Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (26)

Глава двадесет и шеста
На кръстопът

Томас Линд си отиде от живота така кротко и незабележимо, както бе и живял. Жена му беше нежна, търпелива и неуморна негова медицинска сестра. Понякога Рейчъл бе малко твърдоглава към своя Томас по отношение на здравето му, в мигове, когато неговата отпуснатост и примиреност я дразнеха, но щом той заболя, тя нито глас му повиши, нито ръцете й станаха по-малко състрадателни, нито стана по-нетърпелива в бдението си.

— Ти бе добра жена за мене, Рейчъл — каза с простички думи веднъж той, когато тя седеше край него в тъмнината и държеше слабата му, бледа и остаряла ръка в своите загрубели от работа ръце. — Добра жена. Съжалявам, че не те оставям по-богата, но децата ще се грижат за тебе. Те са умни, способни, точно като майка си са. Една добра майка… една добра съпруга…

След това той заспа и на следващата сутрин, точно около разсъмване, когато зората се разстилаше над върховете на елите в долината, Марила влезе тихо в източната мансардна стая и събуди Анн.

— Анн, Томас Линд почина… ратайчето им току-що донесе вестта. Отивам направо при Рейчъл.

В деня след погребението на Томас Линд Марила се защура из „Зелените покриви“ със странно и замислено изражение на лицето. От време на време тя поглеждаше към Анн, като че ли искаше да й каже нещо, след това тръсваше глава и стискаше здраво устни. След чая тя отиде отново да види мисис Рейчъл и когато се върна, влезе в източната мансардна стая, където Анн преглеждаше упражненията в ученическите тетрадки.

— Как е мисис Линд тази вечер? — запита я Анн.

— Чувства се по-спокойна и по-добре — отговори Марила, сядайки на ръба на леглото на Анн… една постъпка, която бе породена от някакво необикновено душевно вълнение, защото според етичните навици на Марила, да седнеш на вече оправено легло бе едно непростимо прегрешение. — Но тя е много самотна. Елайза трябва да се върне у дома днес… нейният син не е добре, а тя чувства, че не би могла да остане повече в онзи дом.

— Когато свърша с тези упражнения, ще изтичам до нея и ще си побъбрим за малко с мисис Линд — каза Анн. — Възнамерявах да уча някои латински съчинения тази вечер, но това може да почака.

— Предполагам, че Гилбърт Блайт ще отиде в колеж през есента — каза отривисто Марила. — Би ли искала да отидеш и ти също, Анн?

Анн я погледна учудено:

— Бих искала, разбира се, Марила. Но това не е възможно.

— Предполагам, че може да стане. Винаги съм чувствала, че ти ще отидеш в колеж. Никога не ми е било лесно да мисля, че всичките ти перспективи ще пропаднат заради мене.

— Но, Марила, никога не съм съжалявала, нито за миг, че си останах у дома. Бях толкова щастлива… О, през тези две години беше толкова хубаво!

— О, да, зная, че ти беше много доволна. Но не е там въпросът. Ти трябва да се заемеш с образованието си. Спести достатъчно, за да можеш да прекараш една година в Редмънд и парите от животните ще помогнат да прекараш и другата година… а има и училищни стипендии и много други неща, които ти можеш да спечелиш…

— Да, но не мога да замина, Марила. Твоите очи са по-добре, разбира се, но аз не мога да те оставя сама с близнаците. Те се нуждаят от толкова грижи…

— Няма да бъда сама с тях. За това исках да поговорим с тебе. Имах дълъг разговор с Рейчъл тази вечер. Анн, тя се чувства ужасно зле по много причини. Няма много средства. Като че ли са ипотекирали фермата преди осем години, за да дадат на най-малкото си момче тласък в живота, когато то е заминало на Запад… И никога не са могли да изплатят лихвата. Разбира се, и болестта на Томас имаше голяма вина за това по един или друг начин. Фермата ще трябва да бъде продадена и Рейчъл мисли, че ще й бъде трудно, след като всички сметки се уредят. Тя казва, че трябва да замине, за да живее с Елайза и сърцето й се разкъсва, като си помисли, че ще трябва да напусне Ейвънли. Една жена на нейната възраст не може да създава нови приятелства и да възпитава нови интереси у себе си лесно. И докато тя ми разказваше всичко това, на мене ми хрумна мисълта, че бих могла да я помоля да дойде да живее при мене, но си помислих, че съм длъжна да говоря първо с тебе, преди да кажа каквото и да било на нея. Ако Рейчъл дойде да живее с мене, ти би могла да заминеш в колежа. Как ти се струва всичко това?

