Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Avonlea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

По неизвестни причини издателството обявява тази книга за втора част на „Анн от «Зелените покриви»“ — дори в издателското каре е вписано, че оригиналното име на книгата е „Ann of Green Gables“ — а всъщност това е книгата „Анн от Авонлий“. Позволих си да заменя оригиналното име в издателското каре с истинското.

Бел.ел.кор.

 

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Зелените покриви“. Втора част

Канадска. Първо издание

ИК „Нов Златорог“, София, 1996

Редактор: Кирил Кадийски

ISBN: 954-492-093-5

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма
Принцът се връща в Омагьосания дворец

Последният училищен ден дойде и отмина. Триумфалният й полугодишен изпит беше издържан, учениците на Анн се справиха с него чудесно. Накрая те я оградиха с вниманието си и й подариха един от чиновете. Всички момичета и дами, които присъстваха на тържеството, плакаха, а някои от момчетата, които се появиха край тях по-късно, също плакаха, въпреки, че след време отрекоха това.

Мисис Хармън Андрюс, мисис Питър Слоун и мисис Уилям Бел се прибраха по домовете си заедно и разговаряха за случилото се.

— Наистина мисля, че е много жалко дето Анн ни напуска, след като децата толкова се привързаха към нея — въздъхна мисис Питър Слоун, която имаше навика да въздиша за всичко и дори завършваше шегите си с въздишка. — Естествено — добави бързо тя — всички ние знаем, че ще имаме добра учителка за другата година…

— Джейн ще си изпълни задълженията, не се съмнявам — каза мисис Андрюс доста сковано. — Но не мисля, че тя ще разказва на децата толкова много приказки или че ще прекарва толкова много време, водейки ги със себе си на разходка в гората. Но името й се произнася с уважение в Аналите на честта и в Списъка на Инспекторите и хората от Нюбридж ужасно съжаляват, че тя ще ги напусне.

— Аз наистина се радвам, че Анн отива в колеж — каза мисис Бел. — Тя винаги е искала да отиде и това ще бъде чудесно за нея.

— Е, не зная — мисис Андрюс бе решила предварително да не се съгласява напълно с никого този ден.

— Не мисля, че Анн се нуждае от повече образование. Тя вероятно ще се омъжи за Гилбърт Блайт, ако обаянието му я държи, докато той завърши колежа си… какво толкова добро ще види от латинския и гръцкия? Ако те научат в колежа как се води за носа един мъж, в такъв случай може би има някакъв смисъл да се отиде…

Мисис Хармън Андрюс, така говореха клюките на Ейвънли, никога не беше се научила как да води за носа своя „мъж“ и в резултат на това домакинството на Андрюс не беше модел на истинско домашно щастие в пълния смисъл на думата.

— Разбрах, че поканата на Шарлоттаун към мистър Алън е представен пред Екзархията — каза мисис Бел. — Това означава, че ние ще го загубим скоро, така си мисля аз…

— Те няма да заминат преди септември — каза мисис Слоун. — Това ще бъде голяма загуба за общността ни… макар винаги да съм си мислила, че мисис Алън се облича прекалено светски за жена на един проповедник. Но никой от нас не е съвършен. Забелязахте ли колко спретнат и чист изглеждаше днес мистър Харисън? Никога не съм виждала толкова променен мъж. Той ходи на църква всяка неделя и си даде църковната лепта.

— Не е ли пораснал много Пол Ървинг напоследък? — обади се мисис Андрюс. — Той беше такъв дребосък за възрастта си, когато дойде тук. Кълна се, че едва го познах днес. Заприличал е много на баща си.

— Той е умно момче — каза мисис Бел.

— Достатъчно е умен, но… — мисис Андрюс понижи гласа си. — Мисля, че разказва много чудати истории. Грейси се върна от училище един ден през миналата седмица и ни повери една твърде несвързана история, която той й разказал… за някакви хора, които живеели долу на брега… история, в която няма и капка истина, разбирате ли. Казах на Грейси да не му вярва, а тя ми отвърна, че Пол изобщо не държал тя да му повярва. Но ако не е възнамерявал, защо й я е разказал в такъв случай?

