Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (17)

Жестока е моята съдба

Слънцето изгрява рано и залязва късно. Още преди да дойда във Витлеем, забелязах, че светлината трае дълго, но сега вече денят е почти толкова дълъг, колкото нощта, и от това мога да заключа, че зимата е към края си.

В хижата край Ноалек съм лежал сигурно повече дни, отколкото мога да броя, защото Канома казва, че съм бил потънал в дълбок сън, от който не било възможно да ме събудят, нищо не съм бил говорил, нито ял. Обаче от всичко това не мога нищо да си спомня.

Пътят е добър и ние правим през деня дълги преходи. По тундрата снегът е втвърден и гладък, та кучетата през целия ден поддържат без усилия добър темп, макар че Канома и аз седим върху шейната. Студът не е страшен, но откакто оставихме зад нас гората, вятърът рядко си почива. Няколко дни бурята ни закова в снега, защото когато северният вятър се втурне над тундрата, не може да се изисква от кучетата, когато са толкова малко на брой, да издържат насреща му.

На нашите нощни биваци твърде много липсват затоплящите огньове, но понякога намираме върбови храсти, които стърчат над снега. Тогава събираме сухи клони на връзки и ги натоварваме на шейната. След това можем да се подсилваме с топъл чай и да разтопяваме замръзналото месо на огъня, вместо да вършим това както обикновено — като лежим в спалния чувал върху него, докато омекне.

Кучетата са все още добре охранени, но не показват вече същото усърдие при тегленето. Те скимтят и ръмжат щом спрат, а нощем вият по-грозно от разгонени вълчици. Смятам, че не са навикнали на тундрата и на мъчителния вятър и затова изпитват копнеж по родните си гори. В снежна виелица и мрачно време впрягът лъкатуши по склоновете на онази планинска местност, която считам, че трябва да преминем, преди да се открие тундрата към Латулук, но тъй като сега времето не позволява никаква видимост, не съм съвсем сигурен в това. Не може да сме далеч обаче.

Още преди стъмване, пътят почва отново да води подчертано надолу, от което вадя заключение, че започваме да напускаме планинските места. Ако времето се изясни, от тази височина бих могъл да намеря най-късия път и поради това нахвърляме сняг и си правим нощен бивак горе на височината, макар че бихме могли да пропътуваме още известно разстояние.

По-скоро, отколкото съм очаквал, става явно, че това е било умно решение. Защото, когато построихме заслона за защита от вятъра и Канома свари чай и изпече месо с последните върбови клончета, виждам първата звезда да проблясва през облаците. И колкото облаците се оттеглят, толкова повече се разширява звездното небе и скоро вече мога да различавам най-близките върхове. Но техните зъбери са още закрити в облаците и не откривам нищо, което окото би могло да разпознае.

Канома заспива веднага, след като се вмъкваме в спалния чувал. Почти през целия ден двамата сме изкачвали възвишенията, вървейки край шейната, и би било чудно сега да не е уморена. Освен това в последните дни тя се е хранила по-слабо, отколкото се нуждае! Тя твърди, че не била гладна, но аз смятам, че тя иска да пести месото и хляба, които още имаме. Те би трябвало да стигнат за още няколко дни, така че предпазливостта й по отношение на храната е ненужна, но тя вероятно е изтълкувала несигурността ми да определя кога можем да стигнем в Латулук, в смисъл че сме още далеч от него.

Аз също така се чувствувам уморен и разбит, но при все това още дълго съм буден и се опитвам да разгадая по звездите, преди да заспя, какво ще бъде утре времето. Мисълта, че сме така близо до Латулук, кара сърцето ми да тупти по-силно, а сънят се забавя дълго, докато ми затвори очите.

Никога досега не бяхме чували кучетата да вият така страшно, както сега, при нашето събуждане. Лежа известно време със затворени очи и мисля, че утрото е още далеч, после скачам разгневен от оглушителния шум, за да накарам кучетата да млъкнат.

Обаче викът ми замира на устните. Около нас е ясно като ден и небето пламти в много цветове — зъберите на Вълчите зъби сияят и святкат пред мен — а над нас се носят белите вълци, тръгнали на лов!