— Струва… ми… се, като че ли… някой… ми подава… луната… и аз… не зная… точно… какво да направя… с нея — каза Анн замаяна. — Но колкото до това да помолим мисис Линд да дойде и да живее тук, това ти трябва да решиш, Марила. Мислиш ли… сигурна ли си… че това би ти харесало? Мисис Линд е добра жена и любезна съседка, но… но…

— Но тя си има и грешните страни, искаш да кажеш… Е, има ги, разбира се, но бих предпочела да се справя с много по-страшни грешки, отколкото да видя, че Рейчъл напуска Ейвънли. Ще ми липсва ужасно. Тя е единствената ми близка приятелка тук и ще се чувствам загубена без нея. Ние сме съседки с нея от четирийсет и пет години и никога не сме се скарали… въпреки, че бяхме на косъм от кавгата през онези дни, когато тя те нарече грозничка и червенокоса. Спомняш ли си, Анн?

— Мисля, че си спомням — каза раздразнено Анн.

— Хората не забравят неща от този род. Как мразех бедната мисис Линд в този момент! И след това… онова „извинение“, което ти й поднесе. Е, ти, честно казано, си беше недисциплинирано дете, Анн. Наистина се чувствах толкова озадачена и объркана, че не знаех какво да правя с тебе. Матю те разбираше по-добре…

— Матю разбираше всичко — усмихна се нежно Анн, с онази усмивка, която озаряваше лицето й винаги, когато говореше за него.

— Е, мисля, че бих могла да направя така, че ние с Рейчъл да не се нараним една друга в края на краищата. Винаги ми се е струвало, че две жени не могат да живеят под един покрив, защото не могат да споделят една и съща кухня и не могат да прощават схващанията и привичките си една на друга. Е, ако Рейчъл дойде тук, тя би могла да заеме северното крило за спалня и резервната стая за кухня, това би било най-добрият вариант, защо пък не, ние наистина не се нуждаем от резервна стая изобщо. Тя би могла да постави печката си там и каквито мебели би искала да си запази… и би могла да се чувства удобно и да бъде независима. Ще има достатъчно средства, за да живее, разбира се… децата й ще се грижат за това… така че всичко, което аз бих могла да й дам, би било стаята в дома. Да, Анн, доколкото зависи от мене, аз бих се радвала това да стане…

— В такъв случай запитай я — каза Анн бързо. — Аз също бих съжалявала много, ако мисис Рейчъл си замине от Ейвънли.

— А ако тя дойде — продължи Марила, — ти можеш да отидеш в колежа, няма нищо по-хубаво от това. Ще си имам компания и Рейчъл ще направи за близнаците онова, което аз не мога, така че няма причина, поради която да не отидеш.

Анн се отпусна край прозореца и мисли много през цялата нощ. Радостта и съжалението се бореха за надмощие в сърцето й. Най-накрая тя беше дошла… внезапно и неочаквано… до завоя на пътя, а колежът беше зад завоя, с неговите сто цветни дъги от надежди и представи, но Анн проумя, в края на краищата, че когато преминеше този завой, тя трябваше да остави зад себе си много мили неща… всичките си малки и простички задължения, всичките си интереси, които й бяха станали толкова скъпи през последните две години и на които тя беше възхвалявала красотата и великолепието и с ентусиазъм беше им се отдавала. Тя трябваше да се откаже от училището… а тя обичаше всеки един от учениците си, дори глупавите и противните. Самата мисъл за Пол Ървинг я караше да се замисли дали Редмънд беше едно такова име, с което можеше да се направят чудеса в края на краищата.

