Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (12)

Глава дванадесета
Петък, 13

Всичко започна предишната нощ с непрестанно, безсънно бдение, причинено от ужасен зъбобол. Когато Анн се вдигна от леглото в сумрачната, хаплива зимна утрин, почувства, че животът е монотонен, банален и безполезен.

Тя не отиде в училището с ангелско настроение. Бузата й беше подута и лицето й беше изкривено от болката. Класната стая беше студена и задимена, защото огънят не се разпалваше и децата се бяха струпали на отделни групички и трепереха от студа. Анн ги разпрати по местата им с по-остър тон, от когато и да било. Антъни Пай се отправи наперено към своето място с неговата постоянно нахакана походка и Анн го видя да шепне на момчето, което седеше до него нещо, а след това отправи поглед към нея и се захили.

Никога, така й се стори на Анн, не бяха скърцали така моливите, както тази сутрин и когато Барбара Шоу излезе на дъската, за да реши една аритметична задача, препъна се в кофата за въглища и резултатът беше плачевен. Въглищата се разпиляха из всички части на помещението, плочата, на която пишеше, се счупи на парчета и когато самата тя се надигна, лицето й беше изцапано от въглищния прах, та това накара момчетата да изреват от смях.

Анн изостави втория клас, на който беше дала задачата да си прочете урока и извърна глава:

— Наистина, Барбара — каза раздразнено тя. — Ако не можеш да се движиш, без да паднеш върху нещо, по-добре си седни на мястото. Просто е безобразно за едно момиче на твоята възраст да бъде толкова тромаво.

Бедната Барбара се отправи тежко към мястото си, сълзите й се смесиха с въглищния прах и ефектът от това смесване беше наистина гротесков. Никога досега нейната любима учителка не беше й говорила с такъв тон и по такъв начин, и сърцето на Барбара се разби. Самата Анн почувства прилив на угризение, но той само увеличи духовното й раздразнение и вторият клас, който четеше, й напомни, че следва урокът по аритметика, който си беше едно безмилостно наказание. Точно когато Анн обяви сбора от числата с остър глас, в стаята се втурна, останал без дъх, Сент Клер Донъл.

— Закъсняваш с цял половин час, Сент Клер — напомни му раздразнително Анн. — Защо закъсня?

— Моля ви, мис, трябваше да помогна на майка ми да направи пудинга за вечеря, защото очакваме гости, а Кларис Алмира е болна — каза Сент Клер със съвършено благочестив глас, но въпреки това неговите съученици избухнаха в буен смях.

— Седни си на мястото и отговори на шестте въпроса на страница осемдесет и четвърта от аритметиката си за наказание — каза Анн.

Сент Клер я погледна доста удивен от тона й, но отиде на мястото си и извади плочата си за писане. След това крадешком подаде един малък пакет на Джо Слоун, който седеше отвъд пътеката. Анн го залови точно в този момент и прибърза да направи фаталния извод за пакета.

Старата мисис Хайръм Слоун напоследък беше започнала да приготвя и да продава „орехови кейкове“, за да си докара нещо в прибавка към оскъдните доходи. Кейковете особено изкушаваха малките момчета и в последно време Анн беше имала не малко неприятности с тях. По пътя за училището момчетата похарчваха заделените си пари при мисис Хайръм и носеха кейковете в училище и, разбира се, ако беше възможно, ги ядяха и черпеха приятелите си по време на учебните часове. Анн беше ги предупредила, че ако донесат още кейкове в училището, ще ги конфискува. И ето в този момент Сент Клер съвсем спокойно подаваше един пакет, обвит в хартия на бели и сини ивици, каквато мисис Хайръм използваше, пред собствените й очи.

— Джоузеф — каза Анн, — донеси този пакет тук.

Джо, смутен и сконфузен, се подчини. Той бе дебело хлапе, което винаги почервеняваше и започваше да заеква, когато беше изплашено от нещо. Никой не можеше да те погледне толкова виновно, колкото самият Джо я гледаше в този момент.

