Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (24)

Глава двадесет и четвърта
Пророк в собственото си село

През един майски ден жителите на Ейвънли бяха малко развълнувани от някакви „Бележки за Ейвънли“, подписани с „Наблюдател“, които се появиха в „Дейли Ентерпрайс“ в Шарлоттаун. Мълвата приписваше авторството отчасти на Чарли Слоун, защото споменатият Чарли в миналото си бе позволявал подобни литературни прояви и отчасти, защото насмешливият тон в една от дописките изглежда се целеше в Гилбърт Блайт. Младежкото общество в Ейвънли бе на мнение, от което не отстъпваше, че Гилбърт Блайт и Чарли Слоун са съперници за сърцето на една известна девойка със сиви очи и богато въображение.

Мълвата, както винаги, бе невярна. Гилбърт Блайт бе онзи, който, подпомогнат и насърчаван от Анн, написа дописките, споменавайки в една от тях за самия себе си като за слепец. Само две дописки имаха някакво отношение към тази история.

„Според клюките в нашето селище ще има сватба, когато разцъфнат маргаритките. Един непознат и високо уважаван гражданин щял да поведе към брачния олтар една от нашите най-известни лейди.

Чичо Ейб, нашият добре известен пророк за времето, предсказва силна буря с гръмотевици и светкавици на двайсет и трети май, които щели да започнат точно в седем часа вечерта. Бурята щяла да се разпространи над по-голямата част от провинцията. Хората, на които им се налага да пътуват в тази нощ, биха направили добре, ако си вземат чадъри и дъждобрани.“

— Чичо Ейб наистина бе познал за една от бурите тази пролет — каза Гилбърт, — но смяташ ли, че мистър Харисън навестява Изабел Андрюс?

— Не — отговори Анн, смеейки се. — Той отива у тях само за някоя и друга игра на дама с мистър Хърмън Андрюс, сигурна съм. Макар мисис Линд да твърди, че Изабел Андрюс непременно ще се омъжи скоро, тази пролет настроението й било чудесно.

Горкият Чичо Ейб бе изпълнен с негодувание от тези дописки. Той подозираше, че този „Наблюдател“ се подиграва с него. Той гневно отхвърли клеветата да е споменавал някаква конкретна дата за предсказаната от него буря, но никой не му повярва.

Животът в Ейвънли продължаваше общо взето в своя обичаен ритъм. Идеята за „засаждането“ намирате своите привърженици, Подобрителите честваха Празника на труда. Всеки Подобрител посади или се постара да бъдат засадени пет декоративни дръвчета. Тъй като дружеството сега наброяваше четирийсет членове, това означаваше общо двеста млади дръвчета. Ранният овес се раззелени, ябълковите градини разпростряха големите си, отрупани с цвят, клони над фермерските постройки и Снежната Кралица се окичи като булка за пред съпруга си. Анн обичаше да спи на отворен прозорец и цяла нощ да усеща как уханието на черешовите дървета гали лицето й — намираше това за много поетично. А Марила смяташе, че по този начин тя рискува живота си.

— Денят на Благодарността би трябвало да бъде честван през пролетта — каза Анн една вечер на Марила, когато двете седяха на стъпалата на входната врата и слушаха звънкия жабешки хор. — Мисля си, че така би било много по-добре, отколкото да го празнуваме през ноември, след като всички растения са измрели или заспали. Тогава човек би трябвало да изрази своята благодарност, през май човек не може да не е благодарен… поне за това, че растенията са живи, ако не за друго. Чувствам се точно така, както трябва да се е чувствала Ева в градината на Едем, преди да започнат нещастията. Трева ли е това в някакъв размазан зелен цвят или в златисто? Струва ми се, Марила, че един такъв изумителен като перла ден, в който дърветата са покрити с цвят, а ветровете са се спотаили и не могат да решат накъде да задухат, би трябвало хей така, заради чисто лудешко удоволствие да замести рая.

Марила изглеждаше шокирана и хвърли бърз поглед наоколо, искаше да се увери дали близнаците не са някъде наблизо, на разстояние, от което можеха да чуят еретичната реч на Анн.

Тъкмо в този момент те се показаха иззад ъгъла на къщата.

— Не ухае ли ужасно хубаво тая вечер? — подуши Дейви с малкото си носле, въртейки мотиката в калните си ръце.