— Пуснах много корени тук през изминалите две години — каза Анн на луната, — и когато ги изтръгна, ще ги заболи доста. Но по-добре е да отида, мисля си аз, така казва и Марила, защото няма достатъчно съществена причина да не отида. Трябва да извадя от скрина всичките си амбиции и да изтупам праха от тях…

Анн даде оставката си на следващия ден и мисис Рейчъл, след един сърдечен разговор с Марила, с благодарност прие предложението да остане в „Зелените покриви“. Тя реши да поддържа и собствения си дом до лятото, обаче, фермата не можеше да бъде продадена до началото на есента и много неща трябваше да се подготвят за тази продажба.

— Наистина никога не съм си мислила, че ще живея много далече от пътя за „Зелените покриви“ — въздъхна мисис Рейчъл. — Но наистина, „Зелените покриви“ не са краят на света вече, както беше досега. Анн имаше много приятели и близнаците го оживяват много. Както и да е, по-скоро бих живяла на дъното на кладенеца, отколкото да напусна Ейвънли.

След като тези две жизнени решения добиха широка гласност надлъж и нашир, те изместиха клюката за пристигането на мисис Харисън. Мъдрите глави бяха поразени от безразсъдното решение на Марила да помоли мисис Рейчъл да остане да живее при нея. Хората мислеха, че те двете няма да могат да живеят заедно. И двете бяха „твърде особени по свой начин“, много предсказания се пуснаха в обръщение, нито едно от които не наруши с нищо двете половини на обекта на слуха. Те и двете разбираха много добре, че правата и задълженията на всяка от тях, които трябваше да съблюдават, бяха възможността, чрез която щяха да се справят.

— Няма да се бъркам в твоите работи, нито пък ти в моите — беше заявила решително мисис Рейчъл, — а колкото до близнаците, ще се радвам да правя всичко, което мога, за тях, но се отказвам да отговарям на въпросите на Дейви, ето какво. Не съм енциклопедия, нито съм някой филаделфийски адвокат. На тебе ще ти липсва много Анн в това отношение.

— Понякога отговорите на Анн бяха толкова ексцентрични, колкото и въпросите на Дейви — каза сухо Марила. — Близнаците ще й липсват и в това не греша, но бъдещето й не трябва да бъде пожертвано за жаждата на Дейви за знания. Когато той ми зададе въпрос, на който няма да мога да отговоря, аз просто ще му кажа, че децата трябва да гледат, а не да чуват. По този начин аз самата отраснах и не зная кое е по-добро при възпитанието на децата.

— Е, методите на Анн като че ли постигнаха голям ефект при Дейви — каза усмихната мисис Линд. — Той си промени характера, ето какво ще ти кажа…

— Не е лошо момче — съгласи се Марила. — Аз никога не съм очаквала да получа толкова нежност от тези малки деца, колкото наистина получавам. Дейви те грабва по някакъв начин, а Дора е едно хубаво дете, въпреки че тя е… един тип на… един тип на…

— Твърде монотонна? Точно така — добави мисис Рейчъл. — Като книга, в която всички страници са еднакви, ето какво… Дора ще стане добра и благовъзпитана жена, но никога няма да може да ти подпали кръвта. Е, хубаво е да си обградена от този тип хора, дори те да не са интересни толкова, колкото другия тип…

Гилбърт Блайт вероятно бе единственият човек, у когото новината за оставката на Анн предизвика съвсем определени чувства. Нейните ученици погледнаха на новината като на истинска катастрофа. Анета Бел изпадна в истерия, когато се върна у дома си. Антъни Пай проведе две люти и непредизвикани с нищо битки с другите момчета, за да се освободи от чувствата си. Барбара Шоу плака през цялата нощ. Пол Ървинг отчаяно заяви на баба си, че тя не трябва да очаква от него да яде кашата си цяла една седмица.

— Не мога да го направя, бабо — каза той. — Аз наистина не зная дали изобщо ще мога да ям каквото и да било. Чувствам, ме някаква ужасна буца е заседнала в гърлото ми. Бих плакал през целия път от училището до дома, ако Джейк Донъл не ме наблюдаваше. Мисля, че ще плача, след като си отида в леглото. Това няма да личи по очите ми утре, нали? А ще бъде такова облекчение. Но в никакъв случай няма да мога да си изям овесената каша. Ще имам нужда да събера всичката сила на ума си, за да понеса всичко това, бабо, и няма да мога да преглътна дори едно зрънце от кашата. О, бабо, не зная какво ще правя, когато моята хубава учителка замине. Милти Баултър казва, че може да се обзаложи, че в училището ще дойде Джейн Андрюс. Предполагам, че мис Андрюс е много хубава. Но зная, че тя няма да разбира нещата така, както ги разбираше мис Шърли.

