Серия
Анн Шърли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Avonlea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)
Сканиране
vens (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

По неизвестни причини издателството обявява тази книга за втора част на „Анн от «Зелените покриви»“ — дори в издателското каре е вписано, че оригиналното име на книгата е „Ann of Green Gables“ — а всъщност това е книгата „Анн от Авонлий“. Позволих си да заменя оригиналното име в издателското каре с истинското.

Бел.ел.кор.

 

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от „Зелените покриви“. Втора част

Канадска. Първо издание

ИК „Нов Златорог“, София, 1996

Редактор: Кирил Кадийски

ISBN: 954-492-093-5


Глава девета
Въпрос на цвят

— Старата напаст Рейчъл Линд днес беше тук отново, непрекъснато ми досаждаше с приказки за някакъв абонамент за покупка на килим за църковната канцелария — каза мистър Харисън разгневен. — Аз се отвращавам от тази жена повече, отколкото от всеки друг, когото познавам. Тя може да ти изнесе цяла проповед, цяла беседа, може да я коментира след това само с шест думи, които ти хвърля в лицето като тухли.

Анн, която беше кацнала на ръба на верандата и се наслаждаваше на очарованието на мекия западен вятър, който духаше откъм наскоро изораните нивя през ноемврийския сумрак и леко и мелодично просвирваше сред извиващите си ели в долната част на градината, обърна замечтаното си лице към него.

— Неприятното е, че вие и мисис Линд не се разбирате взаимно — обясни тя. — Така се получава винаги, когато хората не се обичат един друг. Аз отначало също не харесах мисис Линд, но след като започнах да я разбирам, започнах да я харесвам.

— Мисис Линд може би се погажда с някои хора, но аз не продължавам да ям банани, защото са ми казали, че ще почна да ги харесвам, ако ги ям — изръмжа мистър Харисън. — А колкото до това да я разбираш, аз разбирам, че тя е една утвърдена сплетница, която винаги се бърка в чуждите работи и й го казах.

— О, то сигурно е наранило чувствата й много — каза укорително Анн. — Как можахте да й кажете такова нещо? Аз съм казвала някои ужасни неща на мисис Линд преди много време, но това се случи, защото излязох извън нервите си. Не бих могла да кажа всичко това преднамерено.

— Това, което казах, си беше истината и аз мисля, че истината трябва да се казва на всеки.

— Но вие не казвате цялата истина — възпротиви се Анн. — Вие казвате само неприятната част от истината. Ами… вие сте ми казвали много пъти, че косите ми са червени, но никога не сте ми казвали, че имам красив нос.

— Смея да кажа, че ти си знаеш това, без някой да ти го казва — засмя се мистър Харисън.

— Знам, че също имам червени коси… въпреки че косата ми сега е много по-тъмна, отколкото беше някога… така че няма нужда да ми казвате това отново…

— Е, е, аз ще се опитам и няма да го споменавам отново, след като си толкова чувствителна. Ти трябва да ме извиниш, Анн. Аз си имам навика да бъда прям и хората не трябва да ми се сърдят за това…

— Но те не могат да не ви се сърдят. И аз не мисля, че този навик ви е от полза. Какво ще си помислите за някой, който боде с борови иглички или с карфици хората и казва… „Извинете ме, не трябва да ми се сърдите… това просто ми е навик.“ Ами вие ще си помислите, че той просто е луд, нали? А колкото до това, че мисис Линд е сплетница, която се бърка непрекъснато в чуждите работи, вероятно то си е така. Но казахте ли й, че има добро сърце и винаги помага на бедните, и никога не казва и дума, когато Тимоти Котън краде буца масло от къщата й и казва на жена си, че го е купил от нея? Мисис Котън изтърсва пред мисис Линд след това, когато двете се срещнат, че маслото имало вкус на ряпа и мисис Линд само казва, че съжалява, че се е оказало толкова лошо.

— Предполагам, че тя има някои добри качества — призна мистър Харисън неохотно. — Повече хората имат добри качества. Аз самият имам добри качества, може би ти не ги подозираш. Но въпреки това, няма да дам нищо за този килим. Хората винаги се точат пред моя дом, за да просят пари, така ми се струва. Какво става с твоя проект за боядисването на сградата, напредва ли?

— Великолепно. Имахме среща на групата миналия петък вечерта и видяхме, че сме събрали много пари с подписката и можем да боядисаме сградата, и да я припокрием с дъски. Повечето от хората бяха много отзивчиви, мистър Харисън.

Анн беше добродушна девойка, но тя можеше да вкара капка по капка отрова в невинните на пръв поглед думи, когато случаят го изискваше.

— Какъв цвят ще я боядисате?

— Решихме да я боядисаме в доста хубав зелен цвят. Покривът ще бъде тъмночервен, разбира се. Мистър Роджър Пай ще донесе боята от града днес.

