Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (21)

Глава двадесет и първа
Хубавата мис Лавандър

Училището отвори врати и Анн се върна към своите занимания, с по-малко теории за преподаването, но сравнително по-опитна. Тази година имаше няколко нови ученика, шест и седем годишни, още плахи, нерешителни, с огромни, широко отворени очи за света на чудесата. Сред тях бяха Дейви и Дора. Дейви седеше с Милти Баултър, който бе вече втора година ученик и затова бе насъбрал доста житейски опит. Дора се бе сприятелила миналата неделя по време на църковната служба с Лили Слоун, но тя не дойде първия учебен ден и Дора временно седна с Мирабел Котън. Това момиче бе на десет години, възраст, която в очите на малката бе внушителна.

— Мисля, че училището е голяма смехория — започна да разказва Дейви на Марила, щом се върна вечерта у дома. — Ти каза, че ще ми бъде трудно да стоя мирен на едно място и наистина стана така… обикновено познаваш какво ще стане, забелязах го… Но човек може да си клати краката под чина и това му помага да изтърпи някои неща. Страхотно е, че има толкова много момчета, с които мога да си играя. Седя с Милти Баултър, той е готин. По-висок е от мен, но пък аз съм по-широкоплещест. Много е хубаво да седиш на последните чинове, ама не можеш да останеш там, докато краката ти станат толкова дълги, че да стигат до пода. Милти нарисува Анн на своята плочка, ужасно грозно. Аз му казах, че ако я нарисува пак така, ще го натупам, та чак синини ще му останат от моя удар. Отначало си помислих да го нарисувам и да му сложа рога и опашка, но се изплаших да не би така да засегна чувствата му. Анн казва, че човек никога не бива да засяга чувствата на другите. Май е ужасно нещо да ти се присмеят. По-добре е да фраснеш някое момче, отколкото да го засегнеш, ако трябва изобщо да правиш нещо. Милти каза, че изобщо не се страхува от мен, но се беше наканил да извика някой друг да ме натупа. После взе, че изтри името на Анн и написа под рисунката името на Барбара Шоу. Милти не харесва Барбара, щото тя го нарича малко сладко момченце, а веднъж дори го погалила по главата.

Дора каза в началото, че училището й харесва, но после съвсем се умълча — нещо, което не беше естествено дори за нея. Когато вечерта Марила я подкани да се качва в стаята и да си ляга, детето се повъртя нерешително и се разплака:

— Аз… аз се страхувам — подсмръкна тя. — Аз… не искам да отивам на горния етаж сама в тъмното.

— Какво ти влезе сега в главата? — изгледа я настойчиво Марила. — Много добре зная, че ти цяло лято се качваше в спалнята и се приготвяше да лягаш сама. И никога не си се страхувала.

Дора продължи да плаче и Анн я взе в прегръдките си, за да я успокои и да я попита тихичко:

— Кажи на Анн какво има, милото ми. От какво се страхуваш?

— От… от чичото на Мирабел Котън — изхълца Дора. — Мирабел ми разказа днес в училище всичко за своето семейство. Кажи-речи всеки един от него е умрял… всичките й дядовци и баби, и още толкова много чичовци и лели. Те имали навика да умират, каза Мирабел. Тя страшно се гордее, че има толкова много мъртви роднини. Разказа ми за всичките, ама за всичките — от какво са умрели и как са изглеждали в своите ковчези. Мирабел ми каза още как един от нейните чичовци се разхождал около къщата, след като го погребали. Хората го видели. Майка й го видяла. Не се страхувам от нищо друго, но не мога да не мисля непрекъснато за този неин чичо.