— Анн твърди, че Пол е гений — каза мисис Слоун.

— Може и да е. Човек никога не знае какво може да се очаква от американците — каза мисис Андрюс. Мисис Андрюс знаеше думичката „гений“ само като синоним на съставната част от баналния израз, „ексцентрична личност“. Тя, както и Мери Джо, вероятно си мислеше, че това означава личност с нещо сбъркано в главата…

 

 

Анн седеше в задната част на класната стая сама край своя чин, така, както беше седяла и през първия ден в училището преди две години и бе опряла лице на едната си ръка, навлажнените й очи се рееха замислено през прозореца по посока на Езерото на Блестящите Води. Сърцето й беше толкова разбито от мисълта за предстоящата раздяла с учениците, че идеята за колежа беше загубила очарованието си. Тя все още чувстваше допира на ръцете на Анета Бел около шията си и чуваше детския плач: „Аз никога няма да обичам никоя учителка повече от теб, мис Шърли, никога, никога…“

Две години тя бе работила сериозно и с вяра в целта си, беше направила много грешки и се бе поучила от тях. Беше получила наградата си. Научила бе учениците си на нещо, но чувстваше, че те са я научили самата нея на повече… бяха й дали уроци по нежност, по самоконтрол, по невинна мъдрост, това бяха уроците на детските сърца. По всяка вероятност тя не беше успяла да „внедри“ големи амбиции у учениците си, но тя ги беше научила, повечето благодарение на собствената си симпатична личност, отколкото на грижливо спазваните си правила, че в годините, които им предстоят да изживеят, трябва да бъдат достойни и благородни, да се насочват бързо към истината, към любезността и добротата, да стоят надалече от всичко, което намирисваше на фалш, подлост и вулгарност. Те, по всяка вероятност, не бяха научили всички уроци, но другото щяха да го запомнят и да го ползват дълго, след като вече са забравили столицата на Афганистан и датите на Войната на Розите.

— Още една глава от моя живот е приключена — каза Анн на глас, оглеждайки чина си. Тя наистина се чувстваше много тъжна от всичко това, романтичната нотка в мисълта за тази „приключена страница“ не я изпълваше със задоволство ни най-малко.

 

 

Анн преживя четиринайсет дни в Икоу Лодж в началото на ваканцията си и всички прекараха чудесно.

Тя отведе мис Лавандър на пазарна експедиция до града и я убеди да си купи една нова рокля от органдин, след това преживяха преправянето й заедно, докато Шарлота Четвърта щастлива събираше и измиташе изрезките. Мис Лавандър беше се оплакала, че не може да изпита интерес към нищо, но искрата на вълнението се върна в очите й при вида на новата хубава рокля.

— Колко глупава, лекомислена личност съм била — въздъхна тя. — Хваща ме голям срам, когато си помисля, че една нова рокля… макар и тя да е от незабравимия ми муселин… ще ме възбуди толкова, след като една чиста съвест и една допълнителна подкрепа от страна на Чуждестранната мисия не може да постигне това…

Някъде в средата на своето гостуване Анн отскочи до „Зелените покриви“ за един ден, за да закърпи чорапите на близнаците и да задоволи насъбралите се купища въпроси на Дейви. Вечерта отиде надолу по брега, за да види Пол Ървинг. Когато минаваше край ниския, квадратен прозорец на дневната стая на семейство Ървинг, зърна Пол да седи на нечии колене, но в следващия момент той политна през коридора.

