Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (13)

Глава тринадесета
Златен пикник

По пътя за Орчард Слоуп Анн срещна Дайана, която се бе отправила към „Зелените покриви“. Двете се срещнаха точно край мъхнатия стар дървен мост, който минаваше над потока при Хаунтид Ууд и седнаха в страни от Драйд Бабъл, където тънките папрати се разстилаха като къдрокоси глави на зелени горски духове, разбудени от дрямката им.

— Тъкмо бях тръгнала да те помоля да ми помогнеш да посрещна рождения си ден в събота — каза Анн.

— Твоят рожден ден? Но твоят рожден ден бе през март!

— Това не беше моя грешка — засмя се Анн. — Ако моите родители ме бяха информирали, това нямаше да се случи. Бих избрала да се родя през пролетта, разбира се. Сигурно е прекрасно да дойдеш на този свят с майските цветя и с виолетките. Винаги ще се чувстваш тяхна кръвна сестра. Но след като не съм се родила през пролетта, поне мога да празнувам през пролетта рождения си ден. Присила ще дойде в събота, Джейн също ще бъде у дома. Ние четирите ще отидем в гората и ще прекараме един чудесен ден, ще посрещнем и ще се запознаем с пролетта. Нито една от нас всъщност не я познава, но можем да я срещнем там, в гората, както никъде другаде. Искам да проуча всички онези поляни и усамотени местенца в онзи край. Имам чувството, че там изобилстват прекрасни кътчета, които никой не е виждал истински, въпреки че може би много хора са ги зървали. Ще станем приятелки с вятъра и небето, със слънцето и ще донесем в домовете си пролетта в сърцата си…

— Това звучи ужасно красиво — каза Дайана с някакво вътрешно недоверие в магическите думи на Анн. — Но няма ли да е прекалено влажно все още из някои места?

— О, ще си носим гумените постелки — Анн отстъпи на крачка от романтиката. — И аз искам от тебе да прескочиш у нас рано в събота сутринта, за да подготвим храната за обяда ни. Ще приготвя по възможност най-прекрасните неща… неща, които ще подхождат на пролетта, разбираш ли… малки желирани сладкиши и бишкоти, и курабийки, замразени в розов и жълт сладолед, както и кейк с лютичета. Трябва да си направим също и сандвичи, въпреки че те не звучат толкова поетично.

Събота бе идеален ден за пикник… един ден, изпълнен със свежест и синева, топъл, слънчев, само лекият ветрец шумолеше в ливадите и овощните градини. Всяко окъпано от слънчевата светлина място по хълмовете и поляните беше отрупано с нежни цветя и зеленина.

Мистър Харисън, който брануваше земята в задната част на фермата си и чувстваше магията на пролетта дори в своята кръв на средна възраст, видя четирите момичета с кошниците да минават по синора на неговата нива, там, където тя достигаше брезовата горичка, сред която се мяркаха и ели.

Гласовете на девойките бяха весели и ехото на смеха им достигаше до самия него.

— Толкова е лесно да се почувстваш щастлив в ден като този, нали? — възкликна Анн, изразявайки в тези си думи цялата си философия. — Хайде да се опитаме да го превърнем наистина в златен ден, момичета, в един ден, към който винаги можем да се връщаме в мислите си с удоволствие. Ще търсим само красотата и ще отхвърляме от погледите си всичко останало. Махайте се, глупави грижи! Джейн, ти мислиш за нещо лошо, което се е случило в училището вчера…

— Как позна? — зяпна от удивление Джейн.

— О, познавам го по изражението на лицето ти. Долавяла съм го толкова често по собственото си лице. Изхвърли го от съзнанието си, тук е толкова хубаво. Остави черните мисли за понеделник, ако те се разпилеят, още по-добре. О, момичета, момичета, вижте това място е пълно с виолетки! Има нещо, което заслужава да остане в картинната галерия на паметта. Когато стана на осемнайсет години… ако наистина стана… ще затворя очите си и ще видя тези виолетки точно такива, каквито ги виждам и сега. Това е първият хубав подарък, който нашият ден ни прави…

— Ако човек може да си представи една целувка в образ, мисля, че тя би приличала на виолетката — каза Присила.

