Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (23)

Глава двадесет и трета
Романът на мис Лавандър

— Мисля да се поразходя до Къщата на Ехото тази вечер — реши Анн един петъчен следобед през декември.

— Изглежда, че ще вали сняг — каза колебливо Марила.

— Аз ще стигна преди снегът да завали и освен това искам да остана там да нощувам. Дайана не може да отиде, защото си има компания, а аз съм сигурна, че мис Лавандър с нетърпение ще ме очаква тази вечер. Изминаха две седмици, откакто бях там за последен път.

Анн посещава много пъти Къщата на Ехото от онзи паметен октомврийски ден, в който двете с Дайана се запознаха със стопанката на дома. Понякога двете момичета отиваха там с кабриолета по обиколния път, понякога вървяха пеша през горите. Когато Дайана не можеше да отиде, Анн се отправяше към каменния дом сама. Между нея и мис Лавандър се бе разгоряло такова пламенно, безкористно приятелство, каквото бе възможно единствено между жена, успяла да запази в сърцето и в душата си свежестта на младостта, а от другата страна — младо момиче, чието въображение и интуиция бяха в състояние да заместят опита.

Анн най-после бе открила истинска „сродна душа“, докато в самотния, отчужден от всички останали и изпълнен с въображаеми образи, живот на миниатюрната лейди, Анн и Дайана пристигнаха с цялата си момичешка радост и бодрост на останалия свят, който мис Лавандър отдавна се бе отказала да споделя с когото и да било. „Забравеният от света на забравата свят“ — както казваше мис Лавандър за себе си и за другите хора от острова. Но „светът на забравата“ сега идваше при нея с реалните образи на Анн и Дайана, които внасяха в малката каменна къща атмосферата на младостта и истински осезаемите взаимоотношения между хората. Шарлота Четвърта винаги ги посрещаше със своята извънредно широка усмивка… усмивките на Шарлота бяха страховито широки… тя ги обичаше заради нейната обожаема стопанка и заради самите тях. Никога преди това в малката каменна къща не бе имало такива „шумни веселби“, както през тази красива, късна топла есен, когато ноември досущ повтори незабравимо чаровния октомври, та дори декември в началото все още пазеше силата на слънчевото сияние и маранята на лятото.

Но точно днес изглежда декември си припомни, че бе време да настъпи царството на зимата и внезапно се намръщи и разлюти, времето бе тихо и в тази тишина се разнесоха стъпките на зимата, на идващия сняг. Въпреки внезапната промяна, на Анн й хареса да върви през обширните сиви гъсталаци-лабиринти покрай брега; макар и да бе сама, тя съвсем не изпитваше самота, защото нейното въображение пълнеше пътеките с весели компаньони. Така тя продължаваше своя вечен, забавен, измислен разговор, който бе изпълнен с остроумия и бе по-изумителен от всичките разговори в истинския живот, защото в него хората понякога се впускат, за най-голямо съжаление, в скучни разговори за насъщните проблеми. В нейната компания с девиза „накарай ги да повярват в чудесата“ — компания за избрани, сродни души, всеки има право да каже онова, което иска и така ти дава възможност и ти да кажеш точно това, което искаш да кажеш.

Съпроводена от тази невидима компания, Анн прекоси гората и стъпи на пътеката между елите тъкмо когато големите, пухкави снежинки започнаха меко да падат върху земята.

След първия завой тя се натъкна на мис Лавандър, която стоеше под една висока ела с широко разпрострени клони. Жената бе облечена в дебела, тъмночервена рокля, а главата и раменете й бяха обвити в сребристосив копринен шал.

— Ти приличаш на кралицата на феите от еловите гори — провикна се Анн бодро.

— Помислих си, че ти непременно ще дойдеш тази вечер, Анн — спусна се към гостенката си мис Лавандър. — И съм двойно по-радостна от идването ти, защото Шарлота Четвърта я няма. Нейната майка е болна и момичето трябваше да си отиде за тази нощ. Аз щях да се чувствам много самотна, ако ти не беше дошла… дори и мечтанията ми, и ехото не биха били достатъчни, за да ме ободрят. О, Анн, колко си хубава — възкликна неочаквано мис Лавандър, оглеждайки от главата до петите тъничкото момиче с поруменелите от разходката страни. — Колко си хубава и колко си млада! Какво удоволствие е да си на седемнайсет години, нали? Завиждам ти — заяви мис Лавандър откровено.

