Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (4)

Глава четвърта
Различни мнения

Една вечер по залез-слънце Джейн Андрюс, Гилбърт Блайт и Анн Шърли се разхождаха бавно край една ограда в сянката на леко поклащащите се клони на смърчовете, където една от просеките сред дърветата, наричана от местните хора Брезовата пътека, се съединяваше с главния път. Джейн беше прекарала деня с Анн, която я изпращаше и вече бяха извървели половината път до дома й, когато край оградата срещнаха Гилбърт и тримата заговориха за съдбоносния утрешен ден, защото утрешният ден беше първи септември и училищата щяха да бъдат отворени. Джейн щеше да отиде в Нюбридж, а Гилбърт в Уайт Сандс.

— Вие двамата имате преимущество пред мене — въздъхна Анн. — Ще учите деца, които не ви познават, а аз трябва да преподавам на моите собствени съученици… и мисис Линд казва, че се страхува, защото не знае дали те ще ме уважават така, както биха уважавали един чужденец. Затова ми препоръчва да бъда много строга от самото начало. Но аз не мисля, че един учител трябва да бъде груб. О, според мене това е много голяма отговорност!

— Предполагам, че ще се спогаждаме добре — каза Джейн със задоволство. На Джейн в никакъв случай не й се искаше да бъде някаква влиятелна личност. Тя възнамеряваше да си изкарва заплатата съвестно, да прави добро впечатление на членовете от училищното настоятелство и името й да влезе в Училищния Инспекторски списък с чест. По-големи амбиции Джейн нямаше. — Главното ще бъде да спазваме реда, а един учител трябва да бъде и малко груб, за да постигне целта си. Ако моите ученици не правят това, което им кажа, ще ги наказвам.

— Как?

— Ще ги наплясквам хубаво, разбира се.

— О, Джейн, не трябва да вършиш това — извика ужасена Анн. — Джейн, ти не би могла!

— Наистина мога и трябва, ако те го заслужават — каза Джейн решително.

— Аз никога няма да ударя дете — каза Анн със същата решителност. — Не вярвам в този способ изобщо. Мис Стейси никога не ни биеше и при нея редът беше перфектен, а мистър Филипс винаги ни биеше, а при него ред изобщо нямаше. Не, ако не мога да се справя без бой, няма да се опитам втори път да преподавам в училище. Има по-добри начини за въздействие. Ще се опитам да спечеля чувствата на моите ученици и после ще изисквам да правят това, което им кажа.

— Но представи си, че не го правят — настоя Джейн. — Във всеки случай няма да ги бия. Сигурна съм, че това няма да доведе до нищо добро. О, недей да биеш учениците, скъпа Джейн, независимо какво правят…

— Какво мислиш ти за това, Гилбърт? — запита Джейн. — Не мислиш ли, че има някои ученици, които трябва да бъдат наплясквани от време на време?

— Не мислиш ли, че това е жестоко, варварско нещо… да удряш дете… което и да е дете? — възкликна Анн, лицето й се зачерви и придоби суров израз.

— Е, — каза Гилбърт колебливо, разкъсан от вътрешните си убеждения и от желанието да се изравни с идеала на Анн. — Има нещо, което и двете страни трябва да знаят. Аз не вярвам много, че децата трябва да се бият. Мисля, както казваш Анн, че има много по-добри начини за възпитание като правило и този фелдфебелски начин на наказание чрез бой трябва да бъде последното средство. Но от друга страна, както казва Джейн, мисля, че понякога има деца, на които не може да се повлияе по друг начин и, накратко казано, се нуждаят от един хубав пердах и той би могъл да им помогне. Фелдфебелското наказание е последното средство, което мога да приема за правило.

Както обикновено се случва, Гилбърт, опитвайки се да угоди и на двете страни, не успя да постигне нищо добро.

Джейн поклати глава:

— Аз ще бия моите ученици, когато те са палави. Това е най-лесният и най-бързият начин за убеждение.

Анн хвърли към Гилбърт разочарован поглед:

— Аз никога няма да ударя дете — повтори думите си твърдо тя. — Убедена съм, че това нито е редно, нито е необходимо.

— Представи си, че едно момче ти отговори дръзко и нахално, когато го накараш да направи нещо? — обърна се Джейн към Анн.

— Ще го задържа след училище и ще му поговоря и любезно, и твърдо — каза Анн. — Има нещо добро във всяка личност, стига да можеш да го откриеш. Един учител е длъжен да го открие и да го развие. Това ни каза преподавателят по Училищно Възпитание в Куинс, спомняш си. Предполагаш ли, че би могла да откриеш нещо добро у едно дете чрез бой? Много по-важно е да повлияеш на децата и да ги възпиташ добре, отколкото да ги научиш да четат, да пишат и да смятат. Така каза професор Рени.

— Но инспекторът ги изпитва по четене, писане и смятане, не забравяй това, и той няма да ти напише добра характеристика, ако учениците не отговорят на неговите стандарти — протестира Джейн.

— Предпочитам моите ученици да ме обичат и да гледат на мен след години като на човек, който наистина им е помогнал, отколкото да бъда вписана в списъка на честта — заяви решително Анн.

— Изобщо ли не би наказвала децата, когато те се държат лошо? — запита я Гилбърт.

— О, да, предполагам, че трябва да ги накажа, въпреки че мразя да го правя и съзнавам това. Но човек не може да държи децата в страх или да ги постави на пода, или да ги наказва да пишат безкрайни редове.