Момчето бе работило в своята градина. Тази пролет Марила, в желанието си да насочи жаждата на Дейви да се въргаля в калта и глината към полезно начинание, бе отделила за него и за Дора едно малко парче земя за градина. И двамата настървено се хвърлиха да работят — всеки по характерния за него начин. Дора посади, започна да плеви и да полива растенията грижливо, системно и търпеливо. В крайна сметка нейната леха вече се зеленееше от първите, дружно поникнали, стройни, малки редици от зеленчуци и едногодишни растения. Докато Дейви работеше с много повече жар, отколкото грижовност. Той прекопаваше и гърлеше, разрохкваше и поливаше, садеше и пресаждаше своите растения така енергично, че те нямаха никакви шансове да поникнат.

— Как върви животът в твоята градина, Дейви? — запита го Анн.

— Слабовато — отговори Дейви с въздишка. — Не знам защо тия неща не израстват по-хубаво. Милти Баултър казва, че сигурно съм засадил моите растения скришом, на лунна светлина. Там е цялата работа. Той казва, че човек никога не трябва да засява или да убива прасе, или да се подстригва, когато луната не е във фазата си. Истина ли е това, Анн? Аз искам да зная.

— Може би, ако не беше изскубвал своите растения през ден, за да видиш как растат „от другата страна“, те щяха да пораснат — намеси се Марила саркастично.

— Аз измъкнах само шест от тях — протестира Дейви. — Исках да видя дали има червейчета по корените. Милти Баултър казва, че ако не е виновна луната, то сигурно са червеите. Но аз намерих само един. Беше един такъв голям, слузест и се гърчеше. Аз сложих червея на един камък, после взех друг камък и го размазах. Той правеше много смешни извивки, нали ви казах. Страшно съжалявах, че нямаше повече такива извиващи се… Градината на Дора е насадена по същия начин, както и моята, но нейните неща си растат хубаво. Грешката не може да е в луната — реши най-после със замислен тон Дейви.

— Марила, погледни онази ябълка — каза Анн. — Та тя е като жив човек. Протяга дългите си ръце, за да привдигне изящно розовите си поли и ни подканя да й се възхищаваме.

— Този сорт ябълки, „Жълт Дюшес“, винаги се отрупват с цветове — отбеляза Марила с равен глас. — Това дърво ще се прекърши от плодове тази година. Много се радвам наистина… те са чудесни за пай.

Но нито Марила, нито Анн, нито който и да е друг има щастието тази година да изпече пай от ябълките „Жълт Дюшес“.

Настъпи двайсет и трети май… невероятно топъл за сезона ден. Почувстваха го най-добре Анн и нейният малък рояк от ученици, които се потяха над синтаксиса и дробите в училището на Ейвънли. Цял предобед духа горещ бриз, но следобед той изведнъж замря и настъпи тежка тишина. В три и половина Анн дочу тих грохот от гръмотевица. Тя веднага реши да прекрати часовете, за да могат децата да се приберат по домовете си преди бурята да се е разразила.

Когато те наизлязоха на площадката за игра, Анн долови някаква прииждаща сянка и грохот, те сякаш бяха надвиснали над целия свят, въпреки че слънцето все още светеше ярко.

Анета Бел я хвана трескаво за ръката:

— О, учителко, погледнете онзи ужасен облак!

Анн погледна и нададе отчаян вик. От северозапад се бе задал огромен облак, какъвто тя никога преди не бе виждала. Облакът се движеше бързо към селището и бе черен като смъртта, само по парцаливите му краища проблясваше ужасяваща синкава белота. Имаше в него нещо неописуемо заплашително, когато се издигна и започна да расте на фона на ясносиньото небе. В този миг една светкавица разцепи облака наполовина, след това отново, а след тях се разнесе див тътен. Той изтрещя така ниско, сякаш докосна върховете на гористите хълмове.

По един от хълмовете се спусна със своя олюляващ се фургон мистър Хармън Андрюс, пришпорил двойката си сиви коне във възможно най-бързия бяг. Той дръпна юздите им и ги насочи към отсрещната страна на училището.

— Изглежда Чичо Ейб най-после улучи десетката на живота си, Анн — провикна се той. — Неговата буря идва малко преждевременно. Виждала ли си някога такъв облак? Хайде, всички вие, малчугани, които сте в моята посока, скачайте във фургона, а онези, които не са, бягайте към пощата и стойте там, докато бурята отмине.

Анн грабна Дейви и Дора за ръцете и полетя надолу по склона, по Брезовата Алея, през Долината на Виолетките и покрай Езерото с Плачещите върби. Бягаха толкова бързо, колкото можеха да се движат дебелите краченца на децата. Стигнаха „Зелените покриви“ точно навреме и на вратата се сблъскаха с Марила, която вкарваше патиците и пилетата под навеса. Когато влязоха на бегом в кухнята, над света изведнъж притъмня, като че ли някакво могъщо дихание изгаси небесната светлина. Страховитият облак бе закрил слънцето и селището потъна в мрак, подобен на здрача, преди да настъпи нощта. В същия този миг с ослепителния блясък на светкавицата и оглушителния грохот на гръмотевицата връхлетя ненадейна градушка, която обсипа земята с бялата си ярост.

