Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (18)

Глава осемнадесета
Приключение на Тори Роуд

— Анн — каза Дейви, седнал в леглото и подпрял брадичката си с две ръце. — Анн, къде е сънят? Хората заспиват всяка нощ и, разбира се, аз зная, че точно сънят е мястото, където аз мога да направя всичко, което пожелая, но искам да зная къде е той и как така аз попадам в него и се връщам обратно, без да разбера нищо… само по една нощна ризка. Къде е той?

Анн бе коленичила пред прозореца, гледащ на запад и наблюдаваше залеза, който приличаше на огромно цвете с венчелистчета на минзухар и с огнено жълта сърцевина. При въпроса на Дейви тя обърна глава и отговори замечтано:

— „Над планините под луната, сред сенките на долината.“

Пол Ървинг трябваше да знае значението на тези думи или да намери смисъл в тях за самия себе си, ако не можеше да ги разбере. Но практичният Дейви, както Анн често отбелязваше отчаяно, понеже нямаше влечение към въображаемия свят, бе объркан и отвратен.

— Анн, мисля, че това са просто врели-некипели.

— Разбира се, милото ми момче. Не знаеш ли, че е много глупаво някой да говори само разумни неща през цялото време?

— Ами аз просто си мислех, че ти трябва да ми дадеш разумен отговор, щом задавам разумен въпрос — отвърна Дейви с отчетливата интонация на наскърбен човек.

— О, ти си прекалено малък, за да разбереш — подхвана тогава Анн, но веднага се засрами от думите си: не си ли спомняше тя много такива подобни ситуации от нейните ранни години. Тогава тържествено се бе заклела никога да не казва на никое дете, че е прекалено малко, за да разбере.

Но сега самата тя постъпваше като всички останали възрастни… колко огромна е понякога бездната между теорията и практиката.

— Добре де, аз с всички сили се старая да порасна — отвърна й Дейви, — но това не е нещо, което можеш да го пришпориш. Ако Марила не беше толкова стисната да крие сладкото, вярвам, че щях да порасна по-бързо.

— Марила не е стисната, Дейви — заговори строго Анн. — Много неблагодарно е от твоя страна да казваш подобно нещо.

— Е, има и друга дума, която означава същото и звучи много по-добре, но аз не мога да я запомня — намръщи се момчето. — Чух Марила да казва така за самата себе си оня ден.

— Ако имаш предвид думата „икономична“, то тя означава нещо съвсем различно от „стисната“. Да бъдеш икономичен е чудесна черта на характера. Ако Марила бе стисната, тя нямаше да вземе тебе и Дора, когато майка ви умря. Щеше ли да ти хареса с мисис Уигинс?

— Можеш дори да се обзаложиш, че нямаше да ми хареса! — Дейви бе категоричен. — Нито пък бих поискал да отида при чичо Ричард. По-добре е да си живея тука, макар и Марила да е… онази дълга дума, когато става дума за сладкото, щото ти си тук, Анн. Кажи, Анн, няма ли да ми разкажеш една история, преди да заспя? Не искам някоя сладка приказка. Те всичките са за момичета, така си мисля. А аз искам нещо да бушува… нещо с много убийства и престрелки, къща, обвита в пламъци и разни други интересни неща от този род.

Цяло щастие за Анн бе, че Марила я повика точно в този момент:

— Анн, Дайана подава спешни сигнали. Най-добре е да видиш какво иска да ти каже.

Анн се спусна към източното крило и видя светлините, които проблясваха в здрача от прозореца на Дайана. Сигналите пристигаха на групи по пет, а това на техния отдавнашен детски език означаваше: „Ела веднага, имам да ти съобщя нещо изключително важно“. Анн се наметна с белия си шал и забърза през Хаунтид Ууд и напряко през пасищата на мистър Бел към Орчард Слоуп.

— Имам добри новини за теб, Анн — каза припряно Дайана. — Мама и аз току-що се върнахме у дома от Кармоди. В магазина на мистър Блеър видях Мери Сентнър от Спенсървейл. Тя казва, че момичетата на стария Коп на Тори Роуд имат порцеланов поднос и според нея той е точно такъв, какъвто беше нашият. Казва още, че те с удоволствие ще го продадат, тъй като Марта Коп е известна с неудържимото си желание да продава всичко, което би могла да продаде. Но дори и да не се съгласят, има още един поднос, този на Уесли Кийсън в Спенсървил. Те биха го продали, но Мери Сентнър не знае дали той е същият като на леля Джоузефин.

