетата.

Когато разменният кораб пристига в Латулук и спира при нашата скала, ловът на сьомга е привършил вече, а кожените торби с резби от моржови зъби са пълни и тежки. На брега ни посрещат същите хора, които често преди са били вече тук. Един висок, шумен мъж с бяла брада и весели очи има решителната дума между тях и с него търгувам. Той се нарича Джибсън. Очите му издават, че е доволен от това, което сме изработили, и забелязвам, че мога да повиша малко цената. Изброявам всичко, от което се нуждаем, и мъжете отделят от куповете стоки онова, което назовавам. Споразумяваме се без трудност и след като си стискаме ръцете, Джибсън изважда една шепа сребърни долари от металната си касичка и ми ги дава. Не бях очаквал това. Отначало се зарадвах, но после си помислих, че може би съм поискал много малко за нашите резбарски изделия. Може би цените им са се повишили.

Когато показвам разпятието на Джибсън, той проявява очевидно усърдие да го купи, но аз му казвам, че това не е търговска стока, а подарък за Унгало. Тогава той ме поглежда учудено със своите морскосини очи и се замисля за малко, без да каже нито дума. После ме улавя за ръка, отвежда ме малко на страна от другите и ми казва:

Канук, ти би трябвало да станеш скулптор. Ще те направя голям художник, ако дойдеш с мен на юг!

Когато му отговорих, че вождът на Латулук има да мисли за други неща и че ръцете му са пълни с работа, той отбелязва, че нищо не би попречило, ако отсъствувам през зимата, след като сме имали такова добро лято и всички прътове около селото са се извили от тежестта на храната. Той щял да ме върне навреме отново тук, преди да започне ловът на моржове.

Умът ми не може да побере защо Джибсън ми желае толкова доброто, защо иска да направи всичко това за един беден ескимос и напразно търся да открия каква полза би могъл да има той от това. Не, нищо, освен разноски и труд, и аз се чудя на добрината му.

Не е ли същото, както при белите хора в Талмик? Колко много направиха те за мен, без да имат някаква полза за себе си. Добрината на белите винаги ме кара да се удивлявам. Мисля си, може би се дължи на това, че понякога се стараят да изпълнят волята на техния бог, защото нали той иска хората да се обичат и да си помагат един на друг.

Джибсън забелязва колебанието ми и ме моли да обмисля работата. Когато чува, че ще пътувам преди настъпване на зимата до Талмик, той ми предлага да го потърся в Номе, където ще престои, докогато ледът започне да затваря пътя по море на юг. Той ме моли също да изработя дотогава още други разпятия. Щял да ми ги заплати добре, казва той.

Когато разменният кораб излиза от устието на реката, стоя още дълго и гледам след него. Ивица дим достига на дълги спирали до сушата, носи със себе си лъх на чужди и далечни неща и аз размишлявам с почуда за високия мъж с бялата брада и сини очи. Мисля, че той ми желае доброто.

Вчера видях да отлита на юг първият рояк диви патици. И днес сме на път за Талмик. Северният вятър духа с всички сили и дращи с вълчите си лапи по платна и въжета, риболовната лодка гони разпенените вълни ту нагоре, ту надолу, пяната ни връхлита като снежна буря и ние бързо плаваме на юг.

Освен Ху-вик, който трябва да остане в училището, съм взел Со-ку и шестима мъже. Само от полза могат да бъдат няколко мъже на греблата, в случай че бурите се носят насреща ни, а те имат обичай по това време на годината да бъдат капризни.

Ху-вик не знае какво да прави от радост, че най-сетне е на път, а и за мъжете пътуването е добре дошло приключение преди настъпване на зимата, когато ледът ще екове морето и в Латулук ще стане по-усамотено.

Со-ку и аз се сменяме отзад при кормилото, където работата е напрегната, щом бурята напада и вълните се издигат високо. Очертава се тежко пътуване, защото на втория ден вятърът се превръща в буря и пръските от пяната започват да се превръщат в лед по дрехите ни. Мъжете бързат да намажат стените на лодката с тюленово масло, но платното е вече замръзнало и е така тежко, че не смеем да го издигаме повече от половината. В тъмните нощи се ориентираме по звездите, докато около нас над тъмните водни планини пламти св. Елмовия огън^[1], и когато сутринта на третия ден спираме на пристана в спокойния залив под Талмик, твърдата земя под мокасините ни се струва добра и сигурна.

Отец Ригор се радва, като ме вижда, че пристигам. Той седи мълчаливо и ме гледа с дружелюбните си очи, докато му говоря за моите грижи и за всичко, което ми се е случило, откакто съм напуснал Талмик. Разказвам му всичко и нищо не премълчавам.

Когато свършвам, той се приближава до мен, поставя ръката си върху главата ми и казва:

— Ти си добър син, Канук. Ти си действувал в повечето случаи правилно, а там, където си постъпил неправилно, бог ще види твоите трудности и ще ти прости. Но пази се от опасността, която те грози от страна на Огарес, и не бързай със завръщането си в Латулук.

Струва ми се, че този Джибсън е добър човек и смятам, че можеш да отпътуваш без страх с него на юг. Усъвършенствувай дарбата, която бог ти е дал, и бъди уверен, че тя ще те дари с много красота и радост. А междувременно нека да се молим и да се надяваме, че бог ще ръководи нещата в Латулук добре. Осланяй се на него и мисли винаги за думите му: „Не убивай!“. Бъди здрав и нека бог е с теб, сине мой!

