Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (25)

Глава двадесет и пета
Скандал в Ейвънли

През една безгрижна юнска утрин, две седмици след бурята на Чичо Ейб, Ан се връщаше бавно в двора на „Зелените покриви“, идваше от градината и държеше в ръцете си два поразени стръка бели нарциси. Тъкмо в този момент Марила, която бе покрила прилежно косата си със забрадка на карета, се бе упътила към къщата в ръцете с едно оскубано пиле.

— Погледни, Марила — каза Анн жалостиво и вдигна цветята към очите на строгата лейди, — това са единствените пъпки, които бурята не е унищожила, но дори и те са засегнати. Така съжалявам… Искаше ми са да набера малко от тях за гроба на Матю. Той харесваше юнските лилии.

— Те липсват и на мен самата — отбеляза Марила, — макар да не ми се струва много редно да ги оплакваме, след като се случиха толкова много по-лоши неща… цялата реколта е съсипана, както и плодовете.

— Но хората отново засяха нивите си с овес — отговори Анн успокоително. — Според мистър Харисън, ако лятото е хубаво, той ще поникне благополучно, макар и да е закъснял. И моите едногодишни растения се възстановяват, но не, нищо не може да замести юнските лилии. Горката малка Хестър Грей също няма да получи нито едно цвете. Аз ходих миналата вечер пеша до нейната градина, но не намерих нищичко. Сигурна съм, че те ще й липсват.

— Не мисля, че е редно ти да казваш такива неща, Анн, наистина не мисля — реагира остро Марила. — Хестър Грей е мъртва от трийсет години и нейната душа е на небесата… надявам се.

— Да, аз вярвам, че тя още обича своята градина и си спомня за нея. Сигурна съм, без значение е колко дълго ще съм на небето, на мен би ми харесало, когато погледна към земята, да видя как някой слага цветя на моя гроб. Ако си имах градина тука, като тази на Хестър Грей, щяха да са ми нужни повече от трийсет години дори на небесата, та да забравя да изпитвам от време на време носталгия по нея.

— И така да е, не позволявай на близнаците да те слушат, когато говориш това — протестира Марила меко и внесе пилето в къщата.

Анн втъкна нарцисите в косите си, поразходи се до портата към пътечката, където постоя и се погря на яркото юнско слънце, преди да се заеме със съботните си сутрешни задължения. Светът отново ставаше хубав, Майката Природа правеше всичко възможно, за да заличи следите от бурята, макар да бе ясно, че няма да успее изцяло и за много луни, тя все пак правеше чудеса.

— Искаше ми се днес да нямам никаква работа — започна да обяснява Анн на една пойна птичка, чийто глас долиташе от клоните на върбата, — но госпожа учителката, която също така помага и е отговорна за възпитанието на близнаците, не може да си позволи да мързелува, птиче. Колко хубаво пееш, малка птичке. Ти просто изливаш моите чувства в песен, много по-добре, отколкото аз самата мога да се изразя. Я виж ти, кой идва насам?

По пътеката се зададе бърз фургон с двама пътници на предната седалка и един голям сандък отзад. Когато фургонът наближи, на Анн й се стори, че разпозна файтонджията, беше синът на железничаря в Брайт Ривър, но неговият компаньон й беше непознат… това беше жена, която скочи пъргаво до портата, преди още конят да бе спрял напълно. Тя бе много хубава, дребна на ръст, по-скоро около петдесетте, отколкото около четиридесетте, но с розови страни, с блестящи черни очи и с лъскава черна коса, събрана под едно чудесно, украсено с цветя и плодове, боне. Независимо от дългото пътуване, осем мили по прашния път, тя бе така спретната, сякаш току-що излязла от страниците на някой журнал.

— Тук ли живее мистър Джеймс А. Харисън? — поинтересува се тя чевръсто.

— Не, мистър Харисън живее хей там — отговори Анн, обзета от любопитство.

— Ами да, помислих си, че тази къща изглежда подредена… прекалено подредена за Джеймс, освен ако не се е променил коренно, откакто го познавам — изчурулика дребничката лейди. — Вярно ли е, че Джеймс се кани да се ожени за някаква жена от това селище?

— Не, о, не — възкликна Анн и почервеня виновно, та непозната я изгледа с любопитство, сякаш я заподозря до известна степен в брачни планове с мистър Харисън.