— Утре веднага заминавам за Спенсървил — реши на мига Анн — и ти трябва да дойдеш с мен. Само да знаеш от какъв товар ще се освободи съзнанието ми. Вдругиден ще трябва да ида в града и с какви очи бих могла да се явя пред твоята леля Джоузефин без порцелановия поднос? Сегашният случай е дори по-лош от предишния, когато трябваше да й се извинявам за това, че скочихме в нейното легло, тъкмо когато тя беше заспала.

Двете момичета се посмяха на стария спомен. Що се отнася до него, за онези мои читатели, които са неосведомени и изявяват любопитство, аз трябва да ги упътя към по-ранните приключения на Анн.

На следващия ден, следобед, момичетата се отправиха в своята експедиция за търсене на порцеланов поднос. Спенсървил се намираше на десет мили, а денят не беше особено приятен за пътуване. Времето бе много горещо и тихо, не повяваше никакъв ветрец. По пътя, както можеше да се очаква след двумесечната суша, се вдигаше прахоляк на кълба.

— Иска ми се да завали вече колкото е възможно по-бързо — въздъхна Анн. — Всичко е прегоряло. Горките поля, жал ми е да ги гледам, дърветата сякаш протягат ръце в молба за дъжд. А моята градина, всеки път, когато отивам там, ме заболява сърцето. Но мисля, че не би трябвало да се оплаквам за моята градина, след като нивите на фермерите също страдат. Мистър Харисън казва, че неговите пасища са направо изгорели и бедните му крави едва намират по някой друг стрък трева да залъжат глада си. Той самият се усеща виновен заради жестокото наказание, което изтърпяват животните, всеки път, щом срещне техните очи.

След уморителното пътуване момичетата стигнаха до Спенсървил и завиха надолу по Тори Роуд — по пътя, наречен Пътят на Торите, който бе доста широк и отдалечен от останалите. Зелените ивици трева между коловозите подсказваха за малкото преминаващи оттук коли. Покрай по-голямата част от пътя бяха строени гъсто прорасли млади смърчове, които напираха към пътя — тук-там проредени от крайните ниви на фермата Спенсървил или от някое обширно сечище със стари дънери, пламнало от огнените и златисти цветя.

— Защо този път се нарича Пътят на Торите? — запита Анн.

— Мистър Алън казва, че по принцип едно място, на което растат дървета, може да се нарече гора. Още повече, че покрай този път не живее никой. Тук са само дъщерите на Коп, а на другия му край е старият Мартин Бовийер, който е либерал. Правителството на торите прокарало пътя, когато било на власт само, за да докаже, че те вършат нещо.

Бащата на Дайана бе либерал, докато цялото домочадие на „Зелените покриви“ винаги бе поддържало консерваторите и поради тази причина двете приятелки никога не подемаха политически разговори.

Най-после момичетата стигнаха до чифлика на стария Коп — толкова изрядно подредено стопанство, че дори „Зелените покриви“ бледнееха в сравнение с него. Къщата беше построена в много стар стил, разположена на височинка, поради което се бе наложило от едната страна каменната й основа да бъде повдигната малко повече. Къщата и пристройките бяха изрядно боядисани в бяло, а в спретнатата зеленчукова градина, опасана с ограда от колове, не се виждаше и един плевел.

— Всички сенници са спуснати — отбеляза Дайана обезсърчена. — Мисля, че в къщата няма никой.

Оказа се, че е точно така и момичетата се спогледаха объркано.

— Не зная какво да правя — каза Анн. — Ако бях сигурна, че подносът е същият, който търсим, не бих имала нищо против да ги чакаме, докато се върнат. Но ако не е, ще стане много късно след това да ходим до Уесли Кийсън.

Дайана погледна към малкото квадратно прозорче над основата на къщата.

