Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Avonlea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

По неизвестни причини издателството обявява тази книга за втора част на „Анн от «Зелените покриви»“ — дори в издателското каре е вписано, че оригиналното име на книгата е „Ann of Green Gables“ — а всъщност това е книгата „Анн от Авонлий“. Позволих си да заменя оригиналното име в издателското каре с истинското.

Бел.ел.кор.

 

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Зелените покриви“. Втора част

Канадска. Първо издание

ИК „Нов Златорог“, София, 1996

Редактор: Кирил Кадийски

ISBN: 954-492-093-5

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета
Естеството на нещата, в които се надявахме

— Анн — каза Дейви с умоляващ глас, катерейки се по осветеното от слънцето и тапицирано с кожа канапе в кухнята на „Зелените покриви“, където Анн седеше и четеше едно писмо. — Анн, ужасно съм гладен. Нямаш си представа колко съм гладен…

— Ще ти дам филия хляб с масло след минутка — каза разсеяно Анн.

Писмото й очевидно съдържаше някакви вълнуващи новини, защото бузите й бяха порозовели с цвета на розите от големия розов храст отвън, а очите й блестяха със звезден блясък, както само очите на Анн можеха да блестят.

— Но аз не съм гладен за хляб с масло — каза Дейви и в гласа му прозвуча тон на отвращение. — Гладен съм за кейк със сливи.

— О — засмя се Анн, отпускайки писмото си и протягайки ръка, за да сграбчи Дейви, — това е един вид глад, който може да се понася много добре, Дейви, момчето ми. Ти знаеш: едно от правилата на Марила гласи, че не може да ти се дава нищо друго между обяда и вечерята, освен хляб с масло.

— Е, дай ми едно парче в такъв случай… моля те…

Дейви най-после се беше научил да казва „моля те“, но той казваше тези думи обикновено след главното си изречение. След миг огледа с одобрение дебелата филия, която Анн вече му поднасяше.

— Ти винаги намазваш голям слой масло върху нея, Анн. Марила го намазва много тънък. Филията се плъзва надолу по гърлото ми много по-лесно, когато е намазана с повече масло.

Филията се „плъзна“ с поносима лекота, ако се съдеше по бързината, с която изчезна.

Дейви отпусна главата си на канапето, след това направи двойно салтомортале върху килима, а миг по-късно се изправи и обяви решително:

— Анн, взех решението си за небесата. Не искам да ходя там.

— Защо? — запита мрачно Анн.

— Щото небесата са в таванската стаичка на Саймън Флетчър, а аз не обичам Саймън Флетчър.

— Небесата са… в таванската стаичка на Саймън Флетчер! — зяпна от удивление Анн, прекалено объркана, за да може да се засмее. — Дейви Кийт, откъде се взе тази необикновена идея в главата ти?

— Милти Баутлър казва, че те са там. Миналата неделя в неделното училище. Урокът беше за Св. Илия и Св. Елдсей, аз станах и запитах мис Роджърсън къде се намират небесата. Мис Роджърсън изглеждаше ужасно обидена. Тя се разгневи за нещо, защото ни запита какво Св. Илия оставя на Св. Елисей, когато отива на небето, а Милти Баултър каза: „старите си дрехи“ и ние всичките се засмяхме, преди да размислим. Бих искал човек да можеше да помисли, а след това да върши нещата, които не би направил. Но Милти нямаше намерение да бъде неуважителен. Той просто не можеше да помисли за смисъла на нещата. Мис Роджърсън каза, че небесата са там, където е Господ Бог и аз не зададох никакви въпроси от този род. Милти ме сбута с лакът и ми прошепна: „Небесата са в таванската стая на чичо Саймън Флетчър и аз ще ти обясня това по пътя за вкъщи“. Така че, когато се връщахме вкъщи, той ми обясни. Милти много го бива да обяснява нещата. Дори ако ти нищо не знаеш за нещото, той ще ти наговори куп неща, така ме ще ти стане ясно абсолютно всичко. Неговата майка е сестра на мисис Саймън и той ходи с нея на погребението, когато неговата братовчедка, Джейн Елен, умря. Проповедникът казал, че е отишла на небесата, обаче Милти казва, че лежала точно пред тях, в ковчега. Но той предполага, че те след това са отнесли ковчега в таванската стаичка. Е, когато Милти и майка му се качили на горния етаж след това, за да си вземе тя шапката, той я запитал къде се намират небесата, в които е отишла Джейн Елен и майка му посочила точно към тавана и казала: „Там горе!“. Милти знаел, че там горе, над тавана, нямало нищо друго, освен таванската стаичка, така той разбрал всичко. И оттогава го било ужасно страх да ходи при чичо си Саймън…

Анн взе Дейви на коленете си и направи всичко възможно да развърже този теологически заплетен възел. Тя беше много по-добре подготвена от Марила, защото си спомняше своето собствено детство и инстинктивно усещаше любопитните идеи, с които седемгодишните понякога обогатяваха въпросите, които, разбира се, за възрастните хора бяха толкова обикновени и прости. Тя току-що бе успяла да убеди Дейви, че небесата не са в таванската стаичка на Саймън Флетчър, когато Марила се върна от градината, където тя и Дора бяха брали грах. Дора бе трудолюбива малка душа и никога не се чувстваше по-щастлива от миговете, в които помагаше да се свърши нещо в леките дейности, които бяха подходящи за нейните малки закръглени пръстчета. Тя хранеше пилетата, събираше трески, миеше чинии и изпълняваше множество поръчки. Бе едно спретнато, благонадеждно и послушно момиче и никога не се налагаше да й се казва по два пъти да направи нещо, и никога не забравяше своите малки задължения. Дейви, от друга страна, беше доста небрежен и разсеян, но той беше роден да печели любовта, дори Анн и Марила го обичаха повече, отколкото обичаха Дора.