Анн се качи с Дора в спалнята и остана край леглото й, докато момичето не заспа. На следващия ден отведе Мирабел Котън встрани от останалите деца и „внимателно, но настойчиво“ й даде да разбере, че щом като те е сполетяло нещастието да имаш чичо, който след като е бил погребан, вместо да си лежи в земята, се разхожда около къщите, не е възпитано да разказваш за този ексцентричен джентълмен на съученичката си, с която седиш на един чин и която е още невръстна. Мирабел намери забележката за много сурова. Семейство Котън нямаше с какво особено да се похвали. Тогава как щеше тя да поддържа реномето си сред останалите деца в училище, щом като й бе забранено да прави капитал от семейния дух?

Златистите одеяния на дърветата през септември добиха през октомври бакъреночервен цвят. Една петъчна вечер в „Зелените покриви“ се отби Дайана:

— Днес получих писмо от Ела Кимбъл, Анн. Кани и двете ни да отидем на чай утре следобед, по случай пристигането на братовчедка й Ирен Трент от града. Но понеже нашите коне утре ще са нужни за работа, не можем да вземем някой от тях, а твоето пони куца… изглежда няма да можем да отидем.

— А защо да не отидем пеша? — предложи Анн. — Ако вървим направо през горите, ще излезем точно на пътя Уест Графтън, недалеч от нивите на семейство Кимбъл. Минавала съм по тези места миналата зима и знам пътя. Не е по-дълъг от четири мили, пък и няма да ни се наложи да вървим пеша обратно, защото Оливър Кимбъл със сигурност ще ни докара. Той само ще се зарадва на такава възможност да се измъкне и да отиде на среща с Кари Слоун. Знам, че баща му не би се съгласил да даде коня, ако знае каква е истинската причина.

И така, както се разбраха, на следващия ден следобед двете момичета тръгнаха по пътеката през Поляната на Влюбените зад фермата на семейство Кътбърт и излязоха на широкия път, който прекосяваше обширния, облян от слънце бряг и яворовите гори, които на места бяха пламнали от чудния огън на есенните багри в яркочервено и златисто, а на места тънеха в удивителна бакъреночервена тишина и покой.

— Сякаш отиващата си година е коленичила за молитва в просторна катедрала, изпълнена от мека, с цвета на старо злато, светлина, нали? — заговори Анн замечтано. — Просто е грехота да преминем набързо през такава красота, не е ли така? Струва ми се непочтително, като да тичаш из църквата.

— Но ние трябва да побързаме — отговори Дайана, поглеждайки припряно часовника си. — Остана ни малко време.

— Е, добре, аз ще вървя бързо, но не питай нищо, не искам да приказвам — ускори крачките си Анн. — Искам само да пия от красотата на този ден… Чувствам тази красота така, сякаш е чаша искрящо вино до самите ми устни и аз отпивам от нея на всяка крачка.

Вероятно, точно защото бе така погълната да „отпива“ на глътки от красотата на деня, когато стигнаха до разклонението на пътя, Анн пое наляво, вместо надясно. Но когато и да си спомнеше за този случай по-късно, тя винаги си казваше, че е направила най-щастливата грешка в живота си. Най-накрая излязоха на пустия, затревен път, а в далечината не се виждаше нищо друго, освен няколко редици от смърчови фиданки.

— О, боже, къде сме? — възкликна Дайана озадачена. — Това не е пътят за Уест Графтън.

— Не, ние сме на главната железопътна линия Мидъл Графтън — обясни Анн, видимо засрамена. — Сигурно съм завила в погрешна посока на разклонението. Не знам точно къде сме, но най-вероятно е да сме на около три мили от спиртната фабрика Кимбъл.

— Ами тогава няма да можем да стигнем там до пет часа, защото сега е четири и половина — каза Дайана, хвърляйки отчаян поглед към часовника си. — Ще пристигнем, след като те вече са приключили с чая и ще им се наложи отново да сервират заради нас.

— По-добре да се върнем обратно вкъщи — промълви Анн смирено.

Но Дайана, след като поразмисли малко, отхвърли това предложение.

— Не, по-добре е да отидем и да прекараме една чудесна вечер, щом като сме стигнали толкова далече.

След няколко ярда момичетата стигнаха отново до мястото, където пътят се разклоняваше.

