Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (7)

Глава седма
Посочването на задълженията

Анн се отпусна на облегалката на стола в една от октомврийските вечери и въздъхна. Тя седеше край масата, която бе отрупана с тетрадки и контролни работи, но гъсто изписаните листове пред нея нямаха явна връзка нито с уроците, нито с училищната дейност.

— Какво става? — запита Гилбърт, който беше пристигнал и бе застанал на отворената кухненска врата точно навреме, за да чуе въздишката.

Анн се зачерви и набута писанията си под училищните контролни работи.

— Нищо толкова ужасно. Просто се опитвах да опиша някои от мислите си, както професор Хамилтън ме посъветва, но не можах да ги докарам дотам, че да ми харесат. Изглеждат толкова тромави и глупави, когато ги напиша черно на бяло. Образите са като сенки… не можеш да ги уловиш в клетка, толкова са непокорни и капризни, като че ли танцуват пред погледа ми и не мога да ги уловя. Но вероятно ще науча тайната им един ден, ако продължавам да опитвам. Не съм отделяла много време за упражнения, ти знаеш. Когато завършвам поправките на контролните работи и съчиненията на класа, не мога да се съсредоточа върху моите писания…

— Ти се справяш великолепно в училището, Анн. Всички деца те обичат — каза Гилбърт и седна на едно от каменните стъпала.

— Не, не всички. Антъни Пай не ме обича и няма да ме обикне. И, което е по-лошо, той не ме уважава, не… не ме уважава. Просто ме презира и аз нямам нищо против да ти призная, че това ме прави ужасно нещастна. И това е така, не защото той е много лош… той просто е един пакостник, но не по-лош от всички останали. Често не ми се подчинява, но когато се подчини, го прави с презрително търпение, като че ли не си заслужава нещо да бъде обсъждано или той не би си направил труда… а това се отразява зле на останалите. Опитвах се толкова пъти да го спечеля, но започвам да се страхувам, че никога няма да успея. Искам да успея, защото той е доста будно малко момче, макар и да е от семейство Пай. Бих могла да го обичам, ако той ми позволи.

— Може би така се получава главно поради приказките, с които му пълнят ушите у дома…

— Не изцяло. Антъни е едно независимо малко хлапе и сам взима решение какво да прави. Той винаги е имал учители мъже и затова казва, че момичетата учителки не са добри. Е, ще видим колко търпение и любезност ще са необходими. Аз обичам да преодолявам трудностите, а преподаването е наистина много интересна работа. Пол Ървинг компенсира всичко онова, което липсва на другите, Гилбърт, отгоре на всичко е гений, убедена съм, че светът ще чуе един ден за него — завърши Анн и гласът й наистина изрази убедеността й.

— Аз също обичам да преподавам — каза Гилбърт. — Това е добър тренинг от една страна, Анн, аз научих повече неща за детската душевност в Уайт Сендс през седмиците, в които преподавах, отколкото съм научил през всичките онези години, в които сам ходих на училище. Ние като че ли всички се справяме много добре. Чувам, че хората от Нюбридж обичат Джейн, мисля, че и Уайт Сендс е доволен от твоя покорен слуга… всички, с изключение на Андрю Спенсър. Срещнах мисис Питър Блеует по пътя за вкъщи миналата вечер и тя ми каза колко задължена се е почувствала да ми предаде, че мистър Спенсър не одобрява моите методи.

— Забелязал ли си, Гилбърт — запита го Анн замислено, — когато хората казват, че е техен дълг да ти кажат нещо, можеш да се подготвиш за нещо неприятно? Защо те никога не чувстват за свой дълг да споделят с тебе нещо приятно, което са чули по твой адрес? Мисис Х. Б. Донъл идва отново в училището вчера и ми каза, че неин дълг е да ми каже някои неща: мисис Хармън Андрюс не одобрявала това, че чета приказки на децата; мистър Роджърсън мислел, че Прили не напредва достатъчно бързо в аритметиката… Ако Прили прави по-малко мили очи на момчетата и се вглежда в тетрадката си, може да сполучи повече. Аз съм съвсем сигурна, че Джай Гилис й сумира числата, въпреки че нито веднъж не успях да го заловя на местопрестъплението.

