Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (15)

Глава петнадесета
Началото на ваканцията

Анн погледна към вратата на училището в тихата, жълтеникава вечер, когато ветровете мъркаха в смърчовете около игрището и сенките се издължаваха лениво в края на горичката. Тя пусна ключа в джоба си с въздишка на задоволство. Учебната година беше свършила, тя беше наета и за следващата, а по лицата на всички беше прочела искрено задоволство… само мистър Хармън Андрюс й каза, че трябва да използва каиша по-често и двата прекрасни месеца напълно заслужена ваканция я привличаха неудържимо. Анн се почувства в дружески отношения със света и със самата себе си, докато вървеше надолу по хълма с кошница, пълна с цветя. Анн никога не бе пропускала да отиде на гроба на Матю и да положи цветя. Всеки друг в Ейвънли, с изключение на Марила, вече бе забравил напълно тихия, незабележим Матю Кътбърт, но неговият образ все още беше жив в сърцето на Анн и винаги щеше да бъде така. Тя не можеше никога да забрави милия старец, който пръв се бе обърнал към нея с любов и симпатия, за които нейното гладно детство беше жадувало.

В подножието на хълма едно момче седеше на оградата в сенките на смърчовете… едно момче с големи, мечтателни очи и красиво, чувствително лице. То се извърна и се приближи до Анн, усмихвайки се, но по лицето му все още личаха следите от сълзи.

— Мислех, че трябва да ви изчакам, учителко, защото знам, че ще отидете на гробищата — каза момчето, мушкайки ръката си в нейните ръце. — Аз също отивам там… Нося този букет от герании, за да ги поставя на гроба на дядо ми Ървинг. И вижте, аз ще поставя този букет от бели рози край гроба на дядо в памет на моята мъничка майка… защото не мога да отида до нейния гроб. Но мислите ли, че тя ще разбере това?!

— Да, мисля, че ще го разбере, Пол.

— Виждате ли, учителко, изминаха точно три години, откакто моята бедна майка умря. Това е толкова много, много време, но ме боли толкова, колкото и преди… и тя ми липсва както преди…

Гласът на Пол се разтрепери и устните му потръпнаха. Той сведе поглед към розите си, надявайки се, че учителката няма да забележи сълзите в очите му.

— И все пак — каза Анн много нежно, — ти не трябва да искаш болката да спре… ти не трябва да искаш да забравиш своята майка, дори да можеше…

— Не, разбира се, не бих могъл, точно така чувствам и аз нещата. Вие сте толкова добра и разбирате всичко, учителко. Никой друг не разбира толкова добре… дори баба ми, въпреки че тя е добра с мене. Татко ме разбира много добре, но все още аз не мога да говоря много с него за майка, защото той се разстройва ужасно от това. Когато той постави ръка на лицето си, аз винаги знам, че е време да спра. Бедният татко, той сигурно е ужасно самотен без мене, но ти разбираш, учителко, той сега си няма никого, освен икономката, при това си мисли, че икономките не са добри във възпитанието на децата, особено когато на него му се налага да отсъства от къщи по работа. Бабите са по-добри, те са след майките. Някой ден, когато порасна, аз ще се върна при татко и никога няма да се разделим с него отново.

Пол беше говорил толкова много на Анн за майка си и баща си, че тя доби чувството, че познава тези хора. Помисли си, че неговата майка сигурно е приличала много на самия Пол по характер и по външен вид, представяше си, че Стивън Ървинг е човек достолепен, дълбокомислен и нежен по природа, качества, които той прикрива добросъвестно от света.

