Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“ (3)

Глава трета
В дома на мистър Харисън

Домът на мистър Харисън бе старомодна сграда с ниски стрехи и белосани стени, която се издигаше пред една гъста горичка от смърчове.

Самият мистър Харисън седеше на засенчената си от лози веранда по риза с къси ръкави и с удоволствие пушеше вечерната си лула. Когато той проумя кой идва по пътеката, скочи веднага на крака, втурна се в къщата и заключи вратата. Това негово поведение се дължеше главно на неприятната му изненада и на чувството му за срам при мисълта, че бе избухнал в гняв предишния ден. Но тази негова постъпка като че ли прогони и остатъка от смелостта в сърцето на Анн.

— Ако той е толкова ядосан сега, какво ще стане, когато чуе онова, което съм направила — помисли си тя с прискърбие, докато чукаше на вратата.

Но мистър Харисън отвори вратата, усмихнат глуповато, и я покани да влезе със спокоен, мек и приятелски глас, макар и в тона му да се чувстваше малко нервност. Той бе положил лулата си на масата и бе облякъл палтото си. Предложи на Анн един доста прашен стол, при това много любезно и приемът щеше да премине доста приятно, ако не беше този издайник, папагалът, който се взираше през решетката на кафеза със злобните си златни очички. Самата Анн току-що бе седнала, когато Джинджър възкликна:

— Благослови душата ми, откъде се появи тази червенокоса нахакана кукличка?

Беше трудно да се каже чие лице бе по-зачервено — дали лицето на мистър Харисън или лицето на Анн.

— Не му обръщайте внимание на този папагал — каза мистър Харисън, хвърляйки яростен поглед към Джинджър. — Той е… той… винаги говори глупости. Взех го от брат ми, който беше моряк. Моряците невинаги използват най-подбраните думи, а папагалите са най-добрите имитатори сред птиците.

— Така си и помислих — каза бедната Анн и споменът за нейната грешка смекчи съпротивата й. Тя не можеше да си позволи да постави мистър Харисън на мястото му при тези обстоятелства, това беше повече от сигурно. Когато току-що си продал дойната крава на един човек на бърза ръка, без той дори да знае това или поне, без да се консултираш с него, не трябва да имаш нещо против неговия папагал, който повтаря неприятни думи. Въпреки това, „червенокоса нахакана кукличка“ не беше толкова различно от онова, което тя си бе представяла, че ще бъде.

— Дойдох да ви призная нещо, мистър Харисън — каза решително Анн. — То… се… отнася… за вашата… дойна крава.

— Господ да ми е на помощ — възкликна мистър Харисън нервно. — Избягала ли е или е връхлетяла отново в моя овес? Е, няма значение… няма значение, ако го е направила… Няма значение… нищо няма значение… Аз, аз бях толкова… прибързан вчера, това е факт. Няма значение, ако тя е влязла в овеса.

— О, ако беше само това — въздъхна Анн. — Но то е десет пъти по-лошо. Аз не…

— Господ да ми е на помощ, да не искате да кажете, че е влязла в житото ми?!

— Не… не… не… житото. Но…

— В такъв случай е зелето! Тя е влязла в зелето ми, което отглеждах за Изложбата, нали?

— Не е зелето, мистър Харисън. Аз ще ви кажа всичко… за това дойдох при вас, но… моля ви, не ме прекъсвайте. Това ужасно ме изнервя. Просто ми позволете да ви разкажа историята и не казвайте нищо, докато говоря… и след това, без съмнение, вие ще кажете всичко, което искате — завърши Анн, но част от думите й бяха казани наум, разбира се.

— Няма да изрека нито дума повече — каза мистър Харисън и наистина направи така.

Но Джинджър не беше склонен на какъвто и да е договор и продължи да възклицава на интервали: „Червенокоса кукличка!“. Докато Анн в един миг не освирепя напълно.

