Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (10)

Глава десета
Дейви търси сензация

На път за вкъщи по Брезовата Пътека през един ноемврийски следобед Анн отново почувства със сигурност, че животът е много хубаво нещо. Денят беше преминал чудесно, всичко беше наред в нейното малко кралство. Сент Клер Донъл не беше се сбил с никое от другите деца заради името си, лицето на Прили Роджърсън беше толкова пламнало от главоболието, че тя нито веднъж не се опита да кокетира с момчетата в нейното обкръжение. Барбара Шоу беше преживяла само един инцидент… разля черпак вода върху пода… а Антъни Пай изобщо не беше идвал на училище.

— Колко хубав беше месец ноември тази година! — каза си Анн, която изобщо не беше се отказала от детинския си навик да говори сама на себе си. — Ноември е бил винаги толкова неприятен месец… като че ли годината внезапно е открила, че остарява и не може да направи нищо друго, освен да се разплаче и да се измъчва от това. Тази година остарява красиво… точно като великолепна стара лейди, която съзнава, че може да бъде очарователна дори със сиви коси и бръчици около очите. Дните са толкова хубави по тези места, а здрачът е вълшебен. През последните четиринайсет дни времето беше спокойно и дори Дейви се държа почти прилично. Аз наистина мисля, че той се е поправил много. Колко спокойни са дърветата днес… дори листец не трепва, освен когато вятърът разлюлее върховете им! Като вълна, дошла от някакъв далечен бряг. Колко красиви са дърветата! Здравейте, красиви дървета! Обичам всяко от вас като приятел!

Анн се спря и обви с ръце една малка брезичка и целуна кремавобелия й ствол. Дайана, която излизаше от завоя на пътеката, я видя и се засмя.

— Анн Шърли, нали казваш, че вече си пораснала. Аз мисля, не дори и на възраст, ти ще си като малко момиче, каквото ще си останеш завинаги.

— Е, не мога да отхвърля изведнъж навика да се чувствам понякога като малко момиче — каза весело Анн. — Разбираш ли, бях малко момиче цели четиринайсет години и съм пораснала едва през последните три. Сигурна съм, че винаги ще се чувствам като дете в гората. Тези разходки от училището до дома са почти единственото време, в което мога да мечтая… с изключение на онзи половин час преди да заспя. Толкова съм заета с преподаването и с ученето, с помощта, която оказвам на Марила при отглеждането на близнаците, че нямам други свободни мигове, в които да си въобразявам някои неща. Ти не знаеш в какви вълшебни приключения участвам за миг-два всяка вечер, след като си легна в източната мансарда. Винаги си представям, че съм нещо величествено, великолепно и триумфално… една велика примадона или милосърдна сестра от Червения Кръст, или кралица… Миналата вечер бях кралица. Наистина е чудесно да си представяш, че си кралица. Можеш да се наслаждаваш на всички кралски забавления, без да се страхуваш от неприятностите и можеш да спреш да бъдеш кралица, когато си поискаш, нещо, което не можеш да направиш в реалния живот. Но тук, в гората, обичам да си представям съвсем различни неща… Аз съм една горска нимфа, която живее в един стар бор или съм малка кафява горска фея, която е скрита под едно шумолящо листо. Тази бяла бреза, която ти ме залови да целувам, е моя сестра. Единствената разлика е, че тя е дърво, а аз съм момиче, но това все пак не е истинска разлика. Къде отиваш, Дайана?

— Надолу, към семейство Диксън. Обещах да помогна на Алберта да си скъси новата рокля. Не можеш ли да се разходиш надолу тази вечер, Анн, и да дойдеш у дома с мене?

— Бих могла… след като Фред Райт е извън града — каза Анн с прекалено невинен израз на лицето.

Дайана се зачерви, отметна главата си и закрачи напред. Тя обаче не изглеждаше обидена.

Анн наистина възнамеряваше да се разходи по тия места тази вечер, но не го направи. Когато пристигна в „Зелените покриви“, тя завари нещата в такова състояние, че всички мисли от този род изчезнаха от главата й.

Марила я пресрещна в двора с широко разтворени от ужас очи.

— Анн, Дора се е загубила!

— Дора се е загубила! — Анн погледна към Дейви, който се люлееше на дворната порта и откри някакво весело пламъче в очите му. — Дейви, знаеш ли къде е тя?

— Не, не зная — каза нахакано Дейви. — Не съм я виждал от вечерята насам, честен кръст.

