Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (9)

Кой направлява стъпките ми?

В страната, където няма сняг за топене, пролетта се прокрадва бавно и почти незабележимо. Секват дългите зимни дъждове, в градските паркове почернелите клони на широколистните дървета се раззеленяват. С всеки изминат ден въздухът става по-топъл и облеклото на хората се променя. Първи изчезват шлиферите, а скоро след това виждам, че мнозина отиват на работа и без сако. Жените потропват със ситни крачки по улиците с високите си токчета, без чорапи, и шарките на роклите им светят като пролетни цветчета всред тълпата. Но тези промени настъпиха така постепенно, че аз нямаше да ги усетя, ако не търсех жадно всички признаци, по които можеше да се предскаже идващата пролет.

В Латулук е все още зима, но някой ден пролетта като буреносен вятър ще връхлети от юг, и тогава не ще бъде нужно да се следят признаците й. Пролетта в Латулук със своята могъща сила може да събуди дори мъртвите. Когато реката се разпуква, тя реве като хиляди разгорещени от страст моржове и се впуска разпенена и неудържима към морето, където гърмът на разчупения лед предвещава пролетния бяг на светлите води. И дивите патици едва успяват да се огледат в локвите между тревистите могили на тундрите, когато вече цялата земя е покрита със зеления кожух на лятото. Наистина пролетта в Латулук е нещо друго — нищо не може да се сравни с кея!

Никога не съм изчаквал пролетта с толкова свито сърце и с такъв копнеж, както тук. Работата при Тревор ми става все по-досадна и всяка сутрин, тръгвайки за ателието, усещам как отвращението и нежеланието ми нарастват. Все още липсват писма от Унгало и аз загубих надежда, че ще ги получа някога. Сега чакам вече само Джибсън.

Тревор прави добри сделки. Неговите предмети от моржови зъби се разпращат из цялата страна и търсенето е по-голямо, отколкото бихме могли да произведем. Той си купи нов автомобил, а бюрото му е преместено в по-голямо помещение, близо до ателието. Често го чувам да си свирка и пее, а и отношението му към мен е по-любезно.

Една вечер Ода влиза с мен в един магазин, където се продават ескимоски предмети, защото смята, че ще се зарадвам, като ги видя. На витрината се чете „Истински изделия на ескимоското изкуство“. Влизаме вътре и намираме красиво подредени по етажерки и маси Треворовите фабрично произведени фигурки от моржови зъби. Не е трудно да се разпознаят. Повдигам една фигурка на бяла мечка и виждам собствения ми знак, гравиран върху основата. Да, знакът е истински, това е вярно. И срамът, който изпитвам като го гледам, е също така истински!

Търговецът зад щанда ни се покланя и с мазен глас говори за стоките си. Той поставя пожълтелия си от цигарен дим показалец върху моя знак и казва, че това било знак на някакъв вожд, че вождът на Латулук, който живеел някъде далеч, далеч на Север, сам го бил гравирал. Ето защо работите били очевидно истински, по това не можело да има съмнение. Фалшификати и неистински работи нямало по щандовете му. А и срещу цената не могло нищо да се каже! Тридесет долара, моля ви, за произведение на изкуството, моля ви, изваяно от един вожд! Помислете си само за опасностите, на които се излагат закупчиците, кръстосващи тази далечна страна, където демонизмът на дългата зима властвува над езичниците и където смъртта дебне на всяка крачка кучешкия впряг! Помислете, тридесет долара за такова нещо! Това е почти подарък…

Ода и аз се поглеждаме и излизаме. Тя сигурно разбира доста от това, което чувствувам, невъзможно й е обаче да схване всичко. Или тя разбира, че аз съм измамник? Един вожд, който не се задоволи само с това да изостави народа си, когато може би му е бил най-необходим, но още и ограбва най-охотно една част от доходите му. Защото сигурно никой не пита вече там горе за резби от моржови зъби, откакто страната е наводнена с Треворовите дреболии. Положително вече и истински работи не биха могли да намерят пазар. Количеството, което разпратихме през зимата от ателието на Тревор, е сигурно по-голямо, отколкото цялото племе на Латулук би могло да издяла за едно човешко поколение.

