Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (19)

Глава деветнадесета
Един щастлив ден

„В края на краищата — бе казала веднъж Анн на Марила, — аз си мисля, че най-добрите, най-приятните дни не са онези, в които се случва нещо изключително хубаво или великолепно, или вълнуващо, а дните, които идват тихо, спокойно и носят обикновени малки радости, следват един друг плавно, нижат се като перли в огърлица.“

Животът в „Зелените покриви“ беше изтъкан точно от такива дни, тъй като приключенията или нещастните случаи за Анн, както и за другите хора, не се струпваха наведнъж, а бяха пръснати из цялата година, с дълги периоди на безметежни, щастливи дни помежду им, изпълнени и с работа, и с мечти, и със смях, и с поуки. Тук ще стане дума за един такъв ден в края на август. Преди обяд Анн и Дайана повозиха на лодка по езерото възторжените близнаци, откараха ги на пясъчния бряг, за да наберат благоуханни треви, всичките цамбуркаха и пляскаха в плитката вода, над която вятърът шумеше и преповтаряше една стара лирична песен, научена от него още по времето, когато светът е бил млад.

Следобед Анн тръгна пеша към местността Ървинг, за да види Пол. Намери го проснат на тревистия бряг до гъстата елова горичка, която стигаше до къщата на север. Момчето бе погълнато от една книга с вълшебни приказки.

Когато я видя, то скочи пъргаво:

— О, така се радвам, че дойде, учителко — приветства я Пол радушно, — защото баба я няма. Нали ще останеш малко да пиеш чай с мене? Толкова ми е самотно да пия сам чая си. Нали знаеш, учителко. Вече сериозно си бях намислил да помоля младата Мери Джо да дойде и да закуси с мене, но реших, че баба не би одобрила поканата ми. Тя казва, че французите трябва да си знаят мястото. И наистина е доста трудно да се разговаря с младата Мери Джо. Тя непрекъснато се смее и казва: „Ами той бие всички хлапета аз знаела“. Под разговор аз не разбирам точно това.

— Разбира се, че ще остана за чая — съгласи се Анн весело. — Бях примряла в очакване да ме поканиш. Вече преглъщах често-често при мисълта за някое и друго парче в повече от оня вкусен сладкиш, който баба ти приготвя от маслено тесто. Откакто го опитах по време на онова угощение тук преди време, не мога да го забравя.

Лицето на Пол помръкна:

— Ако зависи от мен, учителко — каза той, застанал пред Анн с ръце в джобовете, а по малкото му красиво личице пробягаха сенки на неочаквана загриженост, — теб на драго сърце би трябвало да те почерпят със сладкиша. Но това зависи от Мери Джо. Чух веднъж баба да й казва, когато си тръгваше, че не бива да ми дава никакви сладки, защото те били прекалено питателни за стомаха на едно малко момче. Но може би Мери Джо ще ти отреже парченце, ако аз обещая да не хапвам изобщо. Да се надяваме на най-доброто.

— Да, точно така — съгласи се Анн, на която тази забавна философия допадаше особено много. — И, ако Мери Джо се окаже коравосърдечна и не ми даде дори и парченце от маслено тестения сладкиш, това ни най-малко няма да е от значение, така че ти не бива да се тревожиш.

— Сигурна ли си, че няма да се обидиш, ако тя наистина не ти даде? — запита Пол развълнуван.

— Напълно съм сигурна, душице.

— Тогава няма да се притеснявам — каза Пол и въздъхна с облекчение. — Пък и си мисля, че Мери Джо ще се вслуша в гласа на здравия разум. Тя по природа не е неразумна, но опитът я е научил, че не бива да се противопоставя на заръките на баба. Моята баба е чудесна жена, само дето хората трябва да изпълняват точно каквото тя каже. Тази сутрин остана много доволна от мен, защото аз за пръв път успях да изям препълнена чиния с овесена каша. Струваше ми голямо усилие, но аз успях. Баба казва, че според нея тя все още може да направи от мене мъж. Но, учителко, искам да те попитам за нещо много важно. Ще ми отговориш искрено, нали?

— Ще се постарая — обеща Анн.

