Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (30)

Глава тридесета
Венчавка в Каменния дом

Последната седмица на август дойде. Мис Лавандър вече трябваше да се омъжи. Две седмици по-късно Анн и Гилбърт щяха да заминат за „Редмънд Колидж“. След още една седмица мисис Рейчъл Линд щеше да се премести в „Зелените покриви“ и да разположи домашните си богове в някогашната резервна стая, която вече беше подготвена за нея. Тя беше разпродала вече всичките си ненужни домакински принадлежности на търг и беше се заела да помага на семейство Алън да си опакова багажа. Мистър Алън трябваше да изнесе своята прощална литургия в неделя. Старата традиция беше променена бързо, за да направи място на новата, и Анн почувства, че лека горчивина се промъква във вълнението й, породено от щастливия ход на събитията.

— Промените не са изцяло радостни, но те са много хубаво нещо — каза мистър Харисън, който бе настроен философски по въпроса. — Две години е достатъчно много време, за да могат нещата да си останат същите. Ако те не се променят дълго време, мухлясват…

Мистър Харисън пушеше на своята веранда. Неговата жена самопожертвователно му бе казала, че той може да пуши в къщата, само ако седи до отворен прозорец. Мистър Харисън възнагради тази отстъпка като започна да излиза винаги, когато времето бе хубаво, навън, за да изпуши лулата си и по този начин възцари взаимното добро разположение на духовете.

Анн беше прескочила, за да помоли мистър Харисън да й даде съвет за гергините. Тя и Дайана бяха преминали през Икоу Лодж същата вечер, за да помогнат на мис Лавандър и на Шарлота Четвърта в техните финални подготовки за утрешната венчавка.

Самата мис Лавандър никога не беше имала гергини, тя не ги обичаше и те не биха подхождали на финото уединение на нейната старомодна градина. Но цветята от всички видове бяха оскъдни в Ейвънли и съседните райони през това лято, благодарение на бурята на чичо Ейб и Анн и Дайана си помислиха, че една стара кремава на цвят каменна саксия, в която винаги бяха поставяли понички и която бе обрамчена с жълти гергини, би била точно онова нещо, което трябва да бъде поставено в сумрачния ъгъл край стълбището на каменния дом, точно срещу тъмния фон на червените тапети в коридора.

— Предполагам, че ще заминеш за колежа след четиринайсет дни — продължи мистър Харисън. — Е, ще ни липсваш ужасно много, на Емили и на мене. Естествено, мисис Линд ще те замести. По-добър заместник не може и да се намери…

Иронията в тона на мистър Харисън изобщо е невъзможно да бъде описана на белия лист. За разлика от собствената си жена, която беше в близки отношения с мисис Линд, най-доброто, което можеше да се каже за дружеските връзки на мистър Харисън с мисис Линд, дори при новите условия, беше, че той поддържаше с нея един въоръжен неутралитет.

— Да, аз ще замина — каза Анн. — Разумът ми се радва много… но сърцето ми скърби…

— Предполагам, че ще спечелиш всичките нераздадени отличия в Редмънд.

— Мога да се опитам да спечеля едно или две от тях — призна Анн, — но вече не ме вълнуват онези неща, които ме вълнуваха преди две години. Онова, което искам да спечеля в курса на този колеж, е малко знания от най-добро качество за истинския живот и да ги използвам по най-добрия начин. Искам да се науча да разбирам другите хора, да помогна на тях и на себе си.

Мистър Харисън поклати глава:

— Точно това е идеята. Затова трябва да съществува колежът. Не да ти пълни главата с излишни книжни знания, без да ти оставя празно пространство за нищо друго. Ти си права. Колежът няма да може да ти навреди много, така смятам аз…

Дайана и Анн прескочиха до Икоу Лодж след чая, взимайки със себе си всичките цветя, които бяха награбили от предишните няколко хищнически експедиции в собствените си градини и в градините на съседите. Те намериха каменния дом пламнал от възторг. Шарлота Четвърта хвърчеше наоколо с такава енергия и оживление, че сините й панделки като че ли бяха навсякъде в едно и също време. Подобно шлема на Навара, сините панделки на Шарлота се развяваха в най-гъстия сблъсък на олелията.