— И по кой път да поемем сега? — запита Дайана колебливо.

— Не зная — тръсна глава Анн, — затова не можем да си позволим повече никакви грешки. Виждам една порта и пътека, която води през гората. Сигурна съм, че в другия й край има къща. Хайде да отидем там и да попитаме.

— Каква романтична стара пътека — учуди се Дайана, докато двете вървяха по лъкатушещата из гората пътека.

И наистина тя минаваше под стари вековни ели, чиито клони се сплитаха по върховете, поради което долу цареше мрак, а сред него не можеше да вирее нищо друго, освен мъх. И от двете страни на пътя се редяха като стена кафявите стволове на дърветата, между които от време на време проблясваше по някой слънчев лъч. Цялата гора бе притихнала, потънала в тишина, като че ли грижите на света бяха безкрайно далече.

— Имам усещането, че вървя през омагьосана гора — промълви Анн съвсем тихо. — Мислиш ли, че някога отново ще намерим обратния път към обикновения свят, Дайана? Ние сега ще стигнем до един дворец с някоя омагьосана принцеса, всичко си представям.

След още един завой момичетата се оказаха пред неочаквана гледка, не точно дворец, а малка къща, също толкова удивителна, колкото би бил и един дворец сред обичайните дървени къщи, всичките до една сходни в основни линии, като дружно поникнали гъби след дъжд. Анн спря изумена при вида на къщата, а Дайана възкликна:

— О, аз вече зная къде сме. Това е малката каменна къща, където живее мис Лавандър Луис… Мисля, че тя я нарича Къщата на Ехото. Често съм чувала за нея, но никога не бях я виждала. Не е ли романтично това място?

— Това е най-красивото, най-чаровното място, което съм виждала или съм си представяла — отговори Анн въодушевено. — То прилича на кътче от приказките или от сънищата.

Къщата бе нисичка, издигната от блокове неизмазан червен пясъчник, имаше островръх покрив с два големи комина и с два тавански прозореца, чиито дървени кепенци бяха също така необичайни като всичко останало. Цялата къща бе обвита с гъсто прорасъл бръшлян, който се бе прикрепил много добре за грубия пясъчник и сега бе оцветен в най-красивите багри на есента.

Пред къщата имаше елипсовидна градина с порта, пред която стояха момичетата. В единия й край се издигаше каменна стена, така обрасла с мъх, трева и папрат, че приличаше на висок, зелен хълм. От дясната и от лявата страна на стената растяха високи тъмни ели, които простираха клоните си като ръце над нея, а под тях имаше малка полянка с люцерна втора реколта. Полянката се спускаше към брега на река Графтън. Наоколо не се виждаше друга къща или поляна… нищо, освен хълмове и долини, обрасли с разклонени млади ели.

— Питам се що за човек е мис Луис — разсъждаваше Дайана, докато отваряха портата към градината.

— Говори се, че е много странна.

— Ами тогава ще е интересна личност — реши веднага Анн. — Странните хора са винаги такива, независимо какви други качества имат или нямат. Не ти ли казвах, че ще стигнем до омагьосано място? Знаех си: феите не биха разпрострели магията си над горския път ей така за нищо.

— Но мис Лавандър едва ли може да бъде наречена омагьосана принцеса — прихна Дайана. — Тя е стара мома… на четирийсет и пет години, както съм чувала… съвсем е посивяла…

— О, та това е само част от магията — заяви Анн уверено. — По душа тя е все още млада и красива… само ако знаехме как да развалим магията, тя ще пристъпи пред нас отново лъчезарна и неотразима. Но ние не знаем как… винаги и единствено принцовете са онези, на които им е известно това, а принцът на мис Лавандър още не се е появил. Вероятно го е сполетяло някакво нещастие… макар това да е против правилата на вълшебните приказки.

— Страхувам се, че е бил тук преди хиляди години и си е отишъл — възрази й Дайана. — Казват, че тя е била сгодена за Стивън Ървинг… бащата на Пол… когато са били млади. Но се скарали и се разделили.

