Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (20)

Глава двадесета
Както винаги се случва…

Анн се събуди рано на следващата сутрин и радостно приветства новия ден, когато лъчите на изгрева огряха триумфално небето. „Зелените покриви“ бяха облени от слънце и тук-там танцуваха сенките на тополите и върбите. От другата страна на пътя бе пшеничената нива на мистър Харисън, огромно разлюляно от вятъра златисто море. Светът бе така прекрасен, че Анн прекара десет безкрайно блажени минути, бродейки безгрижно в градината, опивайки се от нейната красота.

След закуската Марила се приготви за своето пътуване. Дора щеше да отиде с нея, това очаквано удоволствие отдавна й бе обещано.

— И така, Дейви, постарай се да бъдеш добро момче и недей да създаваш неприятности на Анн — предупреди го Марила направо. — Ако си послушен, аз ще ти донеса шарена захарна пръчица от града.

Уви, дори и тя бе придобила пагубния навик да подкупва хората, за да бъдат добри!

— Няма нарочно да правя белите, ама я си помисли, че злополуките пак ме намерят случайно? — искаше да знае все пак Дейви.

— Ще трябва да се пазиш от „случайните злополуки“ — наблегна на думите Марила. — Анн, ако мистър Шийрър дойде, докато ме няма, приготви печено месо. А ако не дойде, ще се наложи да заколиш за утре вечер една кокошка.

Анн кимна в знак на съгласие:

— И не мисля да си създавам работа, като готвя само за Дейви и за себе си. Пушеният бут ще ни е достатъчен за следобедната закуска, а за вас, когато се приберете вечерта, ще изпържа няколко бифтека.

— Ще отида до обяд да помогна на мистър Харисън да събира водорасли — каза Дейви. — Той ме помоли и мисля, че след това ще ме покани на обяд. Мистър Харисън е страхотно добър човек. Той наистина е много приятен мъж. Надявам се, като порасна да бъда като него. Ама става въпрос, че ще правя като него… а не искам да приличам на него. Но предполагам, че такава опасност няма, щото, както казва мисис Линд, аз съм много красиво дете. Смяташ ли, че така ще е винаги, Анн? Искам да зная.

— Смея да кажа, че ще е така — отговори Анн тържествено. — Ти си красиво момче, Дейви — при тези нейни думи лицето на Марила доби крайно неодобрително изражение, — но ти трябва да се покажеш достоен за този образ и да се държиш така примерно и по джентълменски, както приляга на такова хубаво лице.

— Да, ама ти каза на Мини Мей Бари оня ден, когато я намери разплакана, щото някой я беше нарекъл грозотия, че ако тя е добра и прилежна, и обичлива, хората няма да обръщат внимание на нейния вид — разочарова се Дейви. — Струва ми се, че по никаква причина човек не може да избегне мъчението да се държи добре. Просто се налага да си примерен.

— Не искаш ли да си добър? — запита Марила, която с Анн се бе научила вече на доста неща, но все още не бе разбрала колко е безсмислено да се задават подобни въпроси.

— Да, искам да съм добър, но не прекалено много — каза Дейви неохотно. — Няма нужда да си много добър, за да станеш пастор на неделното църковно училище, като нашия мистър Бел. Да знаете, той е наистина лош човек.

— Съвсем не е такъв — гласът на Марила бе изпълнен с негодувание.

— Такъв е… той самият казва, че е такъв — заяви категорично Дейви. — Когато се молеше в църквата миналата неделя. Каза, че е долен червей и злощастен грешник, и че е виновен за най-черните низости. Какво толкова ужасно е направил той, Марила? Да не би да е убил някого? Или пък е откраднал колекция от монети? Искам да зная.

За щастие мисис Линд пристигна с кабриолета си точно в този момент и Марила се измъкна с усещането, че се изплъзва от мрежата на ловец на птици. Искаше й се мистър Бел да не бе така високопарен по време на неделната си проповед, особено в присъствието на малки момченца, които винаги „искаха да знаят“.