— Хвала на боговете, че дойдохте — каза тя благоговейно, — защото има купища неща, които трябва да се свършат… и захарната глазура на този кейк не иска да се втвърди… и толкова сребърни прибори трябва да се изтъркат… и сандъкът с багажа трябва да се подреди… и петлите за пилешката салата все още тичат зад курника и кудкудякат, мис Шърли. А мис Лавандър не може да свърши нищо. Аз съм благодарна, че мистър Ървинг дойде преди няколко минути и я отведе на разходка в гората. Ухажването в този дом върви по мед и масло, мис Шърли, но ако се опитате да го смесите с готвенето и с търкането, всичко ще пропадне. Това е моето мнение, мис Шърли.

Анн и Дайана взеха работата толкова присърце, че в десет часа дори Шарлота Четвърта изглеждаше задоволена. Тя пристегна косите си на безбройни плитчици и понесе уморените си малки кости към леглото.

— Но съм сигурна, че няма и да мигна, мис Шърли, защото ме е страх, че нещо лошо ще се случи в последната минута… или кремът няма да се разбие… или мистър Ървинг ще получи удар и няма да може да дойде…

— Той няма навика да получава удари, нали? — запита Дайана, трапчинките в ъглите на устните й потръпнаха. За Дайана Шарлота Четвърта беше, ако не нещо като образец на красота, то поне една всевечна радост.

— Това не са неща, които се случват по навик — каза Шарлота Четвърта с достойнство. — Те просто се случват… и ето ти на тебе… Всеки може да получи удар. Не ви трябва да знаете как става това. Мистър Ървинг прилича точно на един мой чичо, който веднъж получи удар така, както си седеше край масата на обяд. Но може би всичко ще върви добре. В този свят човек просто трябва да се надява на най-доброто и да се подготвя за най-лошото… и да приема онова, което Бог му изпраща.

— Единственото нещо, от което се страхувам, е, че утре няма да е хубаво времето — каза Дайана. — Чичо Ейб предвижда дъжд в средата на седмицата и откакто преживяхме онази буря, аз не мога да не мисля, че има нещо вярно в онова, което предсказва чичо Ейб.

Анн, която знаеше по-добре от Дайана колко общо има чичо Ейб с бурята, не беше разтревожена от този факт. Тя спа блажено и дълбоко и се събуди по никое време от шума, който вдигаше Шарлота Четвърта.

— О, мис Шърли, ужасно е, че ви будя толкова рано — промъкна се воят й през дупката на ключалката, — но има толкова неща да се свършат все още и… о, мис Шърли, страхувам се много, че ще вали и бих искала да станете и да ми кажете дали наистина ще вали…

Анн се втурна към прозореца, надявайки се, че думите на Шарлота Четвърта са продиктувани от намерението й по-бързо да я вдигне от леглото. Но уви, сутринта наистина изглеждаше неблагосклонна към събитието. Под прозореца в градината на мис Лавандър, който би трябвало да искри от бледата утринна светлина на слънцето, се беше наслоил мрак и нямаше никакъв вятър. Небето над елите беше тъмно и покрито с мрачни облаци.

— Не е ли много подло! — извика Дайана.

— Трябва да се надяваме на най-доброто — каза решително Анн. — В случай, че не завали, един хладен перленосив ден, като този, който се задава, би бил наистина нещо по-добро, отколкото една слънчева горещина…

— Но ще вали — проплака Шарлота, която се промъкна в този миг в стаята. Множеството й панделки кръжаха около главата й, краищата им бяха завързани с бели конци, които стърчаха във всички посоки. — То ще се задържи до последната минута и след това ще рукне като из ведро. И целият народ ще подгизне от вода… и калта ще се разнесе из цялата къща… и те няма да могат да се оженят под Орловото Нокътче… и това е ужасен кутсузлук да няма слънце на една сватба, говорете си каквото си щете, мис Шърли. Аз знаех, че нещата вървят прекалено добре, за да продължат в същия ред…

Шарлота Четвърта, като че ли действително бе заприличала изцяло на мис Елайза Андрюс.

Не валя, въпреки че небето изглеждаше навъсено, като че ли всеки миг щеше да прокапе. По обяд стаите вече бяха украсени, масата беше подредена изящно и стълбището очакваше булката, „нагласена за своя съпруг“.

— Ти наистина изглеждаш чудесно — възкликна пламенно Анн.