Дайана погледна на цялата тази работа също много песимистично:

— Ще остана ужасно самотна тук през зимата — проплака тя една привечер, когато лунната светлина огря околността с „въздушното си сребро“ през клоните на черешите и изпълни източната мансардна стая с нежни лъчи, които заприличаха на двете разговарящи тихо момичета на съновидение. Анн седеше на своя люлеещ със стол до прозореца, а Дайана на отоманката.

— Ти и Гилбърт ще заминете… и семейство Алън също. Викат мистър Алън в Шарлоттаун и, разбира се, той ще приеме предложението. Това е много подло. Ние няма да имаме проповедник през цялата зима, предполагам, и ще трябва да прослушаме цял списък от кандидати… а половината от тях няма да са ни най-малко добри…

— Надявам се, че няма да призоват мистър Бакстър от Ийст Графтън тук, въпреки всичко — каза решително Анн. — Той очаква да го призоват, но неговите проповеди са толкова мрачни. Мистър Бел казва, че той е проповедник от старата школа, но мисис Линд добавя, че в него няма нищо друго, освен лошо храносмилане. По всичко личеше, че неговата жена не бе добра готвачка и мисис Линд казва, че когато един мъж яде клисав хляб две седмици в месеца, неговата теология е податлива към извращения в друга посока. Мисис Алън се чувства много зле от това, че ще трябва да замине. Тя казва, че всички са били много мили с нея от мига, в който тя е стъпила в Ейвънли като булка и има чувството, че ще напусне приятели, с които е живяла цял живот. Още повече, че гробчето на детето им е тук, знаеш това. Тя казва, че не вижда как би могла да замине и да го остави… то бе съвсем малко детенце, само на три месеца… на него ще му липсва майката, въпреки, че тя намира за по-добре да не казва нищо на мистър Алън. Сподели, че се е промъквала през брезовата горичка зад дома си почти всяка нощ, за да отиде до гробищата и да изпее приспивна песен на детето си. Разказа ми всичко това миналата вечер, когато отидох да положа онези ранни диви рози на гроба на Матю. Обещах й, че докато съм в Ейвънли, ще поставям цветя на гробчето на бебето, а когато замина, ще бъда сигурна, че…

— Ще го правя аз — добави развълнувано Дайана. — Разбира се, че ще го правя. Ще поставям цветя и на гроба на Матю, заради тебе, Анн.

— О, благодаря ти. Възнамерявах да те помоля да правиш това, ако имаш желание. И на гроба на малката Хестър Грей също, нали?! Моля те, не забравяй нейния гроб. Знаеш ли, толкова си мислих и сънувах малката Хестър Грей, че тя по някакъв странен начин стана реалност за мене. Мисля за нея, виждам я там отзад, в нейната малка градинка, в хладния, тих и зелен кът… и си представям, че ако бих могла да се промъкна дотам някоя пролетна вечер, точно в онова магическо време, между светлината на деня и тъмнината на нощта… и ако стъпвам на пръсти тихо по брезовия хълм, така че моите стъпки да не я изплашат, аз ще открия, че градината е такава, каквато си е била, цялата потънала в юнски лилии и ранни рози, с малката къщичка на отвъдната й страна, цялата обвита с лози… и малката Хестър Грей ще е там, с нейните нежни очи, и вятърът ще къдри тъмната й коса и, блуждаейки наоколо, Хестър ще докосва с върховете на пръстите си цветовете на лилиите и ще шепне тайни на розите… и бих отишла по-нататък, о, толкова нежно бих протегнала ръцете си, за да й кажа: „Малка Хестър Грей, няма ли да ми позволиш да ти бъда приятелка в игрите, защото аз също обичам розите?“. И ние ще седнем на старата скамейка и ще си поговорим малко и ще помечтаем малко… или просто между нас ще цари една красива тишина. А след това луната ще се издигне и аз ще се огледам около себе си… и там няма да я има Хестър Грей, и няма да я има малката къщичка, обвита в лозите, и няма да ги има розите… само една стара, празна градина, сред тревите на която са разпръснати юнските лалета и вятърът въздиша… о, толкова жалостиво… в черешовите дървета. И аз няма да зная дали е било реалност или просто съм си въобразила всичко случило се…