— Татко не е човек, с когото може да се поддържа познанство — бе казал веднъж Пол. — Никога не можах да се сближа с него преди майка ми да умре. Но той е великолепен, когато го опознаеш. Най-много него обичам на тоя свят, след това баба ми, а след това теб, учителко. Бих те обичал на второ място след баща ми, ако не беше мой дълг да обичам баба ми Ървинг повече, защото тя прави толкова много неща за мене. Ти знаеш, учителко. Бих искал обаче тя да оставя лампата ми да свети по-дълго в стаята, докато не заспя. Тя я взима веднага, щом като ме сложи в леглото, защото, според нейните думи, не трябва да стана страхливец. Аз не се страхувам, но бих предпочел да ми е светло. Моята бедна майка винаги седеше край мене и ми държеше ръката, докато заспя. Мисля, че ме е разглезила. Майките така правят понякога, нали знаеш…

Не, Анн не знаеше това, въпреки че можеше да си го представи. Тя си помисли за своята „бедна майка“, майката, за която винаги бе мислила, че е била „съвършена хубавица“ и която бе умряла преди много време и бе погребана край своя съпруг, почти момче, в този далечен и непосещаван гроб. Анн не можеше да си спомни майка си и по тази причина почти завиждаше на Пол.

— Моят рожден ден е следващата седмица — каза Пол, докато двамата вървяха нагоре по пътя към червения хълм, който се припичаше на юнското слънце, — а баща ми писа, че ми изпраща нещо, за което той мисли, че аз ще харесам повече от всичко друго, което би могъл да ми изпрати. Мисля, че то вече е пристигнало, защото баба ми го пази в чекмеджето на библиотеката заключено и че това е нещо ново. А когато аз я запитах защо, тя само погледна загадъчно и каза, че малките момчета не трябва да бъдат толкова любопитни. Много е вълнуващо да имаш рожден ден, нали? Аз ще стана на единайсет години. Никога няма да кажеш, че съм на единайсет години, когато ме погледнеш, нали? Баба твърди, че аз съм много малък за моята възраст и това е така, защото аз не ям достатъчно каша. Правя каквото мога, но баба ми поднася такива препълнени чинии… не обвинявам баба ми в нищо, трябва да знаеш това. Дори след като ти и аз водихме онзи разговор за молитвите, когато си отивахме у дома от неделното училище онзи ден, учителко… когато ти каза, че ние трябва да се молим, за да изкупим всичките си недостатъци… аз се молих всяка нощ Бог да ми даде цялата си благословия, за да мога да изяждам цялата каша по време на закуските сутрин. Но никога не можах да постигна това до сега; дали имам толкова малко от божията благословия или кашата е прекалено много, наистина не мога да разбера. Баба казва, че баща ми е пораснал от кашата и тя сигурно на него му е помогнала, ти трябва да видиш какви широки рамене има той. Но понякога… — Пол въздъхна и се замисли в края на думите си. — Аз наистина мисля, че кашата ще е моята смърт…

Анн си позволи да се усмихне в мига, в който видя, че Пол не гледа към нея. Всички в Ейвънли знаеха, че старата мисис Ървинг отглеждаше своя внук със старомодните представи за хранене и морал.

— Да се надяваме, че това няма да е така, скъпи — извика му весело тя. — Как се справят твоите хора от скалата? По-големият близнак все още ли продължава да се държи добре?

— Той трябва да го прави — каза с категоричен тон Пол. — Знае, че няма да дружа с него, ако не се държи добре. Мисля, че той наистина е пълен с пороци…

— Разкрила ли е Нора Златната Лейди вече?

— Не, но предполагам, че подозира за нейното съществуване. Почти съм сигурен, че ме наблюдаваше последния път, когато влязох в пещерата. Нямам нищо против тя да разбере… Аз само заради самата нея не искам тя да… така че нейните чувства да не бъдат наранени. Но ако тя се е решила да нарани чувствата си, нищо не може да се направи.

— Ако аз дойда на брега някоя нощ с тебе, мислиш ли, че също бих могла да видя твоите скални хора?

Пол поклати мрачно глава:

— Не, не мисля, че би могла да видиш моите скални хора. Аз съм единственият човек, който може да ги види. Но ти би могла да видиш твоите собствени скални хора. Ти си от този тип, който може да го направи. Ние и двамата с тебе сме от този тип. Ти знаеш това, учителко — добави Пол и сграбчи дружески ръката й. — Не е ли чудесно да си от този тип, учителко?