Канома е вперила поглед почти изплашена. Наистина тя е виждала и по-рано белите вълци, но никога толкова отблизо. Тя казва, че чувала задъханото им дишане, а във Витлеем никога не го била чувала. Тя ми сграбчва ръката, сякаш се страхува да не бъде смазана от големите тежки лапи. Но като вижда засмяното ми лице, страхът й минава. Бих могъл да изскоча из кожата си от радост — аз съм у дома! Селото лежи точно под нас! Ако сега беше ден, можех да видя нашите иглу.

Хвърлям се напред. Надавам ловния вик, който ечи из планинските склонове. След това захапвам ножа между зъбите и танцувам вълшебния танц около Канома, която с разширени очи и отворена уста още седи в спалния чувал, а трептящият вой на кучетата ту се извисява, ту заглъхва пред чудото, което пламти около нас.

Задъхан и засмян, сядам до Канома, сборичкваме се като деца, докато тя, полузадушена, ме хваща за носа и ме моли да престана, докато не се е разсърдила. И желае веднага да разбере какъв дявол се е вселил в мен. Тогава й разказвам, че вече сме в Латулук — селото отстои едвам на един час път под нас. Тя ме разбира и изглежда, че и тя се радва.

— Сега Канома много гладна — казва тя.

Вземам един хляб и шепа захар от шейната и й ги давам. Тя ги поглъща като гладно куче и твърди, че било истинска благодат, дето апетитът й се бил възвърнал. Отрязвам тънки ивици от замръзналото месо, размекваме го помежду ръцете си и се наяждаме до насита, след което пак се вмъкваме в спалния чувал и заспиваме.

Събуждаме се точно пред изгрев-слънце и се приготвяме за път. Склонът, по който трябва да се спуснем сега, е на места набразден с опасни ровове, поради което би било разумно да не тръгваме на път, преди да се е разсъмнало.

След като се натанцувах и накрясках, опиянението ми се изпари, така че сега мога да се изправи пред народа си спокойно и с добре обмислени думи. А радостта, която изпитвам, виждайки иглутата на селото да лежат като могили под снега край брега на реката, е силна, но тиха и изпълнена с очакване.

Слизаме в тундрата. Остава още малко път и аз трябва да си задам въпроса, дали очите ми не са отслабнали от всичко, което са видели в страната на белите — защото не виждам да се издига никакъв дим от селото. Би трябвало поне една жена да готви при каменните огнища, макар денят да е още в началото си.

Спомням си времето, когато си идвах гладен и уморен от лов и виждах дима от селото да се извива на вятъра, а когато имах насрещен вятър, димът бе изпълнен с приятни миризми от гърнетата с месо и шишовете с печено. Тогава поемах дълбоко дъх и си мислех, че в страната няма нищо по-хубаво от Латулук, а духът ми бе изпълнен с радост и веселие.

Никакви кучета не се втурват срещу нас и никакви хора не клечат, засенчили очи, пред селските иглу, когато извиваме по реката нагоре. Какво ми стяга сега гърлото? Какво кара сърцето ми да спре? Кое отнема цялата ми радост?

Селото Латулук е опустяло! Тежки преспи сняг са натрупани пред вратите и входовете, а всички прътове са празни и голи. Лисичи следи са отпечатани по покривите, но не се вижда никаква следа от човек.

Сега усещам колко съм изтощен от пътя. Слабост обхваща всичките ми членове подобно на немощ при болест и аз падам със стон върху шейната, докато Сатана вие на умряло, а Канома плаче в ръцете ми.

Трябва да узная как се е случило това. Трябва да разбера къде е отишъл моят народ. Разкопаваме твърдо замръзналия сняг, отваряме врати и отиваме от иглу на иглу. Повечето са празни, но в някои лежат мъртви хора под кожените завивки. Избелелите им замръзнали лица са мълчаливи и потайни, но все пак те дават ясен и разумен отговор на моите въпроси.

