Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (8)

Глава осма
Марила осиновява близнаците

Мисис Рейчъл Линд седеше край кухненския си прозорец и си плетеше кротко, както си беше седяла и в онази вечер преди няколко години, когато Матю Кътбърт се беше спуснал от хълма с момичето, наречено от мисис Рейчъл „неговото скъпо сираче“. Но онова беше през пролетта, а сега беше късна есен и всички листа от дърветата бяха окапали и полята изглеждаха повехнали и кафяви. Слънцето надвисваше над острова Принц Едуард, заливаше небето с разкошна пурпурна и златна светлина — на фона на тъмните дървета на запад от Ейвънли, препускаше един кабриолет, теглен от едно непретенциозно кафяво пони и се спускаше от хълма към равнината.

Мисис Рейчъл се взря жадно в тази посока.

— Марила се връща от погребението — обърна се тя към мъжа си, който лежеше на кухненската кушетка. Томас Линд се залежаваше много повече напоследък върху кухненската кушетка, отколкото преди време, но мисис Рейчъл, която беше толкова чувствителна към онова, което се случваше извън дома й, все още не беше отбелязала този факт. — И води двете близначета със себе си… да… това е Дейви, той се е надвесил над предния капак на кабриолета и дърпа понито за опашката, а Марила го тегли назад. Дора седи на седалката толкова чинно, колкото не можеш да си представиш. Тя винаги изглежда така, като че ли току-що е била колосана и изгладена. Е, на бедната Марила несъмнено ръцете й ще са заети тази зима. И все пак аз не виждах какво може друго да направи при тези обстоятелства, освен да прибере децата при себе си, пък и Анн ще й помага. Анн е страшно доволна от цялата тази работа, при това страшно умело се справя с децата, трябва да се признае. Господи, не беше изминал и един ден, откакто бедният Матю доведе самата Анн у дома и всички започнаха да се смеят на идеята на Марила да възпитава това дете. А сега тя е осиновила близнаци. Никога не можеш да бъдеш сигурен в нещо, докато си жив.

Дебелото пони премина по моста на Линдс Холоу и се отправи към поляната пред „Зелените покриви“. Лицето на Марила беше ужасно мрачно. Разстоянието от Ийст Крафтън беше десет мили, а Дейви Кейт като че ли бе обхванат от страстта непрекъснато да се движи. Не беше по силите на Марила да го усмири и тя се изнерви по пътя при мисълта да не би той да падне през задния капак на колата и да си счупи врата или пък да се сгромоляса през предния под копитата на понито. Изпаднала в отчаяние, най-накрая тя го заплаши, че ще го набие здраво, когато стигнат у дома. След което Дейви се изкачи в скута й и без да обръща внимание на юздите, обви шията й с двете си ръце и я притисна в мечешка прегръдка.

— Не вярвам на това, което говориш — каза й той, притискайки пламенно лицето си до набръчканата кожа на бузите й. — Ти не изглеждаш на лейди, която бие малки момчета, само защото те не могат да стоят мирни. Не намираш ли, че е ужасно трудно да седиш мирен, когато си толкова малък, колкото съм аз?

— Не, аз винаги съм била мирна, когато са ми казвали да мирувам — отвърна му Марила, опитвайки се да говори сериозно, въпреки че почувства как сърцето й омеква от импулсивните ласки на Дейви.

— Е, предполагам, че това е било така, защото си била момиче — каза Дейви, извивайки се отново към мястото си, след като още веднъж я беше притиснал в прегръдката си. — Ти си била момиче някога, предполагам, че е ужасно смешно като си помислиш. Дора може да седи мирно… но мисля, че не й е много весело. Според мене трябва да си тъп, за да бъдеш момиче. Хей, нека да те развеселя малко…

Методът на Дейви за „развеселяване“ се свеждаше до това да сграбчи къдриците на Дора и да ги дръпне силно. Дора изпищя, а след това се разплака.

— Как можеш да бъдеш толкова пакостливо момче в деня, в който майка ти току-що е легнала в гроба си? — запита го в отчаянието си Марила.