— Мислиш ли, че има нещо нередно в мозъка ми? — запита я Пол така, сякаш от отговора й зависеше целият му живот.

— За бога, Пол, не — възкликна Анн изумена. — В никакъв случай не. Какво те наведе на такава мисъл?

— Мери Джо… но тя не знаеше, че аз я чувам. Вероника, момичето, което мисис Питър Слоун нае на работа, дойде да види Мери Джо миналата вечер и аз чух двете да си говорят в кухнята точно тогава, когато минавах през коридора. Мери Джо каза: „Онзи Пол, ами той е смахнато малко момче. Говори ги едни врели-некипели. Мисля, че му хлопа дъската“. Не можах дълго да заспя миналата нощ, мислейки за това, чудех се дали Мери Джо е права. Не можех да се сдържа, исках да попитам баба, но реших да се обърна към тебе. Така се радвам, че ме приемаш като човек, на когото всичко си му е наред и не му хлопа дъската.

— Разбира се, че си наред. Мери Джо е глупаво, неграмотно момиче и ти не бива да се притесняваш от нейните приказки — каза Анн възмутена, а наум си мислеше как да направи дискретен намек на мисис Ървинг за необходимостта да озапти езика на Мери Джо.

— Оф, камък се смъкна от плещите ми — успокои се наистина Пол. — Сега съм напълно щастлив, учителко, благодаря ти. Никак не би било добре нещо да не е наред в главата ти, нали, учителко? Предполагам каква е причината, поради която Мери-Джо си е въобразила това: аз понякога й казвам какво мисля за някои неща.

— Тази практика е особено опасна — отбеляза Анн, изхождайки от своя собствен дълбок опит.

— Ами тогава след малко аз ще ти кажа какви свои мисли споделих с Мери Джо и ти ще разбереш дали в тях има нещо смахнато. Но ще почакам малко да започне да се смрачава. Точно тогава мен нещо ме кара да разказвам на хората и когато наблизо няма никого, просто ми се налага неудържимо да го кажа на Мери Джо. Но след този случай аз вече няма да го правя, щом тя си въобразява, че ми хлопа дъската. Аз просто ще си копнея сам-самичък и ще тая мислите в себе си.

— И ако желанието ти да разказваш стане дотолкова неудържимо, че не можеш повече да се сдържиш, ела при мен в „Зелените покриви“, аз ще изслушам твоите размисли — предложи Анн с онази тържественост в гласа, която й спечелваше любовта на всички деца, жадни да бъдат приемани сериозно.

— Добре, ще дойда. Но се надявам Дейви да не бъде тогава там, защото ми прави физиономии. Мене не ме е грижа много, защото той е малко момче, а аз съм доста голям, но все пак никак не е приятно да ти правят муцуни. А и Дейви ги прави такива едни ужасни. Понякога се страхувам, че той никога няма да може да си възвърне нормалния облик. Прави ги дори тогава, когато съм в църквата и мислите ми, както подобава, са заети със свети неща. Докато Дора ме харесваше, аз също я харесвах, но не така, както преди, тя казала на Мини Мей Бари, че мисли да се омъжи за мен, когато порасна. Аз мога да се оженя, когато порасна, но още съм прекалено млад, за да си мисля за това, нали, учителко?

— Доста млад си — съгласи се учителката.

— Като заговорихме за женитба и се сетих за друго нещо, което ме тормози в последно време — продължи Пол. — Един ден през миналата седмица тук беше мисис Линд, дойде да пие чай с баба. По едно време баба ме накара да донеса портрета на мама… онзи, който татко ми изпрати като подарък за рождения ми ден. На мен не ми се искаше да го показвам точно на мисис Линд. Тя е добра жена, но не е от онези, на които ти се иска да покажеш портрета на майка си. Нали знаете, учителко. Но, разбира се, аз послушах баба. Мисис Линд каза, че мама е била много хубава, но много приличала на актриса и сигурно ще да е била ужасно по-млада от баща ми. След което каза: „Изглежда тия дни твоят татко ще се ожени отново. Как ще ти се хареса да имаш нова мама, мастър Пол?“ Да знаеш, учителко, от тази новина дъхът ми почти спря, но аз нямах намерение да позволя на мисис Линд да го забележи. Просто я погледнах право в лицето… ето така… и казах: „Мисис Линд, моят баща е направил много хубаво като се е оженил за моята първа майка и аз мога да му вярвам, че ще избере също толкова добра майка и втори път“. Наистина мога да му се доверя, учителко. Но все пак се надявам, че ако той някога реши да ми доведе нова майка, ще ме попита какво мисля за нея, преди да е станало прекалено късно. Ето я Мери Джо, идва да ни извика за чая. Ще отида да се споразумея с нея за сладкиша от маслено тесто.