— Кой ще свърши работата?

— Мистър Джошуа Пай от Кармоди. Той почти е привършил с полагането на дъските на покрива. Трябваше да подпишем с него договор, защото всеки един от фамилия Пай, а те са четири семейства, казва, че няма да даде и един цент, ако Джошуа не се заеме със сградата. Те дадоха дванайсет долара, събраха ги помежду си, въпреки че някои хора мислят, че не сме получили нищо от фамилия Пай. Мисис Линд каза, че те се опитват да диктуват всичко.

— Главният въпрос е този Джошуа ще свърши ли работата добре. Ако я свърши, не виждам каква е разликата в това дали името му ще бъде Пай или Падинг.

— Познават го като добър работник, въпреки че казват, че е много особен човек. Той почти никога не говори.

— Доста особен е в такъв случай — каза мистър Харисън сухо. — Или поне така ще го нарекат хората тук. Аз никога не съм говорил толкова много преди да дойда в Ейвънли, трябваше да започна да говоря, за да се защитавам, в противен случай мисис Линд би казала, че съм глухоням и ще пусне подписка, за да се съберат пари за обучението ми на езика на глухите. Ти не си тръгваш още, нали Анн?

— Трябва. Трябва да ушия някои неща за Дора тази вечер. Освен това, Дейви вероятно е разбил сърцето на Марила с някоя нова пакост по това време. Тази сутрин първото нещо, което ме запита, беше следното: „Къде отива тъмнината, Анн? Искам да знам!“ Казах му, че отива от другата страна на планетата, но след закуска той заяви, че това не е така… че тя пропадала в кладенеца. Марила казва, ме го хванала да виси над кладенеца четири пъти днес, опитвал се да достигне тъмното…

— Той е голям палавник — заяви мистър Харисън. — Намина онзи ден и изтегли четири пера от опашката на Джинджър, преди да успея да го хвана около хамбара. Оттогава бедната птица е много тъжна. Тези деца трябва да са ти голяма грижа…

— Всяко нещо на този свят носи някаква неприятност — каза Анн, тайно решавайки за себе си да прости на Дейви следващата простъпка, след като беше отмъстил на Джинджър заради самата нея.

 

 

Мистър Роджър Пай донесе боята за сградата у дома си същата вечер и мистър Джошуа Пай, този толкова мълчалив мъж, го увери, че ще започне да боядисва сградата от следващия ден. Той не се тревожеше за задачата си. Сградата се намираше на така наричания от всички „по-долен път“. Късно през есента този път беше вече много кален и наводнен, така че хората минаваха за Кармоди по по-дългия „горен“ път. Сградата бе така обградена от елите, че оставаше напълно невидима до мига, в който не се стигнеше близо до нея. Мистър Джошуа Пай я боядиса на спокойствие, никой не наруши мира на неговото толкова недружелюбно сърце.

В петък следобед той привърши работата и си отиде в Кармоди. Скоро след като си замина, мисис Рейчъл Линд мина край сградата, имайки смелостта да преджапа калта на долния път, подгонена от любопитството да види как изглежда сградата като новобоядисана. Когато излезе от завоя на смърчовата горичка, тя се изправи пред сградата.

Видът на боядисаната постройка направи странно впечатление на мисис Линд. Тя изпусна юздите, вдигна ръце към небето и извика:

— Боже Господи! — тя не можа да откъсне поглед от сградата и като че ли не вярваше на очите си. След това се засмя почти истерично.

— Трябва да има някаква грешка… сигурно е грешка… Аз си знаех, че тези Пай ще оплескат нещата…

Мисис Линд подкара кабриолета си към къщи и срещна няколко души по пътя. Тя спря пред всеки един от тях, за да им разкаже за сградата. Новината се разпространи като зловещ пожар. Гилбърт Блайт, който се бе задълбочил над една тетрадка у дома си, чу новината от наетото от баща му момче привечер и се втурна, останал без дъх, към „Зелените покриви“. По пътя го настигна Фред Райт. Те намериха Дайана Бари, Джейн Андрюс и Анн Шърли, всичките седнали доста отчаяни край портите на „Зелените покриви“, под голите клони на големите върби.

— Това не е истина, нали, Анн? — възкликна Гилбърт.

— Истина е — отговори Анн и го изгледа като музата на трагедията. — Мисис Линд се отби на връщане от Кармоди, за да ми каже. О, това е просто ужасно! Каква е ползата да се подобрява каквото и да било!

— Кое е ужасното? — запита Оливър Слоун, който пристигна в същия миг с една кутия за шапки, която беше донесъл от града за Марила.