Анн, останала сама в къщата, можеше да се разшета на спокойствие и по свое желание. Измете стаите, оправи леглата, нахрани кокошките, изпра муселинената си рокля и я простря да се суши. После се приготви да сменя пуха във възглавниците и завивките. Качи се на тавана и измъкна първата стара рокля, която й попадна под ръка… оказа се кашмирена рокля в морско синьо, която тя бе носила на четиринайсет години. Дрехата явно й бе доста окъсяла и отесняла, като онази незабравима рокля от тънкия вълнено памучен плат, с която Анн се появи на първия си бал в „Зелените покриви“, но за работата с пуха и перата ставаше. Анн завърши премяната си като завърза на главата си голямата кърпа на Матю, която бе изпъстрена с бели и червени капки. И така готова, тя се отправи към кухнята, където заедно с Марила бе пренесла пухените постели.

На прозореца на кухнята имаше окачено пукнато огледало, в което Анн точно тогава за зла участ съзря лика си. Седемте лунички на носа й изглеждаха повече от всякога неистово разцъфтели или така й се стори на фона на ярката светлина от прозорците, на които нямаше сенник.

„Ооо, забравила съм да ги намажа с онзи лосион — помисли си момичето. — Най-добре ще е да изтичам до килера и да го направя сега.“

Анн се бе подлагала вече на доста мъчения, за да премахне тези лунички. Веднъж дори целият й нос се обели от различните мазила, но луничките останаха непокътнати. Преди няколко дни тя бе намерила в едно списание специална рецепта за лосион против тази напаст. Имаше под ръка необходимите съставки и веднага приготви поредната избелваща отвара, което на Марила й бе крайно неприятно, тъй като тя смяташе, че щом провидението е украсило с лунички нечий нос, то той трябва да се примири с товара си и да го понесе.

Анн се спусна към килера, който винаги беше сумрачен, защото голямата върба, израсла близо до прозореца, го засланяше, а сега от сенниците, спуснати, за да не влизат мухите, той бе почти тъмен. Момичето грабна бутилката с лосиона от рафта и обилно намаза носа си с една малка шпакличка, специално пригодена за целта. След като беше свършена и тази неотложна задача, тя се върна в кухнята и се зае с пухената постеля. Всеки, който някога е подновявал калъфите на възглавници и завивки, пълнени с пера, би могъл да си представи как изглеждаше Анн, след като работата й приключи. Роклята й бе побеляла от полепналите власинки, косата, която се виждаше изпод забрадката, бе заприличала на истински пухкав ангелски ореол. И точно в този неблагоприятен момент някой почука на кухненската врата.

„Това ще да е мистър Шийрър — помисли си Анн. — Видът ми е ужасен, но трябва да изтичам и да му отворя, тъй като той винаги страшно бърза.“

Анн се спусна към кухненската врата, отвори припряно и… де да можеше подът на „Зелените покриви“ да бъде така благосклонен, че точно сега да се разтвори и да погълне това пухено момиче. Защото на прага стояха Присила Грант, окъпана в злато и сияние в копринената си празнична дреха; една нисичка, пълна, посивяла лейди, облечена в костюм от туид и още една друга лейди. Тя бе висока, изискана, роклята й бе великолепна, по последната дума на модата; брадичката й бе гордо повдигната, нейните теменужени очи ярко контрастираха на черния обрамчващ ги туш. За нея Анн доби „инстинктивното усещане“, че е мисис Шарлот Морган.

В този миг на пълно объркване една мисъл все пак изскочи в съзнанието на момичето и то се вкопчи в нея като удавник за сламка: всичките героини на мисис Морган „винаги се извисяваха над ситуацията“. Нямаше значение в какви затруднения са изпаднали, те винаги излизаха с достойнство от всеки объркан случай, проявяваха своето превъзходство, над който и да е неблагоприятен момент, на което и да е място и в каквато и да е обстановка. Така че Анн почувства като свое задължение „да се извиси над ситуацията“. И го направи.