— Успя ли да помириш благонадеждния син на мисис Донъл с неговото непорочно име?

— Да — засмя се Анн, — но това наистина е много трудна задача. Когато за първи път го нарекох Сент Клер, на него изобщо не му направи впечатление, докато не го изрекох два или три пъти, а след това, когато другите момчета го побутнаха, той вдигна поглед нагоре толкова наскърбен, като че ли бях го нарекла Джон или Чарли, пък и изобщо не можеше да очаква, че аз имах предвид самия него. Така че се наложи да го задържа след училище една вечер и да поговоря мило с него. Казах му, че неговата майка желае от мен да го наричам Сент Клер и аз не мога да вървя против нейните желания. Разбра всичко, след като му обясних… Той е едно много разумно малко приятелче… каза ми, че аз мога да го наричам Сент Клер, но ще извади червата на всяко от момчетата, което се опита да го нарече така. Разбира се, аз трябваше да го смъмря отново, задето използва такъв ужасен език. Оттогава го наричам Сент Клер, а момчетата го наричат Джак и всичко върви гладко. Той ми разказа, че иска да стане дърводелец, но мисис Донъл казва, че аз ще направя от него преподавател в колеж.

Споменаването на думата колеж отклони мислите на Гилбърт в друга посока и двамата заговориха за времето, в което градяха плановете си и споделяха желанията си… и тъжните, и веселите, и сериозните, и онези, които бяха изпълнени с надежда, за времето, в което като всички други младежи обичаха да говорят за предстоящите неща, за времето, в което бъдещето бе все още една пътека, по която не е стъпвал човешки крак и която е пълна с чудесни възможности.

Гилбърт най-накрая бе решил да стане лекар.

— Това е великолепна професия — каза ентусиазирано той. — Не е ли човек едно борещо се животно?… Аз искам да се боря с болестите и болките, с невежеството… това са неща, които произтичат едни от други. Искам да работя честно в този живот, Анн… да добавя малко към сбора от човешките знания, които толкова умни хора са събрали от началото на света до днес. Хората, които са живели преди мене, са направили толкова много, че аз искам да им изкажа благодарността си, като направя нещо за хората, които ще живеят след мене. Мисля, че това е единственият начин, по който всеки би трябвало да изпълни честно своите задължения към човешкия род.

— Бих желала да увелича красотата в живота — каза Анн замечтано. — Не искам просто да накарам хората да знаят повече… въпреки че това е най-благородната амбиция, убедена съм в това, но бих искала да накарам хората да изживяват по-хубаво живота си… заради мене, за да имам малко повече радост и щастливи мисли, които никога не биха съществували, ако не бях се родила.

— Мисля, че осъществяваме нашите амбиции всеки божи ден — каза възторжено Гилбърт.

При това той беше прав. Анн бе едно от децата на светлината от деня на рождението си. След като бе преминала през досегашния си живот с усмивка и всяка дума, излязла от устата й беше лъч слънчева светлина, Господарят на този живот прецени, че тя заслужава, поне засега, името й да бъде свързано с надеждата, с красотата и уважението.

Най-накрая в гласа на Гилбърт се прокрадна нотка на съжаление:

— Е, трябва да изтичам до семейство Макфърсън. Муди Спърджън си идва от Куинс днес, за да прекара неделята у дома си и трябва да ми донесе една книга, която професор Бойд ми е дал да прочета.

— И аз трябва да приготвя чая на Марила. Тя отиде да види мисис Кейт тази вечер и скоро ще се прибере.

Анн вече бе приготвила чая, когато Марила се прибра у дома, огънят пращеше весело, една ваза със снежнобяла папрат и рубинено червени листа от явор украсяваше масата и приятната миризма на шунка и препечени филийки се носеше из въздуха. Но Марила се отпусна на стола с дълбока въздишка.

