Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (11)

Глава единадесета
Факти и измислици

„Учителстването е наистина много интересна професия — написа Анн на една близка приятелка от Академията Куин. — Джейн казва, че според нея тя е монотонна, но аз не я намирам за такава. Почти е сигурно, че нещо забавно ще се случи всеки божи ден и децата казват толкова интересни неща. Джейн твърди, че тя наказва нейните ученици, когато използват странни думи. Тя прави това навярно, защото намира учителското за монотонно. Този следобед малкият Джими Андрюс се опитваше да каже по букви «луничав» и не успяваше. Е, — каза най-накрая той, — не мога да го изрека, но зная какво означава!“

— Какво? — запитах го аз.

— Това е лицето на Сент Клер, мис.

— Сент Клер наистина е много луничав, въпреки че аз се опитвам да науча останалите да не говорят за луничките му… защото и аз самата бях луничава някога и много добре си спомням това. Но не мисля, че Сент Клер има нещо против. Той се ядосва, защото Джими го нарече „Сент Клер“, тогава той се нахвърлил върху него по пътя от училището за вкъщи. Чух за свадата, но не дадох вид, че зная за нея, защото ще ми повлияе…

Вчера се опитвах да науча Лоти Райт да събира числата. Запитах я: „Ако имаш три бонбони в едната ръка и две в другата, колко ще бъдат всичките?“ „Една пълна уста!“ — каза ми Лоти. А когато в класа, който изучава природата, помолих да посочат една добра причина, поради която краставата жаба трябва да бъде убивана, Бенджи Слоун отговори мрачно: „Защото ще вали на следващия ден!“

Трудно е да не се засмееш, Стела. Аз трябва да прикривам всичките тези забавни неща чак до дома и Марила казва, че я изнервям, когато чува дивите ми весели крясъци, които долитат до нея откъм източната мансарда без каквато и да била видима причина. Тя казва, че един човек в Крахтън е полудял някога и всичко започнало по този начин.

Знаеш ли, че Томас Бекет беше канонизиран като една змия? Роуз Бел казва това… също така Уилям Тиндъл е написал Новия Завет. Клод Уайт казва, че „глетчер“ това е човекът, който слага рамките на прозорците!

Мисля, че учителстването е най-трудното нещо, както и най-интересното нещо е да предразположиш децата така, че да можеш да им предадеш твоите истински мисли за нещата. Един ден през миналата седмица, в който имаше буря, аз събрах учениците около себе си на вечеря и се опитах да ги накарам да ми говорят така, като че ли аз съм една от тях. Помолих ги да ми разкажат за нещата, които най-много желаят да имат. Някои от отговорите бяха достатъчно обикновени… кукли, понита, кънки… Други наистина бяха оригинални. Хестър Баултър искаше „да носи неделната си рокля всеки ден и да се храни в гостната“. Хана Бел искаше да „бъде добра, без това да й коства никаква неприятност“. Мейджъри Уайт, която е на десет години, искаше да стане вдовица. Когато я запитах защо, тя ми отговори тъжно, че ако едно момиче не се омъжи, хората го наричат стара мома, ако си имаш съпруг, то той властва над тебе, но ако си вдовица, няма да има опасност да изпаднеш в такива бедствени положения. Но най-забележителното изказване принадлежи на Сали Бел. Тя искаше „меден месец“. Запитах я дали знае какво е това и тя предположи, че е някакъв извънредно красив тип велосипед, защото нейният братовчед в Монреал отишъл на меден месец, след като се оженил и винаги имал най-последните модели велосипеди!

Един ден пък помолих всички да ми кажат най-пакостното нещо, което някога са правили. Не можах да накарам най-големите да си признаят това, но трети клас ми отговори съвсем свободно. Елайза Бел запалила кардирания плат на леля си. Когато я запитах знаела ли е какво точно прави, тя ми отговори: „Не изцяло!“ Тя само опитала в единия край, за да разбере дали материята гори и целият топ пламнал на мига. Емерсън Гилис беше похарчил десет цента за бонбони, а не ги сложил в кутията за мисионерската лепта. Най-голямото престъпление на Анета Бел беше фактът, че е яла „боровинки, които растат в гробището“. Уили Уайт се беше пързалял по покрива на овчарника много пъти с панталоните, които носи в неделя. „Но бях наказан за това, защото трябваше да нося кърпените панталони в неделното училище през цялото лято и когато те наказват за нещо, ти не трябва да се разкайваш за това!“ — заяви Уили.