Докато Дора горделиво белеше граховите шушулки, а Дейви правеше лодки от шушулките с мачти от кибритени клечки и платна от хартия, Анн разказа на Марила удивителното съдържание на писмото.

— О, Марила, какво мислиш за това? Получих писмо от Присила: тя казва, че мисис Морган е на Острова и ако времето е хубаво в четвъртък, те ще тръгнат за Ейвънли и ще пристигнат тук някъде около дванайсет часа. Ще прекарат следобеда с нас и ще се върнат в хотела в Уайт Сандс вечерта, защото някои от американските приятели на мисис Морган са отседнали там. О, Марила, не е ли чудесно? Почти не мога да повярвам, че не сънувам.

— Смея да кажа, че мисис Морган много прилича на другите хора — каза сухо Марила, въпреки че и тя самата наистина почувства лека възбуда. Мисис Морган бе известна жена и едно посещение от нейна страна не беше често срещано явление. — Те ще бъдат тук за обяд в такъв случай?

— Да… и… о, Марила, може ли аз да приготвя целия обяд? Искам да почувствам, че мога да направя нещо за авторката на „Розовата градина“, та дори то да е приготовлението на един обяд. Нямаш нищо против, нали?

— Боже Господи, не обичам толкова да готвя край огъня през юли, така че няма да се подразня, ако някой друг го свърши вместо мене. Ти съвсем добре се справяш с тази работа.

— О, благодаря ти — каза Анн с такава възхита, като че ли Марила току-що й бе направила някаква огромна услуга. — Ще измисля менюто още тази вечер.

— По-добре не се опитвай да поддържаш прекалено много стил — предупреди я Марила, малко разтревожена от високопарната думичка „меню“. — Вероятно ще ни стане много мъчно, ако се престараеш…

— О, няма да се стремя да поддържам какъвто и да е „стил“, ако не се смята това, че ще направя онези неща, които ние невинаги имаме на масата си в празнични случаи — увери я Анн. — Това ще бъде очарователно и, макар и да зная, че нямам много силно развит усет и не съм толкова улегнала, качества, които една детска учителка би трябвало да притежава, дори и да е на седемнайсет години, аз не съм толкова глупава. Но искам всичко да бъде прекрасно и изискано, колкото е възможно повече. Дейви, момчето ми, не оставяй тези грахови шушулки на задните стълби… някой може да се подхлъзне по тях. Ще направя лека супа за начало от… ти знаеш, Марила, че мога да правя много хубава лучена крем супа… а след това няколко печени птици. Ще приготвя двата бели петела. Аз наистина много се привързах към тези петли от мига, в който сивата кокошка излюпи само тях, двамата… малки жълти пухени топчици… Но зная, че те все някой ден трябваше да бъдат жертвани и мисля, че няма по-подходящ случай от този. Но, о, Марила, аз не мога да ги заколя… дори заради мисис Морган не мога да го направя. Ще помоля Джон Хенри Картър да намине и да свърши тази работа вместо мене.

— Аз ще я свърша — предложи услугите си Дейви. — Ако Марила ги държи за краката, защото предполагам, че и двете ми ръце ще са заети с брадвата. Ужасно забавно е да гледаш как се мятат, след като главите им са отхвръкнали…

— След това ще направя грах и фасул, и доматена каша, и салата от марули, зеленчуци — обобщи бъдещите си усилия Анн, — а за десерт лимонов пай с разбит крем и кафе, и сирене, и бишкоти. Ще направя пайовете и бишкотите утре и ще поправя бялата си муселинена рокля. И трябва да кажа на Дайана тази вечер, защото тя ще иска да поправи нейната рокля. Героините на мисис Морган почти винаги са облечени в бял муселин, а Дайана и аз винаги сме смятали, че така ще се облечем, ако някога я срещнем. Това ще бъде един толкова изящен комплимент, не мислиш ли? Дейви, скъпи, ти не трябва да пъхаш грахови шушулки в процепите по пода. Трябва да поканя мисис и мистър Алън, и мис Стейси на обяд… също така, защото те всичките много искат да видят мисис Морган. Толкова е съдбовно това, че тя ще дойде в Ейвънли, докато мис Стейси е тук. Дейви, скъпи, не пускай граховите шушулки да плуват в кофата с вода… иди ги пускай в коритото. О, аз наистина се надявам, ме ще прекараме един прекрасен четвъртък и мисля, че ще е така, защото чичо Ейб каза снощи, когато се отби в дома на мистър Харисън, че ще вали през по-голямата част от седмицата.