— Шшшт — предупреди я Анн. — Вратата е отворена.

Момичетата се спряха на входа под филизите на бръшляна и почукаха по отворената врата. Отвътре се чу тътрене на крака, след което се появи едно много странно малко създание… едно момиче на около четиринайсет години, с луничаво лице, чип нос и толкова широка уста, че изглеждаше наистина разтеглена „от едното ухо до другото“. Косата му бе светла, вързана на две дълги опашки, с невероятно големи сини панделки.

— В къщи ли е мис Луис? — запита Дайана.

— Да, спожо. Влезте, спожи… ето оттук, спожи… седнете, спожи. Ще кажа на мис Лавандър, че сте тук, спожи. Тя е на горния етаж, спожи.

След което малката прислужница изчезна от очите на двете момичета и те, останали сами, се спогледаха доволни. Подредбата в тази чудесна малка къща бе също толкова интересна, колкото и външният й вид.

Стаята имаше нисък таван, два малки квадратни прозореца, които бяха заслонени с муселинени накъдрени пердета. Всичките мебели бяха старовремски, но така добре запазени и поддържани, че стаята изглеждаше чудесно с тях. Трябваше все пак да се отбележи, че най-привлекателното нещо за двете момичета в добро здраве, момичета, които тъкмо бяха извървели четири мили на чистия есенен въздух, бе масата с бледосин порцеланов сервиз и изобилието от лакомства по нея. А малките златисти клонки от папрат, пръснати по масата, й придаваха онзи „тържествен вид“, както казваше Анн и който особено много й допадаше.

— Изглежда мис Лавандър очаква гости за чая — прошепна тя.

— Подредени са шест прибора. И какво странно малко момиче си има. Прилича ми на пратеничка от страната на самодивите. Предполагам, че тя би могла да ни каже кой е пътят, но аз съм много любопитна да видя мис Лавандър. Ама т-т-тя идва.

Анн още не бе успяла да довърши думите си, когато на прага на стаята се появи мис Лавандър Луис. Момичетата бяха така изумени, че съвсем забравиха добрите маниери и просто я гледаха зяпнали. Подсъзнателно те бяха очаквали да видят добре известния им тип възрастни стари моми, които до една си приличаха — кокалести, доста нескопосни особи с прави сиви коса и очила. А в случая пред тях стоеше мис Лавандър — такава, каквато те никога не биха могли да си я представят.

Тя бе лейди-миньон със снежнобяла, леко къдрава, гъста коса, подредена в прическа на букли и масури. Под тях се виждаше почти девиче лице с розови страни и изразителни устни, с големи меки, кафяви очи и с трапчинки… да, да, с трапчинки. Мис Лавандър бе облечена в много изискана муселинена рокля в кремав цвят и бледи розови цветове, пръснати по нея — рокля, която би изглеждала смехотворно младежка за повечето жени на нейната възраст, но която прилягаше на мис Лавандър идеално и никой никога не би си и помислил нещо по-различно.

— Шарлота Четвърта ми предаде, че сте искали да ме видите — заговори тя с глас, който напълно отговаряше и даваше цялостна картина на чудното видение.

— Искахме да ви питаме за пътя до Уест Графтън — едва промълви Дайана. — Поканени сме на чай у мистър Кимбъл, но поехме по погрешен път през гората и излязохме на главната железопътна линия, вместо на пътя за Уест Графтън. Накъде трябва да завием, надясно или наляво след вашата порта?

— Наляво — отговори мис Лавандър и хвърли нерешителен поглед към масата, но веднага след това, въодушевена от някакво внезапно обзело я намерение, тя възкликна: — Но не бихте ли приели да ми направите компания за чая? Моля ви, останете. У мистър Кембъл отдавна ще са приключили с чая, докато вие стигнете там. А и Шарлота Четвърта и аз ще бъдем много радостни, ако ни погостувате.