Умряхме от гладна смърт, казват те. Напразно чакахме нашия вожд. Той, за когото всички извикахме да опаше главатарския пояс около кръста си, ни напусна. Той мислеше повече за себе си, отколкото за нас. Той предпочете да остави племето си да загине, вместо да убие човека, който определи съдбата ни. Нашият вожд се заслепи от дяволиите на белите и изчезна, когато ни бе най-необходим. Много неща бяха скрити за нас докато бяхме живи, но ветровете прошепват на умрелите всички тайни. Сега не желаем вече нищо да знаем. Виждаме, че си се завърнал и единственото, което искаме от теб сега, Канук, е да ни положиш при костите на нашите бащи, до крайбрежните скали, за да можем по-добре да слушаме песента на вятъра. Тогава ще бъдем задоволени, защото ти ще узнаеш, че те е постигнала съдба, която си заслужил. Бихме могли да ти разкажем още някои неща, но ти пожелаваме от сърце да почувствуваш големия страх пред онова, което оставяме скрито зад устните си. Нека сега да управляваш в мир и спокойствие мъртвия народ и опустялото село! Тук няма от кого да се страхуваш, тук няма вече никой за убиване…

Прекарваме целия ден в пренасяне на мъртъвците до крайбрежните скали и полагането им на високите дървени плоскости, където лежат останките на моето племе. Сега вече няма никаква причина да пестим уредите, които умрелите трябва да имат при себе си, за да се отправят с небесните кучешки впрягове към страната на ветровете. И наистина, никога преди това мъртъвци не са получавали такива ценни неща. Върху краката им поставяме харпуни, секири, копия и риболовни въжета, за първи път там при мъртъвците се оставя и една пушка. Не, няма никаква причина вече човек да им отказва нещо. След тях не остават деца, чиито топли ръце биха могли да носят уредите на лов и риболов. И все пак ми се струва, че мнозина измежду мъртъвците ми се присмиват както си лежат.

И така, не бяхме отворили още само моето ново иглу.

Когато влизаме в него, чувствуваме малко повече топлина, отколкото в другите, и това показва, че то е построено със старание и прави чест на паметта на моите братя. Опипвам наоколо и намирам в лампата още рибено масло. Когато я запалвам, виждам, че някой лежи под моите кожени завивки и отивам да изнеса мъртвеца. Всички са се свили и олекнали, но когато обръщам този, имам чувството, че цялата тежест е изчезнала от него и като че ли кокалите му хлопат под ръцете ми. Обаче той не е замръзнал, и вцепенен — той е почти топъл — та той живее!

Викам на Канома да постави лампата по-близо и тогава виждам, че това е Пана. Бавно затрептява живот в очите, потънали дълбоко в потъмнелите кухини, и беззъбите му челюсти дъвчат напразно. Той иска да каже нещо, ала не мога да дочуя дори някакъв шепот.

Сваряваме чай, слагаме много захар в него и го сипваме капка по капка в устата на Пана. Виждам, че той гълта и в мен се поражда надежда, че ще го стоплим отново, че той ще може да проговори, че ще науча как се е случило всичко това!

Намокряме бял хляб и го поставяме в устата му и се радвам, като виждам, че той го поема с езика и го глътва. След това веднага заспива пак. Но две червени петна са пламнали на бузите му и аз предполагам, че животът ще се задържи в мършавото му старческо тяло. До Пана намирам половин чувал гранясала моржова мас, която, както схващам, го е запазила жив. При другите не намерихме нищо за ядене и мнозина от умрелите са опитвали до последния момент да поддържат живота си като са поглъщали мокасините и ботушите си от тюленова кожа.

Канома се грижи за стария Пана като за свое малко дете и след няколко дни лицето му видимо се съживява. Вече може отдалеч да се чуе, че дишането му е станало по-силно.

Излизам с кучетата далеч из тундрата и най-сетне ми се удава да убия няколко диви елени. Тази вечер готвим еленово месо над маслената лампа в моето иглу и когато силният аромат на месото се разнася приятно, Пана се надига и сяда помежду кожените завивки. Той клима с глава и търка очите си като след дълъг сън.

Тогава натрошавам топли кокали с мозък и ги поставям пред него, но не задавам никакви въпроси, макар че нетърпеливо очаквам, най-сетне да проговори. Искам да си наложа търпение, докато той сам се почувствува достатъчно силен за всичко, което имаме да говорим.

Мляскайки, Пана смучи кокалите, а аз зная, че обича топъл мозък и че той му понася добре. Поглежда ме с мътните си очи и понякога ми се струва, че хлътналите му устни се кривят в усмивка.

След това поставя длан на челото си в знак, че иска да говори. Обаче гласът му е немощен и шепти като летен вятър из тревата на тундрата, та се налага да седна близо до него, за да мога да го чувам.