— Но аз видях съобщението в местния вестник — настоя красивата непозната. — Един приятел ми изпрати екземпляр с отбелязаното съобщение… приятелите винаги са готови да направят подобни неща.

— О, тази бележка бе само за шега — ахна Анн. — Мистър Харисън няма никакви намерения да се жени за която и да било. Уверявам ви, така е.

— Много се радвам да го чуя — каза дамата с розовите страни, скачайки отново пъргаво на мястото си във фургона, — защото той вече е женен. Аз съм неговата жена. О, вие може да сте много изненадана. Предполагам, че той се е замаскирал като ерген и разбива сърцата на нещастните жени наляво и надясно. Така, така, Джеймс — поклати тя заканително глава към продълговатата бяла къща, — свършиха се твоите забавления. Аз съм вече тука… макар и да не бих си направила труда да дойда, ако не знаех, че си попаднал в някоя каша. Предполагам — обърна се дамата към Анн, — онзи негов папагал си е все такъв профан?

— Неговият папагал… е мъртъв… така си мисля — зяпна бедната Анн, която след този разговор не беше сигурна дори в собственото си име.

— Мъртъв! Тогава всичко ще си дойде на мястото — извика с тържествуващ глас дамата с розовото лице.

— Аз мога да се справя с Джеймс, щом като онази птица вече не е на пътя ми.

След тази неясна за Анн закана, гостенката продължи радостно по пътя си, а момичето се спусна към кухнята, за да намери Марила.

— Ан, коя беше тази жена?

— Марила — запита Анн в отговор съвсем сериозно, но с неспокоен поглед, — изглеждам ли така, сякаш съм се побъркала?

— Не повече от всякога — каза Марила без ни най-малка сянка от желание да я вземе на подбив.

— Ами тогава, смяташ ли, че съм будна?

— Анн, каква муха ти е влязла в главата? Попитах те коя беше тази жена.

— Марила, ако не съм полудяла и не спя, тя не би могла да е някое създание от сънищата ми… тя ще да е истинска. Пък и аз не бих могла да си представя такава шапка. Тя казва, че е жената на мистър Харисън, Марила.

Марила зяпна на свой ред:

— Неговата жена! Анн Шърли! Тогава защо той се представяше толкова дълго време за неженен мъж?

— Не мисля, че е точно така — Анн се постара да бъде справедлива към него. — Никога не е казвал, че не е женен. Хората просто си мислеха, че това е нещо съвсем естествено. О, Марила, какво ли ще каже мисис Линд?

Двете разбраха какво ще каже мисис Линд, когато дойде още същата вечер. Мисис Линд не беше никак изненадана! Мисис Линд винаги бе очаквала нещо подобно! Мисис Линд винаги бе знаела, че има нещо не така около мистър Харисън!

— Да избяга от жена си, само си помислете! — каза тя, изпълнена с възмущение. — За подобно нещо човек може да прочете в Щатите, но кой би очаквал, че то ще се случи точно тук, в Ейвънли?

— Но ние не знаем дали той е избягал от нея — протестира Анн, уверена, че нейният приятел е невинен, докато не се докаже вината му. — Ние изобщо не знаем нищо за тях двамата като семейство.

— Е, тогава скоро ще узнаем. Аз отивам направо там — каза мисис Линд, която никога не се научи, че в речника има такава дума като деликатност. — Аз не мога да не узная нищичко за нейното пристигане, а мистър Харисън трябваше да донесе днес някои лекарства за Томас от Кармоди, така че си имам хубаво извинение. Аз ще разнищя цялата тази история и ще се върна да ви я разкажа.

Мисис Линд почти побягна натам, накъдето Анн се страхуваше дори да пристъпи. Нищо не би могло да накара момичето сега да отиде в къщата на мистър Харисън, но то също бе любопитно да узнае какво става и тайно се радваше, че мисис Линд отиде да разгадае мистерията. Анн и Марила зачакаха нетърпеливо завръщането на тази добра лейди, но очакването им беше напразно. Мисис Линд не дойде повторно в „Зелените покриви“ тази вечер.

Дейви, който се върна в къщи към девет часа, обясни каква е причината:

— Срещнах мисис Линд и една непозната жена в Холоу — каза той. — Само как хубаво си приказваха! Мисис Линд ми каза да ви предам, че съжалява много, но вече е късно да ви навестява. Анн, аз съм ужасно гладен. Ние пихме чай в четири часа у Милти и аз мисля, че мисис Баултър е наистина скръндза. Тя не ни даде никакво сладко или кейк… дори и хлябът беше малко.