— Очите ли те тормозят? Главата ли те боли? — запита разтревожена Анн.

— Не. Само съм уморена… и разтревожена. За Мери и онези деца… Мери е по-зле… тя няма да издържи много. А колкото до близнаците, не зная какво ще стане с тях.

— Не се ли е обадил нейният чичо?

— Да, Мери е получила писмо от него. Той работел в един лагер за дърводобив и се „отървал“, както се казва. Изобщо казал, че не му е възможно да вземе децата до пролетта. Възнамерявал да се ожени, да си изгради дом и след това да вземе децата при себе си, казал още, че тя трябва да намери някои съседи, които да ги гледат през зимата. Мери каза, ме не може да си позволи да моли никого от съседите. Тя никога не се е спогаждала с хората от Ийст Крафтън и това е факт. И надълго, и накратко казано, Анн, аз съм сигурна, че Мери иска от мене да взема децата… тя не го казва, но така изглежда.

— О! — Анн плесна с ръце и потръпна от вълнение. — И, разбира се, ние ще ги вземем, Марила, нали?

— Още не съм решила — каза Марила доста остро. — Не се втурвам в нещата така прибързано като тебе, Анн. Третите братовчеди са доста слаба връзка. При това страхотна отговорност е да се грижиш за две деца по на шест години, близнаци при това…

Марила си представяше, че близнаците бяха двойно по-лоши деца от всички останали.

— Близнаци са много интересни… поне някои от тях — каза Анн. — Само когато пред очите ти се мяркат два или три чифта близнаци, животът ти става монотонен. И аз мисля, че наистина ще бъде хубаво за тебе да си имаш нещо за забавление, когато съм в училището.

— Не считам, че ще бъде голямо забавление… повече тревога и дразнения при всичко останало, мога да го кажа. Не би било толкова рисковано, ако те бяха на възрастта, в която те взех тебе. Не бих имала нищо против Дора, тя изглежда толкова тиха. Но този Дейви е такъв палавник…

Анн обичаше децата и сърцето й жадуваше за близнаците на Кейт. Нейното собствено нещастно детство бе все още много жив спомен. Тя знаеше, че единствената уязвима точка на Марила беше нейното пълно посвещение на онова, което смяташе за свой дълг и Анн умело се насочи в аргументите си по тази линия.

— Ако Дейви е пакостник, това е още една причина той да получи добро възпитание, нали, Марила? Ако ние не ги вземем, бог знае кой ще ги вземе, не знаем под какво влияние ще израснат. Предполагаш ли, че съседите на мисис Кейт, семейство Спрот, ще ги вземат. Мисис Линд казва, че Хенри Спрот е най-глупавият човек, който някога е живял на този свят и не може да се вярва и на една дума, която децата му произнасят. Няма ли да е ужасно за близнаците да се учат в такава обстановка? Или да предположим, че отидат у семейство Уигинс. Мисис Линд казва, че мистър Уигинс разпродава всичко от дома си, което може да бъде продадено и довежда семейството си до състояние на просешка тояга. Ти не би искала твоите роднини да гладуват, дори ако те са само трети братовчеди, нали? Според мене, Марила, ние сме задължени да ги вземем.

— Предполагам, че е така — съгласи се Марила с мрачно изражение на лицето. — Ще кажа на Мери, че ще ги взема. Недей да се радваш толкова много, Анн. Това ще означава много допълнителна работа и за тебе. Аз не мога да измина и един бод с тези очи, така че ти трябва да преправяш и кърпиш дрехите им. А ти не обичаш шиенето.

— Мразя го — каза спокойно Анн. — Но ако решим да вземем тези деца от чувство за отговорност, сигурно ще започна и да шия от чувство за отговорност. Добре е, че на хората им се налага да вършат неща, които не харесват… разбира се… всичко с мярката си…