Дайана погледна безмълвно Анн, а тя заговори веднага, тъй като бе вече решила, че трябва да разбере нещо повече за тази удивителна мис Лавандър:

— С удоволствие бихме останали, ако не ви притесним. Но виждам, че вие очаквате други гости, не е ли така?

Мис Лавандър хвърли отново поглед към масата, на която бяха сервирани приборите за чай и поруменя:

— Зная, че ще ме помислите за ужасно глупава. Аз наистина съм си глупава… и се срамувам, когато ме разкрият, но никога преди това. Трябва да ви кажа, че не очаквам никого… само се престорих, че ще имам гости. Разбирате ли… аз съм толкова самотна. А обичам да съм в компания… така си е, обичам хубавата компания… но толкова малко хора и така рядко се отбиват тук, защото къщата ми е много отдалечена от пътя… Шарлота Четвърта бе също самотна. И аз си наумих, че очаквам приятели за чай. Приготвих се, сготвих… подредих масата… украсих я, сложих порцелановия сервиз, който е от сватбата на майка ми и се облякох като за празник.

Дайана си помисли, че мис Лавандър е точно толкова странна, колкото хората я описваха. Доказваше го нейното хрумване да си играе на очакване на гости като някакво малко момиченце, а бе жена на четирийсет и пет години!

Но очите на Анн грееха, възбуденият й глас трептеше от радостни нотки:

— Ах, вие също ли си фантазирате?

Това „също“ разкри сродната душа на мис Лавандър:

— О, да — призна си тя вече без притеснение. — Разбира се, това би прозвучало глупаво за човек на моите години. Но каква тогава е ползата да си независима стара мома, ако не можеш да направиш някоя щуротия, когато ти се прииска? Още повече, че тя не причинява вреда никому. Човек трябва да компенсира някои неща. Понякога си мисля, че няма да мога да живея, ако не си измислям разни ситуации. Много рядко могат да ме разкрият, пък и Шарлота Четвърта не казва нито дума. Но днес се радвам, че мога да бъда разкрита, защото вие дойдохте наистина и аз имам готов чай. Бихте ли отишли на горния етаж, за да си оставите шапките в килера? Бялата врата срещу стълбището. Аз трябва да изтичам до кухнята, ще заръчам на Шарлота Четвърта да не позволява на водата да закипи. Шарлота Четвърта е много добро момиче, но тя обикновено оставя водата за чая да кипне.

Мис Лавандър се отправи към кухнята, изпълнена с гостоприемни мисли и намерения, а момичетата намериха килера — една стаичка толкова бяла отвътре, колкото и вратата й. Слънчевите лъчи пробиваха слабо гъстата завеса от бръшлян и помещението според Анн изглеждаше като място, където се раждат щастливите мечти.

— Това си е истинско приключение, нали? — каза Дайана. — И не смяташ ли, че мис Лавандър е все пак мила, макар и да е малко странна? Тя съвсем не прилича на стара мома.

— Тя е олицетворение на прекрасна мелодия, така си мисля — отговори Анн.

Когато двете слязоха в гостната, мис Лавандър внасяше чайника, а зад нея вървеше, неизразимо доволна, Шарлота Четвърта с поднос горещи сладки.

— А сега ми кажете имената си — настоя мис Лавандър. — Толкова се радвам, че сте млади момичета. Обичам младите момичета. Когато съм с тях, ми е невероятно лесно да си представя, че и аз съм момиче. Страшно мразя — направи гримаса тя — да си мисля, че съм стара. Е, как се казвате, питам само, за да ни върви по-леко приказката. Дайана Бари? Анн Шърли? А мога ли да си представя, че ви познавам от сто години и да ви наричам просто Анн и Дайана?

— Можете — отговориха двете момичета в един глас.

