Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (1)

Глава първа
Разгневеният съсед

Една висока и слабичка девойка, „преполовила шестнайсетте“, със сериозни сиви очи и коси, за които нейните приятели казваха, че са кестеняви, беше седнала на широкия червен пясъчник, на прага на една от фермите на остров Принц Едуард през късен августовски следобед, твърдо решена да разтълкува много редове от Вергилий.

Но августовският следобед, с неговата синя омара, която обвиваше полегатите нивя по склоновете, с леките си ветрове, които шепнеха палаво в тополите и с танцуващото в погледа великолепие на червените макове, разцъфнали на фона на тъмните млади елички в ъгъла на черешовата градина, беше по-подходящ за дрямка, отколкото за учене на мъртви езици. Вергилий скоро се изплъзна незабелязано на земята и Анн скръсти ръце под брадичката си, а очите й се зареяха след очарователната кавалкада от пернати облаци, които се трупаха точно над дома на мистър Дж. А. Харисън като огромна бяла планина. Тя потъна в един великолепен свят, в който всеки истински учител можеше да свърши чудесна работа, оформяйки съдбите на бъдещите държавници и вдъхновявайки умовете и сърцата на младежите с възвишени и благородни амбиции.

За да бъдем по-точни, ако човек се принизеше до грубите факти, до които, нека си го кажем направо, Анн рядко се принизяваше… тя трябваше да признае, че всъщност нямаше много обещаващ материал за знаменитости в училището на Ейвънли, но пък и кой можеше да каже какво би могло да се случи, ако една учителка използваше своето влияние до края на живота си. Анн настина лелееше своите оцветени в розово идеали, те се пораждаха от мисълта за това, което една учителка можеше да постигне, ако само се насочеше по верния път към целта си.

В този миг тя се отдаде на една ужасно приятна въображаема сцена, чието действие се развиваше след четиридесет години, героят бе знаменита личност… тази знаменита личност беше точно такава, каквато трябваше да бъде, защото нищо не пречеше на Анн в приятната мъглявост на въображението. Тя реши, че би било най-добре тази личност да е президент на колеж или премиер на Канада… мъжът правеше поклон пред нея, размахвайки изискано ръка, убеждавайки я, че тя е тази, която първа е запалила амбицията му и че целият си успех в живота той дължи на уроците, които тя му е преподавала преди много време в училището на Ейвънли. Тази приятна картина беше разбита на пух и прах от едно досадно премеждие.

Някаква твърде вироглава дребна крава от млекодайната порода Джърси се приближаваше, подтичвайки по алеята, а пет секунди по-късно пристигна и мистър Харисън… ако „пристигна“ беше точната дума, с която можеше да се смекчи описанието на начина, по който той избухна в проклятия насред двора. Той прескочи оградата, без да дочака вратата да се отвори и яростно застана пред удивената Анн, която се бе изправила на крака и стоеше пред него, загледана объркана в лицето му. Мистър Харисън бе нейният нов съсед, но тя никога до този момент не беше го срещала, макар да го мярна веднъж или два пъти отдалече.

В началото на април, преди още Анн да се прибере от Куинс, мистър Робърт Бел, чиято ферма съседстваше с Кътбърт Плейс откъм западната му страна, бе разпродал имота си и се бе преместил в Шарлоттаун. Неговата ферма бе закупена от същия този мистър Дж. А. Харисън, чието име, както и фактът, че е пришълец от Ню Брънсуик, беше всичкото, което се знаеше за него. Но мисис Рейчъл Линд твърдеше, че още преди да е поживял и месец в Ейвънли, той си бе спечелил репутацията на странна личност, на „мърморко“. Мисис Рейчъл се оказа искрена и пряма лейди и онези от вас, които вече са се запознали с нея, ще потвърдят това. Мистър Харисън бе наистина различен от другите хора… съществената характеристика за един „мърморко“, всеки знаеше това много добре…

На първо място той поддържаше дома си сам и публично заявяваше, че не иска глупави жени да се мотаят около него. Женското съсловие на Ейвънли си отмъсти чрез страховити разкази за неговото домакинство и за кухнята му. Мистър Харисън беше наел малкия Джон Хенри Картър от Уайт Сандс и той започна да разпространява историите. На първо място, в имението на Харисън нямаше обявено време за ядене. Мистър Харисън „хапваше малко“, когато се почувстваше гладен и ако Джон Хенри се случеше някъде наоколо по това време, той влизаше да сподели храната му, но ако не беше наблизо, трябваше да дочака следващото прегладняване на мистър Харисън. Джон Хенри твърдеше опечален, че би умрял от гладна смърт, ако не си ходеше в неделя у дома и не се натъпкваше добре, и ако неговата майка не му даваше винаги една кошница „лапачка“, която той понасяше със себе си в понеделник сутринта.