— Мене ме нямаше само един час след вечерята — каза Марила. — Томас Линд се разболя изведнъж и Рейчъл ме извика веднага. Когато излязох оттук, Дора играеше с куклата си в кухнята, а Дейви правеше купчинки от кал зад хамбара. Върнах се само преди половин час… и Дора вече не се виждаше никъде. Дейви заявява, че изобщо не я е виждал, след като съм излязла от къщата.

— Наистина не съм я виждал — заяви тържествено Дейви.

— Може би е някъде наоколо — каза Анн. — Тя никога не се отдалечава много сама… ти знаеш колко примерна е. Вероятно е заспала в някоя от стаите.

Марила поклати глава:

— Претърсих цялата къща. Но може да е в някоя от пристройките.

Претърсването продължи. Всеки ъгъл на дома, всеки ярд и всички пристройки бяха претърсени от двете разтревожени жени. Анн преброди овощните градини и Хаунтид Ууд, викайки момичето по име. Марила взе една свещ и претърси мазето. Дейви ги придружаваше една подир друга и щедро предлагаше местата, които би могла да бъде Дора. Най-накрая Марила и Анн се срещнаха отново в двора.

— Такова мистериозно нещо! — изпъшка Марила.

— Къде може да бъде? — изказа на глас тревогата си Анн.

— Може да е паднала в кладенеца — подхвърли весело Дейви.

Анн и Марила се спогледаха страхливо в очите. Мисълта ги беше връхлетяла и двете още по време на претърсването, но нито една от тях не посмя да отвори дума за нея.

— Тя… може… да е… — прошепна Марила.

Анн се почувства зле, когато отиде до кладенеца и надникна в него. Ведрото си беше на поставката във вътрешността на отвора. Долу ниско проблясваше спокойната повърхност на водата. Кладенецът на фамилия Кътбърт беше най-дълбокият в Ейвънли. Ако Дора… но Анн не можеше да допусна тази мисъл в главата си. Тя потръпна и се махна от кладенеца.

— Изтичай за мистър Харисън — каза Марила и закърши ръце.

— Мистър Харисън и Джон Хенри не са тук… те днес отидоха до града. Ще отида за мистър Бари.

Мистър Бари дойде с Анн, носейки дълго навито въже, прикрепено на нещо, което приличаше на кука и което в края си имаше два остри шипа, подобни на шиповете на вилица. Марила и Анн стояха край него, изстинали и разтреперени от ужас и страх, докато мистър Бари претърси кладенеца, а Дейви, който беше застанал край портите, наблюдаваше групата и по лицето му можеше да се прочете огромно задоволство.

Най-накрая мистър Бари въздъхна облекчено.

— Тя не може да бъде тук долу. Много е интересно обаче къде може да е. Я ме погледни, млади човече, сигурен ли си, че не знаеш къде е сестра ти?

— Казах ви толкова пъти вече, че не знам — каза Дейви и по лицето му пролича обидата. — Може би някой скитник е дошъл и я е откраднал.

— Глупости — обади се рязко Марила, която все още беше под въздействието на облекчението, че Дора не е паднала в кладенеца. — Анн, предполагаш ли, че може да е прескочила до дома на мистър Харисън? Тя непрекъснато говореше за неговия папагал, откакто ти я взе онзи път със себе си…

— Не мога да повярвам, че Дора ще предприеме такава разходка сама до толкова отдалечено място, но ще отида и ще видя — каза Анн.

Никой не гледаше към Дейви точно в този момент, в противен случай щеше да забележи, че по лицето му се изписа много категорична промяна на настроението. Той тихо се отпусна от портата и побягна по посока на хамбара толкова бързо, колкото можеха да издържат краката му.

Анн прекоси бързо нивята, които ги отделяха от дома на мистър Харисън с не много голяма надежда. Домът бе заключен, кепенците на прозорците бяха спуснати и нямаше никакъв знак, че във вътрешността на къщата имаше жива душа. Тя застана на верандата и извика името на момичето силно.

Джинджър, който беше в кухнята зад гърба й, изпищя и изруга, изпаднал във внезапна ярост, но в затишията между неговите крясъци Анн можа да долови някакъв жален плач, който долетя откъм малката постройка в двора, която служеше на мистър Харисън за работилничка и в която той държеше инструментите си. Анн хукна към вратата на постройката, махна резето и очите й попаднаха върху едно малко същество с обляно от сълзи лице. То бе изпаднало в отчаяние, застанало върху една обърната бъчонка, в която мистър Харисън си държеше гвоздеите.