В резултат на „споразумението“ Мери Джо отряза парче сладкиш и като добавка даже сипа в една чиния малко сладко, но за сметка на храната. Анн наля чая и двамата с Пол се нагостиха с чудесната закуска в мрачната, стара всекидневна стая, чиито прозорци бяха отворени за кроткия полъх на вятъра откъм залива. Учителката и ученикът си разказваха много „щуротии“, от които Мери Джо бе съвсем шокирана и на следващата вечер каза на Вероника, че „училищната спожица“ била също така „смахната“, както и Пол. След чая Пол заведе Анн в своята стая, за да й покаже портрета на майка си, който беше загадъчният подарък за рождения му ден, съхраняван доскоро от мисис Ървинг в сандъчето за книги. Малката, ниска таванска стаичка на Пол бе изпълнена с отблясъците на огнения залез (слънцето залязваше над морето), както и с танцуващите сенки на еловите дървета, които като че ли влизаха направо в къщата, прорасли току под вдадения навътре прозорец. Сред тази нежна светлина сияеше едно красиво девиче лице с нежни майчини очи. Портретът бе окачен на височината на леглото.

— Това е моята дребничка майка — каза Пол с горда обич. — Аз накарах баба да окачи нейния образ тука, за да я виждам още щом сутрин отворя очите си. Сега вече не ми прави впечатление, когато в стаята не светят лампите, защото за мене е достатъчно, че съм с моята мъничка майка. Татко е разбрал точно какво ми се искаше да имам като подарък за рождения ми ден, макар и да не ме попита. Не е ли чудесно колко много знаят наистина бащите?

— Твоята майка е била много красива, Пол, и ти малко приличаш на нея. Но нейните очи и косите й са по-тъмни от твоите.

— Моите очи са същите като на баща ми — каза Пол и литна да събере всичките възглавнички от дивана и стола, за да ги струпа на широкия перваз на прозореца. — А косата на баща ми е сива. Буйна е, но е сива. Разбираш ли, баща ми е почти на петдесет години. Това вече е преклонна възраст, нали? Но той само отвънка е стар. Отвътре той е млад като никой друг. Сега, учителко, седни тука, моля те, а аз ще седна в краката ти. Мога ли да сложа главата си на коленете ти? Така обикновено сядахме с моята майка. О, това бе истинско щастие.

— А сега искам да чуя онези твои мисли, които Мери Джо намира за смахнати — каза Анн, поглаждайки кълбото от къдрици на коленете си.

Пол не се нуждаеше от повторна покана, за да разказва своите размисли… поне на сродните нему души.

— Хрумнаха ми една вечер в еловата горичка — заговори той замечтано. — Разбира се, аз не искам да кажа, че те са истински, но все пак напират в главата ми. Ти много добре знаеш, учителко. И после на мен така ми се искаше да ги кажа на някого, а освен Мери Джо друг нямаше. Тя беше в килера и месеше хляб. Аз седнах на пейката до нея и казах:

„Мери Джо, знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Вечерницата е сияен дом в страната, където живеят феите.“ А Мери Джо отвърна: „Ама ти си бил много смахнат. Кви си ги измисляш, няма такива работи като феи“. Тя ме предизвика. Разбира се, аз зная, че няма феи, но това не пречи да си мисля, че ги има. Ти знаеш, учителко. Но аз все пак продължих да й разказвам търпеливо: „Добре тогава, Мери Джо, знаеш ли какво мисля аз? Представям си как един ангел върви над света, след като слънцето залезе… един голям, висок, бял ангел със сребърни криле… той пее на цветята и птиците да заспят. И децата могат да го чуят, ако знаят как да слушат“. Тогава Мери Джо вдигна ръцете си над тестото и каза: „Ама ти наистина си смахнато малко момченце. Караш ме да се плаша от теб“. Така беше, изглеждаше изплашена. Тогава аз излязох и прошепнах останалите си мисли на градината. Там имаше малка бреза, но тя умря. Баба казва, че соленият влажен вятър е убил дървото, но аз си мисля друго — горската нимфа, която му принадлежеше, е била много глупава. Тя все се скиташе по света, уж за да го опознае, а всъщност загуби много. И малкото дръвче бе така самотно, че умря, защото сърцето му бе разбито.

— Но когато бедната, глупава, малка горска нимфа се умори от света и се върне при своето дърво, нейното сърце ще се стопи от мъка — каза Анн.

— Да, но щом горските нимфи са глупави, те трябва да понесат и последствията от своята глупост, точно като че ли са истински хора — реши Пол сериозно. — Знаеш ли, учителко, какво си мисля аз за новата луна? Мисля си, че тя е малка златна лодка, пълна със сънища.

— И когато се сблъска с облак, някои от тях се разплискват и се посипват в съня ти.

— Точно така, учителко. О, ти наистина знаеш. И още си мисля, че теменужките са мънички парченца от небето, които падат, когато ангелите изрязват дупчици за звездите. А лютичетата са направени от слънчеви лъчи, докато цветовете на граха са разноцветни пеперуди, полетели към небето. Е, учителко, според тебе как е, виждаш ли нещо налудничаво в тези мисли?

— Не, скъпо мое момче, те съвсем не са налудничави или чудати, те просто са необикновени и прекрасни мисли за едно малко момче. Затова хората, които не могат да си представят нищо подобно, дори и да се опитват стотици години, ги смятат за смахнати. Но ти продължавай да си представяш така света, Пол… някой ден ще станеш поет, аз съм сигурна.

Когато Анн се върна в къщи, намери едно доста по-различно момче, което я очакваше, за да го приготви за сън. Дейви се бе намусил и веднага щом Анн го съблече, той се търколи в леглото и зарови главата си във възглавницата.

— Дейви, ти забрави да си кажеш вечерната молитва — напомни му Анн с укор.

— Не, не съм забравил — отговори момчето решително, — но аз няма да казвам повече моите молитви. Вече се отказвам да бъда добър, щото няма значение колко съм добър, ти пак ще обичаш повече Пол Ървинг. Така че аз мога да си бъда пак лош и да ми е много забавно така.

— Не обичам Пол Ървинг повече от теб. Обичам те също толкова много, само че по различен начин — обясни Анн.

— Ама аз искам да ме обичаш по същия начин — нацупи се Дейви.

— Не може човек да обича различните хора по един и същи начин. Нали ти не обичаш Дора и мен по един и същи начин?

Дейви седна в леглото и се размисли:

— Нее — призна най-после той. — Обичам Дора, защото тя ми е сестра, а тебе, защото ти си ти.

— А аз обичам Пол, защото той е Пол и… Дейви, защото той е Дейви — отговори Анн весело.

— Ами тогава… някак си започнах да съжалявам, че не си казах молитвите — призна Дейви, убеден накрая от тази логика. — Но сега ще ми дойде прекалено много да ставам, за да ги казвам. Утре сутринта ще си наваксам и ще го направя два пъти, Анн. Не може ли да стане така?

Не, Анн бе сигурна и непреклонна, че така не може да стане. Така че Дейви трябваше да слезе на пода и да застане до нея на колене. Когато произнесе последните думи, момчето приседна на босите си петички и вдигна глава към нея:

— Анн, аз нали сега съм по-добър, отколкото бях преди малко?

— Да, наистина си по-добър, Дейви — Анн никога не се колебаеше да похвали децата тогава, когато те заслужаваха.