— Затворих моята дойна крава в нашите обори вчера. Тази сутрин отидох до Кармоди и когато се върнах, видях една дойна крава във вашия овес. Дайана и аз я изгонихме и вие не можете да си представите колко трудно ни беше това. Аз така ужасно се бях измокрила и така се изморих и ядосах… а мистър Шийрър мина наблизо точно в тази минута и ми предложи да купи кравата. Аз му я продадох за двайсет долара. Сгреших с това. Аз трябваше да изчакам и да се консултирам с Марила, разбира се. Но на мене ужасно ми се удава да върша необмислени неща… всички ме знаят и могат да ви потвърдят това. Мистър Шийрър отведе кравата направо, за да я качи на следобедния влак.

— Червенокоса кукличка! — изрецитира Джинджър с дълбоко раздразнен тон.

В този миг мистър Харисън се изправи и с едно изражение, което би внушило истински ужас у всяка птица, но не и у папагала, занесе клетката на Джинджър в съседната стая и затвори вратата на връщане. Джинджър изкрещя, изруга и продължи да се държи така, както предполагаше, че трябва да се държи, за да запази репутацията си, но след като в един миг осъзна, че е останал сам, отново изпадна в свирепо мълчание.

— Извинете ме и продължете — каза мистър Харисън, сядайки на мястото си отново. — Моят брат, морякът, не успя да научи тази птица на добри обноски.

— Аз си отидох у дома и след като пихме чай, отидох в оборите. Мистър Харисън… — Анн се приведе напред и сключи ръцете си съвсем по детински, докато големите й сиви очи се бяха втренчили умолително в лицето на мистър Харисън, което в този миг изразяваше пълно объркване. — Аз видях, че моята крава все още си е затворена в обора. Продала съм вашата крава на мистър Шийрър.

— Господ да ми е на помощ! — възкликна мистър Харисън, изпаднал неочаквано в безизразно удивление от направения от Анн извод. — Какво необикновено нещо!

— О, това ни най-малко не е най-необикновеното нещо, с което самата вкарвам себе си и другите хора в неприятности — каза опечалено Анн. — Аз съм обречена да правя такива неща. Можете да предположите, че би трябвало вече да не върша подобни неща… ще стана на седемнайсет години през месец март, но изглежда не е така. Мистър Харисън, толкова ли е трудно да повярвам, че вие ще ми простите? Страхувам се, че е доста късно да върна вашата крава отново, но тук са парите от нея… или вие можете да вземете моята крава в замяна, ако пожелаете. Тя е една много добра крава. И аз не мога да изразя колко много съжалявам, че извърших всичко това.

— Тц, тц — издаде остър звук мистър Харисън. — Не казвайте и дума повече за това, мис. То няма значение. Каквото и да е… няма значение. Такива инциденти ще има. Аз съм доста прибързан понякога, мис… прекалено прибързан. Но не мога да изказвам онова, което мисля и хората сигурно ме взимат за такъв, какъвто ме виждат. Ако тази крава беше в моето зеле сега… но няма значение, тя не е, така че всичко е наред. Аз мисля, че по-добре е да взема вашата крава в замяна, след като вие искате да се отървете от нея.

— О, благодаря ви, мистър Харисън. Толкова се радвам, че не се разгневихте. Страхувах се много, че ще се разгневите.

— Предполагам, че сте била изплашена до смърт от това, че е трябвало да дойдете тук и да ми разкажете, след онази свада, която аз направих вчера, нали? Но вие не трябва да ми обръщате внимание, аз съм ужасно прям стар човек, ужасно нещо е да казваш истината, като не си даваш сметка, че може да не бъде напълно разбрана.

— Така прави и мисис Линд — каза Анн, преди да си беше наложила забрана на езика.

— Коя? Мисис Линд? Да не искате да кажете, че аз приличам на онази стара клюкарка — погледна я раздразнено мистър Харисън. — Не приличам… ни най-малко… Какво носите в тази кутия?