— Но тя се радваше, че умира — каза Дейви убедено. — Аз знам това, защото тя ми го каза. Тя беше ужасно уморена от боледуването. Ние дълго говорихме през нощта преди тя да умре. Тя ми каза, че ти ще дойдеш да ни вземеш, мене и Дора за през зимата и че аз трябва да бъде добро момче. Аз ще бъде добро момче, но може ли човек в едно и също време да бъде добър пазач и да си седи спокоен на едно място? А майка ми каза, че трябва да бъда внимателен с Дора и да заставам зад нея… и аз ще изпълнявам това…

— Това дърпане на косите й ти внимание ли наричаш?

— Е, аз няма да позволя на никого другиго да го направи — каза Дейви, свивайки юмруци и смръщвайки лицето си. — Само да се опитат. Аз не я нараних много… тя просто плаче, защото е момиче. Радвам се, че съм момче, но съжалявам, че съм близнак. Когато сестрата на Джими Спрот го дразни, той просто казва: „Аз съм по-голям от тебе, това означава, разбира се, че съм по-умен!“ и това я оправя. Но аз не мога да кажа на Дора така… тя продължава да мисли различно от мене. Ти би могла да ми позволиш да подържа юздите за малко, след като съм мъж.

Общо взето Марила беше благодарна на съдбата жена в мига, в който вкара кабриолета в двора си. Есенният вятър вихреше кафявите листа на дърветата. Анн бе излязла до външната врата, за да я посрещне и да свали децата. Дора позволи покорно да я целунат, но Дейви отговори на посрещането от страна на Анн с една от неговите сърдечни прегръдки и весело обяви:

— Аз съм мистър Дейви Кейт.

Когато вечеряха, Дора се държеше на масата като една малка лейди, но по отношение маниерите на Дейви имаше още какво да се желае.

— Толкова съм гладен, че нямам време да ям изискано — избълва той, когато Марила му направи забележка. — Дора не е и на половината толкова гладна, колкото съм аз. Помисли си само за всички упражнения, които направих по време на пътуването дотук. Този кейк е ужасно вкусен и има дъх на сливи. Ние не сме яли кейк у нас от много време насам, защото майка беше толкова болна и не можеше да ни прави, а мисис Спрот каза, че и да ни изпече хляб, е прекалено много за нея. А мисис Уигинс никога не поставя сливи в нейните кейкове. Никога не го прави! Може ли да си взема още едно парче?

Марила би му отказала, но Анн му отряза още едно голямо парче, но му напомни, че трябва да каже „благодаря!“. Дейви само й се усмихна и отхапа един огромен залък. Когато привърши парчето кейк, обяви:

— Ако ми дадеш още едно парче, ще ти кажа благодаря…

— Не, ти яде достатъчно кейк — каза Марила с тон, който Анн вече познаваше добре, а Дейви трябваше да научи, че означава край на разговора.

Дейви премигна срещу Анн и след това се протегна през масата, сграбчи кейка, който бе сервиран за Дора, и от който тя бе отхапала съвсем малко, изтръгна го от пръстите й, след което отвори устата си до краен предел и набута цялото парче в нея. Устните на Дора трепнаха и Марила не можа да проговори от ужаса, който я обзе.

Анн възкликна веднага и вложи в тона си цялото си „учителско“ умение:

— О, Дейви, джентълмените не правят такива неща.

— Зная, че не правят — каза Дейви в мига, в който можа да отговори, — но аз не съм джентълмен…

— Но не искаш ли да бъдеш? — запита го ужасена Анн.

— Разбира се, че искам. Но никой не може да бъде джентълмен, докато расте…

— О, разбира се, че ти можеш — побърза да го увери Анн, виждайки в мига благоприятна възможност да посее семето на доброто. — Ти можеш да започнеш да се държиш като джентълмен, още когато си малко момче. А джентълмените никога не грабят нещата от дамите… нито пък забравят да кажат „благодаря“… нито дърпат косите на останалите.