— Пана се радва да те види отново у дома — казва той. — През лятото разбрах от Джибсън, че си отпътувал в страната на белите и че си останал там, но той не знаеше къде за отишли Со-ку и другите. След това ветровете ми казаха, че твоите придружители са срещнали по пътя си за дома лед и буря и са загинали. И тъй като ти не се завърна, Огарес опаса без подкана главатарския пояс. Той легна да спи още рано преди слънцето да се скрие през онази зима и спа, докато слънцето отново се показа над Вълчите зъби. Но както знаеш, ние бяхме добре осигурени и никой не гладува през онази зима, макар лежащата болест да взе много жертви между мъжете, които лежаха почти всички под кожените завивки, без да вършат нищо и мнозина измряха още преди снегът да се стопи напролет. Тогава заповядах на Мега да убие Огарес. Мега не се възпротиви, но отказа да употреби пушка, както го посъветвах аз, а бе на мнение, че ножът е истинското оръжие, употребявано още от старо време, когато ставало дума да се скъси животът на някой неспособен вожд. Както е известно, Огарес владееше добре ножа, но най-сетне на Мега се удаде да му забие ножа, където трябва и Огарес легна на смъртно легло. Ала бедата пожела и Мега да умре от раните си и после не остана никой способен да събере ловна дружина и да я отведе до Ябла, когато му дойде времето. От Джибсън не получихме нищо, тъй като нямахме нито пари, нито нещо за размяна, а риболовът на сьомга бе най-слабият, който съм преживял през целия си живот. Никой не доведе брат ти Ху-вик от Талмик и когато дивите гъски отново се отправиха на юг, реши се Арук да стегне единствената риболовна лодка, която още имахме, и да замине с Мала за Талмик. Нали тя по-сръчно от повечето мъже се справяше с корабни платна и ветрове, което наистина при жените е рядкост. Дадохме й също двама гребци и бяхме изпълнени с надежда, че всичко ще мине добре. Времето беше тогава непроменливо, ветровете бяха благоприятни и нямаше причина за безпокойство. Мислехме, че ще бъде полезно, ако Арук и двамата гребци си намерят работа през зимата в Талмик, тъй като продоволствието тук бе по-лошо от неизвестно. Тя взе лодката и стария водач на твоите кучета — Мегалик, за да го изпрати с някакъв знак, че всичко е минало добре, щом стигнат в Талмик. След като Арук не се завърна и ледът започна да се натрупва в морето, разбрахме, че тя е останала там и единственото, което ни даваше повод за грижа, беше, дето Мегалик все още не се завръщаше. Но пътят през тундрите и планините е далечен и изпълнен с опасности, а е възможно, също така да са го срещнали по пътя бели хора, да са го примамили с храна и прибрали при себе си. Такива кучета не се срещат често. А и ветровете не са дали да се разбере, че на Арук и на придружаващите я мъже се е случило някакво нещастие в морето, затова вярвам, че те сигурно са още в Талмик.

Сега гласът на стареца отслабва дотолкова, че не мога да го разбирам вече и щом го поставям да легне, застилайки кожените завивки върху него, той заспива като послушно дете.

Жестока е съдбата ми и тежки стават стъпките ми, докато търся светлина в мрака, спуснал се сега над мен. Създавам си работа с кучетата и докарвам още месо в къщи, докато дните минават, а аз все не мога да реша какво трябва да правя. Все по-рядко чувам радостния смях на Канома и мога да разбера, че тя не намира много радост в това, което съм й предложил тук. Може би щеше да бъде по-доволна, ако я бях оставил във Витлеем. Дали службата в храма при отец Келли нямаше да бъде по-добра, отколкото да седи сега в едно тъмно иглу и да храни като бебе някакъв загубил силите си старец?

Но когато я запитвам за това, тя разтърсва червената си коса и заявява, че по-скоро щяла да легне на снега и да умре, отколкото да се върне във Витлеем. Този отговор ме задоволява донякъде, а аз зная, че не би могло да се намерят по-сръчни ръце, които да се грижат за Пана.

Една вечер, когато Пана отново се надига и слага длан на челото си, той разказва следното:

— Когато един стар човек смята, че ще умре, тогава той не иска последните му думи да са сурови и сърдити. А когато ти говорих последния път, не вярвах, че ми остава още много време на земята. Обаче сега чувствувам, че пак тече топла кръв по старите ми жили и може да се случи да видя още веднъж слънцето да грейне над зелена трева.