— Кейк — каза Анн игриво. За нейно облекчение, неочакваната дружелюбност на мистър Харисън накара духа й да политне нагоре лек като перце. — Донесох го за вас… Мислех си, че вие не хапвате кейк много често…

— Наистина не, това е факт, а аз много го обичам при това. Много съм ви задължен. Отвън изглежда много добър. Надявам се, че целият си го бива.

— Така е — усмихна се весело Анн. — Аз съм правила много лоши кейкове, както мисис Алън би могла да ви каже, но този тук е много хубав. Аз го направих за откриването на Общество на Подобрението, но за него мога да направя друг.

— Е, ето какво ще ви кажа, мис, вие трябва да ми помогнете да го изям. Аз ще сложа чайника и двамата ще пием чай. Какво ще кажете?

— Вие ще ми позволите ли да направя чай? — изказа съмнението си Анн.

Мистър Хрисън се засмя:

— Виждам, че нямате голямо доверие в способността ми да правя чай. Грешите… Аз мога да ви кипна такъв чай, какъвто никога не сте пили. Но дайте да видим вие какво ще направите. За щастие миналата неделя валя, така че всички съдове са измити.

Анн скочи оживено и се зае с работа. Тя изми чайника в няколко води, преди да сложи чая да заври. Почисти печката и седна край масата, след като донесе чаши и чинии от килера. Състоянието на килера ужаси Анн, но тя мъдро не отвори дума за това. Мистър Харисън й каза къде да намери хляба, маслото и една консерва с праскови. Анн украси масата с букет от градината и затвори очи за петната по покривката. Скоро чаят беше готов и Анн се настани срещу мистър Харисън на неговата собствена маса, наливайки в чашите от неговия собствен чай и бърборейки му свободно за нейното училище, за приятелите си и за плановете си в живота. Просто не можеше да повярва на сетивата си, че всичко това се случва.

Мистър Харисън донесе отново Джинджър, заявявайки, че бедната птица не трябва да бъде самотна, а Анн, чувствайки, че може да забрави и да прости всичко на всеки, му предложи един орех. Но чувствата на Джинджър бяха дълбоко наранени и той отказа всички увертюри на приятелството. Остана си унил на пръчицата, където беше кацнал и си чорли перата дотогава, докато не заприлича на истинска зелено-златна топка.

— Защо го наричате Джинджър? — запита Анн, която обичаше подходящите имена, и си помисли, че името Джинджър изобщо не подхождаше на същество с толкова величествена перушина.

— Моят брат, морякът, го наричаше така. Може би е свързано с неговия характер. Мисля много за тази птица… ще останете изненадана, ако знаете колко много мисля. Това си има своите лоши страни, разбира се. Тази птица ми струва много така или иначе. Някои хора се ядосват на навика й да ругае, но тя не може да бъде оскърбена от тях. Аз съм се опитвал… други хора са се опитвали. Някои имат предразсъдъци към папагалите. Глупаво, нали? Аз самият ги харесвам. Джинджър ми е голяма компания. Нищо не би ме убедило да продам тази птица… нищо на света, мис.

Мистър Харисън подхвърли последното изречение към Анн толкова експлозивно, сякаш искаше да я предпази от някакво евентуално нейно намерение да го убеди да продаде папагала си. Анн обаче започваше да харесва чудатия, свадлив и неспокоен дребен мъж и преди още да бяха хапнали, двамата с него бяха станали добри приятели. Мистър Харисън хареса идеята за организирането на Общество за Подобрение и заяви, че е готов да го одобри.

— Точно така. Давайте. Има толкова много помещения за подобрение в това селище… и толкова много хора също.