Дайана се надигна, облегна гърба си на лицевата дъска на кревата: когато компаньонката ти от привечерния час ти е казала толкова страховити неща, най-добре е изобщо да не си представяш, че зад гърба ти има каквото и да било.

— Страхувам се, че Обществото на Подобрителите ще западне, когато ти и Гилбърт заминете и двамата — отбеляза горестно Дайана.

— Никак не се страхувай за това — каза отривисто Анн, връщайки се от страната на мечтите към практичните неща от живота. — То е доста солидно организирано, особено от мига, в който старите хора станаха толкова ентусиазирани в дейността му. Виж какво ще направят те през това лято с техните ливадки и полянки. Освен това, аз ще следя всичко, което става в Редмънд и ще ти пиша писма през зимата, и ще ти ги изпращам. Не започвай да гледаш толкова мрачно на нещата, Дайана. И не ми разваляй радостта и празненството в малкото останало време. По-късно, когато вече ще съм на път, аз няма да чувствам нищо друго, освен радост.

— Добре ще е за тебе да се чувстваш радостна… ти ще отидеш в колеж и ще прекарваш хубаво времето си и ще имаш купища нови приятели.

— Надявам се, че ще имам нови приятели — каза Анн замислено. — Възможността да създаваш нови приятелства прави живота очарователен. Но няма значение колко нови приятели ще имам, те няма да ми бъдат толкова скъпи, колкото са старите ми приятели… особено едно момиче с тъмни очи и трапчинки по бузите. Можеш ли да предположиш кое е то, Дайана?

— Но в Редмънд ще има толкова много умни момичета — въздъхна Дайана, — а аз съм само едно глупаво провинциално момиче, което казва понякога „разбирам“… въпреки че в действителност съм по-умна, когато спра да мисля. Е, разбира се, през изминалите две години животът беше прекалено хубав, за да продължи в същия ред. Знам един човек, който се радва, че ти ще отидеш в Редмънд, Анн, ще ти задам един въпрос… един сериозен въпрос. Не се дразни и ми отговори сериозно. Влюбена ли си малко в Гилбърт?

— Много… като в приятел и ни най-малко по начина, който ти имаш предвид — каза Анн спокойно и решително, при това тя си мислеше, че говори искрено.

Дайана въздъхна. На нея някак си й се искаше Анн да бе й отговорила по друг начин.

— Не възнамеряваш ли някога да се омъжиш, Анн?

— Вероятно… някой ден… когато срещна истинския… — каза Анн, усмихвайки се мечтателно, вдигнала глава към лунната светлина.

— Но как можеш да бъдеш сигурна, че срещаш истинския? — настоя Дайана.

— О, трябва да го позная… нещо трябва да ми подскаже. Ти знаеш какъв е моят идеал, Дайана.

— Но идеалите на хората се променят понякога.

— Моят няма да се промени. Аз не бих могла да се влюбя в човек, който не отговоря напълно на идеала ми.

— Какво ще стане, ако изобщо никога не го срещнеш?

— В такъв случай ще си умра като стара мома — отговори весело Анн. — Смея да ти кажа, че не е най-тежката смърт въпреки всичко…

