Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kanuk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Аксел Линдстрьом. Канук, синът на ветровете

Издателство на НСОФ, София, 1967

Редактор: Ив. Стоянович

Коректор: Ек. Цонкова, А. Василева

История

  1. — Добавяне

Изпитанието за зрелост

Все още духа южният вятър и ние плаваме с раздути платна на север към пролива Ябла. Люлеем се леко над дългите вълни, защото в лодката още не лежи плячка, която да тегне и да й дава устойчивост. Безоблачно небе се извисява над морето, по което почти не се вижда лед, и Мега все още напразно оглежда за плячка. Но едва при Ябла може да се очакват лед и моржове, и от старо време е известно, че там е най-сигурното място за лов. Затова и ние не сме обезкуражени, макар че слънцето прави вече за втори път своята обиколка, откакто сме на път. Мега пее, както стои на носа, пазейки очите си с длан над челото, а Огарес, който седи отзад, се поклаща, когато вълните наблегнат кормилото. Повечето мъже още лежат и си отспиват след умората от празника на слънцето, а аз седя спокоен и сънен и наблюдавам как слънцето и искрите на вълните прозират през жълто-зелената кожена обшивка на лодката, която става във водата така прозрачна, че мога от вътрешната страна да наблюдавам издигането и спадането на вълните.

Като наблюдавам Огарес, как върши мъчителната и изнурителна работа при кормилото, струва ми се, че е много променен. Явно се е примирил. Изглежда, сякаш е загубил вяра в себе си, откакто видя, че нося главатарския пояс. Всъщност аз имах намерение да му възложа ръководството на другия ловен екипаж, но той помоли да бъде в моята лодка, и го направи така настойчиво, че най-сетне отстъпих.

Тогава се наложи Со-ку да го замести и да поеме отговорността за лодката, която сега следва като куче нашата диря. Со-ку е добър ловец, известен с бързината и сигурността си при хвърляне на харпуна. Ето защо съм убеден, че съм предал ръководството в добри ръце.

Разделяме се, щом попадаме на ледове пред Ябла. Со-ку се отправя на запад, а ние обръщаме носа на изток, след като сме уговорили да заобиколим леда и да се срещнем по-навътре в пролива, където често пъти поради речното течение водата край брега и без ледове.

Сиви тюлени крещят наоколо по плаващите ледени късове, но ние не сме дошли толкова далеч, за да се задоволим с дребен лов, а моржовете не се показват. Сега всички мъже са будни и седят на пейките си, готови при първата ми дума да грабнат греблата. Щом като чуят крясък на тюлени, те поглеждат обзети от ловна страст към леда и на мен ми е ясно, че вече са гладни, след като ситостта от празника на слънцето ги е напуснала. Никой от нас не е хапнал нещо, откакто сме оставили Латулук, а всред добрите ловци се спазва обичаят, при излизане на лов да не се носи храна. Гладните очи виждат най-остро, а празните черва настървяват за плячка. Но ако скоро не успеем да забием харпуна си в някой морж, ще се наложи да утолим глада си с тюлен. Защото, когато гладът трае твърде дълго, силите на гребящите ръце пресъхват и не е добро знамение, когато харпунът е хвърлен, а моржът плесне водата и я превърне в бяла пяна, преди да изчезне в дълбочината. Тогава се налага греблата да влязат в работа със сила и бързина, та да може да се стигне навреме на онова място, където плячката отново ще подаде глава над водата, за да поеме въздух. Ако тогава може да се стигне достатъчно близо, за да се пусне решаващия изстрел във врата на моржа, ловът е завършен;, но това се случва много рядко при първото му показване над водата. До двадесет и повече пъти може да покаже той четинестата си муцуна над водата, да изчезне и после отново да изскочи много далеч, през което време мъжете трябва непрекъснато да се измъчват на греблата.

Ако животното намери време за поемане на въздух, тогава то може да разиграва екипажа често пъти по цял ден, а ако пък лошият шанс пожелае, моржът може да изскубне харпуна от сланината си или да избяга извън сферата на видимост и да изчезне с харпуна, въжето и всичко друго. А това е лоша участ за една ловна дружина.

Оцветено в червено, слънцето е застанало ниско, когато обръщаме на север и плаваме по вълните, озарени от светлината, натам, където проливът се стеснява, между крайбрежните скали и леда. Мега смята, че е чул изстрел откъм другата страна на пролива, но прави добре, че не настоява със сигурност, защото ледът издава различни шумове, които лесно биха могли да заблудят ухото ни.