— Не им е много забавно в такъв случай, това е факт — каза Дейви и пролича, че го казва искрено. — Предполагам, че ще почакам и ще стана джентълмен, чак когато порасна…

Марила отряза със сурово лице ново парче кейк за Дора. Не й се искаше да се занимава повече с Дейви. Денят се беше оказал много труден за нея, погребението и дългото пътуване я бяха уморили. От този момент тя очакваше бъдещето с песимизъм, който надминаваше дори песимизма на самата Елайза Андрюс.

Близнаците не си приличаха много, въпреки че и двамата бяха руси. Дора имаше дълги и лъскави къдрици, които никога не бяха разпилени. Прическата на Дейви представляваше един обръч от коса, който се извиваше около главата му с букет от ситни руси къдрици. Лешниковите очи на Дора бяха меки и кротки, очите на Дейви святкаха дяволито и играеха като на истински пакостник. Носът на Дора беше прав, а носът на Дейви беше един категорично високомерен нос. Устните на Дора бяха стегнати и винаги прибрани, устните на Дейви винаги бяха разтегнати в усмивка и освен това, той имаше трапчинка на едната си буза, а на другата нямаше, факт, който му придаваше един мил, комичен и малко несиметричен вид, когато се смееше. Веселие и жажда за пакост се излъчваше от всеки сантиметър на малкото му лице.

— По-добре е да си отиват в леглата — каза Марила, която си мислеше, че това е най-лекия начин да се отърве от децата.

— Дора ще спи при мене, а ти можеш да сложиш Дейви в западната мансарда. Ти не се страхуваш да спиш сам, нали, Дейви?

— Но няма да си отида в леглото толкова скоро — заяви със задоволство Дейви.

— О, разбира се, че ще си легнеш — това беше всичко, което Марила се опита да каже, но нещо в тона й накара дори Дейви да замълчи.

Той се подчини боязливо и се качи на горния етаж заедно с Анн.

— Когато порасна, първото нещо, което ще направя, ще бъде да остана буден цяла нощ, за да видя какво е това нощта — каза й той доверително.

 

 

След години Марила никога не можеше да си помисли за тази първа нощ, в която близнаците дойдоха да живеят в нейния дом, без да потръпне. Тя не беше толкова лоша, в сравнение със седмиците, които я последваха, но изглежда тя беше причината за всичко, което се случи след това. Рядко й оставаше и една минутка време през деня, в която Дейви да не направи някоя пакост или да не измисли някое пъклено дело. А първия си значителен подвиг той извърши два дни след пристигането си, в неделя сутринта… Това беше един прекрасен, слънчев и доста топъл за септември ден. Анн го облече за църква, докато Марила оправяше Дора. Отначало Дейви се противопостави сериозно на намерението й да измие лицето му.

— Марила ме изми вчера… а мисис Уигинс ме изтърка с един твърд сапун в деня на погребението. Това ми е достатъчно за цяла седмица. Не виждам защо трябва да бъда толкова ужасно чист. Много по-хубаво си е да си мръсен.

— Пол Ървинг си мие лицето сам всеки ден съвсем доброволно — каза Анн твърде дипломатично.

Дейви беше обитател на „Зелените покриви“ за малко повече от двадесет и четири часа, но той вече обожаваше Анн и мразеше Пол Ървинг, защото тя започна да му пълни ушите с ентусиазирани хвалебствия за него още на следващия ден, след пристигането на близнаците в „Зелените покриви“. След като Пол Ървинг миеше лицето си всеки ден, това решаваше въпроса. Той, Дейви Кейт, щеше да прави същото, та ако ще това да го убиеше. Същото разсъждение го накара да се подчини кротко и на останалите детайли от подготовката на тоалета му и когато всичко бе привършило, той се превърна в едно наистина хубаво малко момче. Анн се почувства почти майчински горда с него, докато го настаняваше на старата, запазена за Кътбъртови, скамейка в църквата.

Отначалото Дейви се държеше добре, защото беше зает да хвърля прикрити погледи към всички малки момчета, които се мяркаха пред очите му, питайки се — кой от тях е Пол Ървинг. Четенето на първите два химна от Светото Писание премина безметежно. Мистър Алън се молеше, когато се появи сензацията.