Колкото до миенето на чиниите, мистър Харисън никога не бе имал каквато и да било претенция, че върши това, освен през дъждовната неделя. Тогава той се залавяше за работа и ги измиваше всичките наведнъж в голямата бъчва с дъждовна вода, а след това ги оставяше да изсъхнат.

От друга страна, мистър Харисън беше „циция“. Когато го помолиха да внесе лептата си за заплатата на проповедника, мистър Алън, той каза, че би почакал, за да види колко пари ще струват неговите проповеди… явно не купуваше на сляпо доверие прасе в завързана торба. А когато мисис Линд отиде при него, за да го помоли да даде нещо за мисията… и да хвърли едно око за миг на вътрешността на дома му… той й каза, че в Ейвънли имало много повече езичници сред старите клюкарки, отколкото където и да било другаде и че той с удоволствие би подпомогнал мисията, за да ги християнизира, ако тя самата би могла да се заеме и да погребе клюките. Мисис Рейчъл си отиде и след това заяви, че Бог е милостив, защото е прибрал бедната мисис Робърт Бел в гроба, в противен случай сърцето й би се пръснало, ако бе видяла в какво състояние се намираше домът й, с който толкова се гордееше преди време.

— Ами че тя стържеше пода на кухнята през ден — каза мисис Линд на Марила Кътбърт с възмущение. — А ако можеше да види сега! Трябваше да повдигам полата си, докато го прекосявах…

И не на последно място се говореше, че мистър Харисън си имал папагал на име Джинджър. Никой досега не беше отглеждал папагал в Ейвънли, следователно това едва ли можеше да мине за нещо, достойно за уважение. И то какъв папагал! Ако се вярваше на думите на Джон Хенри, никога на света не беше съществувала по-светотатствена птица от него. Папагалът ругаеше ужасяващо. Веднъж мисис Картър беше дръпнала настрана Джон Хенри, за да го запита дали би искал да се премести другаде на работа. На всичкото отгоре, един ден Джинджър беше откъснал парченце от кожата на врата на Джон Хенри, когато онзи се приближил и се навел край клетката му. Мисис Картър показваше на всеки белега винаги, когато нещастният Джон Хенри си беше у дома в неделя.

Всички тези неща преминаха като вихрушка през главата на Анн, когато мистър Харисън се изправи, очевидно разгневен, пред нея. И в най-приятното му настроение мистър Харисън не можеше да бъде наречен хубав мъж, тъй като беше нисък, дебел и плешив, а в момента, в който лицето му изглеждаше кръгло и пурпурно червено от гняв, а изпъкналите му сини очи като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите си, Анн си помисли, че той наистина е най-грозната личност, която някога бе виждала.

Мистър Харисън внезапно си възвърна гласа:

— Няма да се примиря с това — избълва слюнки той. — Нито ден повече, чувате ли ме, мис. Господ да ми е на помощ, това е третият път, мис… третият път! Аз предупредих леля ви последния път да внимава, за да не се случи отново… а тя позволи… тя го направи… какво иска да каже тя с всичко това, туй искам да узная сега. Затова съм тук, мис.

— Бихте ли обяснили какво лошо се е случило? — запита Анн с най-благовъзпитания си тон. Тя беше упражнявала гласа си твърде много, за да можеше да й свърши добра работа, когато училището започнеше заниманията си, но явно гласът й нямаше никакъв ефект върху яростта на мистър Дж. А. Харисън.