— О, мис Шърли — извика възбудено Пол, — вие не може и да си представите какво се случи! Нещо толкова възхитително. Татко ми е тук… само си помислете за това! Баща ми е тук! Направо влизайте! Татко, това е моята хубава учителка. Ти знаеш за нея, татко…

Стивън Ървинг излезе напред, за да посрещне Анн и се усмихна. Той беше висок, красив мъж на средна възраст, с метално сива коса, дълбоки тъмносини очи и волево, тъжно на вид лице, великолепно оформено около брадичката и веждите. Точен образ на лице от романите, помисли си Анн с напрегнат трепет на задоволство. Толкова беше отчайващо да срещнеш някого, който можеше да мине за герой и в същото време да е плешив и прегърбен или да е грозен в някакво друго отношение. Анн би си помислила, че е ужасно, ако мъжът на мечтите на мис Лавандър не е изглеждал добре.

— Така значи, това е „красивата учителка“ на моя син, за която съм слушал толкова много — каза мистър Ървинг и стисна сърдечно ръката й. — Писмата на Пол бяха изпълнени с мисли за вас, мис Шърли, така че аз като че ли вече много добре ви познавам. Искам да ви благодаря за всичко, което сте направили за Пол. Мисля, че вашето обаяние е било точно това, от което той се нуждаеше. Майка ми е една от най-добрите жени на света, но нейният грубоват, шотландски здрав разум невинаги може да пасне на темперамента на моето момче. Онова, което й липсва, вие го добавихте. Между нас казано, аз мисля, че обучението на Пол през изминалите две години е било почти съвършено за едно момче останало без майка.

На всеки му се иска да бъде оценен високо. След фразата на мистър Ървинг лицето на Анн разцъфна като „взрив на розов цвят“, а едрият, уморен от света мъж, погледна към нея и си помисли, че никога не е виждал по-хубава девойка сред жителите на „Нова Англия“ от тази малка учителка с червените коси и чудесните очи…

Пол застана между двама им щастлив до немай-къде.

— Никога не съм и сънувал, че баща ми ще си дойде — каза разпалено той. — Дори баба не знаеше. Това беше една голяма изненада. Нещо много голямо — Пол разтърси кафявите си къдрици смутено. — Не обичам да ме изненадват. Човек губи цялото очарование на очакването на нещата, когато е изненадан. Но в случай като този, това е много хубаво. Татко си дойде снощи, след като вече си бях легнал. И след като баба и Мери Джо преодоляха изненадата си, той и баба се качиха на горния етаж, за да ме видят, без да имат намерението да ме събуждат до сутринта. Но аз се събудих веднага и видях татко. Казвам ти, учителко, за направо скочих върху него.

— С една мечешка прегръдка — добави мистър Ървинг и усмихнат обгърна раменете на Пол с ръката си. — Едва познах моето момче, то е израсло толкова голямо и здраво и така е загоряло от слънцето…

— Не знаех кой повече се радваше да види баща ми, баба или аз — продължи Пол. — Баба беше в кухнята през целия ден, за да приготви нещата, които баща ми обича да яде. Тя не се доверява на Мери Джо за тях, така казва. Има си свой начин да покаже радостта си. Аз най-много обичам да седя и да си говоря с баща ми. Но ще трябва да ви оставя за малко сега, ако ме извините. Трябва да поема кравите от Мери Джо. Това е едно от моите всекидневни задължения.

Когато Пол вече беше изскочил навън, за да изпълни своето „всекидневно задължение“, мистър Ървинг си поговори с Анн за различни неща. Но Анн чувстваше, че той си мислеше за нещо друго през цялото време. В един миг нещото излезе на повърхността.

— В последното писмо на Пол се говори, че вие сте ходили с него на гости у една стара… моя приятелка… Мис Лавандър от каменния дом в Графтън. Познавате ли я добре?

— Да, разбира се, тя също е много скъпа моя приятелка — отговори сдържано Анн и не даде ни най-малко да се разбере, че от главата до петите й премина тръпка, породена от въпроса на мистър Ървинг. Анн почувства „инстинктивно“, че любовният роман надничаше към нея иззад ъгъла.