Наистина имам всичкото основание да нося знака на племето.

Когато виждам Джибсън да влиза в ателието, изпитвам такава радост, че кръвта нахлува в главата ми, но продължавам спокойно да си работя и чакам, докато дойде при мен и ме поздрави. Той си е все същият — с жизнерадостни очи, гръмогласен и мощен, и ме потупва по гърба, като казва, че е чул за големия напредък, който съм показал. Но не казва дали бих могъл сега да си стегна багажа и да се приготвя за отпътуване. И като виждам, че той се готви за тръгване, без да е споменал нещо за това, не мога да се сдържа — питам го какво собствено ще стане по-нататък.

Ледът бил закъснял тази година там горе на север, казва той. Щял най-първо да направи един курс до южна Аляска, преди да свърне на север, щял да се върне в Сийтл и тогава бих могъл да отпътувам с него, ако все още съм мислел за връщане в родината. И аз трябва да се задоволя с това.

Ако все още съм мислел за завръщане в родината? Какво иска да каже? Та може ли да мисля нещо друго?

След като Джибсън отпътува, Тревор ме извиква в бюрото си. Питаше защо не съм предал разпятията, които трябвало да донеса със себе си, когато съм дошъл от Аляска.

— Та никой не е питал за това — отговорих аз. — Но те все още са в стаята ми.

Той ме помоли да ги донеса и, когато ги поставям на масата пред него, започва да си играе самодоволно с белите образи на разпнатия, докато разговаря с мен. Сега му била дошла идеята, че бихме могли да започнем производство и на разпятия. И ме моли да изработя някакъв план за това. Първоначално за една пробна серия от пет хиляди парчета.

Опитвам се да му разясня, че разпятията не са така пригодими за машинно производство, че по-голямата част от тях трябва да се дялка на ръка и че за пет хиляди парчета ще бъде необходимо време повече от една година. Тогава той удря с ръка по масата и казва:

— Докога още ще трябва да ти обяснявам, Канук, че детайлите могат да отидат по дяволите. Плюй на короната от тръни, очите, ушите, пъпа и белезите от раните, и ще видиш, че машините ще направят всичко. Машините ще бълват разпятия и ти ще имаш предостатъчно работа само да им нанасяш знака. Само веднъж почни!

Тревор взема в ръка телефонната слушалка и ми кимва да си отивам.

Обаче вечерта, преди да напусна ателието, ми съобщават да отида отново в бюрото. Влизам, а там седи някакъв непознат мъж и говори с Тревор. Тревор ни запознава и ме поканва да седна. Непознатият седи с фотоапарат и бележник в скута и ме разпитва за Латулук и за нашия живот там горе. Учудвам се малко, но отговарям на всичките му въпроси. Тревор казва, че господинът много би желал да види как изглежда истинска ескимоска парка и ме помолва да донеса моята.

Когато се връщам с нея, чужденецът би искал да види как изглеждам в нея; аз я навличам, Тревор вдига и нагласява качулката на главата ми и докато прави това, ме помолва да хвана разпятието, което се намира в ръката му. Непознатият наблюдава с интерес и говори много. Той пита за Талмик и за училището и иска дори да му покажа как се кръстим там горе. Намирам това глупаво и безвкусно, но изпълнявам и това негово желание.

Тогава апаратът блясва и разбирам, че той ме е снел в момента, когато с едната ръка държах разпятието, а с другата се прекръствах.

— Бих искал да имам снимка за спомен от вожда на Латулук — смеейки се, казва той.

Обаче настроението ми съвсем не е като на вожд, когато оставям двамата мъже в бюрото. Чувствувам се омърсен и подигран и лицето ми гори, бързайки по улицата с парка и главатарски пояс под ръка.