Бих искала да видиш някои от техните съчинения, толкова много ми се ще да ги видиш, че ще ти изпратя копия от някои от работите им, писани напоследък. Миналата седмица казах на учениците си от четвърти клас, че искам от тях да ми напишат писма за нещо, което им доставя удоволствие, като прибавих, че могат да ми разкажат и за местата, които са посетили или за някои интересни неща или личности, които са срещали или видели. Те трябваше да напишат писмата на истинска хартия за писма, да ги запечатат в плик и да ги адресират до мене, да направят всичко това сами, без ничия помощ. Миналия петък сутринта открих цял куп писма на бюрото си и тази вечер разбрах отново, че учителството си има своите хубави мигове, както и своите мъки. Тези съчинения компенсират едното с другото. Предлагам ти писмото на Нед Клей, както е написано с всичките му граматически особености:

„До госпожица учителката Шърли:

«Зелените покриви», пощенска кутия остров Принц Едуард.“

„Птици

Скъпа учителко, аз мисля, че ще ти напиша едно съчинения за птици, птиците са много полезни животни, моят котарак лови птици. Неговото име е Уилям, но татко го нарича Том. Той е навсякъде шарен и едното му ухо измръзна миналата зима. Само заради това той изглежда много добре. Моят вуйчо си е осиновил един котарак, той дойде в неговата къща един ден и вече не си отива и вуйчо казва, че той е забравил повече неща, отколкото повечето от другите хора някога са знаели. Той му позволява да спи на люлеещия се стол, а моята леля казва, че той мисли повече за него, отколкото за неговите си деца това не е така. Ние трябва да бъдем любезни с котките и да им сипваме прясно мляко, но ние не трябва да бъдем по-добре към тях, отколкото към нашите деца. Това е всичко, което аз мога да измисля, така че няма нищо повече засега.

Едуард Блейк Клей.“

Съчинението на Сент Клер Донъл е, както винаги, късо и веднага минава на въпроса. Сент Клер никога не си прахосва думите. Не мисля, че той избира темата си или добавя поскриптум нещо от зъл умисъл. Той просто няма силно развито чувство за такт и въображението му е слабо.

„Скъпа мис Шърли,

Ти ни каза да опишем нещо чуждо, което ние сме видели. Аз ще опиша Ейвънли Хол. Тя има две врати, една вътре и една отвън. Тя има шест прозореца и един комин. Тя има два края и две страни. Тя е боядисана в синьо. Това е, което я прави странна. Тя е построена на по-долния път за Кармоди. Тя е третата по важност сграда в Ейвънли. Другите са църквата и ковачницата. В нея се изнасят лекции и се водят дебати.

Искрено ваш:

Джейкъб Донъл.

П.С. Сградата е яркосиня.“

Писмото на Анета Бел беше много дълго, което ме изненада, защото написването на едно есе не беше стихията на Анета и обикновено нейните писания са толкова кратки, колкото и писанията на Сент Клер. Анета е съвсем малко момиченце и е еталон за добро държание, но има някаква сянка в произхода й.

Това е писмото й:

„Най-скъпа учителко,

Мисля, че ще ти напиша едно писмо, за да ти разкажа колко много те обичам. Обичам те с цялото си сърце и душа и разум… обичам те с всичко, което съм аз… и искам да ти служа завинаги. Това ще бъде моята най-голяма привилегия. Затова се опитвам толкова усърдно да бъда добра в училище и да си уча уроците.

Ти си толкова хубава, учителко моя. Твоят глас е като музика, а твоите очи са като теменуги, когато ги е поръсила росата. Ти си като една величествена кралица. Твоята коса е като накъдрено злато. Антъни Пай казва, че тя е червена, но ти не трябва да му обръщаш внимание на Антъни.

Познавам те само от няколко месеца, но аз не мога да допусна, че е имало време, в което не съм те познавала… когато ти не си влизала в моя живот, за да го благословиш и да го осветиш. Винаги ще гледам не тези години като на най-чудесните в моя живот, защото те ми донесоха тебе. Освен това, те са години, в които ние се преместихме в Ейвънли от Ню Бридж. Моята любов към теб е много богата и тя ме предпазва много от беди и злоба. Дължа всичко на тебе, моя най-сладка учителко.

Никога няма да забравя колко сладка изглеждаше последния път, в който те видях в онази черна рокля с цветята в косите ти. Ще те виждам такава винаги, дори когато ние и двете остареем и побелеем. Ти винаги ще си млада и руса за мене, най-скъпа учителко. Аз мисля за тебе непрекъснато… сутрин и по обяд, и привечер.

Обичам те, когато се смееш и когато въздишаш… дори когато изглеждаш надменна. Никога не те видях да изгледаш разгневена. Антъни Пай казва, че ти винаги изглеждаш така, но аз не се чудя, че ти му изглеждаш разгневена, защото той заслужава това. Обичам те във всичките ти рокли… ти изглеждаш по-възхитителна във всяка своя нова рокля.

