Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (29)

Глава двадесет и девета
Поезия и проза

Следващия месец Анн преживя в нещо, което в Ейвънли наричаха вихрушка от вълнения. Подготовката за собственото й скромно облекло, с което трябваше да се появи в Редмънт беше на второ място. Мис Лавандър се подготвяше за сватбата си и Каменният Дом беше се превърнал в сцена на безкрайни консултации, планировки и обсъждания с Шарлота Четвърта, която кръжеше навсякъде и над всичко, възбудена от задоволство и удивление. След това се появи шивачката и се вдигна голяма олелия при избора на моделите и при тяхното изпълнение. Анн и Дайана прекарваха половината от времето си в Икоу Лодж и понякога нощем Анн не можеше да заспи от мисли по това, дали е направила добре, когато е посъветвала мис Лавандър да избере кафявото, а не морско синьото за роклята, с която щеше да пътува и да подбере сивата коприна, която подхожда на една преуспяла принцеса.

Всички считаха, че историята на мис Лавандър е много щастлива. Пол Ървинг изтича до „Зелените покриви“ да разкаже новините на Анн, още, щом като баща му ги бе споделил с него.

— Знаех, че един ден баща ми ще ми избере хубава и мила втора майка — каза горделиво той. — Хубаво е да имаш баща, на когото можеш да разчиташ, учителко. Аз наистина обичам мис Лавандър. Баба ми също много е доволна. Тя казва, че наистина се радва на това, че баща ми не е избрал някоя американка за своя втора жена. Защото, въпреки че на първо време това би могло да бъде за добро, вероятно щастието не може да се повтори. Мисис Линд казва, че тя изобщо не одобрява връзка с американци и мисли, че по всяка вероятност мис Лавандър ще прояви своите най-добри възможности и ще бъде като другите хора, когато се омъжи. И аз се надявам, че тя ще прояви своите най-добри възможности, и вярвам в тях, но аз не искам тя да бъде като другите хора. Има толкова много други хора около нас. Знаеш това, учителко.

Шарлота Четвърта беше другата лъчезарна личност:

— О, мис Шърли, всичко се оказа толкова хубаво. Когато мистър Ървинг и мис Лавандър се върнат от тяхното пътешествие, аз ще отида да живея с тях в Бостън… при това аз съм само на шестнайсет години, а другите момичета никога няма да имат такъв шанс, дори когато станат и на седемнайсет години. Не е ли великолепен мистър Ървинг? Той просто боготвори земята, но която тя стъпва и това ме кара да се чувствам толкова радостна понякога, когато виждам израза на очите му в мига, в който той я наблюдава. Това плаче за описание, мис Шърли. Страшно съм благодарна, че те толкова се обичат. Това е най-хубавото, което можеше да се случи, въпреки че някои хора не могат да го приемат. Имам една леля, която се е женила три пъти, та тя казва, че първия път се е омъжила по любов, а другите два пъти заради добрия бизнес и беше щастлива и с тримата си съпрузи, с изключение по време на погребенията им. Но аз мисля, че тя поема рискове, мис Шърли…

— О, това е толкова романтично — прошепна Анн на Марила същата вечер. — Ако бях поела по грешен път онзи ден, щях да отида у семейство Кимбъл и никога нямаше да се запозная с мис Лавандър, а ако не я бях срещнала, нямаше да отведа Пол в дома й… и той никога нямаше да напише писмото до баща си, в което е разказал за посещението ни у мис Лавандър и което мистър Ървинг е получил точно в мига, в който е тръгвал към Сан Франциско. Мистър Ървинг казва, че когато получил писмото, взел решение да изпрати своя партньор в Сан Франциско, а той самият да дойде тук. Не е чувал нищо за мис Лавандър от петнайсет години. Някой му бил казал тогава, че тя се омъжила и той си помислил, че това наистина е така и оттогава не запитал никого отново за нея. Сега всичко се оправи. И аз имам пръст в цялата тази работа. Вероятно, както мисис Линд казва, всичко е било предопределено и е трябвало така да се случи в края на краищата. Но дори така да е, хубаво е човек да си мисли, че е взел участие в сбъдването на предопределеността. Да, наистина, това е толкова романтично.

— Не мога да видя какво толкова романтично има във всичко това — каза Марила доста остро. Марила си бе помислила, че Анн се бе отдала прекалено много на случилото се, според нея тя трябваше да се заеме с подготовката си за отиването в колежа, а не от три дни два да прекарва в Икоу Лодж, където помагаше на мис Лавандър. — Първо двама луди-млади се скарват и се разсърдват един на друг, след това Стивън Ървинг отива в Щатите и след известно време се жени там и е напълно щастлив, както казват всички. По-късно жена му умира и след едно благоприлично време той се замисля, че би могъл да се върне у дома и да види дали първата му изгора ще го приеме. Междувременно, тя е живяла самотна, вероятно защото никой, достатъчно добър, не е минал, за да я поиска… и те се срещат и се съгласяват да се оженят в края на краищата. Е, къде му е романтиката във всичко това?