— Дейви, когато си на гости, никога не бива да критикуваш каквото и да ти поднесат за ядене — обясни Анн сериозно. — Това е много лоша черта.

— Добре… аз само ще си го мисля — реши Дейви радостно. — Дай на човека нещо за вечеря, Анн.

Анн погледна Марила, която я последва към килера и затвори след себе си вратата прибързано.

— Можеш да му дадеш една филия със сладко, Анн. Знам какъв е чаят у семейство Леви Баултър.

Дейви пое филията си със сладко и въздъхна:

— Този свят много ме разочарова в последно време — отбеляза той. — Милти има котка, която припада… тя си припада всеки ден вече от три седмици. Милти казва, че е страшно забавно човек да я наблюдава. Отидох днеска нарочно да видя поне един припадък, но старата му кранта не припадна и веднъж, беше си все здрава. А ние с Милти обикаляхме край нея целия следобед и чакахме. Но нищо… — Дейви засия, когато усети на небцето си божествената сладост на сливовия сладкиш, душата му сякаш запя, — може би ще я видя някой друг път. Тя не може изведнъж хей така да се откаже от този навик, нали? Това сладко е страхотно вкусно.

Съботният ден се оказа дъждовен и хората не излизаха навън. Но до понеделник всеки вече беше чул по някаква версия за случая на Харисън. Училището жужеше като кошер от тях, така че Дейви се върна в къщи с много информация.

— Марила, мистър Харисън има нова жена… добре де, не точно нова, но те са престанали да бъдат женени от доста дълго време, така каза Милти. Винаги съм смятал, че щом като веднъж са започнали, хората трябва да продължат да са си женени, но Милти казва, че не е така, имало начини да се откажеш, ако нещо не ти харесва. Милти казва, че един от начините е просто да се ожениш и веднага да оставиш жена си, както е направил мистър Харисън. Милти казва, че мистър Харисън е оставил жена си, защото тя го замеряла с разни неща… тежки неща… а пък Арти Слоун казва, че я оставил, защото тя не му давала да пуши, а Нед Клей казва, че той направил така, щото тя не се отказала от навика си да му се кара. Аз не бих оставил моята жена заради разни такива работи. Аз просто ще тупна с крак и ще кажа: „Мисис Дейви, ти трябва да правиш единствено онова, което на мен ми харесва, щото аз съм мъжът.“ Това набързо ще я усмири. Но Анета Клей казва, че тя е оставила него, защото той не си изстъргвал никога ботушите от калта, преди да влезе и затова Анета не обвинява нея. Аз отивам още сега у мистър Харисън да я видя каква е.

Дейви скоро се върна без настроение:

— Мистър Харисън излезе, пък тя е отишла с мисис Рейчъл в Кармоди, да купят тапети за гостната. Мистър Харисън каза Анн да се отбие у тях, щото той иска да си поприказва с нея. И каза, че подът е почистен. А пък мистър Харисън се е обръснал, макар че вчера нямаше служба в църквата.

Кухнята на мистър Харисън бе станала неузнаваема за Анн. Подът наистина бе почистен идеално, както и всичките мебели в стаята, печката бе излъскана до блясък, Анн вече можеше да се огледа в металната повърхност, стените бяха варосани, а прозорците светеха на слънцето. Край масата седеше мистър Харисън с работните си дрехи, които в петък имаха множество дупки и скъсани места, но сега бяха закърпени и почистени. Той бе наистина идеално избръснат и малкото коса, която имаше, бе грижливо сресана.

— Седни, Анн, седни — каза мистър Харисън с глас, който беше с два тона по-нисък от обичайния и с който хората в Ейвънли изпращаха своите мъртъвци в последния им път. — Емили отиде в Кармоди с Рейчъл Линд. Най-много ме поразява това как се променят жените точно в обратна насока. Е, Анн, моето безгрижно спокойно време си отиде… безвъзвратно. Отсега нататък до края на земните ми дни ме чака един живот… изряден, спретнат.

Мистър Харисън се стараеше с все сили да говори скръбно, но едно неудържимо пламъче в очите му го издаде.