— О, предполагам, че да умреш би било достатъчно лесно, да живея като стара мома не бих искала — каза Дайана, без нотка на хумор в думите си. — Въпреки че не бих имала много нещо против да бъда стара, ако можех да бъда като мис Лавандър. Но аз никога не бих могла да бъда като нея. Когато стана на четирийсет и пет години, ще бъда ужасно дебела. И докато една слабичка стара мома може да изживее някой роман, за дебелата стара мома това е невъзможно. О, представи си: Нелсън Аткинс направи предложение на Руби Гилис преди три седмици. Руби ми спомена за него. Тя казва, че никога не е имала намерение да приема предложение от него, защото всяка девойка, която се омъжи за Нелсън, ще трябва да живее с едни старци, но Руби казва, че той й направил едно такова красиво и съвършено предложение, че просто я повдигнал на пръсти. Но тя не искаше да стори нищо прибързано, така че помолила за една седмица отсрочка, за да размисли, а два дни по-късно посети дома на майка му в Сюинг Съркъл и на масата в гостната на този дом лежала една книга със заглавие: „Пълен пътеводител в етиката“. Руби сподели, че просто не може да опише чувствата, които я обзели, когато видяла, че една от частите на книгата била озаглавена „Поведение при ухажване и женитба“, тя намерила същото предложение, което Нелсън й бил направил в нея, дума по дума. Върнала се у дома и му написала съвършено унищожителен отказ. Тя казва още, че бащата и майката на Нелсън са го наблюдавали подред оттогава, страхувайки се да не се удави в реката, но Руби казва, че те няма защо да се страхуват, тъй като в „Поведение при ухажване и женитба“ е описано как един отхвърлен любовник трябва да се държи и нямало нищо в написаното, което би могло да се превърне в причина за удавяне. Тя казва още, че Уилбър Блеър е буквално откачен по нея, но тя е съвършено безпомощна да му помогне.

Анн се раздвижи неспокойно.

— Мразя да казвам, че… изглежда толкова нелоялно… но, е, аз вече не харесвам Руби Гилис. Харесвах я, когато ходехме на училище и в Куинс заедно… въпреки, че не я харесвах толкова, колкото тебе и Джейн, разбира се. Но изминалата година в Кармоди тя като че ли беше се променила… така че… така че…

— Зная — кимна Дайана. — Семейство Гилис се проявява в нея… тя не може да направи нищо против кръвта си. Мисис Линд казва, че дори някое от момичетата на фамилия Гилис да помисли за нещо друго, освен за момчета, тя не го показва по време на разходка или в разговор. Руби Гилис говори само за момчета и за това какъв комплимент са й направили и колко са луди по нея в Кармоди. И странното е, че те наистина са луди по нея… — призна Дайана с известно негодувание. — Миналата вечер, когато я видях в магазина на мистър Блеър, тя ми прошепна, че току-що се сдобила с нов обожател. Аз не я запитах кой е той, защото зная, че тя умираше да я запитам. Е, това е всичко, предполагам, което Руби винаги иска. Ти дори си спомняш като малка, тя винаги казваше, че възнамерява да има дузина ухажори, когато порасне и да си прекарва много весело, преди да си седне на задника. Толкова е по-различна от Джейн, нали? Джейн е толкова хубава, чувствителна, тя е истинска лейди.

— Скъпата ни Джейн е едно бижу — съгласи се Анн, — но — добави тя след миг, привеждайки се напред, за да потупа нежно пухкавата ръчичка, която висеше над възглавницата й — няма подобна на нашата мила Дайана, в края на краищата. Спомняш ли си онази вечер, когато за първи път се видяхме с тебе, Дайана, и се заклехме във вечно приятелство във вашата градина? Мисля, че ние удържаме на нашата „клетва“… ние никога не сме се карали, нито за миг отношенията ни не са охладнявали дори. Никога няма да забравя трепета, който ме обзе в деня, в който ти ми каза, че ме обичаш. Аз бях толкова самотна тогава, сърцето ми жадуваше през цялото ми детство. Едва сега започвам да разбирам колко жадна съм била за приятелство и колко самотна съм била, наистина, тогава. Никой не ме обичаше и не искаше да се занимава с мене. Трябва да съм била много нещастна, ако не беше тази моя странна малка мечта за живот, в която си представях всички приятели и любовта, която жадувах. Но когато дойдох в „Зелените покриви“, всичко се промени. А след това те срещнах теб. Не знаеш какво означава за мене твоето приятелство. Искам да ти благодаря тук и сега, скъпа, за топлината и искреното вълнение, с което винаги си ме дарявала.

— Ти винаги, винаги ще го имаш — разрида се Дайана. — Аз никога няма да обичам друго… друго момиче, както обичам тебе. И ако аз някога се омъжа и си имам едно мое малко момиченце, ще го кръстя Ани.