— Предполагам, че няма да наказваш момичетата, като ги караш за наказание да сядат до момчетата? — запита с лукава усмивка Джейн.

Гилбърт и Анн се спогледаха и се усмихнаха малко глуповато. Едно време Анн беше наказана да седне до Гилбърт и от този факт бяха произтекли много тъжни и горчиви последствия.

— Е, времето ще ни покаже най-добрия начин — каза Джейн с философски апломб, когато се разделиха.

Анн се върна в „Зелените покриви“ по Брезовата Пътека, в която сенките шумоляха и ухаеше на папрат, мина през Долината на Теменужките и край Върбалака, където тъмното и светлото се докосваха в целувка под дърветата, мина и край Поляната на Любовниците… местата, които тя и Дайана бяха кръстили с тези имена преди много години. Вървеше бавно, любувайки се на сладостта на гората и полето, на звездния летен сумрак и си мислеше угрижено за новите си задължения, с които щеше да се нагърби от утре. Когато стигна до двора на „Зелените покриви“ решителните тонове в гръмкия глас на мисис Линд вече се носеха през отворения прозорец на кухнята.

Мисис Линд е дошла, за да ми даде мъдър съвет за утре, помисли си Анн и смръщи лицето си в гримаса, но аз не мисля, че ще вляза. Нейният съвет много прилича на пипер… а пиперът е много пикантно нещо, когато е в малки количества, но е доста лютив при нейните дози. Ще се поразходя наоколо, ще си побъбря с мистър Харисън вместо с мисис Линд.

Това не беше първият път, когато Анн се разхождаше наоколо и бъбреше с мистър Харисън, от забележителния миг, в който тя продаде дойната му крава, порода Джърси. Няколко вечери тя бе ходила при мистър Харисън и двамата с него бяха станали много добри приятели, въпреки че имаше периоди и сезони, когато Анн намираше прямотата, с която самият той се гордееше, доста уморителна и непоносима. Джинджър все още продължаваше да се отнася към нея с подозрение и никога не пропускаше да я поздрави саркастично с думите „червенокоса кукличка“. Мистър Харисън напразно се бе опитвал да го отучи от този навик, като скачаше възторжено, когато виждаше, че Анн идва и възкликваше:

— Я виж ти, отново малкото хубаво момиче е тук — или нещо ласкателно от същия род.

Но Джинджър прозираше замисъла на плана му и го презираше. Анн така и не разбра колко много комплименти мистър Харисън бе изрекъл по неин адрес зад гърба й. В действителност той не изрече нито един в лицето й.

— Е, предполагам, че си била отново в гората, за да събереш пръчки за утре? — беше неговият сегашен поздрав към Анн, която вече се бе изкачила на верандата.

— Не, разбира се — каза Анн с възмущение. Тя беше една отлична мишена за дразнене, защото винаги вземаше нещата на сериозно. — Аз никога няма да имам пръчка в моето училище, мистър Харисън. Разбира се, ще ми е нужна една показалка, мистър Харисън, но ще я използвам само за показване…

— Искаш да кажеш, че вместо да биеш учениците, ще ги връзваш с ремъци? Е, не зная, може и да си права. Едно време пръчката жилеше повече, но ремъкът смъди по-дълго, това е факт…

— Аз няма да използвам неща от този род. Аз няма да бия моите ученици.

— Един Бог знае! — възкликна мистър Харисън, искрено удивен. — По какъв начин ще въдвориш ред в такъв случай?!

— Ще го въдворя чрез чувства, мистър Харисън.

— Няма да стане — каза мистър Харисън. — Изобщо няма да се получи, Анн. Изхвърли пръчката и ще развалиш детето. Когато аз ходех на училище, учителят ни биеше регулярно всеки ден, и казваше, че ако не съм извършил някаква магария, то съм възнамерявал да я извърша.

— Методите са се променили от времето, когато вие сте ходили на училище, мистър Харисън.

— Но човешката природа не се е променила. Запомни думите ми, ти никога няма да успееш с дечурлигата, ако не поддържаш пръчката за наказание и не ги биеш. Невъзможно е другояче.

— Е, първо ще опитам с моите методи — каза Анн, която имаше искреното желание да се справи сама и то по методите на своята собствена теория.

— Ти си доста голям инат, мисля аз — каза мистър Харисън. — Е, добре, ще видим. Един ден, когато кипнеш от яд… а хората с коси като твоята дяволски кипват… ще забравиш всичките си хубави принципи и така здраво ще ги нашибаш, че… Във всеки случай ти си прекалено млада, за да преподаваш… прекалено млада си, та ти си още дете.

Общо взето Анн си легна тази нощ в доста песимистично настроение. Спа лошо и беше толкова бледа и разстроена на закуска на следващата сутрин, че Марила се разтревожи и настоя да й направи чаша горещ джинджифилов чай. Анн отпи от чая търпеливо, въпреки че не можеше да си представи с какво можеше да й помогне джинджифиловият чай. Ако това беше една магическа отвара, която можеше да помогне на възрастта и на опита, Анн би погълнала четвърт от течността в чашата без съпротива.

— Марила, какво ще стане, ако се проваля!

— Трудно ще ти е да се провалиш само за един ден, а пред тебе има много дни — каза Марила. — Проблемът ти, Анн Шърли, е, че ще поискаш да обучиш тези деца на всичко и че ще поискаш да оправиш всичките им грешки веднага, а ако не успееш, ще си помислиш, че си се провалила.