Да, Тревор и тук има право. Машините бълват разпятия. Белите кръстове заливат в равномерен поток масата чак до мястото, където седя аз и им бележа знака. Но що за разпятия! Разпнатият има вид на жаба, чиито членове са разтегнати в дължина. Главата му няма лице, а ръцете му са без пръсти. И върху най-ужасната карикатура, правена някога за белия бог, вождът на Латулук поставя саморъчния си знак! Хората ще закачат това на врата си и ще си показват един другиму как е изглеждал той, богът, когото са убили: Вижте, какъв жалък човек! Има ли още някой да се учудва, загдето сме викали „Разпнете го!“ Загдето сме го заковали на дърво, та да се отървем от него? Да, наистина, това ще прилегне на тези бели лицемери, както ръкавицата на ръката!

Обаче какво ще каже за това самият бял бог? Ще каже ли той, че аз съм се държал добре? Или ще ме хвърли във вечния огън на ада?

Помътнява ли разумът ми, гасне ли паметта ми, замира ли всякакъв копнеж в тялото ми? Не зная вече докъде ще стигна така. Ето че се подчинявам вече само на чужда воля.

Ода и аз търсим тази вечер Оле. Влизаме от кръчма в кръчма, търсим, разпитваме, но никъде не го намираме. Най-после се връщаме и влизаме там, откъдето започнахме да търсим — в „Дивата котка“. Тук той се отбива най-често и ние предполагаме, че и тази вечер ще изплува отнякъде. Тук си дават среща художниците и поетите от града, чувствуват се като у дома в свободната обстановка, която цари на това място, и научават много неща за живота и света на работниците и моряците.

Тази вечер Оле положително е пак пиян. Иначе трябваше да бъде тук. Бяхме се уговорили вечерта да празнуваме заедно, защото на Ода се удало да продаде две от моите рисунки, които бе взела заедно с рамките при себе си в библиотеката, а такова събитие трябваше да закотвим в спомените си. Рядко човек е притежател на четири хубави двадесет доларови банкноти и тази вечер черпя аз.

Докато чакаме Оле, поръчваме бутилка вино. Чернокосият музикант изтръгва някаква сърцераздирателна мелодия от цигулката си и очите на Ода се задържат дълго в моите, докато чукаме чаши. Сините очи винаги ми са се стрували повече изпълнени с копнеж и по-мечтателни от други, а очите на Ода тази вечер са много сини.

Тъй като Оле все още ме идва, ние си поръчваме и нещо за ядене, а аз изпивам една голяма ракия, преди, да почнем яденето. Това се случва за първи път и лицето на Ода издава почуда. Може би тя мисли, че искам да се напия? Не, не бих искал да се напия — макар че това щеше да ми е все едно тази вечер — тази вечер всичко ми е безразлично! Искам да забравя всичко, което е било, искам да бъда весел, искам да се смея и да говоря с Ода, сякаш не съществува нищо друго. А за това може би помага ракията.

Ода има дълбок, мек глас, който слушам с удоволствие, и смехът й възбужда радост и светли мисли. Дори когато говори за сериозни неща, лицето и остава открито и искрено, и не познавам друга жена, с която човек може така лесно да се разбере. Макар тя да е малко по-възрастна от мен, все пак имам чувството, че сме на една и съща възраст, може би защото принадлежа към народ, чиито мъже узряват рано.

И така, Ода е на мнение, че трябва да се опитам да се освободя от Тревор и да си намеря работа, която ми харесва и е по-добре платена. Трябвала също така да помисля как да посещавам вечерните курсове на художествената академия, тъй като била убедена, че успехът ми е сигурен, ако поема този път.

Хората се изказали много похвално за моите рисунки, докато стояли в библиотеката и продажбата им трябвало да се тълкува като сигурен признак, че моят талант заслужавал по-добра съдба, отколкото да линее и пресъхва при Тревор.

Виното, ракията и вкусното ядене извършват своето, а близостта на Ода довършва останалото. Тя вярва в мен и когато го казва, поставя ръката си върху моята. Радостта ми избликва и ме зашеметява и сега вече животът едва ли може да ми се стори друг, освен весел и лек. Музикантът се е приближил до масата ни, полюлява бедра и се навежда над Ода, продължавайки да тегли лъка на цигулката. Черната му коса виси чак до раменете, а когато се заглежда в Ода, кафявите му очи изглеждат като очи на гладно куче.