— Лошо ли казвате?! Господ да ми е на помощ, мисля си, че е достатъчно неприятно, наистина. Неприятното, мис, е, че залових отново тази дойна крава в моя овес преди по-малко от половин час. За трети път, забележете. Залових я миналия вторник, залових я и вчера. Дойдох тук, за да кажа на вашата леля да не позволява това да се случва отново. Къде е леля ви, мис? Искам само да я видя за минутка и да й дам да се разбере, да получи тя един съвет от Дж. А. Харисън…

— Ако имате предвид мис Марила Кътбърт, тя не е моя леля, при това не е тук, отиде надолу към Ийст Крафтън, за да навести една своя далечна роднина, която е много болна — каза Анн, и както се полагаше, повишаваше благовъзпитаността си с всяка изказана дума. — Много съжалявам, че моята крава е навлязла въпреки забраната във вашия овес… тя е моя крава, а не на мис Кътбърт. Матю ми я даде преди три години, когато беше още малко теленце, купи я за мене от мистър Бел.

— Съжалявам, мис! Съжалявам, но това не променя изобщо нещата. Вие по-добре елате и вижте в какъв безпорядък това животно е оставило моя овес… изгазило го е от центъра до периферията, мис.

— Много съжалявам — повтори твърдо Анн, — но вероятно, ако поправите по-добре оградата си, Доли няма да може да тъпче овеса ви. Аз видях онзи ден, че частта от оградата, която разделя вашата овесена нива от нашето пасище, не е в много добро състояние.

— Моята ограда е в добро състояние — сопна се мистър Харисън и този път беше по-гневен от която и да било друга фаза на войната между двете враждуващите страни. — Тази предпазна ограда не може да удържи един кравешки демон като вашия. И мога да ви кажа на вас, червенокосо момиченце, че ако кравата е ваша, по-добре се заемете да я наблюдавате, за да не опропастява хорското зърно, отколкото да седите тук и да четете долнопробни жълти романчета… — мистър Харисън стрелна с унищожителен поглед изцяло невинния Вергилий, който лежеше в краката на Анн.

Нещо пламна на мига у Анн, но това далече не бяха нейните коси, а онзи пламтеж, който тя познаваше от детинството си:

— По-добре да имам червени коси, отколкото да нямам никакви или само няколко къдрици около ушите — избухна тя.

Накратко казано — мистър Харисън беше болезнено чувствителен на тема плешива глава. Яростта го разтреперан и той не успя да промълви и дума в лицето на Анн, която си възвърна хладнокръвието и се възползва от преимуществото си:

— Мога да проявя снизхождение към вас, мистър Харисън, защото имам въображение. Мога лесно да си представя колко много усилия сте положили, за да хванете кравата във вашия овес и няма да питая каквито и да били гневни чувства към вас заради всичко това, което казахте. Обещавам ви, че Доли никога вече няма да навлезе отново във вашия овес. Давам ви честната си дума по този въпрос.

— Е, помнете, че казахте… няма да влезе — промълви мистър Харисън и гласът му прозвуча някак си унил, но тромавата му тежка походка все още беше достатъчно гневна и Анн го чу как си мърмори, докато се отдалечаваше.

Наскърбена и разтревожена душевно, Анн прекоси двора и затвори немирната крава в обора.

— Тя няма да може да излезе оттук, освен ако не разбие стената — помисли си Анн. — При това сега изглежда съвсем спокойна. Предполагам, че се е поболяла от онзи овес. По-добре да я бях продала на мистър Шийрър, когато искаше да я купи миналата седмица, но си помислих, че ще е по-добре да изчакам, докато се открие пазара на добитък, за да отведем всички животни заедно. Мисля, че мистър Харисън е един голям мърморко.

Наистина, те двамата изобщо не бяха сродни души.

Анн винаги беше нащрек по отношение на сродните души.

Марила Кътбърт влизаше в двора, когато Анн закрачи към дома и след минутка изтича, за да запари чая. Те двете обсъдиха въпроса край масата за чай.

— Ще се радвам, когато разпродажбата приключи — каза Марила. — Прекалено голяма отговорност е да имаш толкова много стока на едно място и да няма кой, с изключение на този Мартин, на когото не може да се разчита, да се грижи за нея. Още не се е върнал, а наистина обеща да се прибере миналата нощ, ако го пусна, за да отиде на погребението на леля си. Не зная колко лели е имал, не мога да ги преброя. Тази е четвъртата, която умира, откакто го наех да наглежда имота преди една година. Ще бъда повече от благодарна, когато реколтата бъде вече прибрана и мистър Бари поеме фермата. Ще трябва да пазим Доли затворена в обора, докато Мартин се върне, трябва да я пуснем на задното пасище и оградата там трябва да бъде оправена. Твърдя, че светът е пълен с неприятности, както казва Рейчъл. Ето че бедната Мери Кейт умира, а какво ще стане с нейните деца, не знам. Тя имаше един брат в Британска Колумбия и му беше писала за тях, но не е получила все още вест от него.