— Хвърли го в огъня — каза Анн.

Джо изглеждаше много объркан.

— М-м-м-оля, м-м-м-ис — заекна той.

— Направи каквото ти казах, Джоузеф, и нито дума повече.

— Но… но… но, м-м-м-ис… има… — задъха се, изпаднал в отчаяние Джо.

— Джоузеф, ще ми се подчиниш ли или не?

Едно по-смело и по-хладнокръвно момче от Джо Слоун би могло да се изплаши от тона и от опасния блясък в очите на Ан в този момент. Това беше една нова Анн, която нито един от нейните ученици не беше виждал до този момент. Джо погледна ужасено към Сент Клер и отиде до печката, отвори голямата й квадратна вратичка и хвърли синьо-белия пакет в нея, преди Сент Клер да бе скочил на крака и да бе изрекъл и една дума. След това момчето навреме се отдръпна от печката.

Няколко минути ужасените ученици на училището в Ейвънли не знаеха дали ги беше разлюляло земетресение или някакъв вулкан беше изригнал наблизо. Невинният на вид пакет, за който Анн прибързано бе предположила, че съдържа орехов кейк, закупен от мисис Хайръм, всъщност съдържаше някакъв вид фойерверки и бомбички, които Уорън Слоун бе помолил бащата на Сент Клер да му донесе от града предишния ден, възнамерявайки да празнува рожден ден същата вечер. Бомбичките изгърмяха оглушително, а фойерверките избухнаха през вратичката на печката и се разпръснаха с яростно свистене из цялото помещение.

Анн се свлече зашеметена и пребледняла на стола си, а всички момичета изпищяха и се изкатериха върху чиновете си. Джо Слоун стоеше като закован сред цялата тази олелия, а Сент Клер, премалял от смях, се олюляваше насам-натам по пътеката между чиновете. Прили Роджърсън припадна, а Анета Бел изпадна в истерия.

Стори им се, че бе изминало много време, въпреки че бяха изтекли само няколко минути, преди бомбичките да утихнат. Анн, която вече беше възвърнала самообладанието си, спусна се да отвори вратата и прозорците, за да може димът и газовете, които бяха изпълнили стаята, да излязат навън. След това тя помогна на момичетата да пренесат припадналата Прили на верандата, където Барбара Шоу, която бе изпаднала в истерично желание да помогне, изля пълно ведро леденостудена вода върху лицето и раменете на Прили, преди някой да беше успял да я спре.

Измина цял час, докато спокойствието се възвърне, но всеки можеше да почувства какво бе това спокойствие. Всички ученици разбираха, че дори експлозията не беше променила душевното състояние на учителката им. Никой, с изключение на Антъни Пай, не посмя да прошепне и дума. Нед Клей само проскърца с калема си, докато събираше числата, но когато срещна погледа на Анн, му се прииска да се бе разтворила земята и да го погълне. Класът по география бе подгонен из целия континент с такава скорост, че на всички им се зави свят. Класът по граматика направи анализ за части от секундата. Честър Слоун, който произнасяше думата „благоуханен“ с две у, бе накаран да почувства, че няма да може да преживее позора на това положение — нито в този свят, нито в онзи, който щеше да се роди в бъдеще.

Анн знаеше, че се държи глупаво и че на този инцидент щеше да се смее още същата вечер край масата по време на чая, но тази мисъл само увеличи яростта й. В едно по-спокойно състояние, тя можеше да излезе от положението със смях, но сега това беше невъзможно, така че тя се отнесе към него с ледено презрение.