По-късно Присила заяви, че никога не се е възхищавала така много на уменията на Анн Шърли, както в този момент. Колкото и да бе накърнено нейното самочувствие, Анн не се издаде. Поздрави с добре дошла Присила и я изчака с видимо спокойно изражение на лицето и дори в добро настроение тя да я представи на двете дами, сякаш бе облечена в пурпурна царствена одежда с най-фини дантели, а не в старата, окъсяла, отесняла рокля, а самата тя не бе покрита от главата до петите в бял пух. След което, трябва да признаем, че бе шокирана, когато разбра коя всъщност е мисис Морган. Оказа се, че това съвсем не е дамата, която тя инстинктивно бе приела за писателката. Красивата лейди бе неизвестната за нея мисис Пендекстър, докато нисичката, пълна жена с посивели коси бе бленуваната мисис Морган. Но нейното изумление от този факт остана в сянката на голямото й объркване от внезапната поява на гостенките. След миг Анн поведе към гостната писателката и мисис Пендекстър, където ги остави, за да помогне на Присила да разпрегне коня от кабриолета.

— Ужасно е, че дойдохме така ненадейно, зная — молеше я за прошка гласът на Присила, — но аз самата не знаех до миналата вечер, че ще идваме. Леля Шарлот в понеделник заминава и бе обещала на една своя приятелка в града да прекара днешния ден с нея. Снощи обаче нейната приятелка й се обади по телефона да не идва, защото в дома им имало карантина заради заболяване от скарлатина. Тогава аз реших, че можем да дойдем тук, нали зная как ти се иска да видиш леля ми. Отбихме се в хотела на Уайт Сандс, за да вземем и мисис Пендекстър. Тя също е приятелка на леля, живее в Ню Йорк, съпругът й е милионер. Не можем да останем дълго, тъй като мисис Пендекстър трябва да се върне в хотела преди пет часа.

На няколко пъти, докато двете разпрягаха и отвеждаха коня, Анн улови учудения, странен поглед на Присила.

„Не би трябвало да ме зяпа така — помисли си Анн малко засегната. — Ако не знае какво е да сменяш калъфките на пухени завивки, би могла да си го представи“.

Когато Присила се върна в гостната, а Анн тъкмо се канеше да се качи на втория етаж, се появи Дайана. Анн сграбчи за ръката ококорената от почудата си приятелка.

— Дайана Бари, кой мислиш, че е в нашата гостна точно в този момент? Мисис Шарлот Е. Морган… и съпругата на един нюйоркски милионер… докато аз съм ето в този вид, а в къщата няма нищичко за обяд, освен студено пушено месо, Дайана!

Междувременно на Анн й направи впечатление, че Дайана от време на време я поглежда също така втренчено, както и Присила преди малко. Е, това беше вече прекалено.

— Ооо, Дайана, недей да ме гледаш така — заговори умоляващо Анн. — Ти поне знаеш, трябва да знаеш какво е да се сменят калъфките на пухените постели. Дори и най-спретнатият човек не може да остане чист след такава работа.

— Не… не… не става дума за п-п-полепналия пух — поколеба се Дайана. — Става дума… дума за твоя нос, Анн.

— Моят нос? О, Дайана, сигурно нищо му няма!

Анн се спусна към малкото огледало над умивалника. Един поглед й бе достатъчен, за да разбере фаталната истина. Носът й бе яркочервен!

Момичето се отпусна отчаяно на дивана, най-накрая несломимият й иначе дух бе прекършен.

— Какво му е? — запита Дайана, любопитството й надделя над деликатността.

— Помислих си, че съм го намазала с лосиона за премахване на луничките, но явно съм използвала вместо него червената боя на Марила, с която тя прави шарките по своите черги. Какво да правя? — отчая се съвсем Анн от тази последна капка, препълнила горчивата й чаша.

— Ами измий тази боя — отговори разумно Дайана.

— Може и да не се измие. Веднъж боядисах с нея косата си, а сега носа си. Марила изряза преди време червените кичури, но това лечение едва ли би било практично в сегашния случай. Още едно наказание за суетата ми, но си го заслужавам… макар че така няма да мога да се утеша. Остава ми само да кажа лош късмет, макар мисис Линд да твърди, че няма нищо подобно, защото всичко е предопределено.