— Толкова съм радостна, че изказа тази мисъл, Присила — възкликна Анн, — наместо да си я бе мислила само и да бе я запазила за самата себе си. Този свят би бил много по-интересно място… въпреки, че той и сега си е много интересно… ако хората изказват истинските си мисли.

— Би било доста неприятно да привлечеш вниманието на някои хора — допълни дълбокомъдрено Джейн.

— Предполагам, че е така, но тяхна ще си бъде грешката, ако си мислят отвратителни неща. Така или иначе, днес можем да си изказваме мислите, защото те ще бъдат изпълнени само с красота. Всеки може да казва онова, което му идва на ум. Това е разговор. Тук има една малка пътека, която никога досега не съм виждала. Хайде да я изследваме.

Пътеката беше лъкатушна и толкова тясна, че момичетата вървяха в редица по едно и въпреки това клоните на елите докосваха лицата им. Под елите имаше цели възглавнички от кадифен мъх, а по-нататък, където дърветата ставаха по-малки и по-редки, земята избуяваше пищно в най-различни зелени растения.

— Колко много бегонии, така наречените слонски уши… — възкликна Дайана. — Ще си набера голям букет, толкова са хубави!

— Как може толкова прекрасни цветя да бъдат наричани с такива ужасни имена? — запита Присила.

— Защото онзи, който за първи път ги е наименувал, или не е имал никакво въображение изобщо, или е имал прекалено голямо въображение — каза Анн. — О, момичета, вижте това!

„Това“ нещо беше едно плитко горско езерце в центъра на малка, открита горска полянка, където пътеката свършваше. По-късно през сезона то щеше да пресъхне и на негово място щяха да избуят буйни папратови стебла, но сега езерцето блестеше със спокойната си повърхност, кръгло като чиния и чисто като кристал. Един кръг от стройни, млади брезички го ограждаха, а малките папрати украсяваха като с ресни бреговете му.

— Колко е красиво! — възкликна Джейн.

— Хайде да потанцуваме около него като горски нимфи — извика Анн и пусна кошницата си, за да протегне ръце към приятелките си.

Но танцът не се оказа много успешен, защото земята беше мочурлива и галошите на Джейн се изхлузиха.

— Не можеш да бъдеш горска нимфа, ако носиш галоши — направи извода самата тя.

— Е, ние трябва да наименуваме това място, преди да го напуснем — каза Анн, съгласявайки се с неопровержимата логика на фактите. — Всеки ще предложи едно име и ще теглим жребий. Дайана?!

— Езерото на брезите — предложи бързо Дайана.

— Кристалното езеро — каза Джейн.

Анн, която бе застанала зад двете момичета, се вгледа в очите на Присила, внушавайки й да не сгреши с някакво подобно име и Присила се издигна до равнището на внушението й с: „Блестящото стъкло“. Изборът на самата Анн бе „Огледалото на феите“.

Имената бяха изписани върху ивици брезова кора с молива на учителката Джейн, който тя извади от джоба си и бяха поставени в шапката на Анн. След това Присила затвори очите си и изтегли едната от корите. „Кристалното езеро“, прочете Джейн триумфално и въпреки убеждението на Анн, че на езерцето беше изигран мръсен номер, не каза нищо.

Проправяйки си път през избуялите шубраци отвъд езерцето, момичетата излязоха в едно уединено местенце в задната част на пасището на мистър Сайлъс Слоун. На отсрещната му страна те попаднаха на излаза на една полянка, която се виждаше през клоните на дърветата и гласуваха идеята да изследват и нея. Изследването им бе възнаградено с поредица от приятни изненади. Първото нещо, което видяха, след като заобиколиха пасището на мистър Слоун и излязоха на открито, бе аркообразен свод, образуван от клоните на диви череши, потънали в цвят. Момичетата отметнаха шапките на гърбовете си и закичиха косите си с кадифените, пухкави цветове. След това полянката се изви под прав ъгъл и навлезе в смърчова горичка, която бе толкова гъста и тъмна, че момичетата вървяха в мрак като по здрач и не можеха да видят дори късче небе, нито лъч слънчева светлина.

— Това място се обитава от лоши горски духове — прошепна Анн. — Те са палави и жестоки, но не могат да ни навредят, защото не им се позволява да вършат никакво зло през пролетта. Един от тях надничаше към нас иззад онази стара и разкривена ела, и не видяхте ли една тълпа от тях върху онази петниста голяма отровна гъба, край която минахме? Добрите феи винаги живеят на слънчеви места.