— Великолепно е — съгласи се Анн и сивите й очи присветнаха, когато тя погледна към блестящите сини очи на момчето. Анн и Пол знаеха „Какво прекрасно царство пред взира се открива…“ и двамата знаеха пътя до тази щастлива страна. Там розата на радостта цъфти вечно край долината и поточето, облаците никога не затъмняват слънчевото небе, медните камбани никога не нарушават с дрънченето си мелодията и е пълно със сродни души. Познанието за географията на тази земя „на изток от слънцето, на запад от луната“… е безценно знание и не може да се купи на нито един пазар. То трябва да бъде дар от добрите феи по рождение и годините не могат никога да ти помогнат да ги срещнеш или да ти ги отнемат… По-добре е да притежаваш този дар, живеейки в мансардна стая, отколкото да бъдеш жител на дворци, без да го притежаваш.

Гробището в Ейвънли беше потънало в самотата на избуялата трева както винаги. Естествено, Подобрителите му бяха хвърлили око и Присила Грант бе проучила писанията за гробищата преди Обществото да се събере на последната си среща. В близко бъдеще Подобрителите имаха намерение да заместят потъналата в лишеи стара табела-указател с една нова, чиста и завързана на жица, да окосят тревата и да вдигнат падналите надгробни плочи.

Анн постави цветята, които бе донесла, на гроба на Матю и след това отиде в ъгъла, под сянката на тополата, където почиваше Хестър Грей. От деня на пикника през пролетта Анн беше поставяла цветя на гроба на Хестър всеки път, когато посещаваше гроба на Матю. Всяка вечер, преди да направи поклонението на гроба, тя отиваше в малката пуста градина в гората и донасяше оттам малко от белите рози на самата Хестър.

— Мисля, че ти ще ги харесаш повече от всички други, скъпа — каза тя, изпълнена с нежност.

Анн все още седеше край гроба, когато една сянка падна в тревата и когато тя вдигна поглед нагоре, видя мисис Алън. Двете се върнаха заедно у дома.

Лицето на мисис Алън не беше лицето на момичето булка, което проповедникът беше довел в Ейвънли преди пет години. То беше загубило своя цветущ вид и чертите на младостта, около очите и устните, вече се бяха очертали хубави, спокойни бръчици. Един малък гроб в същото това гробище имаше връзка с тях, а някои от новите й бръчици се бяха получили по време на последната болест на малкия й син, която вече за щастие беше преминала. Но трапчинките на мисис Алън бяха толкова сладки и се появяваха винаги така внезапно; очите й бяха толкова чисти, блестящи и искрени, нейното лице, макар и да бе загубило девичата си красота, се бе сдобило в замяна на това с повече нежност и сила.

— Предполагам, че очакваш с нетърпение ваканцията си, Анн? — каза тя, когато двете напуснаха гробището.

— Да — кимна Анн, — тази дума ми звучи толкова сладко. Мисля, че лятото ще бъде прекрасно. Поради това, че мисис Морган ще дойде на Острова през юли и Присила ще отиде да я доведе. При тази мисъл усещам една от моите стари „тръпки“.

— Надявам се, че ще прекараш приятно, Анн. Ти работи усърдно през изминалата година и пожъна много успехи.

— О, не зная. Не успях да направя толкова много неща. Не успях да свърша онова, което възнамерявах, когато започнах да преподавам миналата есен… Не постигнах идеалите си…

— Никой от нас не го е направил — каза мисис Алън и въздъхна. — Но знаеш ли какво казва в такива случаи Лоуел: „Не провалът, а ниската цел е престъпление!“. Ние трябва да имаме идеали и да се опитваме да живеем според тяхната висота, дори ако никога не успеем да ги осъществим. С тях животът е по-величествен и по-хубав. Дръж се здраво за идеалите си, Анн.

— Ще се опитам. Но аз провалих много голяма част от моите собствени теории за света — каза Анн и се засмя леко. — Имах толкова хубав набор от теории, каквито човек може да си представи, когато започнах да работя като учителка, но всяка една от тях ме провали в една или друга степен…

— Дори и теорията за телесното наказание — подразни я леко мисис Алън.

Анн почервеня:

— Никога няма да забравя как наплясках Антъни.