— Хубава сте — поде думите и Дайана.

— Всичко е готово, мис Шърли, и все още нищо ужасно не се е случило — изчурулика Шарлота весело в мига, в който самата се понесе към малката си стая в задната част на дома, за да се облече. Когато се появи, всичките й плитчици и буйни джуфки по главата бяха сплетени в две опашки и бяха завързани, този път фльонгите не бяха две, а четири, край тях в добавка блестеше яркосиня и една чисто нова панделка. От горните две фльонги човек добиваше впечатлението, че от шията на Шарлота са израсли две крила, които наподобяваха донякъде на ангелчетата на Рафаело, но Шарлота Четвърта си мислеше, че те са много хубави и след като прошумоля насам-натам с бялата си рокля, която беше толкова силно колосана, че можеше да остане права и без момичето да е в нея, тя се огледа в огледалото си с велико задоволство… задоволство, което лицето й изразяваше до мига, в който тя излезе в коридора и зърна през вратата на една от стаите една висока девойка, която бе облечена в тясно прилепнала до тялото й рокля и в гладките вълни на червеникавата й коса бе забодена като цвете една бяла звезда.

— О, аз никога няма да мога да изглеждам като мис Шърли — помисли си отчаяно бедната Шарлота. — Човек трябва да си е роден такъв, предполагам… и като че ли никакви усилия няма да ти помогнат да изглеждаш по този начин.

В един часа гостите бяха се събрали, включително и мисис и мистър Алън, защото мистър Алън трябваше да замести проповедника, който беше излязъл в отпуска и да изнесе литургията в Графтън. Нямаше никакви формалности при сключването на брака. Мис Лавандър слезе до подножието на стълбището, за да посрещне годеника си и когато той пое ръката й, тя вдигна големите си кафяви очи към неговите с поглед, който накара Шарлота Четвърта, която улови всичко, да се почувства по-весела от когато и да било. Двамата годеници излязоха и отидоха под Орловото Нокътче край градинската беседка, където мистър Алън ги очакваше. Гостите са струпаха около тях. Анн и Дайана застанаха край старата каменна скамейка, а Шарлота Четвърта се промуши помежду им, яростно стискайки ръцете им с нейните студени, треперещи малки ръчички.

Мистър Алън отвори своята синя книга и церемонията започна. Точно когато мис Лавандър и мистър Ървинг бяха обявени за мъж и жена, се случи нещо много красиво и символично. Слънцето внезапно проби сивото и мрачно небе и обля с поток лъчи щастливата младоженка. В същия миг градината се оживи от танцуващите сенки на проблясващите светлини.

— Какво прекрасно предзнаменование — помисли си Анн в мига, в който се спусна да целуне булката. След това трите момичета оставиха останалите гости да се смеят шумно около младоженците и изтичаха в къщата, за да проверят дали всичко е подготвено за празника.

— Благодаря на боговете, всичко е свършено, мис Шърли — пое си дълбоко дъх Шарлота Четвърта, — и те се ожениха по живо-по здраво, вече няма значение какво ще се случи оттук нататък. Кесиите с ориза са в килера, мадам, старите обувки са зад вратата, а кремът за разбиване е на стъпалата, които водят към мазето…

В два и половина мисис и мистър Ървинг заминаха и всички отидоха до Брайт Ривър, за да ги изпратят със следобедния влак. Когато мис Лавандър… пардон, мисис Ървинг, пристъпи прага, за да напусне своя стар дом, Гилбърт и девойките хвърлиха ориза, а Шарлота Четвърта метна една стара обувка. Тя се премери толкова добре, че успя да удари мистър Алън точно по главата. Но на Пол се падна да изрази най-хубавото изпращане. Той изхвръкна от верандата, размахвайки един огромен стар меден звънец, който служеше да призовава за вечеря и обяд и красеше винаги полицата в трапезарията. Единственият мотив на Пол беше да създаде колкото се може повече шум, но когато дрънченето на звънеца затихна, от върха и откъм завоя на хълма, прекосявайки течението на реката, долетя звънът на приказните венчални камбани, те звъняха чисто, сладостно и заглъхваха постепенно, като че ли любимото ехо на мис Лавандър се сбогуваше с нея и я поздравяваше на раздяла. И така, сред този благослов от звуци мис Лавандър напусна стария живот на мечтите и надеждите и се отправи към пълноценния живот на реалността в забързания свят, който се отваряше пред нея.