— Би ми се искало там да има наистина добри феи — каза Джейн. — Нямаше ли да е хубаво да имаме право на три желания… или дори на едно? Какво бихте си пожелали, момичета, ако имахте право на желание? Аз бих си пожелала да бъда богата, красива и умна.

— Аз — да бъда висока и стройна — каза Дайана.

— Аз — да бъда известна — каза Присила.

Анн си помисли за косата си и след миг пропъди мисълта като незаслужаваща внимание.

— Аз бих си пожелала винаги да е пролет, във всички сърца и през целия ни живот — каза тя.

— Но това — обади се Присила, — означава този свят да заприлича на небесата…

— Само на част от небесата. В другите части би могло да бъде лято и есен… да, и малко зима, разбира се. Мисля, че искам блестящи, снежни полета и бял скреж в небесата понякога. Нали, Джейн?

— Не зная — Джейн изпита затруднение в този миг.

Джейн беше добро момиче, ходеше редовно на църква, опитваше се съзнателно да живее съобразно професията си и вярваше във всичко, което преподаваше. Но, въпреки това, тя никога не беше си мислила за небесата повече, отколкото бе необходимо.

— Мини Мей ме запита онзи ден дали на небесата бихме могли да си носим новите дрехи всеки ден — засмя се Дайана.

— Не й ли каза, че бихме могли — запита Анн.

— За бога, не! Казах й, че там не бихме мислили изобщо за дрехи…

— О, аз съм сигурна, че ще мислим… малко — каза със сериозно изражение Анн. — Ще имаме много време за това в цялата тази вечност и няма да изпуснем по-важните неща. Мисля, че всички ние ще носим красиви дрехи… или предполагам, че по-правилно е да се каже одеяния. Бих искала да нося розово първите няколко века… дълго време ще мине, докато се уморя от него, сигурна съм. Наистина обичам розовото, а не мога да го нося в този свят.

Отвъд смърчовете полянката се спускаше надолу в слънчева широка равнина, където един дървен мост се извиваше над някакво поточе и момичетата навлязоха сред великолепна брезова горичка, окъпана от слънцето. Тук въздухът беше като прозрачно старо вино, а листата — свежи и зелени, и земята около дърветата приличаше на мозайка от трептяща светлина. Откриха още диви череши и една малка долинка, пълна с гъвкави ели, след това излязоха на хълма, който бе толкова стръмен, че момичетата останаха без дъх, докато го изкачваха, но когато достигнаха върха му и излязоха на откритото, видяха, че там ги очаква най-хубавата изненада.

Отвъд се простираше „задната мера“ на фермите, която достигаше до горната част на пътя за Кармоди. Точно пред тях, в едно обградено от брези и ели място, което бе открито от южната си страна, се намираше градина… или нещо, което някога бе било градина. Една полуразрушена каменна дига, обрасла с мъхове и трева, ограждаше тази градина. В източната й страна имаше цяла редица черешови дървета, бели в короните като преспи сняг. Все още личаха следи от някакви стари пътеки и от една двойна леха от розови храсти се мярна пред очите им в средата на парцела, но останалата част от мястото представляваше равнина, отрупана с жълти и бели нарциси, които полюшваха на вятъра най-ефирните си и най-красиви цветове над тучната зелена трева.

— О, каква съвършена красота! — извикаха три от момичетата.

Само Анн продължаваше да съзерцава гледката в красноречиво мълчание.

— Как, за бога, се е случило така, че тук някога е имало градина? — запита смаяна Присила.

— Може би това е градината на Хестър Грей — каза Дайана. — Чувала съм майка ми да говори за нея, но никога досега не бях я виждала и не съм предполагала, че може да съществува все още. Чувала ли си историята, Анн?

— Не, но името ми звучи познато.

— О, виждала си го в гробището. Тя е погребана в ъгъла край тополите. Виждала си онзи малък кафяв камък, на който са издълбани едни разтворени врати и е изписано: „В памет на Хестър Грей, двайсет и две годишна!“. Джордан Грей е погребан точно до нея, но над него няма камък. Чудно защо Марила не ти е разказала за това, Анн. Естествено, това се е случило преди трийсет години и всички са го забравили.

— Е, ако това е история, ние трябва да я знаем — каза Анн.