— Това е прозорчето на килера, сигурна съм — каза тя, — тъй като постройката е същата като на чичо Чарлз в Нюбридж, а при тях е така. Тук няма сенник, така че ако се качим на покрива на онази малка пристройка, ще можем да погледнем в килера и вероятно ще видим самия поднос. Мислиш ли, че има нещо лошо в това?

— Не, не мисля така — реши Анн след дълго колебание, — след като мотивът ни не е празно любопитство.

След като този важен от гледна точка на етиката проблем бе решен, Анн се приготви да се качи на споменатата вече пристройка, скована от дъски, островърха, в миналото използвана като помещение за патици. Дъщерите на Коп се отказаха от гледането на патици, „защото те всъщност са толкова неспретнати птици…“ и пристройката на практика почти не се използваше от няколко години, ако не се броят пет-шест кокошки-носачки. Макар да бе много прилежно боядисана, барачката бе вече доста разклатена и Анн се усети несигурна на покрива й, след като се качи с помощта на едно малко буренце.

— Страх ме е, че няма да издържи на тежестта ми — каза тя, когато пристъпи предпазливо.

— Облегни се на перваза на прозорчето — посъветва я Дайана и момичето послушно се подчини.

За голяма радост на Анн, когато погледна в килера, тя видя точно такъв поднос, какъвто търсеха, той лежеше на рафта пред самия прозорец. Е, толкова успя да види, преди да последва катастрофалното й пропадане. В радостта си Анн забрави за опасността, облегна се малко рязко на перваза и подскочи от удоволствие… в следващия миг пропадна в покрива чак до подмишниците, като така се заклещи, че почти не можеше да помръдне. Дайана се спусна към пристройката, сграбчи злощастната си приятелка за кръста и се опита да я измъкне.

— Ооо… недей — изпищя горката Анн. — Усещам как някакви дълги чепове се забиват в тялото ми. Виж дали не можеш да сложиш нещо под краката ми, за да стъпя, тогава може би ще успея да се дръпна малко нагоре.

Дайана хукна през глава да домъкне споменатото вече буренце. За Анн то бе достатъчно високо, за да й позволи да стъпи, да облекчи малко болките и да й позволи да се раздвижи. Но все още не можеше да се освободи.

— Дали ще мога да те издърпам, ако се покача и аз? — предложи Дайана.

Анн поклати безнадеждно глава:

— Не… чеповете ме бодат страшно. Но ако намериш брадвичка, възможно е да ме освободиш. О, скъпа, аз наистина започвам да вярвам, че съм се родила под знака на злокобна звезда.

Дайана затършува трескаво, но не намери и следа от брадвичка.

— Налага се да потърся помощ — върна се тя при пленницата.

— Не, недей, да не си и посмяла — спря я Анн разпалено. — Ако го направиш, тази история ще се разнесе навсякъде и от срам няма да мога да покажа лицето си навън. Не, ние просто трябва да чакаме, докато сестрите Коп се върнат и да ги помолим да не казват на никого. Те ще трябва да знаят къде е брадвичката и ще ме освободят. Когато стоя напълно неподвижно, не ми е неудобно… искам да кажа, че не усещам неудобство за тялото. Мисля си дали сестрите Коп държат на тази пристройка. Аз ще заплатя за щетите, които им нанесох, няма да имам нищо против, стига да съм сигурна, че те ще разберат мотивите, с които се покачих на покрива и оглеждах килера им. Единственото ми утешение е, че подносът е точно такъв, какъвто искам, само да може мис Коп да ми го продаде, аз ще се примиря с всичко случило се досега.

— Ами ако сестрите не се върнат до вечерта… или чак до утре? — допусна Дайана.

— Ако не се върнат до залез-слънце, тогава ще трябва да вървиш да търсиш помощ, предполагам — отговори Анн с горчивина в гласа, — но не бива да тръгваш преди наистина да ни се наложи. О, скъпа, това е изключително ужасно положение. Не бих имала нищо против несгодите си, ако те бяха така романтични като при героините на мисис Морган. Но моите са все толкова смешни. Интересно ми е какво ли ще си помислят сестрите Коп, когато влязат в двора и видят от покрива на пристройката им да стърчат главата и раменете на едно момиче? Слушай… това тропот от кабриолет ли е? Не, Дайана, мисля, че е тътен от задаваща се буря.