— Това е добър знак — съгласи се Марила.

 

 

Анн затича към Орчард Слоуп тази вечер, за да каже новината на Дайана, която също много се развълнува от нея и двете обсъдиха въпроса в хамака, който се люлееше под голямата върба в градината на Бари.

— О, Анн, не бих ли могла да ти помогна в приготвянето на обяда? — замоли се Дайана. — Знаеш, че мога да правя великолепни марулени салати.

— Вярно е, че можеш — каза великодушно Анн, — и аз ще искам от тебе да ми помогнеш и в украсата. Имам предвид да превърнем гостната в едно градинско кътче, отрупано с цветя… и обедната трапеза трябва да бъде украсена с бели рози. О, аз наистина се надявам всичко да върви гладко. Героините на мисис Морган никога не си навличат неприятности и никога не изпадат в неудобно положение… и винаги са толкова самоуверени, и толкова добри домакини. Те като че ли се раждат такива. Аз си спомням онази Гертруд в „Дни в края на гората“, която поддържаше къщата на баща си, когато беше само на осем години. Когато аз бях на осем години, аз едва ли знаех как да свърша нещо, само можех да възпитавам деца. Мисис Морган трябва да бъде един авторитет за момичетата, след като е написала толкова много за тях и аз наистина искам тя да остане с добро мнение за нас. Представях си всичко това по хиляди различни начини… как ще изглежда тя, какво ще каже… и какво аз ще кажа. И толкова се тревожа за носа си. На него има седем лунички, както можеш сама да се убедиш. Те се получиха на пикника на Подобрителите, когато аз се подложих на слънцето без шапка. Предполагам, че не е благодарно от моя страна да се тревожа заради тях, след като трябва да бъда благодарна, че те не се разпространиха из цялото ми лице, както веднъж през детството ми, но наистина бих искала да ги нямаше… всичките героини на мисис Морган имат толкова хубава кожа и хубав тен на лицата. Не мога да си спомня една луничава сред тях.

— Твоите не се забелязват толкова — успокои я Дайана. — Опитай да ги премахнеш с малко лимонен сок тази вечер.

На следващия ден Анн приготви пайовете и бишкотите, поправи муселинената си рокля, измете и избърса прахта във всички стаи на дома… нещо, което съвсем не беше необходимо в този момент, защото „Зелените покриви“ бяха, както винаги, любимото място в света за сърцето на Марила. Но Анн почувства, че една прашинка може да дискредитира дома, който щеше да има честта да посрещне Шарлот Е. Морган. Тя изчисти дори и килера под стълбището, който побираше всевъзможни неща, въпреки че не съществуваше ни най-малка възможност мисис Морган да надникне във вътрешността му.

— Но аз искам да чувствам, че той е в изрядно състояние, дори тя да не погледне в него — каза Анн на Марила, — ти знаеш, че в книгата си „Златните ключове“ тя описва две героини, Алис и Луиза, чието мото е стихът на Лонгфелоу:

„В доброто старо време на вечното изкуство

изпитаха творците нещата с много чувство,

извайваха те всеки детайл и всеки ред,

защото боговете ги гледаха отвред…“

И затова те винаги държаха килерите под стълбището изстъргани до блясък и никога не забравяха да преметат под леглата си. Щях да имам угризения на съвестта само при мисълта, че този килер не е подреден, когато мисис Морган пристигне у дома. След като прочетохме „Златните ключове“ с Дайана през април, взех за мое мото същия стих.

Вечерта Джон Хенри Картър и Дейви, който се навърташе около него, екзекутираха двата бели петела и Анн ги оскуба, тази работа винаги й беше противна и се примиряваше само и единствено с предназначението на тези закръглени птици.

— Не обичам да скубя птици — каза тя на Марила, — но не е ли цяло щастие, че ние не трябва да влагаме душите си в онова, което ръцете ни правят? Аз съм оскубвала птици със собствените си ръце, но съм си представяла, че блуждая из Млечния Път…

— Аз пък си мисля, че ти разпръскваш повече пера по пода от всеки друг път — отбеляза Марила.

След това Анн постави Дейви в леглото и го накара да обещае, че ще се държи възпитано на следващия ден.

— Ако аз утре се държа добре, толкова добре, колкото мога, ще ми позволиш ли да бъда толкова лош, колкото си искам на последващия ден? — запита Дейви.

— Не бих могла да направя това — отвърна му предпазливо Анн, — но ще ви взема с Дора да погребете малко край мочурището, точно на онова място, където е езерцето, ще вървим по крайбрежието на пясъчните хълмове, и ще си направим един пикник.

— Това е сделка — каза Дейви. — Ще бъда добър, можеш да бъдеш сигурна. Имах намерение да намина към дома на мистър Харисън и да стрелям с моята пушка в Джинджър с грахови зърна, но това ще го направя някой друг ден. Предполагам, че утре ще бъде просто неделя, но за един пикник по брега все пак си струва човек да запази търпение…