Най-скъпа учителко, лека нощ. Слънцето е залязло и звездите светят… звездите, които са толкова блестящи и красиви, колкото твоите очи. Целувам ръцете ти и лицето ти, сладка моя. Моят Бог бди над тебе и те пази от всички злини.

Твоята възхитена ученичка:

Анета Бел“

Това необикновено писмо ме озадачи не малко. Знаех, че Анета не можеше да го е съчинила. Когато отидох в училище на следващия ден, аз я изведох на разходка надолу към поточето в междучасието и я помолих да ми каже истината за писмото. Анета се разплака и призна всичко. Каза ми, че никога не е писала писмо и че тя не знае как се пише то и какво трябва да се каже в него, но имало връзка любовни писма в чекмеджето на бюрото на майка й, които били писани до нея от един стар неин обожател.

— Не е баща ми — разрида се Анета. — Това е някой, който е учил за проповедник и затова можел да пише такива хубави писма, но майка й не се омъжила за него все пак. Казваше, че не можела да разчита на него, защото той пътувал през половината част от живота си. Но аз си помислих, че писмата бяха хубави и че мога да препиша оттук-оттам нещо от тях и да ти напиша писмото. Аз написах „учителко“ там, където той беше написал „лейди“ и вмъкнах нещо от себе си, когато успеех да го измисля, промених и някои от думите. Написах „рокля“ на мястото на „настроение“. Аз не знаех точно какво е това „настроение“, но предположих, че е нещо, което се носи. Не предполагах, че ти знаеш разликата. Не разбирам как позна, че не съм написала всичко самата аз. Трябва да си ужасно умна, учителко…

Казах на Анета, че е много лошо да преписваш писмото на друг човек и да го пробутваш като свое собствено. Но се страхувам, че Анета не се разкая за всичко и много от нещата останаха неразкрити.

— Аз наистина те обичам, учителко — разрида се момичето. — Това беше цялата истина, въпреки че проповедникът е написал писмото пръв. Наистина те обичам с цялото си сърце.

Много е трудно да смъмриш някого, както заслужава при тези обстоятелства.

Ето и писмото на Барбара Шоу. Не мога да възстановя първоначалните му грешки.

„Скъпа учителко,

Ти каза, че мога да ти пиша за едно посещение. Аз съм ходила на гости само веднъж. Това беше в дома на моята леля Мери миналата зима. Моята леля Мери е много особено жена и много голяма домакиня. Първата вечер у тях бяхме на чай. Аз ударих буркана и го счупих. Леля Мери каза, че тя е имала този буркан още от деня, в който се е омъжила и никой не го е чупил преди това. Когато се изправихме, аз настъпих роклята й и всичките й набори по полата се разкъсаха. На следващата сутрин, когато станах, аз ударих каната в легена и счупих и каната, и легена, и преобърнах чаша чай върху покривката на масата за закуска. Когато помагах на леля Мери да нареди чиниите за вечеря, изпуснах една чиния от китайски порцелан и тя се разби на парчета. Същата вечер паднах по стълбите и си навехнах глезена и се наложи да остана в леглото цяла седмица. Чух как леля Мери каза на вуйчо Джоузеф, че това е цяло щастие, защото в противен случай съм щяла да изпочупя всичко в къщата. Когато се оправих, беше станало време да се върна у дома. Не обичам да гостувам много. Повече обичам да ходя на училище, особено откакто дойдох в Ейвънли.

С уважение:

Барбара Шоу.“

Уили Уайт започва така:

„Уважаема мис,

Аз искам да ти разкажа за моята Много Смела Леля. Тя живее в Онтарио и един ден тя отиде в хамбара и видя едно куче на двора. Кучето нямаше работа на това място, затова тя взе една пръчка и го удари силно, и го прогони в хамбара, и го затвори в него. Много скоро един мъж дойде, за да си търси някакъв именажерен лъв (остава открит въпросът — дали Уили имаше предвид лъв от менажерия?), който бил избягал от цирка. И се оказа, че кучето било лъв и моята Много Смела Леля беше го затворила в хамбара с помощта само на една пръчка. Чудно беше, че тя не беше много висока, но беше много смела. Емерсън Гилис казва, че ако тя е мислила, че това не е куче, нямало е да бъде чак толкова смела.