— Хайде да седнем тук долу, сред нарцисите и Дайана ще ни я разкаже. Хей, момичета, та те са стотици… покрили са всичко. Като че ли тази градина е постлана с килим от лунна и слънчева светлина. Това откритие си заслужава вниманието ни. Като си помисля само, че съм живяла на миля разстояние от това място цели шест години и никога досега не съм го виждала… Хайде, Дайана.

— Преди много години — започна Дайана — тази ферма принадлежала на стария мистър Дейвид Грей. Той не живеел в нея… той живеел там, където сега живее Сайлъс Слоун. Имал един син, Джордън. Отишъл Джордан една зима в Бостън на работа и докато бил там, се влюбил в едно момиче на име Хестър Мъри. Тя работела в магазин и мразела работата си. Била отгледана на село и винаги искала да се върне на село. Когато Джордан я помолил да се омъжи за него, тя му казала, че би се омъжила, ако той я отведе далече от Бостън, в някое тихо и спокойно място, където няма да вижда нищо друго, освен полята и дърветата. Така че той я довел в Ейвънли. Мисис Линд каза, че той бил поел страхотен риск като се оженил за една янки и това било така, защото Хестър била много крехка девойка и много лоша домакиня, но майка казва, че била много хубава и мила, и Джордан просто боготворял земята, по която тя стъпвала. Е, мистър Грей дал на Джордан тази ферма и той си построил малка къща тук, отзад, и Хестър живяла в нея цели четири години. Тя не излизала много и трудно някой можел да я види, освен майка ми и мисис Линд. Джордан й направил тази градина, тя била луда по нея и прекарвала по-голямата част от времето си там. Не била много добра домакиня, но много обичала цветята и умеела да ги отглежда. А не след дълго се разболяла. Майка ми си мислела, че тя боледувала от белодробна туберкулоза още преди да дойде по тези места. Тя наистина никога не легнала на легло, но ставала все по-слаба и по-слаба от ден на ден. Джордан не можел да наеме никого да я гледа. Той самият се грижел за нея и майка ми казва, че бил толкова нежен и мил, колкото би могла да бъде и една жена. Всеки ден той я обвивал в един шал и я отнасял в градината… и тя седяла там на една пейка напълно щастлива. Хората говорят, че тя карала Джордан да коленичи край нея всяка вечер и всяка сутрин, за да се моли с нея тя да умре навън в градината, когато му дойдело времето. И молбата й била чута. Един ден Джордан я изнесъл на пейката, а след това набрал всичките рози в градината и ги натрупал върху нея, а тя само му се усмихнала… и затворила очи… това е… — завърши Дайана тихо. — Това е краят.

— О, каква прочувствена история — въздъхна Анн, изтривайки сълзите от лицето си.

— Какво станало с Джордан? — запита Присила.

— Той продал фермата след смъртта на Хестър и се върнал в Бостън. Мистър Джейбиз Слоун купил фермата и изтеглил къщата до пътя. Джордан починал след десет години и тялото му било докарано у дома и погребано до тялото на Хестър.

— Не мога да разбера защо тя е искала да живее тук, далеч от всичко — каза Джейн.

— О, напълно разбирам това — каза Анн замислено. — Аз самата не бих го искала, въпреки че обичам полята и горите, защото обичам също и хората. Но мога да разбера какво е чувствала Хестър. Тя е била уморена до смърт от шума на големия град и от тълпите на хората, които постоянно са идвали и са си отивали, без да й донесат нещо на самата нея. Тя просто е искала да избяга от всичко това и да живее в някое тихо, зелено, дружелюбно място, където е можела да си почине. И е получила онова, което е желала, нещо, което се случва на много малко хора, мисля аз. Тя е изживяла четири хубави години преди да умре… четири години на пълно щастие, така че би могло да й се завижда, а не да се съжалява. Да затвориш очите си и да заспиш сред розите край човека, когото си обичала най-много на света… и да му се усмихнеш… о, аз мисля, че това е красиво!

— Тя е посадила онези черешови дървета, хей там — каза Дайана. — Тя споделила на майка, че никога няма да доживее да хапне от плодовете им, но искала да си мисли, че нещо, което тя е засадила, ще се роди и ще помогне на света да стане по-красив след смъртта й.