Мистър Ървинг се изправи, отиде до прозореца и се загледа в огромното, златисто и ревящо под напъните на вятъра море, който разораваше вълните му. За няколко мига настъпи мълчание в малката стаичка с тъмните стени. След това той се обърна и погледна надолу към милото лице на Анн и се усмихна. В усмивката му своенравността се смесваше с нежност.

— Мисля си колко ли добре я познавате — каза той.

— Аз зная всичко — отговори бързо Анн. — Разбирате нали — започна да обяснява задъхано тя. — Мис Лавандър и аз сме много близки… Тя нямаше да ми разкаже в противен случай неща, толкова съкровени. Ние сме сродни души…

— Да, мисля, че сте сродни души. Е, аз ще трябва да ви помоля да ми направите една услуга. Бих искал да отида и да видя мис Лавандър, ако тя ми позволи. Бихте ли я запитали, ако склоните да отидете до нея?

Защо не? О, разбира се, че ще отиде! Да, това беше любовният роман, истинският, реалното нещо, с целия му чар на химн, на приказка и на сън. Беше малко позакъснял, вероятно, беше разцъфнал като розов цвят през октомври, след като е трябвало да разцъфне през юли, но въпреки всичко беше роза, с цялата й сладост, и аромат, с блясъка на златото в сърцевината й. Никога досега краката на Анн не бяха я носили с такъв порив да изпълни задача, с какъвто я носеха на следващата сутрин през брезовата горичка по пътя за Графтън. Тя намери мис Лавандър в градината.

Анн беше страшно възбудена. Ръцете й се бяха вледенили и гласът й трепереше.

— Мис Лавандър, имам нещо за вас… нещо много важно. Можете ли да предположите какво е то?

Анн никога не можеше да предположи, че мис Лавандър би могла да познае, но лицето на мис Лавандър пребледня силно и тя каза с тих, спокоен глас, в който онзи цвят и онази живина, които обикновено го красяха, бяха увехнали:

— Стивън Ървинг си е у дома?

— Как познахте? Кой ви каза? — извика Анн отчаяно, ядосана, че собственото й голямо откритие е било предчувствано и очаквано.

— Никой. Знаех, че това трябва да е, от начина, по който заговори.

— Той желае да дойде и да ви види — каза Анн. — Мога ли да му предам, че е възможно?

— Защо, разбира се — потръпна мис Лавандър. — Няма причина да не дойде. Той просто ще дойде, както може да дойде всеки стар приятел.

Анн имаше свое собствено мнение за всичко това, когато се втурна в къщата, за да напише бележката на бюрото на мис Лавандър.

— О, прекрасно е да живееш в приказка — помисли си тя весело. — Всичко ще приключи добре, разбира се… трябва да е така… и Пол ще си има майка, която ще се грижи за сърцето му и всички ще бъдат щастливи. Но мистър Ървинг ще отведе мис Лавандър далече… и господ знаеше какво щеше да се случи с малкия каменен дом… и така, нещата имаха две страни, както изобщо всички неща по божия свят…

Важната бележка беше написана и самата Анн я занесе до пощенския клон Графтън, където лично я предаде на пощенския куриер и го помоли да я остави в пощенския клон на Ейвънли.

— Това е много важно нещо — увери го Анн развълнувано.

Пощенският куриер беше един доста намусен стар тип, който дори не погледна съобщението на Купидон и Анн не беше много сигурна, че на паметта му може да се има доверие. Но човекът каза, че ще направи всичко възможно да си спомни и тя трябва да е доволна от това положение.

 

 

Шарлота Четвърта почувства същата мистерия, която проникна в каменния дом този следобед… една мистерия, която тя не можеше да приеме. Мис Лавандър блуждаеше из градината като обезумяла. В Анн също като че ли се бе вселил някакъв демон на неспокойствието и непрекъснато я караше да се движи насам-натам, нагоре и надолу. Шарлота Четвърта понесе търпеливо всичко, докато не почувства в един миг, че търпението вече не можеше да се нарече добродетел, тогава тя се изправи пред Анн в мига, в който тази романтична млада личност за трети път се отправяше на пътешествие към кухнята.