— О, няма да има, след като ти гледаш така на нещата — задъха се Анн от негодувание, сякаш някой я бе полял с вряла вода. — Предполагам, че това изглежда така в проза. Но всъщност е много по-различно, ако го погледнеш през очите на поезията… а аз мисля, че това е по-добрият начин… — Анн се поуспокои и очите й заблестяха, а бузите й пламнаха. — Да погледнеш на случилото се с очите на поезията…

Марила хвърли поглед към младото лъчезарно лице и се въздържа от допълнителни саркастични коментари.

Вероятно нещо й подсказа, че в края на краищата човек трябва да погледне на нещата така, както Анн гледаше, „въпрос на виждане и на божествена дарба“… тези дарове, които светът не можеше да отхвърли или да ограби… да погледнеш на живота така, че да го видиш преобразен… или да го разкриеш по този начин… едно пространство, в което всичко изглежда обвито в тържествена светлина, обгърнато в слава и свежест, невидими за всеки, който гледа на нещата само с очите на прозата. Като самата Марила и Шарлота Четвърта.

— Кога ще бъде сватбата? — запита Марила след минута мълчание.

— Последния четвъртък на август. Те ще се оженят в градината, под клоните на Ореховото Нокътче… най-хубавото място, където мистър Ървинг й е направил предложение преди двайсет и пет години. Там не трябва да има други хора, освен мисис Ървинг и Пол, Гилбърт и Дайана… и аз, и братовчедките на мис Лавандър. И те ще заминат в шест часа с влака на пътешествие към брега на Тихия океан. Когато се върнат през есента, Пол и Шарлота Четвърта ще отидат да живеят с тях в Бостън. Но Икоу Лодж ще си остане така, както си е… те само ще продадат, разбира се, кокошките и кравата, и ще наковат прозорците с дъски… и всяко лято ще се връщат, за да живеят в него. Толкова се радвам. Много ще ми е болно през зимата в Редмънд, когато си помисля за този скъп каменен дом, целият накован с дъски и пуст, за празните му стаи… но още по-лошо ще е да си представя, че в него живеят други хора. Аз не мисля за това сега обаче, виждам го такъв, какъвто е бил и очаквам през лятото отново животът и смехът да се върнат в него.

Освен любовния роман, в страниците на който попаднаха любовниците на средна възраст от Каменния Дом, нищо подобно повече не се случи. Анн за малко не се спъна една вечер, когато бе ходила до Орчард Слоуп през гората напряко и бе навлязла в градината на семейство Бари. Дайана Бари и Фред Райт седяха един до друг под голямата върба. Дайана се бе облегнала на сивия ствол на дървото, клепачите й бяха притворени над зачервените й бузи. Фред държеше едната й ръка и бе обърнал лицето си към нея, шепнейки й нещо с нисък и сериозен тон. Нямаше никого край тях в този магичен момент и никой от тях двамата не забеляза Анн, която, след като ги изгледа замаяна и проумя състоянието им, се обърна и забърза безшумно обратно през смърчовата горичка и не се спря, докато не стигна до своята мансардна стаичка, където седна, останала без дъх край прозореца, и се опита да събере рояка на мислите си.

— Дайана и Фред се обичат — въздъхна шумно тя. — О, това наистина изглежда толкова… толкова… толкова безнадеждно напреднало…

Анн напоследък бе преживяла съмненията, че Дайана се държи престорено меланхолично като байроновия герой от ранните си мечти. Но сега, когато „и нещата вече изглеждаха много по-шокиращи, отколкото онези, които бе долавяла“ или бе подозирала, мисълта, че всичко наистина й се бе случило, почти я връхлетя с ужаса на изненадата. След това я връхлетя едно особено, неуловимо чувство за самота… като че ли по някакъв начин Дайана беше пристъпила в един нов свят и бе затворила някаква врата зад себе си, оставяйки Анн зад нея.

— Нещата се променят толкова бързо и почти ме плашат — помисли си Анн с малко тъга. — Страхувам се, че нищо не може да се направи, за да се промени вече разликата между Дайана и самата мен. Сигурна съм, че вече не мога да й поверявам всичките си тайни след това, което се случи… тя може да ги сподели с Фред. И какво успя да види тя във Фред? Той е много добър и весел, но просто си е Фред Райт…

Този въпрос криеше много загадки… какво някой може да открие в другия край себе си? Е, след като съдбата, в края на краищата, бе това, което е, нищо не можеше да се промени. Защото, ако всеки виждаше в ближния си подобен на себе си, би се получило както в пословицата на старите индианци, които в такъв случай обичат да казват „Всеки би искал моята индианка!“ Беше съвсем ясно, че Дайана вижда нещо у Фред Райт, което Анн не можеше да види.