Течението във вътрешността на пролива е силно и тъй като вятърът е почти спрял, заповядвам да се свалят платното и мачтата, след което мъжете се залавят за греблата. Тогава Мега извиква, че вижда да се издига дим от брега на другата страна на пролива и ние бързо заобикаляме леда, за да срещнем по-скоро екипажа на Со-ку. Надяваме се, че той е имал повече щастие от нас и че скоро ще седнем заедно на брега и ще напълним стомасите си с печено месо.

Гребем на разстояние около пушечен изстрел от леда и Мега е застанал напрегнато, душейки като ловджийско куче. Виждам, че е изпълнен с очакване, отивам напред към него и сядам с пушка на коленете. Сега можем да виждаме огъня, който гори на брега, а също и хората, които се движат около него. Дано да са хората на Со-ку!

— А-виак! — извика Мега и аз виждам как три мъжки моржа, на около един изстрел от нас, се хвърлят от леда и изчезват във водата. Лодката поляга настрани, когато Огарес — рязко извива и ускорява такта на гребците. Мега поглежда към въжетата и полюлява харпуна в ръка. Това е часът, към който сме се стремили всички. Привели сме се подобно на вълци пред скок, а греблата край лодката се огъват като криле на чайка. Една голяма пръхтяща глава с дебели колкото ръка издадени бойни зъби се появява пред носа на лодката, разстоянието е още много голямо за харпуна на Мега — и аз стрелям. Главата изчезва й Огарес така бързо извръща лодката, че тя едва не поема вода. Не познавам друг, който да може като Огарес така сигурно да следва пътя на: моржа под водата и затова нищо не казвам, а го оставям да върти, както намери за най-добре. Сега моржът отново се показва. Харпунът на Мега блясва във въздуха и чувам пляскащ шум, когато той се забива в сланината върху гърба на големия звяр. Въжето, свистейки, се отмотава, животното изчезва всред бялата пяна, ние хвърляме плувните мехури. Обаче Огарес не отправя лодката след тях, очите му следят други признаци, и той подтиква гребците с разгорещени провиквания, докато пяната около лодката се разхвърква като снежна вихрушка.

Ето че белите зъби се показват на удобно разстояние над водата, и разбирам, че сега е дошъл моментът. Стрелям в тила на животното, виждам как, преди да изчезне, то се разтърсва във водата. Огарес оставя гребците да почиват и ние спокойно се отправяме към плувните мехури, които сега лежат на едно място, полюлявани от вълните. Мега ги поема и почва бавно да събира въжето. Когато изтегля моржа на повърхността, той пробива дупка през долната му челюст, промъква въже през нея и го завързва, след което с песни загребваме към огньовете, влачейки след нас плячката. Над нас — рояци от крещящи чайки; те предугаждат жертва и хвърчат жадно над голямото животно, което влачим с обърнат корем в дирята на лодката.

Екипажът на Со-ку е имал по-добро ловно щастие. Два големи моржа лежат на брега и мъжете ни поздравяват с радостни викове, когато се приближаваме.

Обръщаме нашата лодка с кърмата към слънцето да съхне и след като завързваме с няколко въжета главата на моржа, отблъскваме го малко назад от брега, а после всички се хващаме за въжетата и със силни викове превземаме леглото от кални водорасли, което сме подготвили, за да измъкнем тежкото тяло от водата. Чува се шум като квичене и скимтене, докато косматото чудовище се влачи по водораслите и най-сетне то ляга с някакъв къркорещ звук.

Дерем и режем, разсичаме на парчета и влачим, докато на пясъка остават само три бели скелета. Месото и сланината поставяме на съхранение в ями; покрити с кожи и камъни, те са добре запазени от птици и четириноги. Печем тлъсти моржови муцуни, тъпчем коремите си до подуване и заспиваме на брега на Ябла, докато чайките крещят и слънцето се върти около нашия свят.

Огарес говори повече от обикновено колко добре би било, ако и някой друг, освен него се научи да разпознава пътя на моржа под водата. Той смята, че Мега е подходящ за тази работа и ако поеме кормилото, то той, Огарес, ще работи с харпуна, което винаги е вършил по-рано, преди Пана да го е научил да гледа през водата.

