Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (6)

Глава шеста
Всички категории и условия за мъже… и жени

В един септемврийски ден по пясъчните дюни по хълмовете на остров Принц Едуард откъм морето духаше остър ветрец; през нивята и горите се извиваше дълъг червен път и надвисваше над един от краищата на гъстата смърчова горичка, вече превърната в плантация за млади яворови дървета, под които се разстилаха огромните пухкави листа на папратите. Дълбоко от една падина извираше поточе, напускаше дърветата и отново се връщаше сред тях, нагрято от обилната слънчева светлина, която струеше сред тесните ивици на златника и мъглявосините богородични; ефирна трепетлика потръпваше от цвъртенето на безбройните щурци; из летните хълмове се мяркаха дребни, радостни пенсионери, едно закръглено, кафяво пони бродеше бавно в походка раван край пътя, а след него вървяха две момичета, изпълнени до ъгълчетата на устните с обикновената безценна радост на младостта на живота.

— О, това е един ден, останал от Едем, нали, Дайана? — Анн въздъхна щастливо. — Във въздуха има нещо магическо. Погледни към пурпура в широтата на тази житна долина, Дайана. И, о, мирише на прясно отсечен бор! Този аромат излиза от малката слънчева долчинка, където мистър Ибън Райт е сякъл колове за оградата си. Блаженство е в такъв ден да си жив, но да усещаш мириса на боровете е цяло щастие. Това е две трети Уърдсуърд и една трета Анн Шърли. Изглежда невъзможно, че в блаженството има умиращ бор, нали? И все пак, според мене, като че ли блаженството щеше да бъде много по-пълно, ако не се долавяше полъха на умиращия бор, когато минаваш сред дърветата. Вероятно ароматът ще съществува и без смъртта на бора. Да, мисля, че ще съществува. Този сладък аромат трябва да е самата душа на елите… и, разбира се, той ще отлети в небесата.

— Дърветата нямат души — каза реалистката Дайана, — но мирисът на отсечен бор наистина е хубав. Аз ще направя една възглавничка и ще я напълня с борови иглички. Добре ще е и ти да направиш една, Анн.

— Мисля, че ще направя… и ще си подремвам на нея. Сигурно тогава ще сънувам, че съм горска дриада или нимфа. Но точно в тази минута аз съм много доволна, че съм Анн Шърли, учителка в Ейвънли, която се движи по пътя хей така, в този прекрасен и хубав ден.

— Денят е прекрасен, но ние нямаме нищо друго, освен една хубава задача пред нас — въздъхна Дайана.

— Защо, за бога, предложи да бъде проучен внимателно този път, Анн? Почти всички мърморковци в Ейвънли живеят край него и вероятно те ще си помислят, че просим нещо за самите себе си. Това е най-лошият път в околността.

— Затова избрах него. Разбира се, Гилбърт и Фред биха поели по този път, ако бяхме ги помолили. Но ти виждаш, Дайана, аз се чувствам отговорна за О. С. П. Е., след като бях първата, която го предложи, струва ми се, че съм длъжна да се заема с най-неприятните неща. Съжалявам, че това ще се отрази зле върху тебе, но ти не трябва да отваряш и дума в домовете на мърморковците. Аз ще водя всички разговори… Мисис Линд би казала, че аз мога да се справя. Мисис Линд не знае дали да одобри нашето начинание или не. Тя е склонна обаче да го направи, когато си спомни, че мистър и мисис Алън са го одобрили, но фактът, че клубовете за подобряването на селищата от началото са създадени в Съединените Щати — й пречи. Така че тя се люшка между двете мнения и само успехът ще ни оправдае в очите на мисис Линд. Присила ще напише едно съобщение за следващата среща на клуба ни и аз очаквам то да бъде добро, защото нейната леля е много добра писателка и без съмнение този талант го има във фамилията. Никога няма да забравя какъв трепет ме обзе, когато разбрах, че мис Шарлот Е. Морган е леля на Присила. Толкова е чудесно, че аз съм приятелка с момичето, чиято леля е написала „Дни в края на гората“ и „Градината с разцъфналите рози“.

— Къде живее мисис Морган?

— В Торонто. И Присила казва, че тя ще дойде да я посети на острова през следващото лято и ако е възможно, ще ми уреди среща с нея. Това изглежда прекалено хубаво, за да е истина, но е толкова хубаво да си мислиш за него, когато си легнеш в леглото.

Обществото за Селищно Подобрение в Ейвънли беше един организационен факт. Гилбърт Блайт беше президент, Фред Райт — вицепрезидент, Анн Шърли — секретарка, а Дайана Бари — ковчежничка. „Подобрителите“, както набързо всички се бяха нарекли, трябваше да се срещат веднъж на четиринайсет дни в някой от домовете на членовете на клуба. Признаваше се, че те не можеха да очакват много подобрителни действия толкова късно през сезона, но възнамеряваха да планират кампанията за следващото лято, да предлагат и обсъждат идеи, да пишат и четат доклади, студии и, както се изрази Анн, да възпитават чувство в обществеността, което бе най-важното.

Някои не одобряваха начинанието, разбира се, а най-болезнено на подобрителите се отразиха на малкото подигравки. Разпространи се слухът, че мистър Илайша Райт бил предложил едно по-подходящо име за организацията и то било Клуб за Ухажване. Мисис Харъм Слоун заяви, че е чула подобрителите да казват, че ще разорат двете страни на пътищата и ще ги засадят с герании. Мистър Леви Баултър предупреди своите съседи, че подобрителите ще настояват всички да съборят къщите си и да ги построят наново, след като плановете им са одобрени от Организацията за подобрение. Мистър Джеймс Спенсър им изпрати една бележка, в която се казваше, че той би искал, ако им е възможно, да сринат хълма, на който се намира църквата. Ибън Райт каза на Анн, че би искал подобрителите да могат да убедят стария Джошуа Слоун да поддържа мустаците си сресани. Мистър Лорънс Бел каза, че би варосал хамбарите си, ако нищо друго не би задоволило подобрителите, но не би окачил дантелени пердета по прозорците на оборите, където държи кравите си. Мистър Мейджър Спенсър запита Клифтън Слоун, един подобрител, който караше мляко в Кармоди за мандрата за сирене, дали е истина, че всички ще трябва да боядисат собственоръчно доилния си стенд през следващото лято и да изографисат украса в центъра му.

Младежите приемаха все пак човешката природа такава, каквато е, затова Обществото енергично се зае с подобрение, на което членовете му можеха да се надяват, че ще осъществят тази есен. На втората среща, която се състоя в гостната на семейство Бари, Оливър Слоун ги подтикна да открият една подписка за препокриване с дървени плочи и боядисване на сградата, Джулия Бел го подкрепи с чувство на неудобство и с мисълта, че се занимава с нещо, което не приляга много на една лейди. Гилбърт направи едно предложение, то бе прието единодушно и Анн го записа бързо в протокола си. Следващото нещо, което трябваше да свършат, бе да изберат комитет и Гърти Пай, който беше решил да не позволи на Джулия Бел да обере всички лаври, смело предложи мис Джейн Андрюс да бъде председател на този комитет. Това глупаво предложение беше подкрепено и прието, Джейн отвърна на комплимента, като предложи Гърти да влезе в комитета, заедно с Гилбърт, Дайана, Анн и Фред Райт. Комитетът набеляза действията си на тайно заседание. Анн и Дайана бяха определени за пътя към Нюбридж, Гилбърт и Фред — за пътя към Уайт Сендс, а Джейн и Гърти — за пътя към Кармоди.

— Защото — обясни Гилбърт на Анн, когато двамата вървяха към къщи заедно и минаха през Хаунтид Ууд, — семейство Пай живее край този път и те няма да дадат и цент, освен ако някой от самите тях не се включи в подписката.

Следващата събота Анн и Дайана започнаха. Те изминаха целия път, който водеше до дома и се отбиха първо при „момичетата Андрюс“.

— Ако Катерин е сама, може и да получим нещо — каза Дайана, — но ако Елайза е там, няма да получим нищо.

Елайза беше там и изглеждаше дори по-мрачна от всеки друг път. Мис Елайза беше едно от онези момичета, които ти внушаваха впечатлението, че животът наистина е свят на мъки и печал и че една усмивка, да не говорим за смях, е прахосване на енергия и наистина заслужава порицание. Момичетата Андрюс бяха „момичета“ по на петдесетина години и като че ли щяха да останат момичета до края на земния си живот. За Катерин се говореше, че не била изцяло изоставила надеждата си, но Елайза, която си бе родена песимистка, никога не бе имала каквато и да била надежда. Те живееха в малка кафява къщичка, построена в един слънчев ъгъл, изсечен в буковата гора на Марк Андрюс. Елайза се оплакваше, че през лятото е ужасно горещо у дома им, но Катерин беше свикнала да казва, че мястото е хубаво и топло през зимата.

Елайза шиеше някаква възглавница, не защото тя беше необходима, а просто в знак на протест срещу фриволната дантела, която плетеше Катерин. Докато момичетата обясняваха за какво са дошли у тях, Елайза слушаше намръщена, а Катерин се усмихваше. Естествено, когато очите на Катерин срещнеха погледа на Елайза, усмивката й се превръщаше във виновна гримаса, но тутакси се възвръщаше в следващия момент.

— Ако имах пари за прахосване — каза мрачно Елайза, — щях да ги запаля и да се любувам вероятно на пламъка им, но не бих ги дала за тази сграда, нито цент. Тя не е от полза за селището… тя просто е едно място, където младите се срещат и флиртуват, когато много по-добре е да си бъдат у дома, в леглата.

— О, Елайза, младите трябва да се забавляват с нещо — възпротиви се Катерин.

— Не виждам необходимостта. Ние не търсехме развлечения в сгради и места, когато бяхме млади, Катерин Андрюс. Този свят става все по-лош с всеки изминал ден.

— Аз мисля, че става все по-добър — каза твърдо Катерин.

— Ти мислиш! — в гласа на мис Елайза прозвуча върховно презрение. — Няма никакво значение какво ти мислиш, Катерин Андрюс. Фактите са си факти.

— Е, аз винаги обичам да гледам нещата откъм светлата им страна, Елайза.

— Няма никаква светла страна.

— О, наистина има — извика Анн, която не можеше да понесе такава ерес мълчаливо. — Виж ти, има толкова много светли страни, мис Андрюс. Светът наистина е хубав.

— Ти не можеш да имаш такова високо мнение за него, след като не си живяла толкова дълго, колкото аз съм живяла — отвърна й мис Елайза сопнато. — И не трябва също така да бъдеш толкова ентусиазирана от мисълта да го подобриш. Как е майка ти, Дайана? Скъпа моя, тя е доста отпаднала напоследък. Изглежда ужасно изтощена. И колко време ще мине, докато Марила ослепее напълно, Анн?

— Докторът мисли, че състоянието на очите й няма да се влоши, ако тя е внимателна с тях — излъга Анн.

Елайза поклати глава:

— Лекарите винаги говорят така, просто за да окуражават хората. Аз не бих имала много надежди, ако бях на нейно място. По-добре е да се подготви за най-лошото.

— Но не сме ли длъжни да се подготвим и за най-хубавото? — извика Анн. — То е толкова вероятно да се случи, колкото и най-лошото…

— Не и в моя живот, а аз съм на петдесет и седем години, а ти си на шестнайсет — отвърна й Елайза. — Разбираш ли ме? Е, аз се надявам, че това ваше ново общество ще запази Ейвънли от разруха, но нямам големи надежди в това отношение.

Анн и Дайана напуснаха дома с облекчение и се впуснаха по пътя толкова бързо, за колкото стигаха силите на малкото им дебело пони. Когато минаха завоя под буковата гора, една закръглена фигура изскочи с голяма скорост от пасището на мистър Андрюс и им замаха възторжено. Това беше Катерин Андрюс, която беше останала без дъх и едва можеше да говори, но успя да мушне в ръцете на Анн няколко монети от по двайсет и пет цента.

— Моята помощ за боядисването на сградата — задъха се жената. — Бих искала да ви дам цял долар, но не смея да взема повече от парите от яйцата, защото Елайза ще ме разкрие, ако го направя. Аз наистина се интересувам от вашето общество и вярвам, че ще направите много добрини. Аз съм оптимистка. И трябва да бъда, след като живея с Елайза. Трябва да побързам да се върна, защото й липсвам… тя мисли, че храня кокошките. Надявам се, че ще имате късмет да убедите хората и не обръщайте внимание на това, което каза Елайза. Светът става по-добър… наистина става.

Следващият дом беше домът на Даниъл Блеър.

— Сега всичко зависи от това дали жена му си е вкъщи или не — каза Дайна, докато кабриолетът раздрусваше двете момичета по дълбоко изровената поляна. — Ако тя си е у дома, няма да вземем нито цент. Всички говорят, че Дан Блеър не смее да се подстриже, без да иска позволение от нея и наистина тя е много стисната, за да бъде уравновесена. Тя казва, че някога е била щедра, но мисис Линд казва пък, че тази щедрост е била толкова „някога“, че изобщо никога вече няма да се върне при нея.

Анн разказа преживяното у семейство Блеър на Марила същата вечер:

— Завързахме коня и след това почукахме на кухненската врата. В дома нямаше никого, но вратата беше отворена и чухме, че някой в килера вдига ужасна кавга. Не можехме да разберем нито една дума, но Дайана каза, че това са ругатни, разбрала го била по шума, който се вдигал. Не можех да повярвам, че мистър Блеър може да ругае така, защото той винаги е бил толкова спокоен и мек човек, но вероятно е бил доведен до това състояние, защото, Марила, когато бедният човек се показа на вратата, зачервен като цвекло и по лицето му видях да текат потни вадички, той беше препасал една от ленените престилки на карета, които жена му обикновено носи: „Не можах да сваля този парцал — каза той, — защото връзките й така са се преплели във възела, че не можах да ги развържа, така че трябва да ме извините, лейди…“ Ние го помолихме да не се притеснява от подобно нещо, влязохме и седнахме. Мистър Блеър също седна, той изви престилката около кръста си и я нави на руло, но изглеждаше толкова засрамен и разтревожен, че аз просто го съжалих, а Дайна каза, че се страхувала да не би да сме дошли в неудобно за него време. „О, не, в никакъв случай!“ — каза мистър Блеър и се опита да се усмихне… ти знаеш, Марила, че той винаги е много любезен. „Аз съм малко зает… заех се да изпека един кейк. Жена ми получи телеграма днес, че сестра й от Монреал пристига тази вечер и тя отиде на гарата, за да я посрещне и ми поръча да направя кейк и чай. Тя ми написа рецептата и ми каза какво трябва да направя, но аз вече забравих половината от наставленията. При това се казва… «подправки на вкус», какво означава това? Как можеш да го определиш? И какво ще стане, ако моят вкус не пасне на вкуса на хората? Една лъжичка ванилия достатъчна ли ще е за един малък наложен кейк?“ Аз още повече съжалих бедния човек. Беше повече от ясно, че той изобщо не плува в свои води. Бях чула за съпрузи, които жените ги водят за носа, но сега видях с очите си един такъв. Беше ми на устата да кажа: „Мистър Блеър, ако вие се отзовете на подписката за сградата, аз ще приготвя кейка вместо вас“. Но внезапно си помислих, че не би било по съседски да сключа такава унизителна сделка с приятелско същество, изпаднало в беда. Така че предложих да направя кейка въобще без никакви условия. Той просто подскочи от радост при моето предложение. Каза, че преди да се ожени, сам си е месил хляб, но за кейк никога не е имал претенции и все пак не му се искаше да разочарова жена си. Взе още една престилка, а Дайна разби яйцата и омеси кейка. Мистър Блеър тичаше насам-натам и ни донасяше продуктите. Беше забравил, че носи престилка и когато тичаше, тя се развяваше зад него и Дайна каза, че той би умрял от притеснение, ако бе забелязал това. Каза още, че може да изпече кейка добре… каза, че е пекъл много кейкове… а след това ни помоли да извадим подписката и ни даде четири долара. Така, че сама разбираш, Марила, ние бяхме възнаградени. Но дори и цент да не ни беше дал, аз винаги щях да чувствам, че постъпихме като истински християни, когато му помогнахме.

Домът на Тиодор Уайт беше следващата спирка. Нито Анн, нито Дайана бяха идвали в този дом преди това и много слабо познаваха мисис Тиодор, която не се отличаваше с голямо гостоприемство. Трябваше ли да се върнат към входната врата? Докато двете момичета шепнешком се питаха какво да предприемат, мисис Тиодор се появи на вратата на къщата с цял вързоп вестници в ръце. Тя решително започна да нарежда един след друг вестниците по пода на верандата и по стълбите, които водеха до нея, а след това по пътеката и стигна чак до краката на удивените си гостенки.

— Бихте ли си отместили внимателно краката върху тревата, а след това да стъпите върху тези вестници? — изрече с раздразнение в гласа тя. — Аз току-що изметох цялата къща и не мога да си позволя отново да вкарам прах в нея. По пътеката се е натрупала много прах от онзи ден, в който валя…

— Да не си посмяла да се засмееш — Анн предупреди шепнешком Дайана, когато двете момичета закрачиха по вестниците. — И умолявам те, Дайна, не поглеждай към мене, каквото и да каже тя, защото и аз няма да мога да удържа лицето си сериозно.

Вестниците бяха разпръснати из целия хол и из подредената и изчистена до блясък гостна. Анн и Дайана седнаха развеселени на най-близките столове и обясниха за какво са дошли. Мисис Уайт ги изслуша любезно, прекъсна ги само на два пъти — веднъж, за да проследи една нахална муха и втория път, за да сграбчи едно малко парченце стъкло, което беше изпаднало на килима от роклята на Анн. Анн се почувства ужасно виновна, но мисис Уайт извади два долара и ги положи до листа със списъка.

— За да се предпази от повторното ни идване — каза Дайана, когато двете момичета излязоха навън.

Мисис Уайт вече беше събрала отново вестниците, преди те още да бяха отвързали коня си, а когато се отдалечиха на ярд разстояние, я видяха да размахва метлата в хола.

— Винаги съм чувала, че мисис Тиодор Уайт е най-чистата жива домакиня и след като видях всичко това, ще вярвам навеки в казаното — обади се Дайна, избухвайки в смях, след като бяха се отдалечили на достопочтено разстояние.

— Радвам се, че тя няма деца — каза Анн с горчивина в гласа. — Би било изключително ужасно за тях… ако ги имаше.

В дома на семейство Спенсър мисис Изабела Спенсър ги накара да се почувстват неудобно, когато започна да разказва неприятни неща за всеки един от Ейвънли. Мистър Томас Баултър отказа да даде каквото и да било за сградата, защото когато тя била строена преди двайсет години, не била издигната на мястото, което той бил препоръчал. На мисис Естър Бел, която цъфтеше от здраве, й отне половин час да обяснява в детайли всичките си болки и болежки, след което даде петдесет цента… защото нямало да може да даде лептата си догодина, когато щяла да бъде вече в гроба си…

Най-лошият им прием, обаче, беше в дома на Саймън Флетчър. Когато двете момичета влязоха в двора, видяха две лица, които се взираха в тях през прозореца на верандата. Но след като почукаха на вратата и изчакаха търпеливо и настойчиво няколко минути, никой от дома не се приближи до вратата. Двете крайно обезпокоени и възмутени момичета напуснаха прага на Флетчърови. Дори Анн призна, че започва да се чувства обезкуражена. Следваха няколко домове от рода Слоун, където успяха да получат щедри вноски за подписката и от този миг, до края на обиколката, им вървеше добре, с изключение на едно място, където ги посрещнаха с вирнати носове. Последният дом, в който трябваше да се отбият, бе домът на Робърт Диксън, който се намираше до моста над езерцето. Тук ги поканиха на чай, въпреки че и двете вече бяха стигнали близо до домовете си. Приеха, за да не обидят мисис Диксън, която се славеше като много „докачлива“ жена.

Докато бяха в тази къща, се появи старата мисис Джеймс Уайт.

— Току-що бях в дома на семейство Лоренцо — обяви тя. — Той е най-гордият мъж в Ейвънли в момента. Какво си мислите? Роди му се ново момче… и то след няколкото момичета, това е цяло събитие, мога да ви кажа…

Анн наостри уши и когато двете с Дайна излязоха, обяви:

— Отивам направо в дома на семейство Лоренцо Уайт.

— Но той живее на пътя за Уайт Сендс, а това е доста далече от нашия периметър — възпротиви се Дайана. — Гилбърт и Фред ще минат край тях.

— Те няма да стигнат до този район до следващата събота, а това ще бъде прекалено късно — каза Анн твърдо. — Радостта ще поутихне дотогава. Лоренцо Уайт е ужасно стиснат, но ще се отзове на каквато и да е подписка точно сега. Ние не трябва да изпуснем да ни се изплъзне такава златна възможност, Дайана.

Резултатът потвърди предположенията на Анн. Мистър Уайт ги посрещна в двора, сияещ като слънце по Великден. Когато Анн го помоли да се присъедини към начинанието, той се съгласи с ентусиазъм.

— Разбира се, разбира се. Просто ме запишете с един долар повече от най-голямата ви вноска до този момент…

— Това ще означава пет долара, мистър Даниъл Блеър даде четири — каза Анн и изпита лек страх.

Но Лоренцо не измени на обещанието си.

— Пет и това е… ето парите веднага. А сега искам да влезете у дома. Има нещо, което си заслужава да видите… нещо, което малко хора са видели до този момент. Просто влезте и си кажете мнението.

— Какво ще кажем, ако бебето не е хубаво? — прошепна Дайана, разтреперена от вълнение, когато двете последваха възторжения Лоренцо в къщата му.

— О, винаги има нещо хубаво, което може да се каже — успокои я с лекота Анн. — Винаги може да се каже нещо хубаво за едно бебе…

Бебето беше хубаво, а и мистър Уайт почувства, че в замяна на петте долара, които даде, получи от момичетата честното им възхищение от пълничкото малко новородено. Но това беше първият, последният и единственият път, в който Лоренцо Уайт се отзова на подписка.

Въпреки че беше много уморена, Анн направи още едно усилие за общото благо тази вечер, прекоси поляната, за да се срещне с мистър Харисън, който както винаги си пушеше лулата на верандата и Джинджър беше край него. Ако трябва да бъдем поточни, той живееше на пътя за Кармоди, но Джейн и Гърти, които го познаваха само от злословията по негов адрес, с голямо вълнение помолиха Анн да се отбие при него.

Мистър Харисън обаче спокойно отказа да даде и цент за подписката и всички усилия на Анн да го склони се оказаха напразни.

— Но аз си мислех, че вие одобрявате нашето общество, мистър Харисън — проплака Анн.

— Одобрявам го… Одобрявам го, но моето одобрение не е толкова дълбоко, колкото е моят джоб, Анн.

— Още малко изпитания от рода на тези, които имах през този ден, ще ме накарат да се чувствам и аз песимистка като мис Елайза Андрюс — произнесе Анн пред отражението си в огледалото, което бе окачено на източната стена в стаята й.