— Не си ли чул? — запита го гневно Джейн. — Е, това е… просто… този… Джошуа Пай… е боядисал сградата синя, вместо зелена… в един наситен, ярък син цвят, в този нюанс, в който се боядисват каруците и ръчните колички. А мисис Рейчъл каза, че това е най-отвратителният цвят за сграда, особено, когато е в комбинация с червен покрив, който тя някога е виждала или е могла да си представи. Човек просто можеше да ме духне с перце и щях да падна, когато чух това. Почти като сърдечен удар, в края на краищата тази неприятност ние си я докарахме.

— Как, за бога, можа да се случи такова нещо? — проплака Дайана.

Срамът от това немилостиво бедствие в края на краищата беше прехвърлен на фамилия Пай. Подобрителите бяха решили да използват боите на Мортън-Харис, а кутиите с боя на Мортън-Харис бяха в много голяма цветова разновидност и се предлагаха на цветна картичка. Един купувач избира нюанса, който му е необходим по цветната картичка и по съответния номер.

Номер 147 беше нюансът на зеленото, който всички желаеха и мистър Роджър Пай заръча на сина си, Джон Андрю, да каже на Подобрителите, че е ходил в града и е взел боята, която бяха поръчали, Подобрителите казаха на Джон Анндрю да каже на баща си да вземе боя номер 147. Джон Андрю твърдеше, че е казал точно това на баща си, но мистър Роджър Пай упорито заявяваше, че Джон Андрю го бил накарал да купи боя номер 157 и това разминаване си остана неразрешено до днес.

Тази вечер настъпи пълно объркване във всеки дом на Ейвънли, в който живееше някой от Подобрителите. Скръбта в „Зелените покриви“ беше толкова напрегната, че потисна дори Дейви.

Анн се разрида и дълго време не можеше да се успокои.

— Аз трябва да плача, въпреки че съм на седемнадесет години, Марила — ридаеше тя. — Толкова е потискащо. Като че ли над нашето Общество прозвънтя смъртна камбана. На нас просто ще ни се смеят до припадък.

В живота, както и в сънищата, обаче нещата често се приемаха на обратно. Хората от Ейвънли не се смяха, те прекалено много се разгневиха. Техните пари бяха отишли за боята на сградата и следователно те се чувстваха горчиво обидени от грешката. Общественото възмущение се концентрира върху семейство Пай. Роджър Пай и Джон Андрю бяха оплескали взаимно нещата, а колкото до самия Роджър Пай, той сигурно си беше роден глупак, след като не бе забелязал, че има нещо нередно, когато бе отворил кутиите и бе видял цвета на боята. Джошуа Пай отговори на критиките, отправени към него, че отношението на Ейвънли към цветовете не беше негов проблем, каквото и да бе неговото собствено мнение, той беше нает да боядиса сградата, а не да говори за нея, което означаваше, че трябваше да му се плати за извършената работа.

Подобрителите му платиха парите покрусени, след като се бяха консултирали с мистър Питър Слоун, който беше миров съдия.

— Трябва да му платите — каза им Питър. — Не можете да го държите него отговорен за грешката, след като той заявява, ме никога не му е казвано в какъв цвят трябва да бъде боядисана сградата, а само че ще получи кутиите с боя, за да извърши работата. Но това е голям срам и тази сграда наистина изглежда ужасно.

Нещастните Подобрители очакваха, че Ейвинли ще се отнесе към тях с много по-голямо презрение от когато и да било, но вместо това симпатията на обществеността нарасна неимоверно в тяхна полза. Хората си мислеха, че пламенната и ентусиазирана малка група, която бе работила толкова усърдно върху къщата от тяхното селище, е излъгана доста лошо. Мисис Линд им каза да продължат дейността си и заяви, че семейство Пай са наистина единствените хора на света, които не могат да свършат нещо, без да го оплескат. Мистър Мейджър Спенсър заръча да им кажат, че ще разчисти всички пънове по протежението на пътя пред неговата ферма и ще насади мястото с трева за своя собствена сметка, а мисис Харъм Слоун се отби един ден в училището и направи тайнствен знак на Анн да излезе на верандата, за да й каже, че ако „обществото“ иска да разоре лехи с герании на пресечките през пролетта, не трябва да се страхуват от нейната крава, защото, Анн сама може да се увери и да види, ако иска, че животното мародер го държат завързано на здрава верига. Дори мистър Харисън се разсмя, ако това неговото изобщо можеше да се нарече смях, и изглеждаше изпълнен изцяло със симпатия.

— Няма значение, Анн. Повечето бои потъмняват и стават по-грозни с всяка изминала година, но тази синя боя е толкова грозна само в началото и отсега нататък ще потъмнява приятно и ще става все по-хубава. А покривът е накован с дъски и е боядисан добре. Хората ще могат да влизат в сградата след всичко това и над главите им няма да капе дъжд. Вие все пак свършихте добра работа…

— Но синята сграда на Ейвънли ще се превърне в посмешище за всички жители на махалата отсега нататък — каза с горчивина Анн.

И трябваше да се признае, че това си беше така.