— Аз знам, че съм по-добър — успокои се Дейви, — и ще ти кажа как го разбрах. Днеска Марила ми даде две филии хляб, намазани със сладко, за Дора и за мен. Но едната беше доста по-голяма от другата, а Марила не ми каза коя е за мен. Тогава аз дадох по-голямото парче на Дора. Добра постъпка от моя страна, нали?

— Много добра и съвсем по мъжки, Дейви.

— Разбира се — потвърди сериозно Дейви. — Дора не беше много гладна и изяде само половината от своята филийка, а другата я даде на мен. Ама аз не знаех, че тя ще направи така, когато й давах хляба. Така че аз бях добър, Анн.

На свечеряване Анн се спусна към Драйд Бабъл и видя Гилбърт Блайт да минава през мрачната гора на духовете Хаунтид Ууд. Тогава изведнъж прозря, че Гилбърт не беше вече момчето от училище. Какъв мъжествен вид имаше той сега — висок, широкоплещест момък с открито лице и чист, прям поглед. Анн го намираше за хубав, макар Гилбърт да не отговаряше на нейния идеал за мъж. Тя и Дайана отдавна си бяха избрали обожавания от тях тип кавалер и той бе абсолютно еднакъв и за двете. Мъжът на техните мечти трябваше да е много висок, изискан, със замечтан поглед, загадъчни очи и нежен омагьосващ глас. Докато физиономията на Гилбърт не излъчваше нито меланхолия, нито загадъчност, но за приятелството това нямаше никакво значение!

Гилбърт се излегна върху папратите и погледна с възхищение към Анн. Ако Гилбърт трябваше да даде описанието на идеалната за него жена, то би съвпаднало изцяло с описанието на Анн, включително и с онези седем лунички, чието присъствие все още продължаваше да я дразни. Гилбърт все още си оставаше момче, но това момче си имаше своите мечти, както останалите и в тях то винаги виждаше едно момиче с кристално ясни сини очи и с лице — нежно и свежо като цвете. Той бе направил своя избор и освен това смяташе, че неговото бъдеще трябва да е достойно за неговата богиня. Дори и в спокойния Ейвънли можеха да бъдат срещнати прекрасни изкушения. Младежите от Уайт Сандс бяха доста „отворени“, а Гилбърт привличаше вниманието, където и да отидеше. Но той бе решил да се държи както подобава, за да е достоен за приятелството на Анн, а след известно време и за нейната любов може би. Така че премерваше всяка своя дума, контролираше дори мислите си — да не говорим за делата — така ревностно, сякаш го следеше и контролираше чистият поглед на самата Анн. Тя имаше над него такова неограничено влияние, каквото всяко момиче с възвишени и светли идеали има над своите приятели; влияние, което продължава дотогава, докато то е предано на тези идеали. И би могло да загуби доверието на приятелите си единствено, ако престане да изповядва най-чистите, най-благородните помисли. В очите на Гилбърт най-големият чар и достойнство на Анн беше фактът, че тя никога не се унижаваше с дребнави постъпки, както правеха толкова много момичета в Ейвънли — погубваха се с неуместна, непристойна ревност, с плитки хитрости и непрестанно съперничество, с очевидни усилия за превъзходство. Анн бе далеч от всичко това, не защото съзнателно отбягваше подобно поведение, а защото то бе напълно чуждо на нейния импулсивен характер — кристалночист, що се отнася до мотивите и предпочитанията на неговия еталон за идеална жена.

Но Гилбърт дори не правеше опит да изрази с думи мислите си, тъй като вече знаеше от опит много добре, че Анн безмилостно и хладно отрязва всички сантиментални въжделения още в зародиш… или просто им се надсмива, което бе десет пъти по-лошо.

— Ти приличаш на истинска горска нимфа под тази бреза — пошегува се той.

— Аз обичам брезите — Анн прислони лицето си към тънкото бяло стъбло с нежна сатенена кора с едно от онези грациозни движения, които й бяха така присъщи.