— Но ти по душа си само на седемнайсет години — усмихна се Анн.

— Не, аз съм стара… или по-скоро на средна възраст, което е още по-лошо — въздъхна тежко мис Лавандър. — Понякога мога да се преструвам, че не съм остаряла, но през останалото време осъзнавам ясно възрастта си. И не мога да се примиря с нея, както повечето жени успяват. Аз съм все така несломима, както и във времето, когато открих своя първи посивял косъм. Хайде, Анн, недей да гледаш така, сякаш се опитваш да разбереш. Седемнайсетгодишните не могат да разберат. Сега веднага ще се престоря, че съм на седемнайсет като тебе и мога да го направя. Сега, щом ти си тука. Ти винаги ми носиш в дар своята младост. Хайде, ще прекараме чудно хубава вечер. Първо чай… Какво ти се иска с мая? Ще си направим каквото душата ти поиска. Помисли си за нещо хубаво и трудносмилаемо…

Тази вечер веселите и буйните възгласи в малката каменна къща не стихнаха дълго. От приготвянето на вкусни гозби до празничното настроение, от изпичането на сладкишите до жизнерадостния смях и, разбира се, въображаемите истории — във всичко (и това бе самата истина) мис Лавандър и Анн се държаха по начин, който съвсем не подхождаше на положението на една стара мома, която бе на четирийсет и пет години и на една сериозна учителка. А след като се умориха и седнаха на килимчето пред камината в гостната, осветена единствено от меката светлина на пламъците и изпълнена с лек аромат от отворената стъкленица на перваза на камината. Вятърът се бе усилил, стенеше и виеше около стряхата, а снегът удряше тихо стъклата на прозорците, сякаш хиляди пръски на някакво бурно море се мъчеха да превземат този въображаем бряг.

— Толкова се радвам, че си тук, Анн — каза мис Лавандър, хрупкайки бонбона си. — Ако не беше дошла, щях да съм тъжна… много тъжна… почти неизразимо тъжна. Мечтанията и измислиците са много занимателни през деня, на слънчева светлина, но когато падне мракът и завият бурите, те вече не са интересни. Тогава на човек му се искат истински неща. Но на теб тези чувства не са ти познати… седемнайсетгодишните никога не могат да ги изпитат. На седемнайсет мечтите напълно удовлетворяват младите, защото вие си мислите, че истините ви очакват в другите възрасти. Когато аз бях на твоите години, Анн, съвсем не си мислех, че четирийсет и петгодишнината ми ще ме свари с побелели коси, като дребна стара мома не с нещо друго, а с мечти, които, запълват живота ми.

— Но ти не си стара мома — отговори Анн, поглеждайки с усмивка в тъжните кафяви очи на мис Лавандър. — Старите моми се раждат такива, момичетата не стават вследствие на това стари моми.

— Някои са се родили стари моми, други стигат до възрастта на старите моми, а някои направо вярват в това — пародира с насмешка думите й мис Лавандър.

— Тогава ти си една от онези, които са достигнали до тази възраст — засмя се Анн. — И ти си я направила толкова красива, че ако всички стари моми бяха като тебе, те биха станали много модерни.

— Винаги обичам да правя нещата колкото е възможно по-добре — каза мис Лавандър замислено. — И след като съм стара мома, реших, че трябва да съм много добра. Хората казват, че съм странна, но то е защото аз се стремя да следвам моя собствен път дори когато съм стара мома и се отказвам да копирам традиционната представа. Анн, някой, някога казвал ли ти е нещо за Стивън Ървинг и мен?

— Да — отговори Анн откровено. — Чувала съм, че вие и той сте били сгодени много отдавна.