— Моля, мис Шърли — каза Шарлота Четвърта и отхвърли с възмущение сините си панделки, — ясно е, че вие и мис Лавандър си имате някаква тайна и аз мисля да ви помоля за извинение, ако съм много напориста, мис Шърли, наистина е много подло да не ми кажете, след като ние с вас бяхме приятелки…

— О, Шарлота, скъпа, аз бих ти казала всичко, ако това беше моя тайна… но това е тайна на мис Лавандър, разбери. Въпреки това, аз ще ти кажа всичко… и ако нищо не излезе от него, ти трябва да мълчиш, да не издаваш и дума пред никоя жива душа. Разбираш ли, Очарователният Принц пристига тази вечер. Той е пристигнал много отдавна, но в един глупав момент се запилял нанякъде и се е отдалечил много… и е забравил тайната на магическата пътечка до омагьосаната кула, където принцесата изплаква своето предано сърце по него. Но най-накрая той си спомня пътечката отново и принцесата го очаква все още… защото никой, освен нейния собствен принц, не може да я спечели.

— О, мис Шърли, разкажете го в проза? — зейна озадачената Шарлота.

Анн се засмя:

— В прозата това означава, че един стар приятел на мис Лавандър пристига при нея тази вечер.

— Имате предвид стар неин ухажор? — запита буквалната Шарлота.

— Вероятно това е, което исках да кажа… в проза — отговори остро Анн. — Това е бащата на Пол… Стивън Ървинг. И богините не знаят какво ще произлезе от всичко това, но ние трябва да се надяваме на най-доброто, Шарлота.

— Надявам се, че той ще се ожени за мис Лавандър — беше недвусмисленият отговор на Шарлота. — Някои жени са си нарочени от началото да си бъдат стари моми и се страхувам, че аз съм една от тях, мис Шърли, защото аз съм ужасно малко търпелива с мъжете. Но мис Лавандър никога не е била като мене. И ужасно се тревожа, когато си помисля какво, за бога, ще стане, когато аз порасна достатъчно и ще трябва да замина за Бостън. Няма да има повече момичета в моята фамилия и бог знае какво ще прави тя, ако вземе някоя чужденка, която може да й се смее на капризите и да не пипа нищо из къщата, и която тя не може да нарече Шарлота Четвърта. Тя може и да си вземе някоя, която да не се чувства толкова нещастна като мене, когато чупя някоя от чиниите, но тя никога няма да може да си намери някоя, която да я обича повече от мене…

И преданата малка прислужница се втурна към вратата, подсмърчайки.

Както обикновено в Икоу Лодж поднесоха чай същата вечер, но никой не вкуси нищо. След чая мис Лавандър си отиде в стаята и си облече новата муселинена рокля-незабравка, а Анн й направи прическата. И двете бяха ужасно развълнувани, но мис Лавандър се преструваше, че е много спокойна и равнодушна.

— Трябва утре наистина да закърпя тази дупка в завесите — каза разтревожена тя, наблюдавайки материята на пердетата така, като че ли дупката беше единственото важно нещо в този момент. — Тези пердета все още не са износени дотолкова, че да ги махна, като се има предвид цената, която платих за тях. Скъпа моя, Шарлота отново беше забравила да избърше праха по парапетите на стълбището. Аз наистина трябва да говоря с нея за това.

Анн седеше на стъпалата на верандата, когато Стивън Ървинг се зададе по алеята и пресече градината.

— Това е единственото място, където времето си е останало спокойно — каза той, оглеждайки с очи, изпълнени със задоволство, пространството около себе си. — Нищо не се е променило в този дом и в градината откакто аз бях тук преди двайсет и пет години. Това ме кара отново да се чувствам млад.