Когато Анн се върна в училището след обяд, всички деца бяха, както обикновено, по местата си и всяко лице беше приведено усърдно към дъската на чина, с изключение на лицето на Антъни Пай. Той гледаше над ръба на книгата си към Анн, черните му очи искряха от любопитство и подигравка. Анн дръпна чекмеджето на бюрото си, за да намери тебешир и под самата й ръка се стрелна едно хубаво мишле, то изскочи на бюрото и от там се хвърли на пода.

Анн изпищя и отскочи назад, като че ли бе видяла змия пред себе си, а Антъни Прай се разсмя гръмко.

След това настъпи тишина… една много зловеща и неприятна тишина. Анета Бел беше раздвоена в съзнанието си — дали да припадне отново или не, още повече, че не се знаеше точно къде бе отишла мишката. Тя все пак реши да не припада. Кой можеше да излезе от истеричното състояние при вида на една такава учителка, на която лицето беше побеляло, а очите й присвяткаха яростно пред класа?

— Кой постави мишката в бюрото ми? — запита Анн. Гласът й беше много тих, но от него една тръпка премина по гърба на Пол Ървинг.

Джо Слоун срещна погледа й и се почувства отговорен от главата до петите, но езикът му се преплете ужасно:

— Н-н-н-е… съм… аз, учителко… н-н-н-е… с-с-с-съм… аз…

Анн не обърна внимание на бедния Джоузеф. Тя впери поглед в Антъни Пай, а Антъни Пай се обърна и погледна назад, без да почувства нито срам, нито вина.

— Антъни, ти ли беше?

— Да, аз бях — каза безочливо той.

— Ела тук, Антъни.

Това наказание изобщо не можеше да се приеме за най-суровото, което Антъни Пай бе понасял. Анн, макар и в този миг тя да беше една Анн с буреносна душа, не можеше да си позволи да наказва децата жестоко. Но показалката й се раздвижи енергично и най-накрая смелостта на нахакания Антъни Пай изчезна, той примига и сълзите напълниха очите му.

Анн се сепна в един миг от угризението, отпусна показалката и каза на Антъни да си седне на мястото. Тя също седна зад бюрото си и се почувства засрамена, почувства, че се разкайва и горчиво съжали за случилото се. Нейният внезапен гняв бе изчезнал и си помисли какво не би дала, за да може да си поплаче за облекчение. Излезе така, че въпреки всичките хвалби, които беше изричала по този въпрос… всъщност бе ударила един от своите ученици. Как щеше да триумфира Джейн! И как мистър Харисън щеше да се смее! Но по-лошото от всичко това, най-горчивата мисъл, породена от случилото се, беше мисълта, че бе загубила последната си възможност да спечели Антъни Пай. Той никога вече нямаше да може да я обикне.

Както някои биха се изразили, с херкулесовско усилие Анн сдържа сълзите си до дома тази вечер. След това се затвори в източната мансардна стая и изплака всичкия си срам, угризенията си и цялото си разочарование, заровена във възглавницата… плака толкова дълго, че Марила се разтревожи и нахлу в стаята, настоявайки да научи каква неприятност й се бе случила.

— Неприятното е това, че имам проблеми със съвестта — зарида Анн. — О, това си беше един петък, тринайсето число, Марила. Толкова се срамувам от самата себе си. Загубих самообладание и набих Антъни Пай.

— Радвам се да чуя това — каза решително Марила. — Той заслужаваше да бъде набит много-много отдавна.

— О, не, не, Марила. Не виждам как ще мога да погледна децата отново в очите. Чувствам, че съм се самоунижила и съм паднала толкова ниско. Ти не знаеш колко ужасно, грубо и жестоко беше. Не мога да забравя изражението в очите на Пол Ървинг… Той гледаше толкова учуден и разочарован. О, Марила, толкова много се опитвах да бъда търпелива и да спечеля симпатията на Антъни… и сега всичко отиде на вятъра.