Без съмнение беше тътен от буря. Дайана обиколи набързо къщата и се върна да съобщи, че на североизток набъбва със страшна скорост громен черен облак.

— Предполагам, че сега ще рукне пороен дъжд, придружен от гръмотевици — извика тя отчаяна. — О, Анн, какво да направим?

— Трябва да се приготвя — отговори Анн спокойно. За нея бурята изглеждаше дреболия в сравнение със случилото се покрай този поднос досега. — Най-добре ще е да подслониш двуколката и понито под онзи навес. За щастие чадърът ми е в двуколката. А, ето… вземи и шапката ми. Марила ми каза, че съм гъска, задето си слагам най-хубавата шапка, за да отида до Тори Роуд и беше права, както винаги.

Дайана отвърза понито и тъкмо когато първите тежки капки дъжд затупкаха по прашната земя, успя да го отведе под навеса. Остана там и наблюдаваше как дъждът се лее — толкова пороен, че едва успяваше да види Анн през плътната му пелена. Приятелката й държеше храбро, почти наперено чадъра си. Гръмотевиците не бяха много, но за кажи-речи един час се изсипа огромно количество дъжд. От време на време Анн леко приповдигаше чадъра и махваше окуражително на Дайана, но да си говорят при тези условия и от такова разстояние беше невъзможно. Най-после дъждът отслабна, постепенно спря, слънцето се показа и Дайана пристъпи неуверено през локвите в двора.

— Намокри ли се много? — запита тя разтревожена.

— О, не — отвърна Анн весело. — Главата и раменете ми са почти сухи, полата ми е съвсем малко навлажнена там, където дъждът е пръскал през процепите между дъските. Не ме съжалявай, Дайана, тъй като аз изобщо не се разтревожих за себе си. Непрекъснато си мислех колко много е нужен този дъжд и колко ли му се радва моята градина, представях си какво ли са си помислили цветята и пъпките, когато започнаха да падат първите капки. И още си представих най-интересния диалог между астрите и уханните божури, между дивите канарчета и люляковите храсти, възродения дух на градината ми. Когато се върна у дома непременно ще го опиша. Де да имах молив и лист, за да го направя още сега, защото ме е страх да не забравя най-добрите моменти, докато се прибера.

Преданата Дайана се оказа, че има молив и намери парче хартия за опаковка в сандъка на двуколката. Анн прибра чадъра си, сложи си шапката, разгъна опаковъчната хартия върху тънката дъска, която й подаде Дайана и описа въображаемата идилия в своята градина при такива условия, които едва ли биха могли да бъдат възприети като най-благоприятните за създаването на литература. Независимо от това резултатът беше доста добър и Дайана остана „очарована“, когато Анн й прочете творението си.

— О, Анн, прелестно е… просто е прелестно. Непременно го изпрати на списанието „Канадска жена“.

Авторката обаче тръсна глава:

— О, не, то съвсем не подхожда за тях. Как да ти кажа, тук няма сюжет. Това просто е низ от хрумвания. Аз обичам да пиша такива неща, но разбира се, нищо подобно не върви за публикация, защото редакторите настояват да има сюжет, както казва Присила. О, ето я мис Сара Коп. Моля те, Дайана, иди да й обясниш ситуацията.

Мис Сара Коп бе дребна на ръст жена, облечена в избледняла черна рокля и с шапка, избрана съвсем не заради едната красота и възхищение, а заради качествата й да приляга на собственичката си и да се носи удобно. Стопанката изглеждаше изумена, както можеше да се очаква, при вида на прелюбопитната картина в нейния двор, но когато чу обясненията на Дайана, се изпълни със съчувствие към момичетата. Тя се разбърза да отвори задната врата, взе брадвичката и с няколко ловки удара освободи Анн. Младата пленничка на бараката, малко уморена и вцепенена от неподвижната, неудобна поза запристъпва неловко от крак на крак около затвора си и с благодарност се върна отново към свободния живот.