— О, Дора, Дора, колко много ни изплаши, да знаеш! Как се озова тук?

— С Дейви дойдохме, за да видим Джинджър — разрида се Дора, — но не можахме да го видим в края на краищата, Дейви само го накара да ругае край вратата на кухнята. И тогава Дейви ме доведе тук, избяга и затвори вратата… и аз не можах да изляза. Плаках и плаках, толкова се изплаших и… ооо… толкова съм гладна и ми е студено… и си мислех, че никога няма да дойдеш, Анн.

— Дейви? — Анн не можа да изрече нито една дума повече.

Тя отведе Дора у дома със свито сърце. Радостта й от факта, че бе открила детето здраво и читаво, бе помрачена от болката, причинена от поведението на Дейви. Приумицата да заключи Дора в онази постройка можеше да бъде извинена лесно. Но Дейви беше излъгал, изрече неверни неща… това бе отвратително, при това беше изрекъл всичко с такова хладнокръвие. Ето грозният факт, пред който Анн не можеше да си затвори очите. Прииска й се да седне и да изплаче разочарованието си. Тя беше започнала да обиква Дейви нежно… колко нежно го беше обикнала, тя дори не съзнаваше до този момент… и разкритието, че той бе виновен в предумишлена измама, нарани сърцето й непоносимо.

Марила изслуша разказа на Анн с мълчание, което не предвещаваше нищо добро за Дейви. Мистър Бари се смя и посъветва жените да накажат Дейви незабавно. Когато той си тръгна за дома, момичето успокои и затопли ридаещата и разтреперена Дора, даде й да вечеря и я сложи в леглото. След това се върна в кухнята, точно в мига, в който и Марила влезе с цялата си суровост, водейки, по-точно влачейки дърпащия се назад объркан Дейви, когото тя бе намерила скрит в най-тъмния ъгъл на обора.

Марила домъкна момчето върху рогозката по средата на стаята и след това сама седна до източния прозорец. Анн се отпусна до прозореца, който гледаше на запад. Между двете жени бе виновникът. Неговият гръб бе обърнат към Марила и това беше един смирен, превит и изплашен гръб. Лицето на Дейви беше обърнато към Анн и въпреки че по него си личеше срамът, в очите му присветваше и някакво дружелюбие, като че ли момчето съзнаваше простъпката си, за която трябваше да бъде наказано, но не се отказваше от намерението по-късно двамата с Анн да се посмеят над случилото се.

В този случай обаче прикритата му усмивка не срещна ответ в сивите очи на Анн, в погледа на Дейви тя като че ли откри не само въпроса на пакостника. В тях имаше и нещо друго… нещо грозно и отвратително.

— Как можеш да се държиш по такъв начин, Дейви? — запита го с прискърбие тя.

Някаква тревожна спазма премина през тялото на Дейви.

— Аз… го направих… просто за забавление. Нещата тук са толкова скучни от много време насам и аз си помислих, че ще бъде забавно да ви поизплаша малко, това бе всичко…

Вместо да се изплаши и да се разкае, Дейви се захили, спомняйки си за преживяното.

— Но ти излъга за всичко, Дейви — каза Анн по-тъжна от когато и да било.

Дейви я погледна озадачен:

— В какво съм излъгал? Искаш да кажеш, че съм изрекъл опашата лъжа?

— Имам предвид това, че разказа нещо, което не бе истина.

— Разбира се, че го направих — каза с искрен глас Дейви. — Ако не бях го направил, вие нямаше да се изплашите. Аз трябваше да го направя…

Анн вече чувстваше реакцията от страха и напрежението. Фактът, че Дейви не се разкая, преля чашата. Две големи сълзи просветнаха в очите й.

— О, Дейви, как можеш така?! — промълви тя с разтреперан глас. — Не знаеш ли колко лошо е всичко това?

Дейви бе втрещен. Анн плачеше… той беше накарал Анн да се разплаче! Поток от истинско разкаяние връхлетя малкото му горещо сърце и го погълна. Той се спусна към Анн, сви се в скута й, обгърна с ръце шията й и избухна в сълзи.