— Тогава хайде да се настаним удобно и да си хапваме от всичко — каза мис Лавандър щастлива. — Шарлота, седни, учи се и си взимай от пилето. Цяло щастие е, че направих пандишпан и понички. Разбира се, глупаво бе от моя страна да го правя за въображаемите си гости… Зная, че Шарлота Четвърта мисли така, нали Шарлота? Но виждате какъв щастлив обрат доби всичко. Цялата тази храна със сигурност нямаше да отиде нахалост, защото Шарлота и аз щяхме да я изядем за известно време. Но пандишпанът не е от нещата, които могат да се запазят дълго.

Гощавката беше чудесна, премина в радостно настроение и остави незабравими спомени у момичетата. Когато станаха от масата, всички отидоха в градината, обляна в слънчева светлина.

— Мисля си съвсем сериозно, че вие имате най-хубавата къща — каза Дайана, оглеждайки местността с възхищение.

— А защо я нарекохте Къщата на Ехото? — заинтригува се Анн.

— Шарлота — обърна се мис Лавандър към момичето, — върви в къщата и ми донеси малкия тенекиен рог, който е окачен над часовника.

Шарлота Четвърта припна и се върна със споменатия рог.

— Надуй го, Шарлота — изкомандва мис Лавандър.

Шарлота съответно наду рога и от него се разнесе доста грубоват, пронизителен звук. После за миг настъпи тишина… и в отговор от гората над реката заплуваха множество чудесни звуци — нежни, загадъчни, сребърни, сякаш му отвърнаха всичките свирачи от „страната на духовете“ и отправиха мелодията си към залеза. Анн и Дайана възкликнаха от възхищение.

— А сега се засмей, Шарлота… смей се силно.

Шарлота, която вероятно би се подчинила на мис Лавандър дори, ако тя й бе казала да застане на главата си, се покатери на каменната скамейка и започна да се смее силно и от сърце. Ехото отговори с глас на някакъв дух от страната на вълшебствата, той имитираше нейния смях в пурпурните горски селения и покрай еловите участъци.

— Хората винаги се захласват по моето ехо, харесват го много — каза мис Лавандър, сякаш ехото бе нейна собственост. — И аз го обичам. То ми е чудесна компания… стига малко да си въобразя, че е така. През свободните тихи вечери ние с Шарлота Четвърта често сядаме тук и се забавляваме с него. Шарлота, вземи рога и го окачи внимателно на мястото му.

— Защо я наричате Шарлота Четвърта? — запита Дайана, която изгаряше от любопитство да разбере точно това.

— Само за да не я объркам с останалите Шарлоти в моето съзнание — отговори мис Лавандър сериозно. — Те всичките си приличат толкова много, че човек не може да ги различи. Нейното име съвсем не е Шарлота. То е… как беше… да си спомня… Ама как беше? Мисля, че е Лионора… да, то е Лионора. Разбирате ли, случва се и така. Когато майка ми почина преди десет години, аз не можех да остана тук сама, а и не можех да плащам надница на някое голямо момиче. Така аз взех малката Шарлота Бауман да живее в моя дом, като й осигурявах храна и дрехи. Нейното име наистина бе Шарлота… тя бе Шарлота Първа. Бе едва на тринайсет години. Живя тук, докато навърши шестнайсет и после замина за Бостън, защото там щеше да й е по-добре. След нейното заминаване дойде сестра й. Казваше се Джулиет… Мисис Бауман е имала слабост към странните имена… но това момиченце толкова много приличаше на Шарлота, че аз непрекъснато го наричах така… и то нямаше нищо против. Така че аз просто се отказах да запомня неговото истинско име. То стана Шарлота Втора, а когато си замина, пристигна Евелин и стана Шарлота Трета. Сега си имам Шарлота Четвърта, но щом стане на шестнайсет години и това момиче ще поиска да отиде в Бостън. Какво ще правя тогава, умът ми не го побира. Шарлота Четвърта е последното момиче на семейство Бауман, последното и най-доброто. Останалите Шарлоти винаги ми даваха да разбера колко глупави им се струват моите измислици, но Шарлота Четвърта никога не прави така, няма значение какво си мисли всъщност. Мене не ме е грижа какво си мислят хората, щом не ми го показват.