— Така беше… преди двайсет и пет години… преди цяла вечност. Трябваше да се оженим следващата пролет. Сватбената ми рокля беше готова, макар никой, освен моята майка и Стивън да не знаеха за нея. Ние бяхме сгодени, може да се каже почти през целия ни живот. Когато бяхме малки, майката на Стивън го довеждаше у нас, щом идваше на гости на мама. Спомням си как той дойде за втори път… беше на девет години, а аз на шест… играехме си в градината и той ми каза, че вече е взел окончателно решение да се ожени за мен, когато порасне. Спомням си, че му отговорих: „Благодаря ти“. После той си отиде, а аз казах на мама съвсем сериозно, че една грижа се е махнала от главата ми, защото вече не се страхувам от опасността да остана стара мома. Само как се смя бедната ми майка!

— А какво ви попречи? — запита Анн, останала почти без дъх от вълнение.

— Просто се скарахме съвсем глупаво, по детски, беше една най-обикновена караница. Толкова обикновена, че ако искаш ми вярвай, аз даже не мога да се сетя как започна тя. Трудно ми е да преценя кой беше по-виновен. Наистина Стивън подхвана кавгата, но аз го предизвиках със своята глупост. Виждаш ли… той имаше един-двама съперника. Бях празноглава, кокетирах пред него и все гледах да го подразня малко. А той бе доста раздразнителен, докачлив. Е, кипнахме и двамата, и се разделихме. Но си мисля, че всичко би свършило добре. И така щеше и да стане, ако Стивън не се бе върнал твърде скоро след кавгата ни. Анн, скъпа моя, съжалявам, но трябва да го кажа — мис Лавандър сниши гласа си, сякаш се канеше да признае за своя наклонност да убива хора, — че аз съм непоносимо злопаметен човек. О, недей да се усмихваш… това е самата истина. Аз съм злопаметна, а Стивън се върна преди ядът ми да е отминал. Аз дори не го и изслушах, не му простих и той си тръгна, може би така стана по-добре. Беше прекалено горд, за да дойде втори път. След което аз не се примирих с това, че той не ме потърси отново. Вероятно можех да му пратя вест да се срещнем, но не можех да се унижа до такава степен. Бях също толкова горда, колкото и той… Гордостта заедно с моята злопаметност се оказаха много лоша комбинация, Анн. Но не можех да обикна никой друг, не ме интересуваше никой друг. Знаех, че по-скоро бих останала стара мома хиляди години, отколкото да се омъжа за някого, който не беше Стивън Ървинг. Сега случилото се преди двайсет и пет години изглежда като сън. Как състрадателно ме гледаш, Анн… така, както само едно създание на седемнайсет години може да ме гледа. Но не бива да преувеличаваме драмата. Аз мога да кажа уверено, че независимо от разбитото ми сърце, съм много щастлива, една малка, доволна особа. Моето сърце се пръсна от мъка, ако е възможно да стане подобно нещо, когато разбрах, че Стивън няма да се върне. Но трябва да знаеш от мен, Анн, че разбитото сърце в истинския живот не е и наполовина така нещастно, както го описват в книгите. В най-лошия случай човек усеща нещо като зъбобол… макар ти да не приемаш такова сравнение за твърде романтично. То боли от време на време, понякога не ме оставя да мигна, така е сега, така беше и преди, но в промеждутъците все пак ме оставя да се радвам на живота и мечтите, на ехото, на фъстъчените бонбони, сякаш нищо-нищичко не се е случвало. И ти сега изглеждаш разочарована. Не ти се вярва вече, че съм дори наполовина така интересна, както ти се струваше преди пет минути, когато вярваше, че съм винаги жертва на трагични възпоминания, храбро прикривани от лустросани усмивки. Това му е най-лошото… или най-хубавото… на истинския живот, Анн. Той няма да ти позволи да останеш нещастна. Той непрестанно се старае да те задоволи… и успява… дори и да си решила с всички сили на духа да си останеш нещастна и романтична. Не е ли този бонбон невероятно вкусен? Изядох вече доста повече, отколкото ми се полагат на моите години, но ще продължа безразсъдно да си хапвам от тях.