— Радвам се, че хванахме по този път — каза Анн с блеснали от вълнение очи. — Това е моят нов рожден ден, нали знаете, и тази градина, и тази история са подарък за рождения ми ден. Казвала ли ти е майка ти как е изглеждала Хестър Грей, Дайана?

— Не… само това, че е била хубава…

— Много се радвам за това, защото мога да си представя как е изглеждала, без да се затруднявам от фактите. Аз мисля, че е била много слабичка и малка, с нежни къдрави тъмни коси и големи, мили, кротки кафяви очи, и с малко тъжно и бледо лице.

Момичетата оставиха кошниците си в градината на Хестър и прекараха остатъка от следобеда, лудувайки из горите и полята, които я заобикаляха и откриха много други хубави скрити местенца и полянки. Когато огладняха, обядваха на най-хубавото местенце… на стръмния бряг на ромолящото поточе, където белите брези се извисяваха над рехавата зелена трева. Момичетата насядаха на земята, сред корените на тревите и оцениха с достойнство деликатесите на Анн, дори и непоетичните сандвичи бяха високо оценени от искрения апетит, който беше изострен от свежия въздух и игрите, в които бяха лудували.

Анн бе донесла чаши и лимонада за гостите си, но нейното собствено питие бе студената вода от поточето, от което тя загреба с чашка, направена от брезова кора. В чашката имаше пролуки и водата миришеше на пръст, както миришеха всички пролетни води, но Анн си помисли, че за случая подобава повече да се пие чиста и естествена вода, отколкото лимонада.

— Погледни, виждали ли сте такава поема? — извика тя в един миг и посочи с ръка.

— Къде? — Джейн и Дайана се вгледаха в същата посока, като че ли очакваха да видят Руническите рими сред брезовите дървета.

— Там… долу, в ручея… онзи стар зеленясал мъхест дънер, който е залят от водата и върху него се образуват тези гладки вълнички, които изглеждат сресани с гребен… и онзи самотен слънчев лъч, който пада напряко точно върху него, там долу… във водата… О, това е най-красивата поема, която някога съм виждала.

— По-добре да я нарека картина — каза Джейн. — Една поема, това са редове и стихове…

— О, скъпа моя, не — поклати главата си Анн, на която бе положила пухкавия венец от диви череши. — Редовете и стиховете са само външното облекло на поемата и са точно това, което са твоите панделки и джуфки за самата тебе, Джейн. Истинската поема е душата в тях… и това красиво нещо хей там е душата на една ненаписана поема. Не всеки ден човек може да види душата… на поема.

— Аз се чудя какво е това душа… душата на човек… как изглежда — каза замечтано Присила.

— Мисля, че като тази — отговори й Анн, посочвайки към блестящата слънчева светлина, която се процеждаше през клоните на брезите. — Само че с форма и черти, разбира се. Обичам да си представям, че душите са изградени от светлина. А някои са примесени с розови багрила и тръпки… други пък присвяткват нежно като лунна светлина над морето… а трети са бледи и прозрачни като утринна мъгла…

— Четох някъде веднъж, че душите са като цветята — каза Присила.

— В такъв случай твоята душа е една градина от нарциси — каза Анн, — а душата на Дайана е като червена… червена роза. Душата на Джейн е ябълков цвят, розов, здравословен и сладък…

— А твоята е бяла виолетка с пурпурни ивици в сърцевината — довърши сравненията Присила.

Джейн прошепна на Дайана, че наистина не може да разбере за какво говорят всички и я запита дали тя самата наистина го разбира.

Момичетата се върнаха, огрени от светлината на един мек и спокоен златен залез, кошниците им бяха пълни с цветовете на нарцисите от градината на Хестър, някои от които Анн отнесе на следващия ден в гробището и ги положи на гроба на Хестър. Певците червеношийки просвирваха откъм елите и жабите пропяваха откъм мочурищата. Всички езерца и поточета сред хълмовете бяха обрамчени от светлина на топази и смарагди тази привечер.

— Е, в края на краищата прекарахме един вълшебен ден — каза Дайана, изглежда тя не бе очаквала това да й се случи, когато тръгваха сутринта.

— Това беше един наистина златен ден — каза Присила.

— Аз самата наистина съм ужасно влюбена в дърветата — каза Джейн.

Анн не каза нищо. Тя се бе загледала в небесната далечина на изток и си мислеше за малката Хестър Грей.