Чувствувам, като че ли отец Ригор е свалил тежък товар от мен, дишам по-леко и се осланям на мъдростта на съвета му. Струва ми се сега, като че ли виждам света по-ясно пред себе си.

Като вървя по поляната между църквата и училището, срещам Унгало, забързана към мен. Истинска радост е да се гледа как леко тича тя, как синята й рокля танцува и се люшка, а белият вълчи знак свети на слънцето. Но аз не съм дошъл да я взема, макар че така трябваше да бъде.

Ръка за ръка слизаме по посипания с пясък път към училището. Пред стълбата срещаме свещеник Джеферсън, младия учител по резба, който се спира и говори малко с мен. Обаче в очите му се появява сянка от неодобрение, когато вижда Унгало да стиска ръката ми, и след няколко незначителни думи той ми пожелава добър път и продължава пътя си към църквата.

След като поздравих учителката и домакинята, и всички други и им представих Ху-вик, отивам с Унгало в столовата, където никой не ни смущава. Сега аз й разказвам за плановете си и обещавам, че ще се завърна пак по времето, когато цъфтят мечовидните лилии. И най-сетне се осмелявам да произнеса моя въпрос: дали ще иска тогава да ме придружи в Латулук?

Очите й поглеждат към пояса ми, тя се засмива по свойствения за жените начин и казва:

— Та един вожд не пита дълго за такова нещо — той взима онова, което пожелае, и го задържа. Обаче аз ще те драскам, Канук, ще ти скубя косите и това ще бъде ужасно мъчително за теб — ти нямаш представа колко страшна ще бъда!

Но тези думи не ме обезпокояват. Очите й и нейният радостен смях са ми достатъчен отговор. А когато окачвам разпятието на шията на Унгало, тя е застанала засмяна и толкова близо до мен, както никога не съм и мечтал до този момент. Тя хвали моята работа и казва, че не може да разбере как съм могъл да оформя така живо лицето на разпнатия. Обаче както стои така и държи в ръцете си разпятието, усещам, че тя иска да ми каже и нещо друго, но че се затруднява да намери думи за това. Аз мога да прочета това по очите й, от които напират сълзи, и по устните й, които треперят, както се смеят.

— Канук, скъпи мой — казва тя най-сетне, — сега ти вече съвсем ли си се отвърнал от вярата на нашите бащи? Ясно ми е, че белият бог ти е много скъп.

Въпросът й ме учудва. Никога не бих помислил, че подобни неща може да обезпокоят една жена и се чувствувам неподготвен да отговоря на такъв сложен въпрос.

— Вярно е, Унгало, белият бог представлява много нещо за мен и не ми е лесно да дам правилен отговор на въпроса ти. Защото даже на мен самия не ми е ясно. Но тъй като не зная какъв отговор би бил по-приятен за теб, мога да бъда честен. И в този случай искам да опитам да извличам от всичко най-доброто. И макар сега да съм вожд на моя народ, не съм се опитал да му натрапя нашето ново учение, защото самият аз не зная кое е по-доброто. Нашият шаман все още може да бие по чародейния тъпан и да пее на ветровете, когато се събираме на тържества и танци. И ти трябва да ми простиш, Унгало, ако си очаквала нещо друго от мен. Това е моят отговор. А сега искам да зная какво те потиска.

— О, Канук! Тогава и на двама ни е еднакво зле. Ние вярваме и все пак не вярваме. Отначало беше по-лесно — всичко, което казваха белите, звучеше така вярно и правилно. Но сега това не е вече така ясно от само себе си. Белият бог наистина е все още велик и чист за мен, но към неговите служители съм с променено чувство. Те не ми се виждат вече така велики и безгрешни. Не, свещениците тук са също така лицемерни като висшите духовници и учените, за които четем в страниците на книгата. Ти не вярваш това, Канук, но аз ги познавам по-добре от теб. А щом като неговите служители не са по-добри, тогава не е леко да се вярва изцяло и на учението, което те проповядват.

Ужасявам се от това, което казва Унгало, и тъкмо искам да я попитам кое й дава повод за такава тежка присъда, идва домакинята и ме поканва в кухнята да се храня със Со-ку и останалите и аз я последвам натам с тежки мисли в главата.

Ху-вик и Унгало стоят на пристана и ни махат за сбогом, когато привечер напускаме залива. Аз преглъщам и усещам някакво чудно парене в очите, когато виждам как синята рокля на мостика става все по-малка и най-сетне изчезва.

Със Со-ку имаме много неща да обмислим, докато стигнем в Номе. Той трябва да узнае защо аз не се завръщам в Латулук и го моля да ме разбере. Той не може да разбере защо не предпочета да убия Огарес, вместо да вървя по мои пътища, но изказва увереност, че вождът на Латулук не от страх постъпва така. И той ми обещава да бди над моя народ, най-малкото докато Огарес спи. Той ще се погрижи да бъдат поставени капаните за лисици и ловът на елени да почне точно на време. Той ще предаде всичко, което съм му казал, на майка ми и на Пана.

Два дни по-късно стоя с Джибсън върху палубата на разменния кораб и гледам как градът Номе изчезва в далечината, докато ние плаваме на юг. Далеч зад нас виждам една малка риболовна лодка със светещо кормило да танцува в бурното море. Това е Со-ку със своите мъже, които в борба с насрещния вятър си пробиват път към северозапад по посока на нос Принц Уелс. Аз се помолих богу да им даде попътен вятър, но той не изпълни молбата ми. Вместо на тях, той го даде на разменния кораб, който плава еднакво добре, както срещу, така и с вятъра.