След минута мълчание мис Лавандър изведнъж каза неочаквано:

— Щом чух за сина на Стивън, през онзи първи ден на твоето гостуване, Анн, аз изпаднах в шок. От този момент все ми се иска да зная всичко за него, макар да не намирам сили да спомена името му. Що за момче е?

— Той е най-скъпото, най-милото момче, което познавам, мис Лавандър… момче, което също си измисля най-различни неща като теб и мен.

— Иска ми се да го видя — каза мис Лавандър тихо, сякаш приказвайки на себе си. — Опитвам се да си представя дали прилича поне малко на онова приказно момче, което живее тук с мене… моето малко приказно момче.

— Ако искаш да видиш Пол, аз ще го доведа някой път.

— Искам… но нека да не е много скоро. Трябва ми време, за да свикна с мисълта за неговото идване. Сигурно болката от това ще е по-голяма от удоволствието, ако той изглежда досущ като Стивън… или пък ако не прилича достатъчно на баща си. След един месец можеш да го доведеш.

Както се споразумяха, след един месец Анн и Пол се отправиха пеша през горите към каменната къща и срещнаха мис Лавандър на пътеката. Тя не ги очакваше и при внезапната им поява пребледня.

— Значи това е момчето на Стивън — проговори тя с приглушен глас, поемайки ръката на Пол и поглеждайки жадно момчето, което бе и красиво, и мъжествено, облечено в хубавото си кожено палто и наложило шапка на главата си. — Той… той много прилича на баща си.

— Всеки казва, че съм му одрал кожата — отбеляза Пол съвсем свободно.

Анн, която наблюдаваше сцената отстрани, си пое облекчено дъх. Тя видя, че мис Лавандър и Пол си допаднаха и помежду им няма напрежение и вцепенение. Мис Лавандър бе много чувствителен човек, независимо от своите мечтания и от романтизма си. Веднага след първоначалното си издайническо вълнение тя се овладя и заговори с Пол така естествено и с такава лекота, сякаш той не беше синът на Стивън, а на някой непознат. Тримата заедно прекараха чудесен следобед, при това се подкрепяха с такова огромно количество калорични ястия, които биха накарали старата мисис Ървинг да вдигне от ужас ръце, разтревожена, че храносмилането на Пол е нарушено веднъж завинаги.

— Ела пак, момчето ми — каза мис Лавандър, поемайки и двете ръце на гостенина си на прощаване.

— Вие можете да ме целунете, ако искате — подкани я Пол сериозно.

Мис Лавандър пристъпи и го целуна.

— Как разбра, че ми се иска да те целуна? — прошепна тя.

— Защото ме погледнахте точно така, както ме поглеждаше моята малка майчица, когато искаше да ме целуне. Аз не обичам да ме целуват, имам си правило. Момчетата не обичат това. Вие разбирате, мис Луис. Но си мисля, че ми хареса вашата ласка. И аз, разбира се, ще дойда да ви видя отново. Бих искал вие да сте мой изключителен приятел, ако не възразявате.

— Аз… аз не мисля да възразявам — смути се малко мис Лавандър.

След което тя се обърна и бързо се отдалечи, но след няколко мига се показа на прозореца усмихната и им помаха весело за довиждане.

— Мис Лавандър ми хареса — отбеляза Пол, когато вървяха с Анн из горите край брега. — Харесва ми начинът, по който ме гледа, харесва ми каменната къща, харесва ми и Шарлота Четвърта. Иска ми се баба да бе взела на работа Шарлота Четвърта, вместо Мери Джо. Сигурен съм, че Шарлота Четвърта не би ме смятала за смахнат, когато й разказвам моите възвишени истории. Не беше ли чудесна тази среща на чай у мис Лавандър, учителко. Баба казва, че едно момче не бива да мисли какво ще получи за ядене, но то понякога не може да се сдържа, особено когато е много гладно. Вие ме разбирате, учителко. Мис Лавандър не би накарала едно момче да яде на закуска свинско месо, ако не го обича. Тя би избрала за него онези ястия, които са му вкусни. Но, разбира се… — тук Пол не би бил самият той, ако не бе докрай справедлив, — това не би било много добре за него. Но понякога, хей така… за разнообразие е чудесно, учителко. Вие знаете.