През воя на бурята се чуваше трясък от чупещи се клони, които падаха по покривите на къщите и остър звук от разбити прозорци. Само за три минути всичките стъкла на западната и северната веранда бяха счупени и градушката заваля в стаите през отворите, покривайки подовете с ледени късове, най-малкото от които бе с големината на кокоше яйце. Четирийсет и пет минути вилня бурята с неотслабваща сила. Никой, който бе станал свидетел на това зрелище, не можа да я забрави, че цял живот. Марила за пръв път изгуби самообладание, обзета от истински ужас тя бе коленичила до своя люлеещ се стол в един от ъглите на кухнята и отчаяно хленчеше в промеждутъците на оглушителните гръмотевици.

Анн, пребледняла като платно, дръпна дивана от прозореца и се сви на него заедно с децата от двете й страни. При първия гръм Дейви бе проплакал: „Анн, Анн, това Страшният съд ли е? Анн, Анн, аз никога не съм бил нарочно непослушен“ — след което бе заровил лицето си в скута на Анн и остана така, треперейки. Дора, малко пребледняла, но кажи-речи хладнокръвна, седеше вкопчила ръце в едната ръка на Анн, момиченцето седеше умълчано и неподвижно. Сигурно дори земетресение не би накарало Дора да изпадне в паника.

Най-после, почти така неочаквано, както и започна, бурята утихна. Градушката спря, грохотът заглъхна някъде на изток и слънцето светна весело и лъчисто над света, който изглеждаше неузнаваем, абсурден след тази канонада от четирийсет и пет минути, невероятно бе за толкова малко време да бъдат причинени всичките тези щети.

Марила се изправи, останала без сили, разтреперана и се строполи на стола си. Лицето й бе изпито, изглеждаше остаряло с десет години.

— Всички ли се измъкнахме от този ужас живи? — запита тя сериозно.

— Можеш да бъдеш сигурна — изчурулика Дейви радостно, добил отново своя мъжествен вид. — И аз съвсем не се изплаших… само малко в началото. Бурята връхлита върху човек така внезапно. Веднага си направих сметката бързо като стрела, че в понеделник няма да мога да се бия с Теди Слоун, както му обещах, но сега вероятно ще излезе на двубой. Кажи, Дора, ти изплаши ли се?

— Да, изплаших се малко — каза Дора откровено, — но се държах здраво за ръката на Анн и казвах отново и отново молитвите, които зная.

— Е, аз също бих си казал молитвите, ако се бях сетил за тях — заяви Дейви, — но — добави той триумфално, — ти виждаш, че аз се измъкнах невредим, както всички ние, без да казвам никакви молитви.

Анн наля на Марила пълна чаша от нейното силно вино… колко силно бе то, Анн знаеше още от детските си години. После излязоха от къщата, за да огледат тъжната картина след бурята.

Надлъж и нашир се бе разпрострял бял килим от ледени късове, които образуваха пласт с височина до човешко коляно, парчета от градушката се бяха натрупали също в улуците под стрехата и по стъпалата. Когато след три-четири дни леденият килим се разтопи, опустошенията, нанесени от него, се видяха ясно — всяка зеленинка в градините и по полето бе съсипана. Бурята не просто бе помела цветовете на ябълковите дървета, но бе прекършила и отнесла и дебелите им клони. По-голямата част от онези двеста дръвчета, посадени от Подобрителите, бе унищожена безвъзвратно.

— Може ли това да е онзи свят отпреди един час? — запита Анн смаяна. — Би трябвало да е минало много повече време, за да се изправим сега срещу такава разруха.

— Буря като тази островите Принц Едуард никога не са виждали — каза Марила. — Никога. Помня от детските си години една буря, но тя не може и да се сравнява със сегашната. Можете да сте сигурни, че непременно ще чуем за ужасяващи разрушения.

— Надявам се никое от децата да не е попаднало под градушката — прошепна Анн разтревожена.

Както се разбра по-късно, нито едно дете не бе пострадало. Групичката, която бе послушала чудесния съвет на мистър Андрюс и бе потърсила убежище в сградата на пощата, също не бе пострадала.

— Джон Хенри Картър идва — каза Марила.

Джон Хенри стъпваше неуверено в дълбокия килим от ледени късове, усмивката му бе доста изплашена.

— О, мис Кътбърт, не е ли ужасно това? Мистър Харисън ме изпрати да видя дали сте невредими.

— Никой не е убит — отговори Марила с горчивина в гласа. — И нито една сграда не е пострадала. Надявам се да сте се отървали и невредими и вие.

