Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 9

— Това е моят дом — заяви Мередит, когато спряха пред къщата.

Докато тя отключваше входната врата, Мат погледна към внушителната каменна конструкция с прозорци от скрепени с олово стъкла.

— Прилича на музей.

— Добре поне, че не каза „мавзолей“.

— Но си го помислих.

Мередит се усмихна на неговата пряма и остроумна забележка. Въведе го в потъналата в мрак библиотека и запали лампата, но когато той отиде направо към телефона на бюрото и вдигна слушалката, сърцето й се сви. Искаше й се той да остане, да поговори с него, да направи нещо, за да прогони отчаянието, което отново щеше да я обземе, когато останеше сама.

— Няма смисъл да си тръгваш толкова скоро. Баща ми ще играе карти, докато затворят клуба в два сутринта.

Той се обърна, доловил отчаянието в гласа й.

— Мередит, не ме е грижа за баща ти заради мене самия, но ти трябва да живееш с него. Ако ме завари тук…

— Баща ми не би позволил и на смъртта да прекъсна играта му на карти, толкова запален картоиграч е.

— Той е болезнено привързан и към тебе — отговори Мат, а Мередит стаи дъх, докато той се двоумеше, преди да постави обратно слушалката на телефона. Това вероятно щеше да бъде последната й приятна вечер за месеци напред и тя беше решена да я направи възможно по-дълга.

— Искаш ли бренди? Боя се, че не мога да ти предложа нищо за ядене, защото прислугата вече си е легнала.

— Бренди би било чудесно.

Мередит се приближи до барчето с напитки и извади гарафата.

Той попита:

— Прислужниците заключват ли хладилника през нощта?

— Нещо такова — заобиколи тя въпроса.

Но Мат не беше глупав — разбра това в момента, в който занесе чашата му до канапето и усети развеселения му поглед.

— Не можеш да готвиш, нали, принцесо?

— Сигурна съм, че бих могла — пошегува се тя, — ако имаше някой да ми покаже къде е кухнята, а след това и печката, и хладилника.

Широка разбираща усмивка заигра на устните му и той остави чашата на масата. Тя усети точно какво възнамерява да направи още преди да я хване за китките и здраво да я притегли към себе си.

— Зная, че можеш да готвиш — каза, като повдигна брадичката й нагоре.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото — прошепна той — преди по-малко от час успя да ме подпалиш.

Устните му бяха на милиметър от нейните, когато пронизително позвъняване на телефона я накара да се изтръгне от ръцете му.

Гласът на баща й прозвуча в слушалката като залп.

— Радвам се, че си достатъчно разумна и направи, каквото ти казах. И, Мередит — добави, — почти бях решил да ти разреша да отидеш в „Нортуестърн“, но сега просто забрави за това. Поведението ти тази вечер е живо доказателство, че не може да ти се вярва — той затвори.

С треперещи пръсти тя постави слушалката обратно. Ръцете й започнаха да пулсират, а след това и коленете, докато цялото й тяло се разтресе от безсилие и ярост и тя се хвана за бюрото, за да се овладее.

Мат се приближи отзад и сложи ръце на раменете й.

— Мередит? — изрече загрижено. — Кой беше? Какво се е случило?

— Баща ми. Проверяваше дали съм се прибрала вкъщи, както ми е наредил.

Той замълча за секунда и после тихо попита:

— Какво си направила, че толкова не ти вярва?

Лекото обвинение във въпроса му предизвика бърза и необуздана реакция.

— Какво съм направила ли? — повтори, като гласът й истерично се извиси. — Какво съм направила?

— Вероятно си му дала някакъв повод да мисли, че трябва да те пази по този начин.

Диво презрение я обзе и изригна в ярост. С очи, блеснали от сълзи, тя се обърна към него и плъзна ръце по твърдата му гръд.

— Майка ми не сваляла ръце от чуждите мъже. Баща ми ме пази, като си е внушил, че аз съм като нея.

Мат присви очи, когато тя силно обви ръце около шията му.

— Какво, по дяволите, мислиш да правиш?

— Знаеш какво — прошепна тя и преди той да отговори, се притисна силно до него и го целуна дълго и с копнеж. И той я искаше — Мередит го разбра веднага, щом като ръцете я обгърнаха и притеглиха плътно към напрегнатото му тяло. Искаше я. Устните му се впиха в нейните жадно и поглъщащо. Непохватно и нетърпеливо тя разкопча горното копче на ризата му я разтвори, като плъзна ръце по гърдите му, разгалвайки бронзовите мускули, покрити с къдрави черни косми. После затвори очи, изви ръце към гърба си и трескаво започна да сваля ципа на роклята си. Искаше това, беше си го спечелила, повтаряше си тя, пламнала от желание.

— Мередит?

Тихият му глас я накара да извърне глава нагоре, но не посмя вдигне погледа си от гърдите му.