И така, докато лежах и се съвземах под кожите, разбрах от думите ви, че съм единственият, който може да ти каже какво сме мислили за вожда, дето ни изостави, когато най-много се нуждаехме от него. И нека знаеш, Канук, че отровата на проклятието течеше върху името ти, докато те нямаше. Наистина майка ти и аз се опитвахме да изтълкуваме действията ти по най-добрия начин, но какво можехме да кажем пред твоето племе? Искам да чуя какво ще кажеш, за да оправдаеш честта си, но преди това искам да узнаеш как се случи, че аз още живея, макар другите, както сега разбирам, са мъртви. Когато и ловът на дивите елени се провали, разбрах, че никой от нас не ще остане жив, за да може да ти разкаже всичко, когато се завърнеш. И затова скрих един чувал с моржова мас и легнах тук в твоето иглу, по времето, когато зимният мрак се спусна над Латулук. Не мисли, че сторих това, за да продължа един стар живот, който и без това не може да трае още много време! Направих това заради теб и заради племето. Знаех, че пламъкът на моя живот е по-издръжлив, отколкото на всички други.

Всички деца бяха измрели и жените седяха с хлътнали очи, хълцащи край студените им телца, когато аз се скрих тук да изчакам завръщането ти. Знаех, че ти ще дойдеш някой ден и ако си такъв човек, за какъвто някога те смятах, тогава може би ще успееш да събереш оцелелите останки на твоя народ, да опресниш кръвта с други племена и да останеш победител над жестоката ни съдба. Сега Пана иска да чуе гласа на младия вожд!

След като разказвам всичко, което ме е сполетяло, откакто напуснах Латулук, виждам, че старият е задоволен и че заспива със спокойно изражение върху набръчканото лице.

Сега решавам с най-голяма бързина какво трябва да се направи най-напред. Ще взема кучешкия впряг и ще замина за Талмик, да намеря Арук и останалите. И ще питам Унгало, защо не е писала, макар че сега рядко й отделям по някоя мисъл. И когато се случва понякога, то става без болка. Но все пак искам да узная защо тя не е удържала обещанието си да ми пише.

Канома обещава да остане в Латулук и докато ме няма да се грижи добре за Пана и сега съм доволен, че в изтеклите дни съумях да доставя толкова много месо у дома. Те не ще гладуват!

Времето сега е трайно, меко е, и на кучетата много им харесва, че пътуването е отново на юг. Те теглят усърдно от сутрин до вечер и рядко съм правил толкова дълги и бързи дневни преходи.

По-рано, отколкото съм очаквал, пристигам долу на Ноалек Ривър и свръщам при Муун и Лори, за да чуя какво правят и да им се отблагодаря с парче прясно месо за това, което направиха за нас.

Муун е все още бръснат и двамата посрещат радостно пристигането ми. Когато казвам на Муун, че Канома ме е натоварила да го поздравя от нея, разбирам безпогрешно, че това е добре дошла новина за него, защото той цял гори от желание да чуе и друго за нея. А когато научава, че тя съвсем не е моя жена, виждам как лицето му се прояснява още повече и той ме помолва все пак да остана да пренощувам при тях, да можем двамата да си поговорим още. Понеже вече се свечерява, намирам, че мога да приема това предложение и че ще бъде по-добре да имам покрив над главата си поне през тази нощ, отколкото да лежа заедно с кучетата в снега.

Муун казва, че рядко някой минавал към Ноалек и че през цялата зима не са имали посещение преди нашето идване с Канома. Но само няколко дни след като сме заминали на север, изникнал някакъв човек с червена брада и четири кучета, много изтощен от пътуването, и помолил за убежище през нощта. Той бил запитал дали са забелязали наоколо да минават някои други пътници и те му разказали за Канома и за мен. Тогава очите му светнали и той продължил да разпитва и те отначало му били казали, че сме заминали на север и сме искали да стигнем едно селище, което се казвало Латулук. Но тогава на Муун му хрумнало, че този човек може би има нещо общо с раната от куршум в ръката ми и той видоизменил съобщението си, като казал, че си бил спомнил погрешно, а всъщност ние сме били дошли от Латулук и сме искали да отидем в Киана, за да си набавим още кучета. Един ден след това човекът отпътувал на юг по посока на Киана.

След това, както разказва Муун, били изминали много дни, без да се случи нещо друго извън ежедневната работа на макарата и ваденето на пясък от Ноалек.

Обаче рано днес човекът от Киана се бил завърнал с шест впрегнати кучета. Бил купил две нови при някой търговец на кучета в Киана и едното от тях било някакъв огромен звяр, който той използува като водач на впряга. Това куче направило особено впечатление на Муун, защото се държало съвсем странно, когато приближило хижата. Те били окачили завивките за проветряване и тогава кучето завлякло целия впряг към завивките, изтеглило една от тях и почнало да я души. То скимтяло и лаяло, като че ли е намерило скъп приятел. Човекът не можел да принуди кучето да остави завивката, докато не пуснал в щедра употреба камшика си. Завивката била точно онази, която съм използувал докато съм лежал в хижата, в това Муун бил убеден, защото по нея все още имало кървави петна от времето, когато Муун се занимавал с раната ми. Случката с кучето и завивката се сторила на Муун много чудна.

Човекът сега наново питал за Канома и за мен. Търговецът на кучета в Киана не бил ни виждал и сега той поискал да знае дали все пак не е било така, както му били казали в началото — че сме били заминали на север. На това Муун отговорил, че те нямали обичай да се осведомяват толкова точно накъде се отправят пътниците, когато напускат Ноалек. Муун и Лори се занимавали главно с изравянето на пясък и имали други грижи, а не да се зазяпват след онези, които прекосявали с шейна страната, казали те.

След кратка почивка човекът отново продължил пътя си. Докато могли да го виждат, той държал посока все на север и им се струваше чудно, дето не сме се били срещнали. Но аз не бях дори и забелязал дирята му по пътя ми към Ноалек, значи, той трябва да е поел в някоя друга посока.

Това, което Муун ми разказва, събужда грижа и ярост в сърцето ми. Тъй като пътуващият към Латулук не може да е друг, освен Келли, който иска да вземе Канома. А кучето, което е показало толкова особено отношение към завивката, трябва да е било Мегалик. Предположението на Пана, изглежда, е било правилно. Удало се е на някого да примами кучето, когато е пътувало на север, и след това е било продадено на търговеца на кучета, който бе известен с това, че купува всички скитащи кучета, крадени или безстопанствени. И колко е жестока съдбата, та ме кара да си представям как Мегалик сега полага усилия да покаже най-късия път към Канома, водейки впряга на Келли.

Трябва да разкажа доста неща на Муун за мен, та да може да разбере връзката между, всичко това. И когато той разбира ясно каква опасност заплашва Канома, очите му се разиграват лудо и той задъхано казва, че желае да пътува с мен до Латулук или дотам, докъдето стига дирята на Келли; щял да я следва, дори ако тя минавала през портите на ада.

Добре разбирам, че би било от полза, ако двамата уредим работата, която трябва да бъде свършена с голяма бързина, но лошото е, че Муун няма кучешки впряг. А ако сме двама на една шейна, Келли ще ни се изплъзне без особена трудност. Толкова повече, че той вече има предимството на едно значително изпреварване и куче-водач, което се стреми с всички сили към Латулук.

Муун отбелязва, че би могъл да ме придружава със ските си и че по този начин не ще ни задържа, но аз не разбирам много от ски и от бързината, която може да се постигне с тях. Все пак смятам, че не би навредило, ако Муун опита и тръгне с нас. Ако наистина се окаже, че може да поддържа същата скорост, аз съм уверен, че докато завършим делото си, ще има работа за двамата.

Изхранваме се набързо и поемаме по дирята на Келли. Слънцето е вече на залез и синя дрезгавина се разстила като квачка над тундрата. Обаче забелязвам как Сатана усърдно надушва дирята на Келли и се изпълвам с увереност, че не ще я загубим в тъмнината.

Някъде далеч пред нас Келли управлява впряга си и си представя, че той преследва мен. Защото едно е сега напълно ясно: той мисли повече как да ме убие, та да не съм в състояние да разпространя из страната слуха за неговите нечестиви дела, отколкото да си възвърне Канома, макар че и това може да представлява част от намеренията му. — А сега Сатана следва дирята на светия човек в нощта.