За щастие боята се изми лесно и Анн, малко поуспокоена, отиде в източното крило, докато Дайана побягна към дома си. Междувременно Анн слезе преоблечена, вече напълно възвърнала хладнокръвието си. Муселинената рокля, която така много й се искаше да облече, все още не бе изсъхнала и тя бе принудена да се задоволи с черната си рокля. Момичето побърза да запали огъня и чаят бе вече заврял, когато Дайана се върна, поне тя облечена в своята муселинена рокля, но най-важното бе, че тя донесе един покрит поднос.

— Майка ми ти изпраща това — каза тя, повдигайки капака, за да разкрие пред радостния поглед на Анн хубаво изпечено нарязано пиле.

Към пилето двете момичета добавиха бял хляб, прясно масло и сирене, сладкиша, изпечен от Марила и купа със сладко от сливи, които плуваха в златист сироп и приличаха на прегорели есенни слънчеви лъчи. За украса на масата сложиха ваза с бели и розови хризантеми. Колко оскъден изглеждаше сега обядът, в сравнение с предишния, приготвен в очакване на мисис Морган.

Но на гладните гости на Анн дори и наум не им идваше, че нещо може да липсва и си хапваха с явно удоволствие от непретенциозната храна. След първите няколко минути Анн вече не си мислеше какво има или какво няма на масата. Мисис Морган, макар и в началото да я разочарова малко, което разбираха и признаваха дори и най-верните й почитатели, се оказа изключителен компаньон, разказвач. Тя бе пътувала много по света и умееше да предаде ярко впечатленията си от видяното. Срещала се бе с много мъже и жени и успяваше да сумира наблюденията си за тях в кратки, остроумни изречения, както и епиграми, благодарение на които нейните слушатели се чувстваха като в компанията на сладкодумна героиня от някоя мъдра книга. Но заедно с цялата тази нейна острота на разума и наблюдателност се усещаше осезаемо и истинската й женска мекота и доброта, която печелеше сърцата с такава лекота, с каквато предизвикваха възхищението на околните нейните прозрения. И въпреки това тя не се стараеше да изпъква в разговора. Успяваше да предизвика и останалите да вземат участие в него, при това пълноценно, като самата нея. Анн и Дайана в един момент се усетиха, че се обръщат към нея, разказват й своите истории с лекота.

Мисис Пендекстър говореше малко, хубавите й очи и устни се усмихваха едва-едва. Тя хапваше от пилето, от плодовия кейк и от сладкото с божествена грация, сякаш отпиваше амброзия. След обяда Анн каза на Дайана, че жена с такава удивителна хубост, като мисис Пендекстър, няма нужда да приказва много, достатъчно бе само да присъства, за да е украшението на компанията.

Когато станаха от масата, всичките отидоха да се поразходят по Поляната на влюбените, по Долчинката с Теменужките и по Брезовата алея, след което се върнаха през Гората на Духовете откъм Хълма на Горските нимфи, където поседяха около половин час. Мисис Морган искаше да разбере как Гората на Духовете е получила своето име и се смя чак до сълзи, когато чу историята за злощастната среща на Анн през онази нейна паметна разходка след полунощ, в часа на вещиците.

— Това бе наистина празненство на разума и изблик на чувствата, нали Дайана? — обърна се Анн към приятелката си, когато двете останаха отново сами. — Не зная кое ми доставяше повече удоволствие — дали сладкодумните разкази на мисис Морган или красотата на мисис Пендекстър. Мисля, че така при тази ненадейна среща прекарахме много по-добре, отколкото ако се бяхме подготвяли предварително за посещението им. Остани с мен за чая, Дайана, ще си поговорим още.

— Присила казва, че зълвата на мисис Пендекстър е омъжена за английски граф, но все пак нашата гостенка си взе втори път сладко от сливи — каза Дайана, сякаш двата факта бяха несъвместими.

— Смея да твърдя, че дори и един английски граф не би отвърнал аристократичния си нос от сладкото на Марила — отговори гордо приятелката й.

Когато вечерта Анн разказваше на Марила за случилото се, тя не спомена нещастието, сполетяло нейния нос. Но взе бутилката с лосиона против лунички и го изля през прозореца.

— Никога повече няма да използвам никакви средства за разкрасяване — заяви тя мрачно. — Те са за акуратни хора, не за такива като мен, които са склонни вечно да вършат безнадеждни грешки. И затова съдбата непрекъснато ги предизвиква.