— Мистър Харисън, вие се радвате, че жена ви се е върнала — извика Анн, размахвайки укорително пръст към него. — Не се преструвайте, че не е така, защото виждам много добре как се чувствате.

По лицето на мистър Харисън се разля самодоволна усмивка:

— Добре де, добре… вече свиквам с тази мисъл — призна си той. — Не мога да кажа, че ми беше неприятно да видя Емили. Един мъж наистина има нужда от помощ в общество като това, където не може да изиграе и партия дама със съседа си, без да бъде обвинен, че иска да се ожени за сестра му, при това да скрепи тази връзка на хартия.

— Никой не би ви заподозрял, че отивате там да видите Изабел Андрюс, ако не се бяхте престрували, че не сте женен — стрелна го Анн остро.

— Не съм се преструвал. Ако някой ме беше попитал дали съм женен, щях да му отговоря, че съм. Но всички го приеха като нещо естествено. А аз не си правех труда да говоря по този въпрос… На мен никак не ми беше приятно от случилото се. За мисис Рейчъл Линд щеше да има доста храна, ако тя бе разбрала, че жена ми ме е оставила. Не е ли така? Нали виждам.

— Но някои хора казват, че вие сте я напуснали.

— Тя започна всичко, Анн, тя започна. Ще ти разкажа цялата история, защото не искам да си мислиш за мен нещо по-лошо, отколкото заслужавам… нито пък за Емили. Но хайде да излезем на верандата. Всичко тук е така подредено като по конец, че предизвиква у мене носталгия по домашния уют и ще ми попречи на приказката. Мисля, че ще свикна с всичко, но по-лесно ми е да гледам двора. Емили все още нямаше време да го приведе в приличен вид.

Когато двамата се настаниха на верандата, мистър Харисън започна своята изповед.

— Аз живеех в Скотсфорд, Ню Брансуик, преди да дойда тук, Анн. Сестра ми се грижеше за къщата ми и с нея се погаждахме чудесно, тя бе къщовница в рамките на разумното и ме остави да си живея, както ми харесва, но ми повлия лошо… така казва Емили. Но преди три години тя се помина. Преди да умре тя много се безпокоеше какво ще стане с мене и най-накрая ме накара да обещая, че ще се оженя. Посъветва ме да взема Емили Скот, защото Емили си има собствени пари и е изрядна къщовница. А аз казах: „Та Емили Скот няма и да ме погледне“. „Помоли я и ще видиш“ — каза сестра ми. За да я успокоя, аз обещах да го направя… и го направих. Емили взе, че се съгласи. Никога през живота си не съм бил толкова изненадан, Анн… една умна, хубава, мъничка жена като нея и един стар глупак като мене. Казвам ти, в началото си помислих, че съм късметлия. И така, ние се оженихме и предприехме малко сватбено пътешествие до остров Свети Джон за две седмици и се върнахме у дома. Пристигнахме в десет вечерта и аз ти се заклевам, Анн, че след половин час тази жена се зае да чисти къщата. О, аз много добре зная какво мислиш ти по въпроса, че моята къща наистина има нужда от почистване… твоето лице е много изразително, Анн и мислите ти са изписани по него, но това никак не е лошо. Къщата ми наистина бе много неуредна през време на ергенския ми живот, но преди да се оженя аз наех прислужница да я изчисти и извърших дори значителни подобрения — ремонт, боядисване… Но казвам ти, Анн, ако въведеш Емили в съвършено нов бял мраморен палат, тя веднага ще измисли какво още трябва да се почисти, само да изнамери отнякъде някоя стара рокля. И така до един часа през нощта тя изчисти къщата, както й се искаше, а в четири бе отново на крака и се зае отново с работа. И така продължи… доколкото виждам не е спирала. То не беше търкане, жулене, метене, чистене на прах… непрестанно вършеше всичко това, освен, слава богу, в неделя. Но пък тогава жадуваше да дойде по-скоро понеделник, за да започне отново. Това беше нейният начин да се забавлява и аз не бих имал в крайна сметка нищо против, стига да не ме закачаше мене. Но точно тук тя се престара. Може би щеше да ме приучи към нейния начин на забавление, но тя ме хвана, когато не бях вече млад. Нямах право да влизам в къщата, преди да съм си сменил ботушите с чехлите до вратата. Не смеех у дома да запаля лулата си, освен в обора. И още нещо, аз съм скаран с граматиката. Емили някога е била учителка и никога не би могла да се примири с моите пропуски. След това тя не можеше да ме понася, когато се хранех с ножа си. Та така беше… непрекъснати и нескончаеми натяквания и заяждане. Но право да си кажа, аз бях също много опак. Изобщо не се стараех да се поправя. Ни се водех, ни се карах, ставах още по-раздразнителен, когато тя ми хващаше кусурите. Веднъж й казах, че не се е оплаквала от моята граматика, когато й предложих да се оженим. Това беше много нетактично от моя страна. Една жена би простила по-скоро на мъжа, ако той я набие, но не би простила подмятането, че много й се е искало да се ожени за него. И така живеехме в препирни и караници известно време. Вероятно бихме продължили да си живеем така, ако не беше Джинджър. Джинджър стана най-накрая камъчето, което обърна колата. Емили не обича папагалите и не можеше да понася глупавите приказки на Джинджър. Аз бях привързан към тази птица, тъй като моят брат също я обичаше. Моят брат, морякът, бе най-любимият ми човек, бе любимата ми играчка в детските ни години. Той ми изпрати папагала си, когато усети, че ще умре. Не виждах никаква необходимост, а и не ми се струваше разумно да се старая да отуча папагала от ругатните. Няма нищо по-омразно за мен от човешката грубост и глупост, но думите, които папагалът изричаше, бяха чути от хората. Той ги повтаряше, без да разбира смисъла им, така както аз бих дърдорил китайски ругатни, без да ги разбирам. Извинение има. Но Емили не разбираше нещата така. Жените не разсъждават логично. Тя се опита да отучи Джинджър от псувните, но постигна също такъв успех, какъвто и с мене, стараейки се да ми забрани да казвам „тях неща“ и „разбираш ли ма“. Дори ми се струваше, че колкото повече тя се старае, толкова по-лош става Джинджър, също като мене.