— Да, спожо. Е, не много добре, спожо. Малко ни поочука градушката. Една гръмотевица събори комина на кухнята, той падна през тръбата, удари се в клетката на Джинджър, проби пода и се провали в мазето. Да, спожо.

— Джинджър ранен ли е? — запита Анн.

— Да, спожо. Той пострада много. Той умря.

По-късно Анн отиде у мистър Харисън, за да го утеши. Намери го седнал до масата да гали с трепереща ръка мъртвото тяло на веселия приживе папагал.

— Горкият Джинджър, вече няма да те нарича с различни прозвища, Анн — промълви скръбно мистър Харисън.

Анн никога не би могла да си представи, че ще се разплаче за Джинджър, но усети как сълзите й напират.

— Той бе единствената компания, която имах, Анн, а сега е мъртъв. Анн, зная, аз съм един стар глупак, щом страдам толкова много за един папагал. Ще се преструвам, че не ме е грижа. Знам, ти искаш да ми кажеш нещо утешително, когато престана да говоря, но недей. Ако го направиш, ще се разплача като пеленаче. Ужасна буря беше, нали? Мисля, че народът вече има да се смее над пророкуванията на Чичо Ейб. Сякаш всички онези бури, които той бе предсказал и които не се сбъднаха, сега взеха, че се изсипаха наведнъж. Поразителното е как този човек позна деня, нали? Погледни каква развалина е моят дом. Трябва да разчистя, да намеря дъски и да закърня дупката в пода.

На следващия ден жителите на Ейвънли не правеха нищо друго, освен да обикалят къщите една по една, за да сравняват къде разрушенията са по-големи. Пътищата бяха непроходими от падналия град, затова те се предвижваха или пеша, или на коне. Пощата пристигна късно, новините от цялата провинция бяха лоши. Имаше съборени къщи, убити и ранени хора, цялата телефонна мрежа бе извадена от строя, всичките млади животни, които градушката бе заварила на пасището, бяха убити. Чичо Ейб пое още рано сутринта към ковачницата и остана там през целия ден. Сега удари неговият час на триумфа. Той му се радваше до насита. Би било несправедливо да се каже, че Чичо Ейб бе доволен от щетите, нанесени от бурята, но след като тя наистина се разрази, той бе радостен, че я предсказа… с точност чак до самия ден. Чичо Ейб забрави как се отмяташе от твърденията за деня на стихията, що се отнася до разликата от няколко часа, то това си беше чиста дреболия.

Гилбърт пристигна в „Зелените покриви“ същата вечер и намери Марила и Анн да заковават на рамките на прозорците мушама.

— Бог знае кога ще можем да поставим стъкла — обясни Марила. — Мистър Бари отиде този следобед в Кармоди, но не е могъл да вземе и едно стъкло, нито с добра дума, нито с повечко пари. Лоусън и Блеър до десет часа бяха пометени от хората на Кармоди. Бурята в Уайт Сандс причини ли много щети, Гилбърт?

— За съжаление, да. Мене тя ме свари в училище с всичките деца. Мислех си, че някое от тях ще се побърка от страх. Три деца припаднаха, две момичета изпаднаха в истерия, а Томи Блуит през цялото време, докато траеше бурята, крещя възможно най-силно.

— А аз изхленчих само веднъж — обади се Дейви гордо. — Моята градина бе сравнена със земята — продължи той скръбно, — но също и градината на Дора — добави той с тон, в който се долови утеха от факта, че все още има справедливост на тази земя.

Анн се спусна тичешком от западната мансарда:

— О, Гилбърт, чу ли новините? Старата къща на мистър Леви Баултър се събори и изгоря до основи. Нямам сили дори да се зарадвам, след като виждам толкова много разруха. Според мистър Баултър Подобрителите са онези, които са направили нарочно магия, за да се разрази бурята.

— Поне едно е сигурно — каза Гилбърт, смеейки се. — „Наблюдателят“ затвърди репутацията на Чичо Ейб като пророк на времето. „Бурята на Чичо Ейб“ ще влезе в местната история. Това е най-невероятното съвпадение, което се е случвало и се е сбъдвало, буквално на самия ден, както е според нашето предсказание. Изпитвам малко чувство на вина, като че ли наистина съм направил магия. Можем също така да се порадваме на срутването на старата къща, защото не можем да се радваме на унищожените ни дръвчета. Не са оцелели и десет от тях.

— Е, какво да се прави, просто ще трябва да посадим нови фиданки през следващата пролет — отговори Анн с философски тон в гласа. — Има едно хубаво нещо в този свят… сигурно е, че след зимата идва пролет.