— Какви са децата? Колко са големи?

— Минават шестте годинки… те са близнаци.

— О, аз винаги съм се интересувала, особено от близнаците, още от онова време… когато… у мисис Хамънд те бяха толкова много — каза оживено Анн. — Хубави ли са?

— Боже Господи, може ли някой да каже, та те са толкова мръсни. Дейви беше си направил пайове от кал, а Дора отиде да го извика. Дейви я бутна с главата напред в най-големия пай и след като тя се разплака, сам скочи и започна да се въргаля, за да й покаже, че няма за какво да се плаче. Мери каза, че Дора наистина е добро момиче, но този Дейви е голям пакостник. Може да се каже, че никога не е бил възпитаван. Баща му умря, когато беше още бебе, а Мери е болна почти оттогава.

— Винаги съм съжалявала децата, които не могат да бъдат възпитани — каза дълбокомислено Анн. — Знаеш, че не бях добре възпитана, докато ти не ме пое в ръцете си. Надявам се, че техният чичо ще се погрижи за тях. Точно каква роднина ти е мисис Кейт?

— Мери ли? Никаква, за бога. Нейният съпруг ми беше роднина… Беше ми трети братовчед. Ето, че мисис Линд прекосява двора. Мисля, че е дошла, за да чуе нещо за Мери.

— Не й разказвай за мистър Харисън и кравата — помоли Анн.

Марила обеща, но обещанието беше съвсем ненужно, защото мисис Линд още не бе се настанила на стола, когато каза:

— Видях мистър Харисън да гони вашата дойна крава от овеса си днес, когато се връщах у дома от Кармоди. Стори ми се, че е полудял. Направи ли нещо повече от обикновена свада?

Анн и Марила скришом си размениха по една усмивка. Малко неща в Ейвънли убягваха от погледа на мисис Линд. Дори същата тази сутрин Анн беше казала:

— И в собствената стая да влезеш в полунощ, да заключиш вратата, да пуснеш резето и да кихнеш, мисис Линд пак ще те запита още на следващия ден как ти е настинката!

— Мисля, че е направил — призна Марила. — Не бях у дома. Скастрил е Анн.

— Мисля, ме е доста неприятен човек — каза Анн и гневно отметна яркочервената си глава.

— Никога не си казвала по-точна дума — каза мисис Рейчъл доста тържествено. — Знаех си, че ще има неприятности, когато Робърт Бел продаде мястото си на човек от Ню Брънсуик, ето какво. Не зная какво ще стане с Ейвънли, след като толкова много странни хора нахлуват в него. Скоро няма да можем да си легнем спокойно в леглата.

— Защо, кои други странници са дошли в Ейвънли? — запита Марила.

— Не си ли чула? Е, има едно семейство Донъл. Те наеха старата къща на Питър Слоун. Питър е наел мъжа, да управлява мелницата. Те са от долния изток и никой не знае нищо за тях. След това… онова семейство… на Тимъти Котън ще се пренесе тук от Уайт Сандс и те просто ще бъдат бреме за обществото ни. Той си кашля туберкулозата, когато не краде, а неговата жена е едно отпуснато и разкривено създание, което не иска да си мръдне и пръста, за да свърши нещо. Тя мие чиниите си седнала. Мисис Джордж Пай беше взела сирачето, което е племенник на съпруга й, Антъни Пай… Ще ходи на училище при тебе, Анн, така че ти можеш да очакваш неприятности, така си е. Ще имаш и още един особен ученик. Пол Ървинг пристига от Щатите, за да живее с баба си. Ти си спомняш баща му, Марила… Стивън Ървинг, който заряза Лавендър Люис в Крафтън?

— Не мисля, че я е зарязал. Имаше някаква кавга… Предполагам, че и двамата се обвиняваха в нещо.

— Е, както и да е, той не се ожени за нея и тя стана толкова особена оттогава, казват… живеела напълно сама в тази малка каменна къща, която тя наричала Икоу Лодж. Стивън замина за Щатите, влезе в бизнеса на вуйчо си и се ожени за една янки. Оттогава той не се е връщал у дома си, въпреки че майка му го беше видяла един или два пъти. Неговата жена умря преди две години и той изпрати момчето у дома, при майка си, за известно време. Момчето е десетгодишно и не зная дали ще бъде много привлекателен ученик. Никога не можеш да бъдеш сигурен в тези янки.