Два часа по-късно Анн и Шарлота Четвърта слязоха отново по алеята. Гилбърт беше отишъл в Уест Графтън с някаква задача, а Дайана беше заета с нещо у дома си. Анн и Шарлота се бяха върнали, за да подредят някои неща и да заключат малкия каменен дом. Градината беше залята от златистата светлина на слънцето, пеперуди прехвърчаха и пчели жужаха из нея, но малката къща вече се беше предала на пустотата, която винаги следваше по петите на всеки голям празник.

— О, скъпа моя, не изглежда ли много самотно? — подсмръкна Шарлота Четвърта, която беше плакала по целия път от гарата до дома. — Една женитба не е нещо много по-весело от едно погребение в края на краищата… когато всичко е свършило, мис Шърли…

Последва една много напрегната вечер. Трябваше да се свалят украсите, да се измият чиниите, неизядените деликатеси трябваше да бъдат събрани в една кошница, за да бъдат предоставени на малките братчета на Шарлота Четвърта. Анн нямаше да си даде нито минута покой, докато всичко не си отидеше на мястото. След като Шарлота си беше отишла у дома с богатата плячка, Анн обиколи отново празните стаи и се почувства като човек, който е останал в един коридор сам-самичък след някакъв голям гуляй и спусна транспарантите. След това заключи вратата и седна под клоните на сребърната топола, за да дочака Гилбърт, чувствайки се много уморена, но все още позволявайки в съзнанието й да проникват „протяжни, протяжни мисли“.

— За какво мислиш, Анн? — запита я Гилбърт, който се зададе по пътеката. Той беше оставил кабриолета си на пътя.

— За мис Лавандър и мистър Ървинг — отговори замечтано Анн. — Не е ли хубаво да си мислиш колко хубаво премина всичко… как те се събраха отново след всичките тези години раздяла и неразбирателство?

— Да, хубаво е — каза Гилбърт, свеждайки решително поглед към леко повдигнатото лице на Анн, — но нямаше ли да е още по-хубаво, Анн, ако изобщо не беше имало раздяла и неразбирателство, ако те бяха извървели ръка за ръка целия си жизнен път, без да оставят други спомени зад себе си, освен онези, които принадлежат само на двама им?

За миг сърцето на Анн запърха весело и за първи път нейните очи примигаха смутено под погледа на Гилбърт и розов пламък оцвети бледото й до този миг лице. Като че ли някакъв воал, който бе висял пред очите на душата й, се повдигна и й позволи да усети неподозирани до този миг чувства и реалности. Вероятно, в края на краищата, любовният роман не идваше в живота на човек с гръм и трясък, като весел рицар на кон, вероятно той се промъкваше в душата на човек като стар приятел, минал по тихи пътища, вероятно той се разкриваше само привидно в проза, докато в един миг внезапно воалът на светлината отскача от него и разкрива неговите страници, изпълнени с ритъм и музика. Вероятно, вероятно… любовта се ражда естествено от красивото приятелство, както розата със златното сърце се разпуква от сърцевината на зелената си обвивка…

След това воалът припадна отново, но Анн, която крачеше по зелената полянка в тъмното, не беше съвсем същата Анн, която беше дошла на същото това място, като весело и безгрижно момиче предишната вечер. Страницата на моминството се беше обърнала, някакъв невидим пръст я бе прелистил и светът на жената се бе появил пред нея с всичките си очарования и мистерии, с всичките си болки и радости.

Гилбърт не промълви нито дума повече, но в мълчанието си той четеше историята на следващите пет години в светлината на онази руменина, която бе избуяла по страните на Анн тази вечер. Четири години на упорита и успешна работа… и след това наградата за успешно усвоените знания и сладката победа на сърцето.

Зад гърба им в градината малкият каменен дом потъна в мрачината на сенките. Той беше самотен, но не и изоставен. Той не беше се наситил все още на мечти и смях, на радостта от живота. Малкият каменен дом щеше да посреща бъдещите лета, затова можеше да си позволи да изчака известно време. А в пурпурното си пленничество отвъд реката ехото огласи, че тяхното време бе вече дошло.