— Мис Коп — заговори тя чистосърдечно, — уверявам ви, че погледнах през прозореца на вашия килер единствено защото исках да разбра дали имате порцеланов поднос. Не съм търсила нищо друго… не съм оглеждала за нещо друго.

— Жива и здрава да си, всичко е наред — каза мис Сара любезно. — Не е трябвало да се безпокоиш — няма никакви вреди. Слава тебе господи, ние от семейство Коп поддържаме килера си във вид, винаги достоен за пред хората и не ни е грижа кой наднича в него. Колкото до онази стара пристройка за патици, аз се радвам, че покривът й се е срутил и може би сега вече Марта ще се съгласи да я съборим. Тя никога не би се съгласила от страх, да не би да ни потрябва някога, а аз все трябваше да я белосвам всяка пролет. Но човек би могъл да спори с по-голям успех с пощата, отколкото с Марта. Тя замина днес за града, аз я закарах на гарата. Та вие искате да купите моя поднос. Ами какво ще дадете за него?

— Двайсет долара — каза Анн, която никога не би могла да се сравнява с една Коп в сделките, в противен случай не би казала предлаганата от нея цена в самото начало на деловия им разговор.

— Ами, ще си помисля — отговори мис Сара колебливо. — За щастие този поднос е мой, иначе не бих посмяла да го продам в отсъствието на Марта. Да го кажа както си е, тя би вдигнала голям шум, защото е истинската стопанка в това имение. Вече ми става ужасно непоносимо да живея под чехъла на друга жена. Но влезте, влезте. Сигурно сте съвсем уморени и изгладнели. Ще направя каквото мога за вас, но ви предупреждавам да не очаквате нещо повече от чай, хляб с масло и малко краставици. Марта удари ключа на кашкавала, на кейка, на всички запаси, преди да замине. Тя винаги така прави, защото казва, че съм прекалено разточителна към гостите ни.

Момичетата бяха дотолкова изгладнели, че не можеха да бъдат придирчиви, към каквато и да е храна, предложена точно в този миг, затова си хапнаха с удоволствие от чудесния хляб, от маслото и от краставиците. Когато на масата не остана и една трохичка, мис Сара каза:

— Не зная дали да продавам подноса. Но той струва двайсет и пет долара. Той е старинен.

Дайана подритна леко краката на Анн под масата, искайки да й внуши: „Не се съгласявай… тя ще го даде за двайсет, ако си настоятелна“. Но Анн нямаше никакво намерение да се пазари за скъпоценната вещ. Тя незабавно се съгласи да я купи за двайсет и пет долара, а лицето на мис Сара доби такова изражение, сякаш тя съжаляваше, че не е поискала трийсет.

— Е, тогава можеш да го вземеш. На мен парите са ми нужни точно сега, аз ги спестявам. Става въпрос за това, че — стопанката на изрядно подредената къща навири важно брадичката си и от гордост бледите й страни дори поруменяха, — аз ще се омъжвам… за Лутър Уолас. Той ме искаше още преди двайсет години. Аз много го харесвах, но той беше тогава беден, затова баща ми го отпрати набързо по живо по здраво. Мисля, че не биваше да допускам Лутър да бъде такъв мекушав, но аз бях свенлива и изпитвах страх от баща си. Освен това не предполагах, че е възможно мъжете да са толкова плашливи.

Когато момичетата си тръгнаха най-после, Дайана взе поводите на понито, а Анн положи жадувания поднос в скута си и го хвана здраво. Зелената, освежена от дъжда самота на Тори Роуд се оживи от звънливия им смях.

— Аз ще развеселя твоята леля Джоузефин с „невероятната, изпълнена с перипетии порцеланена история“ от този следобед, когато отида утре в града. Преминахме през големи изпитания, но слава богу, те вече свършиха. Вече имам подноса, а и дъждът уталожи прахоляка хубавичко. Така че „всичко е добре, когато завършва добре“.

— Почакай, още не сме се прибрали — отговори Дайана доста угрижена. — Не се знае какво друго ще ни сполети, преди да пристигнем. Ти си момиче, на което всеки миг могат да се случат най-невероятните неща, Анн.

— За някои хора приключенията стават нещо обичайно — каза Анн ведро. — Човек или има таланта да предизвиква приключенията, или го няма.