Мисис Линд гледаше отвисоко на хората, които имаха нещастието да са родени или да са дошли от другаде на остров Принц Едуард. Те можеха и да са добри хора, разбира се, но по-добре си беше човек да се съмнява в тях. Тя имаше специално отношение към „янките“. Нейният съпруг беше измамен с десет долара от един работодател, за който някога бе работил в Бостън и нито ангелите от първи ранг, нито ангелите от втори ранг, нито ангелите от шести ранг можеха да убедят мисис Рейчъл, че целите Съединени Щати не са отговорни за това.

— На училището в Ейвънли няма да му навреди малко свежа кръв — каза сухо Марила, — и ако това момче прилича на баща си, ще бъде много добро. Стийв Ървинг беше най-хубавото момче, което е израснало по тези места, въпреки че някои хора го намираха за прекалено гордо. Мисля, че мисис Ървинг ще остане много доволна да гледа детето. Откакто нейният съпруг почина тя се чувстваше много самотна.

— О, момчето може и да е много добро, но ще бъде различно от децата на Ейвънли — каза мисис Рейчъл, като че ли това приключваше въпроса. Мненията на мисис Рейчъл, които засягаха някоя личност, място или каквото и да било друго нещо, винаги трябваше да бъдат приети за меродавни. — Какво е това, Ан, което чух, ще откриваш клуб за селищното общество?

— Току-що говорех за това с някои от момичетата и момчетата в последния Клуб за дебати — каза Анн и се изчерви. — Те мислят, че това начинание би било много добро, така мислят и мисис и мистър Алън. В повечето от селищата вече ги има…

— Е, ще си навлечеш големи неприятности, ако го направиш. По-добре го зарежи, Анн, ето какво. Хората не обичат да бъдат подобрявани…

— О, ние няма да се опитваме да подобряваме хората. А самото Ейвънли. Много неща могат да бъдат направени, за да изглежда то по-хубаво. Например, ако можем да склоним мистър Леви Баултър да събори ужасната стара къща в горната си ферма, това няма ли да бъде подобрение?

— Наистина ще бъде — съгласи се мисис Рейчъл. — Старата руина е трън в очите на всеки от селището от години. Но ако твоите съзаклятници могат да склонят Леви Баултър да направи нещо за обществеността, за което той няма да се налага да плаща, може би аз ще дойда там, за да видя как вървят нещата, така си е. Не искам да те обезкуражавам, Анн, защото може би има нещо в твоята идея, макар да предполагам, че си я възприела от някое глупаво списание на янките, но ти ще си заета с училището и те съветвам като приятелка да не се заемаш с това подобрителство, ето това е. Но зная много добре, че ти ще направиш каквото си си наумила. Ти винаги си успявала да вършиш нещата така, както си си наумила…

Нещо в здраво стиснатите устни на Анн показа, че мисис Рейчъл беше отишла много далеч в оценката си. Анн в сърцето си беше решила да сформира „Обществото за подобрение“. Гилбърт Блайт, който преподаваше в Уайт Сандс, но винаги си беше у дома от петък вечерта до понеделник сутринта, беше ентусиазиран привърженик на тази идея, а повечето от другите младежи горяха от желание да се включат в нещо, което можеше да ги събира от време на време и което щеше да им осигури някакво „забавление“. Колкото до това — какво беше естеството на „подобренията“, никой нямаше ясна представа за него, освен самата Анн и самият Гилбърт. Те го бяха обсъждали и възнамеряваха дейността да продължи, докато Идеалният Ейвънли съществуваше само в главите им и никъде другаде.

Мисис Рейчъл все пак имаше още един новинарски бисер.

— Дали са училището в Кармоди на някаква си Присила Грант. Ти не ходеше ли на училище в Куинс с едно момиче, което носеше същото име, Анн?

— Да, наистина. Присила ще преподава в Кармоди! Наистина, колко хубаво! — възкликна Анн, сивите й очи заблестяха, в един миг заприличаха на вечерни звезди и накараха мисис Рейчъл отново да се запита дали някога, за свое успокоение, би могла да даде със сигурност отговор на въпроса — хубава девойка ли е Анн Шърли или не.