Лорета Уайт, която седеше пред Дейви, беше наклонила леко главата си напред и русата й коса се спускаше надве плитки, между които проблясваше, изкушително открита, бялата й шия, обвита в едно леко дантелено жабо. Лорета беше едно дебело, солидно на вид момиче на осем години, което се държеше безупречно в църквата от първия ден, в който майка й я беше довела в нея като бебе на шест месеца.

Дейви бръкна в джоба си и извади оттам… една гъсеница, една космата, гърчеща се в ръката му гъсеница. Марила видя това и го сграбчи, но беше закъсняла доста много. Дейви пусна гъсеницата във врата на Лорета.

Точно по средата на молитвата на мистър Алън избухна серия от пронизителни писъци. Проповедникът спря молитвата си ужасен и отвори очи. Всички глави в паството се вдигнаха. Лорета Уайт се мяташе като обезумяла върху скамейката и се опитваше да сграбчи гърба на роклята си.

— О… мамо, мамичко… о, махни гоо… махай го… това лошо момче ми го постави във врата… мамичко… то слиза надолу… о, о…

Мисис Уайт скочи с каменно лице и изведе изпадналата в истерия и мятаща се от една страна на друга Лорета от църквата. Писъците на момичето заглъхнаха в далечината и мистър Алън продължи службата си. Но всички почувстваха този ден провален. За първи път в живота си Марила не проумя нищо от текста на молитвата, а Анн се вцепени на скамейката със зачервено от унижение лице.

Когато се върнаха у дома, Марила постави Дейви в леглото и го наказа да остане в него до края на деня. Тя реши да не му дава никаква друга храна, освен чай, хляб и мляко. Анн му донесе храната и приседна скръбно край него, докато той се хранеше със задоволство и без всякакво намерение да се покае.

— Предполагам — каза замислено той в един миг, — че Пол Ървинг не би пуснал гъсеницата във врата на едно момиче, нали?

— Наистина, не би го направил — каза с горчивина Анн.

— Е, в такъв случай, аз изпитвам някакво съжаление, че го направих — призна си Дейви. — Но това беше една толкова хубава гъсеница… Аз я намерих на стъпалата на църквата, малко преди да влезем в нея. Беше ми жал да я оставя. Пък и не беше ли много забавно, когато момичето пищеше?

 

 

Във вторник следобед Обществото за подобряване се събра в „Зелените покриви“. Анн побърза да се прибере вкъщи от училището, защото знаеше, че Марила ще има нужда от помощник и тя можеше да й помогне. Дора, чиста и прилежно облечена в нейната красиво колосана рокля с черен колан, седеше край членовете на подобряването в гостната, които спореха от време на време и от време на време млъкваха. При това тя държеше да я приемат за примерно дете. Дейви, който беше блажено мръсен, правеше кейкове от кал в двора пред плевниците.

— Казах му, че може да ги прави — каза с уморен глас Марила. — Помислих си, че ще му отвлече вниманието и няма да извърши някоя пакост. Може само да се изцапа от това. Ние ще успеем да си изпием чая, преди да го извикаме. Дора може да пие чая си с нас, но аз никога не бих си позволила да допусна Дейви да седне край масата, край всички членове на дружеството…

Когато Анн предложи на гостите чая, тя откри, че Дора не беше вече в гостната. Мисис Джаспър Бел каза, че Дейви се приближил до вратата и я извикал навън. След една бърза консултация с Марила в килера, двете решиха да позволят на двете деца да пият по-късно чая си заедно.

Пиенето на чай почти беше свършило, когато в трапезарията нахълта една окаяна на вид фигура. Марила и Анн се вгледаха в нея втрещени, а по лицата на гостите се изписа удивление. Можеше ли това да бъде Дора… това ридаещо, неописуемо същество, облечено в просмукана от рядката кал рокля и с коси, от които водата се стичаше на потоци върху новия, безупречно чист килим на Марила?

— Дора, какво се е случило с тебе? — извика Анн и отправи поглед, изпълнен с вина към мисис Джаспър Бел, за чието семейство се говореше, че е единственото в света, в което никога не се случват подобни инциденти.