След известно колебание аз се съгласих с това предложение, макар да ми се струваше по-сигурно на кормилото да седи оня, който вече владее това изкуство. Но когато Огарес заяви, че може би ще заспи през зимата и вече никога няма да се събуди, тогава ми се стори, че думите му са разумни.

Така се стигна дотам, че когато отново загребахме към леда, Мега работеше с кормилото, а Огарес застана заедно с мен на носа.

Слънцето се скрива зад облаци, мъгла изпълзява с вятъра откъм юг и леденостуден дъжд ромоли над нас. Заради дъжда сме навлекли нашите парки от черва, но скъпим думите си, сърцата ни са свити и никой не пее днес. Всички жадуваме за слънцето и никой не се надява много на ловно щастие, тъй като очите не виждат по-далеч от един пушечен изстрел.

Обаче Огарес стои до мен като дебнещ звяр, а черните му очи, изглежда, пронизват мъглата и водата. Никой от нас нито е чул, нито е видял не що, а ето че той се провиква:

— А-виак! Морж!

Устата му е отворена като зинала вълча муцуна, когато изревава на Мега и на другите гребци, погледът му искри из очите като току-що лъснат харпун и аз чувствувам, че сега Огарес е нещо повече от нас останалите. Сега той не е спящият вожд, сега той е несравнимият ловец на моржове с всичко виждащия поглед, див и неудържим в своята стръв към плячка.

При един остър завой риболовната лодка се наклонява полегато. Огарес повдига бавно харпуна и тялото му изразява готовност за смъртоносен удар. Приготвям пушката си за стрелба, но още нищо не виждам. Пътуването е бурно, мъжете пъхтят над греблата.

Изведнъж над водата пред носа на лодката се подава една огромна глава, аз стрелям по същото време, в което харпунът на Огарес с плющящ звук улучва широкия гръб. Перките от опашката на животното профучават във въздуха над главите ни и аз треперя, да не би лодката да попадне на пътя им и да се разхвърчи на парчета. С дрезгав рев, който разтърсва въздуха около нас, чудовището се втурва в дълбините и въжетата се размотават с шум. Взирам се надолу към водата, където въжето, свистейки, изчезва, и радостно си мисля, че днес все пак ще приберем добър лов.

Изведнъж усещам дръпване на крака ми — изхвръквам във въздуха и потъвам в дълбока тъмнина.

Отначало мислите спират, докато водата прошумява край ушите ми. Бавно схващам какво се е случило, опитвам се да превия тялото си, за да уловя това, което е обхванало крака ми, но бързината е много голяма, и — о, ужас — силите ми отслабват, а аз неумолимо затъвам в мрачните дълбини. Сега разбирам, че това е краят. Аз съм на път към баща ми. Огарес отново ще стане вожд и съдбата на Латулук е тъмна като водата около мен. Огарес е завързал крака ми, докато ние всички, обзети от горещото упоение на лова, сме се залисвали с плячката. Ничие око не е видяло какво е сторил той и никой не ще го пита. И гледащият надясно вълк върху роклята на Унгало няма вече смисъл. Никой не ще се върне…

Вода ме заобикаля отвсякъде, става тихо и спокойно. Вече мога да извадя ловджийския нож от пояса и разрязвам въжето, което е обхванало крака ми. Гърдите ме болят и вътрешностите ми искат да изскочат навън, докато възлизам бавно към светлината. Когато достигам повърхността на водата, поемам въздух в гърдите си и това ми доставя голямо облекчение.

Моржът също е изплувал и се клатушка над вълните, дръжката на харпуна полегато стърчи близо до тила. Той вече е почти умрял. От муцуната му се носи хъркане, а тръпнещата му опашка се извива над водата. След малко той ще потъне в дълбините, защото рядко мъртвите моржове се задържат за по-дълго време над водата.

Плувам наоколо и се оглеждам за плувните мехури, но не ги намирам. Викам, но не получавам отговор и тъй като усещам, че натежавам и губя сили, плуването ми около умиращия звяр става все по-бавно. Това, което ми идва на ум, е безсмислено, но не мога да издържам повече във водата и затова е все едно. Когато се изтеглям от опашката върху гърба на моржа, чувствувам, че през тялото му минават леки трептения. Готов съм да скоча веднага във водата при най-малкото движение, което би могло да подскаже, че в него има още достатъчно живот да се гмурне пак на дълбоко. Но нищо не се случва. Кръв блика около харпуна и тече на тъмни струи към водата. Извитата опашка започва ту да се отпуска, ту да се изправя. Струва ми се, че чувам гласове и пляскане на гребла из мъглата, и отново извиквам. Когато този път получавам отговор, разбирам, че това не е измама и радост като вихрушка ме обзема.