Животът си течеше така, двамата ставахме все по-раздразнителни, докато не настъпи кулминационната точка. Веднъж Емили покани на чай нашия свещеник и жена му, заедно с още един свещеник и той с жена си, пристигнали на гости у тях. Бях обещал да преместя Джинджър в някое отдалечено място, откъдето никой не би могъл да го чуе… Емили не би докоснала неговата клетка, ако ще и с помощта на дебела тояга… наистина исках да го направя, защото не ми се щеше свещеникът да чуе нещо непристойно в къщата ни. Както ми беше на ума, така ми се изплъзна… Емили така ме притесни с наставленията си за чистите яки и ръкави, за правилната граматика, че нищо чудно… А и аз изобщо не се сетих за този беден папагал, докато не седнахме на масата. И тъкмо когато свещеник номер едно се канеше да каже нещо умно, Джинджър, който беше на верандата, до прозореца на трапезарията, нададе гласчето си. Беше видял пуяка на двора, а пуякът действаше винаги много неприятно на Джинджър. Тогава той надмина себе си. Ти се усмихваш, Анн, аз също не отричам, че от време на време се смея на този случай, но в същия момент аз бях досущ като попарен, не по-малко от Емили. Излязох и занесох Джинджър в обора. Не мога обаче да кажа, че когато се върнах, хапнах с удоволствие. По погледа на Емили разбирах, че на Джинджър и Джеймс им предстоят големи неприятности. Когато гостите си заминаха, аз се отправих при кравите. По пътя мислих много. Жал ми беше за Емили, за това, че не бях с нея внимателен, освен това се безпокоях да не би свещеникът да си помисли, че Джинджър е научил своя репертоар от мене. В крайна сметка реших жалостиво, че Джинджър трябва да получи заслужено наказание. Подкарах кравите към къщи и побързах да кажа новината на Емили. Но нея я нямаше, на масата беше оставена една бележка… точно както е описано в книгите. Емили ми бе написала, че аз трябва да избера между нея и Джинджър, а тя се бе върнала в своята къща и щяла да остане там, докато не отида да й кажа, че съм се освободил от онзи папагал. Страшно се разлютих, Анн и си казах, че това ще стане на Куково лято. После събрах нейните неща и й ги изпратих. След това се понесоха всевъзможни клюки… Скотсфорд по отношение на клюките е също като Ейвънли, а и всеки съчувстваше на Емили. Всичко това ме накара да си остана сърдит и инат, докато не разбрах, че трябва да се махна оттам, иначе за мене нямаше да има покой. Реших да дойда на острова. Бил съм тука като момче и го харесвах. Емили пък казваше, че за нищо на света не би живяла в селище, където хората се страхуват да се разхождат, след като се стъмни, за да не би да стигнат края на земята и да паднат във водата. Така, напук на нея, аз се преместих тук. И това е цялата история. Оттогава не бях чувал и дума за жена си и не бях получавал вест от нея, докато не се върнах от полето тази събота и не я намерих да търка пода, но след като бе сготвила както подобава обяда и беше го сервирала. Тогава тя ми проговори, каза ми да започвам да се храня… после поговорихме, от което си направих заключението, че бе научила някои неща по отношение на грижите към мъжа. Тя сега е тука и възнамерява да остане, виждайки, след като се увери, че Джинджър е мъртъв, а островът — малко по-голям, отколкото си го е представяла. А, ето ги двете с мисис Рейчъл Линд. Не, Анн, не си отивай. Остани и се запознай с Емили. Тя много се заинтригува от тебе в събота… искаше да знае кое е онова хубаво момиче от съседната къща.