— Глупости, скъпа моя, той си го заслужаваше. И сам си го призна. Не си имала неприятности с него оттогава, а той мисли, че такъв човек като тебе няма никъде. Твоята любезност спечели любовта му, след като идеята му, че една „девойка не е добра“, най-после бе изхвръкнала от упоритата му глава.

— Може би си го е заслужавал, но не в това е въпросът. Ако бях спокойна и предварително бях взела решение да го набия, защото си мисля, че заслужава наказание, аз не бих се почувствала така, както се почувствах тогава. Но истината е, мисис Алън, че аз просто излязох от кожата си и го набих по тази причина. Аз не мислех дали това е справедливо или не е справедливо… дори ако той не го заслужаваше, аз пак щях да направя същото. Това е, което ме кара да се чувствам унизена.

— Е, ние всички правим грешки, скъпа, така че просто го отхвърли зад гърба си. Трябва да съжаляваме за нашите грешки и да се учим от тях, но никога да не ги пренасяме в бъдното заедно със самите нас. Виж, там минава Гилбърт Блайт със своето колело… прибира се у дома за ваканцията, предполагам. Как се справяте двамата с вашето учение?

— Много добре. Възнамеряваме да завършим Вергилий тази вечер… имаме още двайсет реда, за да привършим. След това няма да учим чак до септември.

— Мислиш ли някога да отидеш в колеж?

— О, не зная — Анн погледна замечтано надалече, към оцветения в опалова светлина хоризонт. — Състоянието на очите на Марила никога няма да бъде по-добро, отколкото е сега, въпреки че ние сме толкова благодарни и на факта, че то няма да се влоши. След това и… близнаците… някак си не вярвам, че техният вуйчо наистина някога ще дойде да ги вземе. Вероятно колежът ми ще бъде около завоя на пътя, но все още не съм стигнала до завоя на пътя, затова не си мисля много за него, за да не ми стане криво.

— Е, бих искала да те видя как отиваш в колежа, Анн, но ако никога не го направиш, не се измъчвай за това. Ние си имаме свой собствен живот, където и да сме, в края на краищата. Колежът само може да ни помогне да го направим малко по-лек. А животът е щедър или скъперник, според това, което ние влагаме в него, и според това, което успеем да извлечем от него. Животът е богат и смислен тук… и навсякъде… само ако можем да се научим как да разкрехнем сърцата си с цялото им богатство и щедрост.

— Мисля, че разбрах какво имате предвид — каза Анн замислено. — И зная, че трябва да съм толкова много благодарна за… за моята работа… и за Пол Ървинг, и за скъпите близнаци, и за всички мои приятели. Знаете ли, мисис Алън, аз съм много благодарна на приятелството. То украсява живота толкова много.

— Приятелството наистина е нещо много хубаво — каза мисис Алън — и ние трябва да го пазим като висш идеал, и никога да не го петним с някой провал на истината и искреността. Страхувам се, че самото понятие приятелство често се принизява до някакъв вид интимност, която не е никакво истинско приятелство.

— Да… както приятелството на Гърти Пай и Джулия Бел. Те са много интимни и винаги вървят заедно, но Гърти винаги говори отвратителни неща за Джулия зад гърба й и всеки мисли, че тя го прави от ревност, защото изпитва удоволствие, когато някой критикува Джулия. Мисля, че е светотатство това да бъде наречено приятелство. Ако ние имаме приятели, трябва да виждаме най-хубавото в тях и да им даваме най-хубавото от нас, не мислите ли така? В такъв случай приятелството би било най-хубавото нещо на света.

— Приятелството е много хубаво нещо — усмихна се мисис Алън, — но един ден…

В следващия миг тя внезапно замълча. В нейното деликатно лице, с избелелите вежди, в искрените й очи и в подвижността на чертите й имаше нещо по-скоро детинско, отколкото моминско. В сърцето на Анн досега се таяха единствено мечти за приятелство и амбиции, затова мисис Алън не поиска да откъсне цвета на нейното сладко невежество и тя реши да довърши начинанията си в някоя от следващите години.