Сега от мен се изтръгва ловният зов.

Преди риболовната лодка да се покаже из мъглата, правя дълбок разрез във врата на моржа, сграбчвам дръжката на харпуна и докарвам кръглото тяло в равновесие, тъй като то прави сега опити да обърне корема нагоре.

Лодката, която приближава, е тази на Со-ку. И неговите хора имат възможността да видят една изключителна гледка, каквато досега може би никои ловци не са виждали. Върху гърба на един убит морж, с нож между зъбите стои техният вожд и се смее на изумлението им.

Со-ку прилепва лодката по дължината на моржа и аз скачам през борда с ловното въже в ръка. Плячката е спасена. Мъжете зинват уста от учудване и на запитванията им отговарям накратко, че съм се бил заплел в ловното въже, че съм бил отвлечен от моржа и разделен от моя екипаж. А при това можех ли да оставя толкова много сланина и месо на раците! Или те са на такова мнение? Трябваше ли да пожертвувам ловното въже и харпуна сега, когато се нуждаехме от тях? Трябваше ли да изоставя всичко това и да изплувам като страхлива лисица на брега? Не, наистина не можех да ги разбера.

След като Со-ку е измъкнал харпуна, моржът се извръща на гръб и мъжете виждат дълбоката рана, която съм му нанесъл във врата. Този белег е лесен за разбиране и аз виждам по израженията им, че са видели нещо хубаво, което ще могат да разказват на други народи. Кой има подобен вожд? Кой е издържал такова изпитание за зрелост? Не става нужда да лъжа и затова съвестта ми е спокойна. Ако пожелаят да изтълкуват това, което току-що се случи, като по-голямо геройство, отколкото е, би било само от полза за моя авторитет на вожд и по този начин на цялото племе на Латулук.

Търсим плувните мехури и гребем около мястото, където се намерихме. Но като не намираме нищо, обръщаме към брега.

Правя си мои собствени изводи за тези плувни мехури. Не вярвам изобщо, че те са ме последвали във водата. Пана ми е разказвал, че когато баща ми е изчезнал, те също са били останали в риболовната лодка, макар никой да не е могъл да разбере как е било възможно да се развържат възлите. И тогава Огарес е бил харпунист и баща ми е стоял до него на носа на лодката. Ето че имам достатъчно материал за моите собствени мисли.

Дъждът спира и слънцето отново се показва, когато пристигаме на сушата. Изстисквам дрехите си и седя гол край огъня, докато мъжете започват да разсичат моржовете.

Сега трябва бързо да си изясня нещо. Как трябва да постъпя с Огарес? Мисълта, че трябва да го убия, ме плаши твърде много. Обаче не мога да видя изход как да го оставя жив. Той скоро ще потърси нова възможност и зная, че намеренията на Огарес рядко се осуетяват. Този път случаят е такъв, но следващият път не ще бъде същият. Единият от нас, той или аз, ще остане жив, но не и двамата. А на мен ми се струва, че ще бъде по-полезно, ако съм аз. Ето защо Огарес трябва да умре.

Обаче решавам, че той трябва да остане жив до завършване на лова на моржове. Тук той е полезен. Со-ку и аз ще си сменим местата, това е най-умното. И Огарес ще има възможност да извърши последна услуга на племето си, като обучи Мега да вижда пътя на моржа под водата. След това нека стане така, както съм намислил.

Привечер Огарес пристига със своята риболовна лодка на сушата. Платното се издува гордо на вятъра, а зад лодката два издути корема са се обърнали към слънцето. Значи, е имало повече харпуни. Огарес е предпазлив и опитен човек.

Мега пръв ме вижда и закрещява, а след това настава голям шум между хората ми. Огарес гледа замислено и със съмнение към мен, но ми се усмихва, лисицата, когато скача на брега. Зная, че най-добре ще бъде, ако Огарес не подозира, че съм прозрял нещо и затова му показвам също така любезно лице.

Обаче онези плувни мехури още лежаха на мястото си върху носа на риболовната лодка.