Да, Ода може да си позволи да я заглеждат, очите не болят от това, защото тази вечер никой друг няма на масата си толкова хубава жена!

Вървим в меката лятна нощ край парка, около дансинга с неговите спирални книжни лампиони. Само музикантите се къпят в ослепителна светлина, а на дансинга лампионите хвърлят полуздрач и там се върти пъстра тълпа. Всички изглеждат весели, музиката прониква в телата им и ми се струва, че възбуждащият ритъм на барабаните се носи към мен в нощта като вълна на радостта.

Ода ме беше научила да танцувам горе в ателието на Оле, но досега не бях дръзнал да се опитам на място, където истински се танцува. Сега се осмелявам — тази вечер не зная какво е стеснение. И щом като ръката ми обхваща кръста на Ода, плъзваме се в разлюляния водовъртеж и се стопяваме вътре в шеметна радост. Тази вечер се чувствувам като бял човек, главата си държа високо, а в ръцете си — една бяла жена.

Сега е далеч до Латулук — по-далеч от всеки друг път. И вълчият знак върху роклята на Унгало няма никакъв смисъл — това е сън, който никой не може да изтълкува.

Когато фенерите в парка започват да гаснат и последният танц свършва, вземаме кола и отиваме да видим дали Оле се е завърнал. Обаче намираме вратата на ателието заключена и стоим известно време в студения коридор. Щастлива вечер беше тази, даже грижата за Оле не може да приглуши опиянението, което чувствуваме, затова и ни е трудно да си вземем сбогом един от друг. И докато стоим така и се шегуваме над нощните преживелици, на Ода й хрумва нещо: та тя има в чантата си ключ от вратата на Оле. Може би той спи?

Отключваме и запалваме осветлението. Не… Оле не е тук, леглото е непокътнато, а ателието подредено и чисто.

— По всичко изглежда, че не е бил пиян, когато е излязъл — каза Ода и се оглежда, сваля шапката си и поставя чайника на газовия котлон. — Искаш ли чай, Канук?

Чувствуваме се тук като у дома си. Помагам на Ода, постилайки масата, докато тя приготви сандвичи. Откриваме половин бутилка вино и две чаши в един шкаф — Оле сам си е виновен, че не стои у дома си и не пази нещата си.

Изпиваме чая, а след това вдигаме наздравица за Оле. Радостта обхваща сърцата ни и ние се смеем почти при всяка казана дума.

— За твоето щастие, Канук!

— За твоята красота, Ода!

Пием наздравици една след друга — за танца, за радостта през цялата нощ, за всичко, което ни хрумне — докато бутилката се изпразва.

Виното сгорещява главата ми, а очите на Ода блестят, когато ме поглежда. Погледът й е като блясъка на вълните, когато слънцето застава ниско и топло над Ябла… Държа в скута си блока за скици и търся да уловя загадъчната й усмивка, но ръката, която държи сега кредата, е несигурна и непохватна, вдъхновението, лекотата са изчезнали от пръстите ми, аз нищо не постигам. А при това Ода ми се струва по-красива от всякога, така, както се е облегнала до стената, русата й коса пръсната, като ореол около лицето, а мекотата на стройната и фигура ми се привижда като игрива вълна — изведнъж хвърлям блока и ставам.

Стаята и целият свят се люлеят. Коя сила ме тласка сега напред? Какво направлява стъпките ми? Кой заслепява очите ми? Кой ми връзва езика, когато искам да пея за красотата и щастието?

— Ода!

Тя вдига ръката си към лампата — една ръка, лека и мека, като крило на птичка — светлината изгасва.

Отново чувствувам в ръцете си една чудна мекота. Дали това са ръцете на Арук, които сега милват косите ми? Нейните устни ли са тези, които срещам в тъмнината? Тя ли е тази, която шепне името ми?

Не. Тя не захапва ръката ми и не побягва от мен. И не посипва с пясък скута си пред вожда на Латулук.