— Не знаех, че е толкова грозно да разказвам опашати лъжи — ридаеше Дейви. — Как очакваш от мене да знам, че това е лошо? Всички деца на мистър Спрот ги говорят всеки божи ден и се кръстят също. Предполагам, че Пол Ървинг никога на говори опашати лъжи и… аз ужасно се опитвах да бъда добър като него, но сега предполагам, че ти никога повече няма да ме обичаш. Но мисля, че ти беше длъжна да ми кажеш, че така не е добре. Аз ужасно съжалявам, че те накарах да плачеш, Анн, аз никога повече няма да изрека опашата лъжа.

Дейви зарови лицето си в рамото на Ани и бурно се разплака. В този миг, така, както го държеше притиснат до себе си и през рамото му гледаше към Марила, на Анн изведнъж й мина през главата едно прозрение.

— Той не знаеше, че е лошо да се говорят лъжи, Марила. Мисля, че трябва да му простим заради това този път, ако обещае никога да не говори отново нещо, което не е истина.

— Никога няма да говоря лъжи, сега зная, че това е лошо — увери ги Дейви в паузите на риданието си. — Ако ме хванете още веднъж да казвам опашати лъжи, вие може… — Дейви напъна мозъка си, за да измисли подходящо наказание — можете да ме одерете жив, Анн.

— Не казвай „опашата лъжа“, Дейви… кажи само лъжа — в Анн проговори учителката.

— Защо? — поиска да узнае Дейви, след което се настани удобно, вдигна зацапаното си от сълзи лице и огледа изпитателно двете жени. — С какво опашатата лъжа е по-лоша от лъжата? Искам да знам. Това е просто една голяма дума…

— Това е жаргон и не е хубаво едно малко момче да използва жаргона…

— Ужасно много неща има, които не трябва да се правят — въздъхна Дейви. — Никога не съм предполагал, че са толкова много. Съжалявам, че е лошо да се казва опашата… лъжа, не, защото е ужасно готино, но след като е такава, каквато казвате вие, аз няма да я използвам вече. Какво ще ми направите за това, че я казах този път? Искам да знам.

Анн погледна с молба в очите към Марила.

— Не искам да бъда прекалено твърда с едно дете — каза Марила. — Наистина, никой не го е учил, че да се говорят лъжи е грешно и онези деца на семейство Спрот не бяха добра компания за него. Бедната Мари бе прекалено болна, за да го научи на всичко, което трябва и аз мисля, че ние не трябва да очакваме от едно шестгодишно дете да знае тези неща по инстинкт. Предполагам… трябва да признаем, че той не знае нищо както следва и трябва да започнем отначало. Но той ще бъде наказан за това, че затвори Дора и аз не мога да измисля нищо друго, освен да го изпратя в леглото, без да му дам да вечеря, но ние сме правили толкова пъти това. Не можеш ли да предложиш нещо друго, Анн? Ти си длъжна да измислиш нещо друго, с твоето въображение, ти винаги си в състояние да измислиш нещо.

— Но наказанията са толкава ужасни, аз обичам да измислям приятни неща — каза Анн, прегръщайки Дейви. — Има толкова много неприятни неща в света, че няма полза човек да измисля повече.

Накрая Дейви бе изпратен в леглото, както обикновено, със заръката да остане в него до обяд на следващия ден. Той очевидно вече беше намислил нещо, защото когато Анн отиде в неговата стая малко по-късно, тя чу той да прошепва тихо името й. Когато влезе, тя го откри да седи в леглото, опрял лакти в коленете и брадичката в дланите си.

— Анн — каза той тържествено. — За всеки ли е лошо да изрича опаша… да изрича лъжи? Искам да знам това!

— Да, разбира се.

— Грешно е и за възрастните?

— Да.

— Тогава — обяви решително Дейви — Марила е лоша, защото тя ги изрича. И тя е по-лоша от мене, защото аз не знаех, че не трябва да се изричат, а тя знае…

— Дейви Кейт, Марила никога не е разказвала нищо подобно в живота си — каза възмутено Анн.

— Така прави. Тя ми каза миналия вторник, че нещо ужасно ще ми се случи, ако не си казвам молитвите всяка вечер. Аз не съм ги казвал вече цяла седмица, само и само да видя какво ще се случи… и нищо не се случи — обобщи Дейви с печален глас.

Анн пропъди някакво лудо желание да се разсмее с убеждението, че то ще бъде фатално и след миг, съвсем сериозна, се зае да утвърждава авторитета на Марила.