Мисис Харисън приветства Анн сърдечно и настоя момичето да остане за чая.

— Джеймс ми каза всичко за вас и колко грижовна сте били към него, като сте му приготвяли кейк и други гозби. Искам да се запозная с всичките си нови съседи, колкото може по-скоро. Мисис Линд е чудесна жена, нали? Толкова е дружелюбна.

Когато Анн си тръгна в топлия юнски здрач, мисис Харисън я изпрати през полето, където светулките запалваха вече звездните си фенери.

— Предполагам, че Джеймс ви е разказал вече нашата история — каза спокойно мисис Харисън.

— Да.

— Тогава няма смисъл да ви казвам, че Джеймс е честен човек и винаги казва истината. Вината не е била единствено негова. Сега мога да го разбера. Едва се бях върнала в къщи и вече ми се искаше да не бях взимала такова прибързано решение, но не можех да надвия ината си. Ясно ми е, че съм очаквала прекалено много от един мъж. И наистина съм била глупава да обръщам внимание на неправилния му говор. Няма значение дали един мъж произнася грешно някои думи, щом като е добър стопанин и не тича час по час в килера да проверява колко захар съм изразходвала през седмицата. Чувствам, че Джеймс и аз отсега нататък ще бъдем щастливи. Много ми се иска да знам кой е този „Наблюдател“ от вестника, за да му благодаря. Много съм му задължена.

Анн запази тайната си и мисис Харисън никога не разбра, че нейните благодарности стигнаха до онзи, за когото бяха предназначени. Анн се чувстваше доста объркана от ефекта, който постигаха тези „дописки“. Те бяха събрали едно семейство и си бяха спечелили славата на пророчески дописки.

Анн завари мисис Линд в кухнята на „Зелените покриви“ да разказва цялата история на Марила.

— Е, как ти се нрави мисис Харисън?

— Много ми хареса. Мисля, че тя наистина е една хубава, малка женичка.

— Точно така е — съгласи се въодушевено мисис Рейчъл. — И както тъкмо казвах на Марила, ние всички сме задължени да си затваряме очите за някои особености на мисис Харисън, за да се почувства тя на острова като у дома си. Ами това е, аз трябва да се връщам. Томас ще се безпокои за мен. Излизам понякога, откакто Елайза дойде, а и той изглежда доста по-добре през последните дни. И все пак не обичам дълго време да съм далеч от него. Чух, че Гилбърт Блайт е напуснал Уайт Сандс. Предполагам, че ще учи по-нататък.

Мисис Рейчъл погледна изпитателно Анн, но тя тъкмо се бе навела над клюмащия Дейви, който седеше на дивана и по лицето й не можеше да се разбере нищо. Анн прегърна детето и го понесе към спалнята, нейното девиче лице бе опряно в къдравата руса главица на момчето. Когато Анн го понесе по стълбището, Дейви разпери сънено ръце, обви ги здраво около врата й, а после я целуна:

— Ти си страхотно добра, Анн. Милти Баултър написа днес на своята плоча едно стихче и го показа на Джени Слоун: „Розите червени са, лилави теменужките, захарта е сладка, като тебе, дружке.“ Да знаеш, че то издава моите истински чувства към тебе, Анн.