— По дяволите, аз наистина съм поласкан, но никога досега не съм виждал жена, която само след една целувка разкъсва дрехите си, обзета от страст.

Мередит опря чело на гърдите му. Ръката му се плъзна по рамото й, дългите му пръсти проследиха извивката на тила й, докато с другата си ръка обхвана талията й и я притегли по-близо до себе си. След това пръстите му се придвижиха надолу по голия й гръб. Горната част на роклята от скъп шифон се свлече. Като пое шумно дъх, тя обгърна тялото си с ръце, за да се прикрие.

— Аз… не ме бива много по тази част — каза, като вдигна очи към него.

— Не те бива ли? — прошепна той, наведе глава и впери очи в гърдите й.

Мередит искаше да изпита блаженство и го потърси за следващата целувка. Впила пръсти в напрегнатите мускули на гърба на Мат, тя го целуна с неудържимо желание и когато разтворените му устни се придвижиха настоятелно върху нейните, тя прие похотливото нахълтване на езика му. Отвърна със същото и го накара да изпъшка и да я притисне още по-силно. И тогава загуби контрол. Устните му се впиха в нейните с неудържимо желание, дрехите й се свлякоха, облъхна я хлад. Освободена от ръцете му, косата й се разпиля по раменете. Стаята се залюля, докато той я полагаше на канапето.

Всичко замря. Тя изплува за малко от един тъмен, сладък свят, в който чувстваше само неговите устни и ръце, галещи я до полуда. Отвори очи и го видя подпрял се на ръката си, да разглежда лицето й на мекия отблясък от настолната лампа.

— Какво правиш? — прошепна, но слабият й, едва доловим глас звучеше като чужд.

— Гледам те — погледът му се плъзна покрай гърдите й и продължи към кръста, а след това по-надолу, към бедрата и краката й. Мускулите му се свиха, докато тя прокарваше устни по гърдите му, а ръката му потъна в косата й. Този път, когато Мередит вдигна поглед към него, той наведе глава. Устата му се впи в нейната грубо, езикът му разтвори устните й, целувайки я еротично и яростно, което възпламени цялото й тяло. Продължи да я целува, докато тя започна да стене нежно, след това устните му се спряха на гърдите й, като накараха зърната им да се изправят, а пръстите му шареха, изследваха и я караха да се извива под ръката му. Тялото му се премести върху нейното, бедрата му напираха, устните му настоятелно и нежно следваха извивката на шията и бузата й. Устата се върна отново върху нейната, разделяйки устните й; краката му се вмъкнаха между нейните, разтваряйки бедрата й, а езикът му през цялото време се виеше около нейния, отдръпвайки се и навлизайки все по-навътре. Тогава той спря. Като обгърна лицето й с длани, сухо й нареди:

— Погледни ме.

Мередит успя да изплува от чувствената замаяност и с усилие се взря в изгарящите му сиви очи. В този момент Мат проникна в нея с такава сила, че изтръгна вик от гърлото й и накара тялото й да се извие като лък. И той разбра, че току-що беше отнел нейната девственост. Замря, стиснал силно очи, с напрегнати рамене и ръце, и остана вътре в нея, без да се движи.

— Защо? — попита я шепнешком.

Тя потрепери от обвинението, което й се стори, че долавя във въпроса му.

— Защото не съм го вършила преди.

Отговорът й го накара да отвори очи и това, което тя видя, не беше разочарование или упрек, а нежност и съжаление.

— Защо не ми каза? Можех да го направя така, че да бъде много по-лесно за тебе.

Като прокара пръсти по бузата му, Мередит промълви нежно и окуражаващо се усмихна.

— Ти наистина го направи лесно. И съвършено.

Думите й го накараха да изстене силно. Отново я целуна и с безкрайна нежност започна да се движи вътре в нея, оттегляйки се почти напълно и след това бавно прониквайки и постепенно, увеличавайки темпото на своите водещи движения, като даваше и даваше, докато тя подлудя под него. Ноктите й се впиха в гърба му, притискайки го към себе си, и тя все повече се възпламеняваше. Мат зарови пръсти в косите й, целувайки я пламенно и нетърпеливо и проникна в нея отново. Дълбоката, изпълнена с копнеж целувка я накара да го прегърне още по-силно и да застене от невероятното удоволствие.

Сърцето й биеше лудо, тя се претърколи настрани заедно с него, притиснала лице до гърдите му. Ръцете му плътно я обвиваха.

— Имаш ли представа — прошепна той с треперещ дрезгав глас, докосвайки страните й с устни — колко много възбуждаш и колко много откликваш?

Мередит не отговори, защото същността на това, което беше направила, започваше да прониква в съзнанието й, а на нея така не й се искаше да се върне в реалността… Не сега, все още не. Не искаше нищо да помрачава мига. Затвори очи и се заслуша в хубавите неща, които той продължаваше да й говори, докато галеше страните й, прокарвайки палец по тях.