Марила положи твърдата си, загрубяла от работата, ръка върху лъскавата разчорлена коса на Анн с удивителна нежност. Когато риданията на момичето се успокоиха, тя се обърна много ласкаво към него:

— Вземаш много присърце нещата, Анн. Ние всички правим грешки… но хората ги забравят. И петък, тринайсето число идва за всеки. Колкото до Антъни Пай, защо трябва да се тревожиш, че той няма да те обича? Той е само един.

— Не мога да го позволя. Искам всички да ме обичат и ме боли, когато дори само един не ме обича. А Антъни Пай вече няма да ме обича. О, аз се държах днес като идиотка, Марила. Ще ти разкажа цялата история.

Марила изслуша цялата история и дали тя се засмя на нещо, Анн така и не разбра. Когато разказът свърши, тя се обърна към нея оживено:

— Е, няма значение. Този ден е свършил и идва следващият утре, в него няма да има грешки, както ти сама казваше. Ще видиш, че една хубава чаша чай и онези сладкиши със сливи, които направих днес, ще повдигнат духа ти.

— Сладкишите със сливи няма да излекуват мислите ми — не можеше да се утеши Анн, но Марила си помисли, че тя достатъчно си беше възвърнала хладнокръвието и можеше да изслуша един цитат.

Веселата вечерна трапеза, озарена от лъчезарните лица на близнаците, както и безподобните сладкиши със сливи, които Марила беше приготвила… и от които Дейви изяде четири, наистина „повдигнаха духа“ й в значителна степен. Тя спа добре тази нощ и се събуди на сутринта, за да открие, че самата тя, както и светът около нея, са се променили. Бе валял нежен и пухкав сняг през всичките часове на тъмата и красивата белота, и блестящата в скрежа слънчева светлина като че ли с магическа мантия бяха покрили всички грешки и унижения от миналото.

— „Всяка утрин е ново начало, всяка утрин светът става нов“ — изпя Анн, докато се обличаше.

Със сърце, изпълнено с благодарност към снега, тя трябваше да измине пътя до училището, мислейки си, че наистина е дяволско съвпадение, че Антъни Пай разравяше пъртината на пътя точно в мига, в който тя напусна полянката пред „Зелените покриви“. Анн се почувства толкова виновна, колкото би се почувствала и ако те двамата си бяха разменили местата, но за нейно необяснимо удивление, Антъни не само свали шапката си… нещо, което никога досега не беше правил, но и с лекота изрече:

— Трудно се върви, нали? Мога ли да ви помогна с книгите, учителко?

Анн му подаде книгите си и се запита дали изобщо беше се събуждала тази сутрин. Антъни вървеше мълчаливо по пътя за училището, но когато Анн си взе книгите от него, тя му се усмихна… не с онзи стереотипен „вид“ усмивка, който той заслужаваше за своята упорита арогантност, а с една внезапна и искрено дружелюбна усмивка. Антъни се усмихна… не, ако трябваше да се каже цялата истина, Антъни отново се захили. Хиленето не се смяташе за акт на уважение, но Анн внезапно почувства, че дори да не бе спечелила симпатията на Антъни, по един или друг начин, беше спечелила неговото уважение.

Мисис Рейчъл дойде на другия ден у дома и потвърди това:

— Е, Анн, мисля, че си спечелила Антъни Пай, ето какво… Той казва, че ти вярва, че си добра, макар и да си момиче. Казва, че боят, който си му хвърлила, е бил „съвсем по-мъжки“…

— Никога не съм очаквала, че ще го спечеля, след като го набия — каза Анн с известно прискърбие, чувствайки, че нейните идеали й бяха изиграли някакъв номер, — това не изглежда много хубаво. Сигурна съм, че моята теория за любезността не може да е грешна.

— Но семейство Пай са едно изключение на всички познати правила, ето какво… — заяви мисис Рейчъл Линд с дълбоко убеждение.

Мистър Харисън, когато разбра за случилото се, каза следното:

— Мислех, че ще стигнеш до тук.

А Джейн се възползва от този факт безмилостно.