— О, не зная — изчерви се Анн. Пред самата себе си или пред близките си приятели тя можеше да признае, че съществуваха някои малки несъвършенства, лесно отстраними, в Ейвънли и в неговите обитатели. Но да чуе това от един фактически външен човек, какъвто бе мистър Харисън, бе съвсем различно нещо. — Аз мисля, че Ейвънли е много хубаво място и хората му също са много добри…

— Предполагам, че характерът ти е доста пиперлив — заяви мистър Харисън, наблюдавайки зачервените й бузи и изпълнените й с негодувание очи, които бяха устремени към него. — Това подхожда на косите ти, мисля. Ейвънли е едно хубаво и благоприлично селище, в противен случай аз нямаше да се установя тук, но предполагам и дори ти ще го признаеш, че то си има някои слаби страни…

— С тях го обичам още повече — опази лоялността си към Ейвънли Анн. — Не обичам местата, както и хората, които нямат никакви грешки. Мисля, че една истински съвършена личност би била много безинтересна. Мисис Милтън Уайт казва, че никога не е срещала в живота си съвършена личност, но е слушала достатъчно за една… за първата жена на съпруга си. Не мислите ли, че е много неприятно да си омъжена за човек, чиято първа жена е била съвършена?

— Би било много по-неприятно да си женен за съвършена жена — заяви мистър Харисън с някаква внезапно появила се неочаквана топлина в гласа му.

Когато чаят свърши, Анн настоя да измие чиниите, колкото и мистър Харисън да я уверяваше, че има достатъчно чинии в къщата, които ще му стигнат за седмици напред. Тя желаеше много да измете също и пода, но не виждаше метлата, а не посмя да попита къде е, от страх, че може би изобщо нямаше метла в тоя дом.

— Вие трябва да наминавате понякога, за да си поговорим — предложи мистър Харисън, когато Анн се приготви да си тръгва. — Не е далече, а хората трябва да си живеят по съседски. Аз съм много заинтригуван от това ваше Общество. Както изглежда, ще бъде доста забавно в него. Кого ще зачешете пръв?

— Ние няма да се занимаваме с хорските несъвършенства… а само с местата, чието състояние имаме намерение да подобрим — каза, с глас изпълнен с достойнство, Анн. Тя подозираше, че мистър Харисън иска да се подиграе с проекта.

Докато тя напускаше дома, мистър Харисън я наблюдаваше от прозореца… една лека момичешка фигурка, която подскачаше с леко сърце през полята на фона на слънчевия залез.

— Аз съм един свадлив, самотен, опак старец — каза си той на глас, — но има нещо в това малко момиче, което ме кара да се чувствам отново млад… и това като че ли е едно приятно усещане, което бих искал да изпитам още веднъж.

— Червенокоса кукличка! — изкрещя Джинджър подигравателно.

Мистър Харисън вдигна юмрук срещу папагала:

— Ти си една свадлива птица — прошепна той. — Почти ми се искаше да ти извия врата, когато брат ми, морякът, те донесе у дома. Винаги ли ще ме въвличаш в неприятности?

Анн тича до дома весела и разказа всичките си приключения на Марила, която беше се разтревожила много от дългото й отсъствие и бе готова да тръгне да я търси.

— Светът е много хубав, в края на краищата, нали, Марила? — обобщи щастлива Анн. — Мисис Линд се оплакваше онзи ден, че светът не е много хубав. Тя каза, че когато очакваш с нетърпение да се случи нещо приятно, можеш да бъдеш сигурна, че ще откриеш много или по-малко разочарования…, че никога твоите очаквания няма да се сбъднат. Е, навярно това е така. Но то си има и добрата страна. Лошите неща невинаги оправдават твоите очаквания… те почти винаги се оказват много по-добри, отколкото си мислиш, че са. Аз очаквах нещо ужасно да се случи, когато отидох у мистър Харисън тази вечер, а вместо това, той беше доста любезен и прекарах много хубаво. Мисля, че ние ще станем с него истински приятели, ако проявяваме достатъчно снизхождение един към друг. Всичко мина много добре. Но въпреки това, Марила, аз наистина никога вече няма да продавам крава, преди да бъда сигурна на кого принадлежи тя. И още нещо, не обичам папагалите!