— Защо, Дейви Кейт — изрече тя тържествено, — нещо ужасно ти се случи през същите тези дни.

Дейви я изгледа скептично.

— Имаш предвид това, че ме изпратихте в леглото, без да вечерям, предполагам — погледна я презрително той, — но това не е ужасно нещо. Разбира се, аз не го харесвам, но толкова много пъти сте ме изпращали в леглото, откакто съм тук, че започвам да свиквам. При това вие не печелите нищо, като ме карате да се качвам в леглото, без да вечерям, защото аз винаги ям два пъти повече на закуска…

— Нямам предвид това, че те изпращаме в леглото, без да си вечерял. А факта, че ти изрече лъжа днес. При това, Дейви… — Анн се приведе над рамката на леглото и размаха заплашително пръст срещу виновника, — тъй като за едно момче, което не казва истината, това е почти най-лошото, което може да му се случи. Така че Марила ти е казала истината.

— Но аз мислех, че лошото нещо ще бъде вълнуващо — възпротиви се Дейви с обида в гласа.

— Марила не може да бъде обвинена за това, което ти си мислил. Лошите неща невинаги са вълнуващи. Често те просто са отвратителни и глупави.

— Беше страшно забавно обаче да видиш как Марила и ти гледате надолу в кладенеца — призна Дейви, притискайки колене в брадичката си.

В стаята Анн запази лицето си сериозно, но щом излезе на стълбището, а после и на канапето в гостната се смя, докато я заболя лицето.

— Да беше ми казала каква е шегата — рече Марила с лека печал в гласа, — не съм забелязала нещо смешно днес.

— И ти ще се смееш, когато чуеш това — увери я Анн.

И Марила наистина се смя, факт, който показа колко много бе напреднало нейното образование, откакто бе осиновила Анн. Но тя въздъхна веднага след това:

— Предполагам, че не трябваше да му казвам това, въпреки че чух един свещеник да го говори на едно дете веднъж. При това той така ме вбеси. Това беше вечерта, в която вие бяхте на концерта в Кармоди и аз го слагах в леглото. Дейви ми каза, че не вижда защо трябва да се моли, след като още не е пораснал достатъчно, за да бъде от значение за самия Бог. Анн, аз не знам какво ще правим с това дете. Никога не съм го виждала изтощен. Чувствам се обезкуражена.

— О, не казвай това, Марила. Спомни си колко лоша бях самата аз, когато дойдох в този дом.

— Анн, ти никога не си била лоша… никога. Сега разбирам това напълно, когато виждам какво наистина е лошотия. Ти винаги се въвличаше в неприятности, това признавам, но мотивът ти винаги беше добър. Дейви просто обича неприятностите…

— О, не, не мисли, че наистина е лошо момче — замоли я Анн. — Той е просто един пакостник. Пък и тук е прекалено спокойно за него, сама разбираш. Липсват му момчета, с които да играе, а мозъкът му трябва да е зает с нещо. Дора е толкова примерна и благопристойна, тя не е добра компания за едно момче. Аз наистина мисля, че ще бъде по-добре за тях да тръгнат на училище, Марила.

— Не — каза решително Марила. — Моят баща винаги казваше, че децата не трябва да бъдат затваряни между четирите стени на училището, преди да са навършили седем години и мистър Алън казва същото. Близнаците могат да взимат няколко урока, но да ходят на училище не трябва, докато не навършат седем години…

— Е, в такъв случай трябва да се опитаме да променим Дейви у дома — каза весело Анн. — С всичките си грешки, той наистина е много мило малко момче. Не мога да не го обичам. Марила, може би е ужасно да говоря така, но честно казано, аз обичам Дейви повече от Дора, при все че тя е толкова добра…

— Не зная, но и аз чувствам нещата така — призна Марила. — А това не е честно, защото Дора не ни е донесла никаква неприятност. Тя не можеше да бъде по-добро дете, просто не я чувстваш, когато е у дома…

— Дора е прекалено добра — каза Анн. — Държи се толкова възпитано, като че ли не съществува човек, който може да й каже какво да прави. Тя си беше родена възпитана, така че не се нуждае от нас и аз мисля… — обобщи Анн и като че ли в следващия миг попадна точно на жизнената истина, — че ние обичаме повече хората, които имат нужда от нас. Дейви се нуждае от нас много.

— Той действително има нужда от нещо — съгласи се Марила. — Рейчъл Линд винаги казва, че това нещо е едно добро наплескване…