— Е — започна Дайана, поглеждайки със съжаление залязващото слънце. — Мисля, че трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем у мистър Кимбъл преди мръкване. Прекарахме тук с вас чудесно, мис Луис.

— Няма ли да дойдете отново да ме видите? — отправи към момичетата молбата си мис Лавандър.

Високата Анн прегърна през раменете миниатюрната лейди:

— Ще дойдем със сигурност — обеща тя. — Сега, след като ви открихме, ще отнесем в сърцата си горещата ви покана да ви посетим. Но сега трябва да тръгваме… „Ние трябва с мъка да се разделим с вас“, както казва Пол Ървинг винаги, когато дойде в „Зелените покриви“.

— Пол Ървинг ли? — изведнъж гласът на мис Лавандър се промени. — Кой е той? Не знаех, че в Ейвънли живее някой с това име.

Анн се ядоса на собственото си празноглавие. Тя бе забравила за романа на мис Лавандър, когато името на Пол се изплъзна от устата й.

— Той е мой ученик, едно малко момче. Пристигна от Бостън миналата година и живее в дома на баба си, мисис Ървинг, нейната къща е на пътя край брега.

— Той син на Стивън Ървинг ли е? — запита мис Лавандър, навеждайки се над цветята, чието име носеше и лицето й не можеше да се види.

— Да.

— Момичета, искам да ви дам китка лаванда — изправи се мис Лавандър отново със сияйно лице, сякаш не бе чула отговора на своя въпрос. — Много са хубави цветовете й, не мислите ли? Майка ми ги обичаше. Тя насади тези лехи отдавна. Баща ми ме нарекъл на името на това цвете, защото много го харесвал. Той видял за пръв път майка ми, когато дошъл веднъж в дома й в Ийст Графтън с нейния брат. Влюбил се в мама от пръв поглед. Настанили го да пренощува в малката стая, чаршафите ухаели на лаванда и той останал буден цялата нощ и мислил за нея. Оттогава обикнал мириса на лавандата… и поради тази причина ме нарекъл така. Скъпи момичета, не забравяйте да дойдете и друг път. Ние ще ви очакваме с нетърпение, Шарлота Четвърта и аз.

При тези думи мис Лавандър отвори портата под елите, за да минат гостенките и сякаш за мигове остаря и се предаде на умората, светлината в очите й, сиянието на лицето й помръкнаха, само леката й усмивка бе все така мила, защото бе израз на нейната неувяхваща младост. Но когато момичетата погледнаха назад от първия завой, видяха мис Лавандър да седи на старата каменна скамейка под сребристата топола насред поляната, жената бе отпуснала тежко глава върху двете си ръце.

— Изглежда много самотна — гласът на Дайана прозвуча тъжно. — Трябва да идваме често да я навестяваме.

— Мисля, че нейните родители са й дали единственото възможно и подходящо за нея име — каза Анн.

— Ако те биха били така слепи, че да я нарекат Елизабет или Нели, или Мюриъл, тя все пак щеше да получи истинското си име Лавандър. То навява нежност и стародавно изящество, „копринен полъх“. А от моето име ти замирисва на хляб и масло, на юргани от разноцветни парчета и кухненска работа.

— О, аз не смятам така. Твоето име, Анн, за мен е символ на величие, то е много внушително, като за кралица. Но щом става дума за тебе, аз бих харесала и името Керънхапъч. Мисля, че хората правят имената хубави или грозни със собствените си постъпки. Сега не мога да понасям имената Джоузи или Гърти, а преди да опозная момичетата на семейство Пай ги намирах наистина за чудесни.

— Чудесна мисъл, Дайана — въодушеви се Анн.

— Да живееш така, че ти да красиш своето име, дори ако в началото не ти се струва хубаво… да направиш така, че в мислите на хората то да поражда нещо приятно. Благодаря ти, Дайана.