И тогава той попита за нещо, което наистина се нуждаеше от отговор. Цялата магия се изпари.

— Защо? Защо направи това тази вечер? Защо с мене?

Тя се притесни и въздъхна, усещайки, че губи. Измъкна се от ръцете му и се загърна с вълнения шал, който лежеше накрая на канапето. Беше чувала за физическа близост при секса, но никой не я беше предупредил за тези странни неловки последици. Почувства се емоционално разголена, изложена на показ, беззащитна и несръчна.

— Мисля, че е по-добре да се облечем — каза нервно, — и след това ще ти кажа всичко, каквото искаш да знаеш. Веднага ще се върна.

Отиде в стаята си, облече рокля в тъмносиньо и бяло и се върна обратно. Минавайки край часовника в хола, тя го погледна. Баща й щеше да си дойде след един час.

Напълно облечен, с изключение на вратовръзката, която беше пъхнал в джоба си, Мат говореше по телефона в кабинета.

— Таксито ще дойде след половин час — приближи се до масичката пред канапето и чашата си с бренди.

— Мога ли да ти предложа нещо друго? — попита тя.

— Бих искал да отговориш на въпроса ми. Какво те накара да направиш това тази вечер?

Стори й се, че долови напрежение в гласа му, но лицето му остана напълно безизразно. Въздъхна и погледна встрани, съсредоточено изучавайки едно квадратче от бюрото.

— В продължение на години баща ми ме третираше като… почти като нимфоманка, а аз никога не съм направила нещо, за да го заслужа. Тази вечер, когато ти беше толкова настоятелен, той може би е имал някаква причина да ме „пази“. Тогава нещо просто прещрака вътре в мене. Мисля, че реших: ако ще ме третират като проститутка, бих могла поне да опитам какво е това да преспиш с мъж. И в същото време ме обзе безумната идея да накажа и тебе, и него. Исках да ти покажа, че грешиш.

След кратко мълчание Мат рязко произнесе:

— Би могла да ме убедиш, че греша, като просто ме уведомеше, че баща ти е едно тиранично, мнително копеле. Щях да ти повярвам.

Мередит знаеше, че това е истина. Погледна го неловко. Чудеше се дали гневът му беше единствената за нея причина, предизвикала това, което току-що се беше случило, или просто беше използвала гнева като извинение, за да изпита отблизо сексуалния магнетизъм, който чувстваше през цялата нощ. Използвала. Това беше точната дума. Да, тя се чувстваше виновна, че е използвала един мъж, когото страшно много беше харесала, за да го противопостави на баща си.

В настъпилото мълчание той като че ли преценяваше казаното и премълчаното от нея. Очевидно не му стана много приятно, защото рязко остави чашата на масата и погледна часовника си.

— Мисля да тръгвам.

— Ще те изпратя.

Учтиви фрази, разменени между непознати, които само преди час бяха правили възможно най-интимните неща между двама души. Тази нелепост й се натрапи в момента, в който се отдалечи от бюрото. В същия миг той прикова поглед в нея. Преди да я попита, — тя знаеше какъв ще бъде въпросът му:

— На колко години си?

— Не на толкова, колкото… мислиш.

— На колко? — настоя той.

— На осемнадесет.

Очакваше някаква реакция. Вместо това той я изгледа продължително, след това направи нещо, което според нея нямаше никакъв смисъл. Обърна се, отиде до бюрото и написа нещо на лист хартия.

— Това е телефонният ми номер в Едмънтън — каза спокойно и й го подаде. — През следващите три месеца можеш да ме намериш там. След това Сомърс ще знае как да се свържеш с мене.

Когато Мат си отиде, тя се качи горе, като се мръщеше на парчето хартия в ръката си. Ако по този начин й предлагаше да му се обади някой път, то той беше просто арогантен, груб и противен тип.

През цялата следваща седмица скачаше всеки път, щом телефонът звъннеше, опасявайки се, че това може би е Мат. Само при спомена за нещата, които бяха правили, лицето й пламваше.

Но след като чувството на вина и страхът да не бъде разкрита я напуснаха, тя се улови, че непрестанно мисли за този мъж, изживявайки отново същите мигове, които беше искала да забрави. Нощем, свита в леглото и притиснала лице към възглавницата, тя усещаше устните му върху страните и врата си, припомняше си всяка чувствена думичка, която й беше нашепнал с трепет. Мислеше си също и за други неща, като удоволствието да бъде с него, докато разговаряха на поляната в Гленмор, и начина, по който той се смееше на думите й. Чудеше се дали се сеща за нея и ако е така, защо не й се обажда…

Когато не й позвъни и през втората седмица, Мередит разбра, че явно лесно може да бъде забравена и че изобщо не я мисли за „възбуждаща“ и „откликваща“. