Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (22)

Глава двадесет и втора
Разни дребни неща

— Значи си била на чай с Лавандър Луис в нейната каменна къща? — заинтригува се Марила по време на закуската на следващата сутрин. — Как изглежда тя сега? Изминаха повече от петнайсет години, откакто съм я виждала за последен път… беше една неделя в църквата на Графтън. Предполагам, че се е променила много. Дейви Кейт, когато искаш нещо от масата, не бива да се протягаш, помоли да ти го подадат и недей да се облягаш на масата така. Виждал ли си някога Пол Ървинг да прави това, когато е на масата у нас?

— Но ръцете на Пол са по-дълги от моите — промърмори недоволно Дейви. — Те са расли единайсет години, докато моите са само на седем години. Освен това аз помолих, но ти и Анн бяхте толкова заети в приказките си, че не ми обърнахте никакво внимание. И освен това Пол никога не е бил на масата ни за нещо повече от чай, много по-лесно е да си вежлив по време на някакъв чай, отколкото на закуска. Вие не сте и на половина толкова гладни, колкото аз. Между вечерята и закуската има ужасно дълго време. И виж, Анн, тази лъжица съвсем не е по-голяма от миналогодишната, а пък аз съм пораснал толкова много оттогава.

— Разбира се, аз не мога да зная как е изглеждала преди години мис Лавандър, но ми се струва, че не се е променила много — каза Анн, след като подаде на Дейви купичка с две пълни лъжици кленов сироп, за да го умиротвори. — Косата й е снежнобяла, но лицето й е свежо и кажи-речи девическо, а очите й са най-милите кафяви очи, които съм виждала… такъв чудесен нюанс на дървесно кафяво с малки златисти жилчици в тях, а гласът й те кара да си представяш искрящо бял сатен и ромоляща вода, както и празнични камбани.

— Тя минаваше за голяма хубавица, когато беше момиче — каза Марила. — Никога не съм я познавала много добре, но винаги съм я харесвала. Някои я смятаха за малко странна още тогава. Дейви, ако само още веднъж те уловя да правиш такива номера, ще те накарам да чакаш всички други да се нахранят и тогава ще ти позволя да седнеш на масата, като някой французин.

Повечето разговори между Анн и Марила в присъствието на близнаците бяха прекъсвани често от подобни мъмрения, отправени към Дейви. В този момент Дейви, който отново не можеше да се държи прилично, се мъчеше да изгребе последните капки от сиропа си, но това не му се удаваше и той просто вдигна купичката си, за да я оближе с малкото си розово езиче. Анн го изгледа с такива ужасени очи, че малкият грешник се изчерви и каза наполовина засрамен, наполовина защищавайки се:

— По такъв начин нищо не се прахосва.

— Хората, които по някакъв начин се отличават от другите, винаги получават прозвището „странни“ — каза Анн. — А мис Лавандър явно е по-различна, макар да е трудно да се каже, точно в какво се състои отликата. Може би е така, защото тя е от онези хора, които никога не остаряват.

— Човек би трябвало да остарява заедно със своето поколение — не се поколеба да изрази мнението си Марила. — Ако ли пък не, не може да си намери място никъде. Доколкото съм чувала, Лавандър Луис просто се е откъснала от всички, отказала се е от всякакви връзки. Тя живее в онова отдалечено място отдавна и всички са я забравили. Тази каменна къща е една от най-старите на острова. Старият мистър Луис я построи преди осемдесет години, когато напусна Англия. Дейви, престани да ръчкаш лакътя на Дора. О, виждам те, бъди сигурен! Не се старай да си придаваш вид на вода ненапита. Но какво те кара да се държиш така тази сутрин?

— Може би съм станал от леглото с погрешния крак — предположи Дейви. — Милти Баултър казва, че ако направиш така, просто е закон нищо да не ти върви през целия ден. Неговата баба му го казала. Но коя е правилната страна? И какво трябва да правиш, щом като леглото ти е до стената? Искам да зная.

— Винаги съм се чудила какво лошо се е случило между Стивън Ървинг и Лавандър Луис — продължи Марила, без да обръща внимание на думите на Дейви.

— Те бяха сгодени преди двайсет и пет години, а след това изведнъж всичко се провали. Не зная каква беда се е случила, но сигурно ще да е нещо ужасно, защото той замина за Съединените Щати и никога оттогава не се завърна в къщи.

— Може пък в края на краищата да не е било нещо чак толкова ужасно. Смятам, че дребните неща понякога причиняват повече неприятности, отколкото големите — каза Анн, осенена от едно от онези прозрения, на които не можеше да я научи дори опитът. — Марила, моля те, не казвай нищо на мисис Линд за моето гостуване у мис Лавандър. Защото непременно ще ми зададе поне сто въпроса, а на мен това някак си няма да ми се хареса… нито пък на мис Лавандър, ако разбере, сигурна съм.

— Рейчъл обезателно ще полюбопитства — съгласи се Марила, — макар да няма много време като преди да се занимава с хорските работи. Тя сега е все в къщи заради Томас и духът й е много отпаднал, защото според мен е започнала да губи вяра, че той ще се оправи. Рейчъл ще остане съвсем сама, ако нещо му се случи. А децата им живеят твърде далеч, с изключение на Елайза, която е в града, а на всичкото отгоре Рейчъл не харесва съпруга й.

От думите на Марила се разбираше, че тя омаловажава Елайза, която обичаше много своя съпруг.

— Рейчъл казва, че ако той успее да събере малко сили и прояви воля, ще се почувства по-добре. Но каква е ползата да молиш някое мекотело да се стегне? — продължи Марила. — Томас Линд никога не е имал ни най-малка воля. Майка му го напътстваше, допреди да се ожени, а след това го пое Рейчъл. Странно е дори, че е посмял да се разболее, без да помоли за разрешение от нея. И все пак, не би трябвало да приказвам така, Рейчъл му е добра жена. Той никога не би постигнал нищо без нейна помощ, спор няма. Роден е, за да бъде ръководен, добре стана, че попадна в ръцете на такъв умен и способен учител като Рейчъл. Той няма нищо против нея, никога не й възразява. Това му спестява усилието да взима сам решение за каквото и да било. Дейви, престани веднага да се извиваш като змиорка!

— Нямам какво друго да правя — протестира момчето. — Не ми е позволено да ям повече, а да ви гледам теб и Анн как ядете никак не е забавно.

— Тогава вървете с Дора да дадете малко пшеница на кокошките — каза Марила. — И не се опитвай да откъснеш още пера от опашката на белия петел.

— Исках само няколко пера за индианското украшение за глава — каза Дейви намусен. — Милти Баултър си има екстра украшение, направено от пера, които неговата майка му е дала, когато заклали белия си пуяк. Можеше и да позволиш да си отскубна някое друго перо. Този, белият петел, си има толкова много, повече, отколкото са му нужни.

— Можеш да вземеш старата четка от пера за прах в килера — каза Анн. — А аз ще ги боядисам в зелено, червено и жълто.

— Ти ужасно глезиш това момче — каза Марила, когато Дейви се спусна след Дора със сияещо лице.

Превъзпитанието на Марила бе напреднало доста през последните шест години, но тя все още не можеше да се освободи от мисълта, че е много лошо за едно дете да се изпълняват почти всичките му желания.

— Всичките момчета от неговия клас си имат индиански украшения за глава, затова и Дейви иска — каза Анн. — Знам какво е това чувство… Никога няма да забравя как направо жадувах да си имам рокля с буфан ръкави, след като всички останали момичета си имаха. Така и Дейви не е разглезен. Той става все по-добър с всеки изминал ден. Помисли си само каква промяна има в него за една година, откакто е тука.

— Наистина той прави много по-малко бели от началото на учебната година — отбеляза Марила. — Предполагам, че се залисва в играта с другите момчета и не се сеща за щуротии. Но за мен е странно, че не сме чували преди нищо за Ричард Кейт. Никога нито дума преди последния месец май.

— Мен ще ме е страх да получим вест от него — въздъхна Анн и започна да разтребва масата. — Ако пристигне писмо, ще ме е страх да го отворя, за да не би да се окаже, че иска да изпратим близнаците при него.

Месец след този разговор наистина пристигна писмо. Но то не бе от Ричард Кейт. Пишеше им един негов приятел, за да им съобщи, че Ричард Кейт е починал от туберкулоза преди две седмици. Авторът на писмото бе изпълнителят по завещанието на Ричард и съгласно волята на покойника сумата от две хиляди долара трябваше да бъде изпратена на мис Марила Кътбърт на съхранение, докато наследниците му Дейвид и Дора Кейт навършат пълнолетие или се задомят. Междувременно лихвите от сумата да се използват за разходите по отглеждането им.

— Ужасно е човек да се радва на последствията от нечия смърт — каза Анн мрачно. — Жал ми е за горкия мистър Кейт, но се радвам неописуемо, че близнаците ще останат у нас.

— Много добре стана, че ни изпраща парите — отбеляза Марила практично. — Искаше ми се децата да са с нас, но не виждах как ще мога да ги гледам, особено когато пораснат. Рентата от фермата не стига за повече, освен за поддържането на къщата, а от твоите пари аз не искам да харча за близнаците и цент. Ти правиш прекалено много за тях. Дора например имаше нужда от тази нова шапка, която ти й купи, както котката има нужда от втора опашка. Но сега вече нещата са уредиха и децата са осигурени.

Дейви и Дора бяха много доволни, когато чуха, че вече ще живеят завинаги в „Зелените покриви“ „за добро“. Смъртта на чичото, когото те не бяха виждали никога, не можеше да вземе превес над радостната вест. Но Дора имаше едно лошо предчувствие:

— Чичо Ричард погребан ли е? — запита тя шепнешком Анн.

— Да, милото ми, разбира се.

— А той… той… нали не е като чичото на Мирабел Котън? — и продължи още по-развълнувана: — Той няма да се разхожда между къщите, след като е бил погребан, нали, Анн?