— Тогава ще се зарадваш щом научиш, че мистър Спенсър е решил да посади покрай пътя пред своята ферма цяла редица от бели брези, за да окуражи по този начин организацията ни. Каза ми го днес. Майор Спенсър е най-прогресивният и социално ангажиран човек в Ейвънли. А мистър Уилям Бел възнамерява да посади жива ограда от смърчове по големия път пред къщата му и нагоре покрай пътеката. Нашето дружество се справя чудесно, Анн. То премина вече през фазата на изпитанието и това сега е факт. По-възрастните започват да гледат сериозно на него, хората и от Уайт Сандс са решили да си създадат също такова дружество. Дори Илайша Райт промени становището си от деня, в който американците от хотела му направиха пикник на брега. Те похвалиха много зелените насаждения покрай пътищата и казаха, че никъде другаде на острова не е така хубаво, както тук. А когато след време и останалите фермери последват примера на мистър Спенсър и посадят покрай своите участъци дървета, и направят живи плетове, Ейвънли ще бъде най-красивото селище в района.

— Семейство Ейд твърдят, че ще наглеждат гробището — каза Анн. — Надявам се да стане така, за тази цел ще бъде направена подписка и дружеството ни няма да се занимава повече с него. Но семейство Ейд никога не би се намесило в цялата тази работа, ако дружеството не бе им внушило мисълта. Онези дръвчета, които посадихме край църквата, вече пораснаха, а членовете на училищното настоятелство ми обещаха, че ще посадят жив плет около сградата следващата година. Ако удържат на думата си, аз ще организирам трудов ден и всеки ученик ще посади по едно дръвче, в ъгъла край пътя пък ще направим градина.

— Постигнахме успех в кажи-речи всеки наш замисъл досега, с изключение на това, че не съумяхме да преместим къщата на стария Баултър — каза Гилбърт. — Вече се отчаях за нея. Леви не иска да я премести долу, само за да ни дразни. Във всички от семейство Баултър има един непреодолим инат, но в него той е изразен най-силно.

— Джулия Бел иска да изпрати при него още една делегация, но аз мисля, ме най-доброто средство е да го оставим съвсем сам — предложи Анн мъдро.

— И да се надяваме на провидението, както казва мисис Линд — усмихна се Гилбърт. — Да, в никакъв случай няма да пращаме повече никакви делегации. Те само го опълчват още повече срещу нас. Джулия Бел смята, че хората могат да постигнат всичко, стига само да имат организация от единомишленици, от личности, които да дръзнат да се наемат с желаните цели. Следващата пролет, Анн, трябва да започнем агитация за красиви, подредени поляни и дворове. Тази зима ще посеем семена от добри сортове. Имам брошура за създаването на поляни и скоро ще подготвя някои съвети на тази тема. Е, какво, ваканцията ни кажи-речи е към края си. Училището отваря врати в понеделник. Руби Джилис получила ли е разрешение да преподава в Кармоди Скул?

— Да. Присила ми писа, че тя самата е организирала свое надомно училище, така че настоятелството в Кармоди е приело на работа Руби. Съжалявам, че Присила няма да остане, но след като не може, се радвам, че Руби има тази възможност. Тя ще може да си идва за съботите и тогава сякаш всичко ще е както преди, ще бъдем заедно отново с Джейн и Дайана.

Марила се бе върнала малко преди Анн от гостуването си у мисис Линд и седеше на стъпалото на задната порта.

— Рейчъл и аз решихме да заминем утре за града — каза тя. — Мистър Линд тази седмица се чувства по-добре и Рейчъл иска да отидем преди той да изпадне отново в криза.

— Мисля утре да стана много рано, защото имам да върша доста работи — каза Анн. — Първо съм решила да подновя калъфките на старите си пухени завивки. Трябваше да го направя отдавна, но все отлагах… ужасна работа е. И освен това много е лош навикът да се отлагат неприятните задължения, затова аз никога повече няма да си го позволя, иначе не бих могла с чиста съвест да изисквам от учениците си да не го правят. Би било непростимо. След това искам да изпека кейк за мистър Харисън, да завърша бележките си за градините, за да ги разпространя сред членовете на дружеството ни, да пиша на Стела, да изпера и да колосам муселинената си рокля, а накрая да довърша новата престилка на Дора.

— Няма да смогнеш да свършиш и половината от изброеното — каза Марила недоверчиво. — Никога не съм си набелязвала толкова много работа, нещо все ме въздържаше да го правя.