— Дейви ме накара да вляза в кочината — проплака Дора. — Аз не исках, но той ме нарече страхлива котка. И аз паднах в кочината… и моята рокля се окаля, а прасето скочи отгоре ми. Роклята ми беше толкова ужасна, но Дейви каза, че ако застана под помпата, той ще я изчисти… и аз застанах, а той изпомпа вода върху ми, но роклята ми не стана никак по-чиста, а хубавият ми колан и обувките ми се развалиха…

Анн остана да пази честта на дома край масата, докато Марила се качи на горния етаж и преоблече Дора в собствените си стари дрехи. Дейви беше заловен и изпратен в леглото. За наказание бе оставен без вечеря.

Анн влезе в стаята му привечер и разговаря с него сериозно… един метод, на който тя имаше голямо доверие и който досега не беше показал категорични резултати. Каза му, че самата тя се чувства много зле от неговото поведение.

— Аз самият сега съжалявам — призна си Дейви. — Но неприятното е това, че винаги съжалявам за нещата, след като вече съм ги направил. Дора не искаше да ми помогне да направя онези кейкове, защото се страхуваше, че ще изцапа дрехите си и това ме влуди. Предполагам, че Пол Ървинг не би накарал неговата сестра да прескочи оградата на кочината, ако знаеше, че тя ще падне вътре, нали?

— Не, той не би и сънувал подобно нещо. Пол е един съвършен малък джентълмен.

Дейви затвори очи и стисна здраво клепачи, опитвайки се да медитира със смисъла на казаното от Анн няколко мига. След това той скочи и обви ръцете си около врата на Анн, гушейки пламналото си малко лице в гърдите й.

— Анн, не ме ли обичаш поне малко, макар и да не съм такова добро момче, каквото е Пол?

— Разбира се, че те обичам — каза искрено Анн. Кой знае защо, невъзможно бе да не обичаш Дейви. — Но бих те обичала много повече, ако не беше все пак такъв пакостник.

— Аз направих… още едно нещо… днес — продължи да мърмори Дейви. — Сега съжалявам и ме е ужасно страх да ти го кажа. Ти няма да се разсърдиш много, нали?… И няма да кажеш на Марила, нали?

— Не знам, Дейви. Вероятно трябва да й кажа. Но мисля, че мога да ти обещая да не й казвам, ако никога повече не го правиш, каквото и да е то.

— Не, никога няма да го правя повече. Във всеки случай малко вероятно е да я открия отново тази година. Намерих я на стъпалата към мазето.

— Дейви, какво е това, което си направил?

— Пуснах една крастава жаба в леглото на Марила. Ти можеш да се качиш горе и да я махнеш, ако искаш. Но кажи, Анн, не е ли страшно забавно да оставиш жабата в леглото?

— Дейви Кейт! — Анн се освободи като пружина от прегръдката му и се втурна по коридора към стаята на Марила. Леглото беше леко омачкано. Тя отметна одеялото с трепереща от бързината ръка и в него откри една съвсем истинска крастава жаба, която премигна срещу й изпод възглавницата.

„Как мога да махна това нещо от тук?“ — изстена Анн разтреперана.

Сети се за лопатката, с която изравяше пепелта от печката и се промъкна на долния етаж за миг, докато Марила бе заета с нещо в килера. Анн имаше доста неприятности, докато свали краставата жаба по стълбите, защото тя изскочи от лопатката три пъти и единия път Анн вече си помисли, че я е загубила в коридора. Когато най-накрая я изнесе в черешовата градина, въздъхна с дълбоко облекчение.

„Ако Марила знаеше, никога вече през живота си нямаше да се чувства спокойно в леглото си. Толкова се радвам, че този малък грешник се разкая навреме. Дайана ми дава знак от нейния прозорец. Радвам се… аз наистина чувствам нужда от малко развлечение, защото заради Антъни Пай в училището и Дейви Кейт у дома, нервите ми ще се скъсат от всичко това, което понасят за един божи ден.“