Дайана дойде в „Зелените покриви“ на другата вечер — една замислена, млада лейди — и разказа на Анн цялата история в притъмнялата самотност на източното крило на дома. Двете момичета плакаха, целуваха се и се смяха.

— Толкова съм щастлива — каза Дайана, — но не е ли глупаво, когато човек си помисли, че съм сгодена…

— Какво всъщност е да бъдеш сгодена? — запита я, изгаряща от любопитство, Анн.

— Е, това зависи от онзи, за когото си сгодена — отговори Дайана с онова вбесяващо сетивата чувство за превъзходство, което изпитват онези, които са сгодени, когато разговарят с онези, които не са. — Толкова е хубаво да си сгодена за Фред… но аз мисля, че би било ужасно да си сгодена за някой друг.

— На нас, които не сме сгодени за единствения Фред, не ни остават много удоволствия на този свят — засмя се Анн.

— О, Анн, ти не ме разбра — каза Дайана разгневена. — Не исках да кажа това… толкова е трудно да се обясни. Няма значение, ти ще разбереш някога, когато дойде и твоят ред…

— Благословена да си, скъпа моя Дайана, аз и сега разбирам. За какво ми е въображението, ако не мога да надзърна, за да видя живота през очите на другия?

— Ти трябва да ми бъдеш шаферка, разбираш ли, Анн. Обещай ми, че където и да се намираш, когато аз се заженя…

— Ще дойда от края на земята, ако е необходимо — обеща тържествено Анн.

— Разбира се, то няма да е след много време — каза Дайана, изчервявайки се. — Най-малко след три години, защото още съм само на осемнайсет, а майка ми казва, че нито една от дъщерите й няма да се ожени, преди да е навършила двайсет и една години. Освен това бащата на Фреди ще купува фермата на Ейбрахъм Флетчър за него и той казва, че трябва да изплати две трети от нея предварително и след това баща му ще я препише на негово име. Но три години не са много време, за да се подготвиш за едно домакинство, защото аз все още не съм направила и един сантиметър от бродериите си. Но ще започна да плета на една кука покривчици от утре. Майра Гилис имаше трийсет и седем покривчици, когато се омъжи, аз съм решила твърдо, че няма да имам по-малко от нея.

— Предполагам, че ще бъде съвършено невъзможно да поддържаш дом само с трийсет и шест покривчици — обобщи Анн със сериозно и тържествено лице, но очите й се останаха игриви.

Дайана изглеждаше обидена.

— Не мислех, че можеш да ми се присмиваш, Анн — отвърна тя с укор в гласа.

— Скъпа моя, аз не ти се присмивах — извика разкаяно Анн. — Само реших да те подразня малко. Аз мисля, че от тебе ще стане най-добрата малка домакиня в света. Ужасно е хубаво от твоя страна да си планираш вече дома на мечтите.

Анн току-що бе произнесла фразата „дома на мечтите“, когато фантазията й я връхлетя и започна да бълва своите собствени мечти. Нейният дом на мечтите, разбира се, беше обитаван от един идеален господар, тъмен, горд и меланхоличен, но странно защо, Гилбърт Блайт някак си се натрапваше около всичко това, помагайки й да си подреди картините, да засади градината и да свърши всевъзможни други задачи, които един горд и меланхоличен герой очевидно считаше под своето достойнство. Анн се опита да пропъди образа на Гилбърт от своята испанска крепост по някакъв начин, но той продължи да витае около нея, така че й се наложи с бързо усилие да проследи архитектурата на крепостта си с такъв успех, с какъвто и нейният „дом на мечтите“ бе построен и мебелиран, преди Дайана да проговори отново.

— Предполагам, Анн, че ти сигурно си мислиш за странно това, че мога да харесвам Фред толкова много, след като той е толкова различен от онзи тип мъж, за когото аз винаги съм казвала, че ще се омъжа? Но някак си… не ми се иска Фред да е висок и строен… защото, нали разбираш, той тогава няма да е Фред. Разбира се — допълни Дайана доста опечалена, — ние ще бъдем доста пълничка двойка. Но в края на краищата така е по-добре, отколкото единият от нас да си остане нисък и дебел, а другият висок и слаб, като Морган Слоун и неговата жена. Мис Линд казва, че винаги мисли за тяхната разлика във височината, щом ги види заедно.

— Е — помисли си Анн същата вечер, докато разчесваше косите си пред огледалото на стената, — радвам се, че Дайана е толкова щастлива и доволна. Но когато моят ред дойде… ако изобщо дойде някога… аз наистина се надявам да има нещо по-вълнуващо във всичко. Но нали и Дайана си е мислила така някога. Чувала съм я да казва неведнъж, че никога няма да се сгоди по такъв обидно обикновен начин, годеникът й трябваше да бъде нещо величествено, за да спечели сърцето й. Но тя се е променила. Вероятно и аз ще се променя. Но аз няма… аз съм твърдо решена да не се променям чак толкова. О, мисля, че тези годежи ужасно разбъркват нещата, когато дойдат до главата на близките ти приятели.