Но Емерсън ревнува, защото той самият си няма Смела Леля, а си има само вуйчовци.“

Аз пазя най-доброто, написано напоследък. Ти ми се смееше, защото мисля, че Пол е гений, но съм сигурна, че неговото писмо ще те убеди, че той е наистина едно много необикновено момче. Пол живее близо до брега с баба си и наоколо няма деца, с които да си играе… няма истински деца, с които да си играе. Ти си спомняш, че професорът, който беше директор на нашето училище, ни казваше, че не трябва да имаме „фаворити“ сред учениците, но аз не мога да не обичам Пол Ървинг най-много от всички мои ученици. Не мисля, че това е вредно обаче, защото всички обичат Пол, дори мисис Линд, която винаги е казвала, че никога не е вярвала, че може да понася един янки. Другите момчета в училището го обичат също. Няма нищо слабо или момичешко в него, въпреки че обича да мечтае и да си фантазира. Той е много мъжествено момче и се справя сам много добре във всички игри. Той се би наскоро със Сент Клер, защото Сент Клер каза, че Съюзният Джак е излязъл много напред пред американския отбор под националното знаме със звездите и ивиците… Резултатът беше една изтощителна битка и едно взаимно съгласие двамата да уважават собствения си патриотизъм отсега нататък.

Сент Клер каза, че той може да удря най-силно, но Пол може да удря най-бързо.

Ето писмото на Пол.

„Моя скъпа, учителко,

Ти ни каза, че можем да ти напишем нещо интересно за хората, които познаваме. Аз мисля, че най-интересните хора, които познавам, са моите обични хора и аз имам намерение да ти разкажа за тях. Аз на никого не съм разказвал за тях, освен на баба и на татко, но бих искал и ти да знаеш за тях, защото ти разбираш нещата. Много хора не разбират нещата, така че няма смисъл да им се разказва.

Моите скъпи хора живеят на брега. Аз често ги посещавах, почти всяка вечер, преди да дойде зимата. Сега аз не мога да ходя при тях чак до пролетта, но те ще си бъдат там, защото хората като тях никога не се променят… това е чудесно нещо. Нора беше първата от тях, с която се запознах, мисля, че я обичам най-много. Тя живее в Андрюс Коув и има черни коси и черни очи. Тя знае всичко за морските сирени и за водните духове. Ти трябва да чуеш историите, които тя разказва. След това са Моряците Близнаци. Те не живеят никъде, те плуват през целия си живот, но често идват на брега, за да ми разкажат нещо. Те са двама весели моряци и са видели всичко в света… и дори това, което е извън света. Знаеш ли какво се случило на по-младия Моряк Близнак веднъж? Той плувал и плувал направо към лунната пътека. Лунната пътека е една диря, която луната прави над водата, когато тя се издига от морето, ти знаеш, учителко. Е, младият Том Моряка плувал по лунната пътека докато се изкачил направо на луната и там имало една малка златна врата и той я отворил и преминал през нея. Преживял чудесни приключения на луната, но това писмо ще стане много дълго, ако ти разкажа за всички тях.

След това е Златната Лейди от пещерата. Един ден аз открих една голяма пещера надолу по брега и влязох в нея и след известно време попаднах на Златната Лейди. Тя имаше златни коси, които стигаха чак до стъпалата й и роклята й цялата блести и припламва като живо злато. И тя има златна арфа и свири на нея по цял ден… човек може да чуе музиката по всяко време край брега, ако слуша внимателно, но повечето от хората биха помислили, че това е вятърът, който свири в скалите. Аз никога не съм казвал на Нора за Златната Лейди. Страхувах се, че това ще нарани чувствата й. Нейните чувства биха се наранили, дори ако говоря по-дълго време с Близнаците Моряци.

Аз винаги срещам Близнаците Мораци край Стрипт Рокс. Младият Близнак Моряк е много добродушен, но по-възрастният Близнак Моряк може да изглежда страшно разгневен понякога. Аз подозирам, че старият Близнак Моряк би станал и пират, ако поиска. Има наистина нещо много мистериозно около него. Той изруга веднъж и аз му казах, че ако го направи още веднъж, не трябва да идва на брега да говори с мене, защото аз съм обещал на баба, че никога няма да се свързвам с хора, които ругаят. Той се изплаши здравата, заклевам се и каза, че ако му простя, той би ме отвел при залеза. Така че на следващата вечер, когато си седях на скалите и старият Близнак доплува с една великолепна лодка, аз влязох в нея. Лодката цялата беше от перли и цветовете на дъгата, отвътре приличаше на морска раковина, а платното й беше като лунен блясък. Е, ние плувахме направо към залеза. Помисли за това, учителко, аз съм бил в залеза. И какво предполагаш, че е той? Залезът е една земя, осеяна с цветя, като една голяма градина, а облаците са лехите на цветята. Ние доплавахме до едно голямо пристанище, цялото златно и излязохме от лодката върху една голяма поляна, цялата покрита с лютичета, големи колкото рози. Аз стоях дълго сред тях. Може би цяла година, но старият Близнак каза, че са минали само няколко минути. Ти сама разбираш, в земята на залеза времето е много по-дълго, отколкото е тук.

Твоят любящ те ученик:

Пол Ървинг.

П.С. Разбира се, това писмо не е истина, учителко.“