— Вие знаете, че времето винаги запазва спокойствие в един омагьосан дворец — каза съвсем сериозно Анн. — Само когато принцът дойде, започват да се случват някои неща.

Мистър Ървинг се усмихна малко тъжничко и се вгледа в леко повдигнатото й лице, цялото озарено от искрите на младостта.

— Понякога принцът идва твърде късно — каза той.

Стивън Ървинг не помоли Анн да преведе думите си в проза. Както всички сродни души, той ги „проумя“.

— О, не, не и ако той е истински принц, който идва при истинската принцеса — каза Анн, разтърсвайки червеникавата си глава решително в мига, в който отвори вратата на гостната. Когато гостът влезе, тя затвори вратата плътно зад гърба му и се обърна, за да пресрещне Шарлота Четвърта, която беше в коридора и се бе превърнала в същество, което постоянно ръкомахаше, кимаше с глава и се смееше.

— О, мис Шърли — дишаше тежко тя. — Аз надникнах от кухненския прозорец… и… той е ужасно красив… и по възраст точно отговаря на мис Лавандър. И, мис Шърли, мислите ли, че е много вредно да се подслуша мъничко на вратата?

— Би било ужасно, Шарлота — каза Анн твърдо, — така че излизай оттук заедно с мене и стой по-далече от изкушението.

— Не мога да направя нищо, а е ужасно да висиш така и просто да очакваш — въздъхна Шарлота. — Какво ще стане, ако той не й предложи в края на краищата, мис Шърли? Никога не можеш да бъдеш сигурна в мъжете. Моята по-голяма сестра, Шарлота Пета си мислеше, че е сгодена за един веднъж. Но се оказа, че той бил на различно мнение и тя казва, че вече никога няма да вярва на никого. А веднъж чух как един мъж си мислел, че желае страшно много едно момиче, а всъщност винаги пожелавал сестра й. Когато един мъж не познава собствения си ум, мис Шърли, как една бедна жена да бъде сигурна?

— Ние ще отидем в кухнята и ще изчистим сребърните лъжици — каза Анн. — Това е една задача, за която не се изисква много мислене за щастие… защото аз не бих могла да мисля тази вечер. А така ще мине времето.

Измина един час. След това, точно когато Анн положи на масата и последната сребърна лъжица, двете с Шарлота чуха да се затваря предната врата. Двете се спогледаха страхливо и потърсиха подкрепа една в друга.

— О, мис Шърли — задъха се Шарлота, — ако той си е отишъл толкова рано, значи нищо не се е случило и няма да се случи…

Те литнаха към прозореца. Мистър Ървинг нямаше намерение да си отива. Той и мис Лавандър се разхождаха бавно надолу по пътеката сред полянката и се отправяха към каменната скамейка.

— О, мис Шърли, той е положил ръката си на кръста й — прошепна Шарлота Четвърта с велико задоволство. — Сигурно й е направил предложението, в противен случай тя не би го позволила…

Анн сграбчи Шарлота Четвърта за собствената й закръглена талия и двете танцуваха из кухнята, докато не останаха без дъх.

— О, Шарлота — извика весело Анн след миг, — аз не съм нито пророчица, нито дъщеря на пророчица, но мога да направя едно предсказание. Ще има сватба в този стар каменен дом преди листата на явора да почервенеят. Искаш ли да ти преведа това в проза, Шарлота?

— Не, мога да го разбера — каза Шарлота. — Сватбата не означава поезия. Защо, мис Шърли, плачете? За какво?

— О, защото всичко е толкова хубаво… и като в приказка… една романтична… и тъжна… приказка — каза Анн, изтривайки сълзите от очите си. — Всичко е толкова съвършено хубаво… но има малко тъга в него също… като че ли…

— О, разбира се, има риск в женитбата за всеки — обобщи казаното Шарлота Четвърта, — но когато всичко е казано и направено, мис Шърли, има много по-лоши неща от един съпруг…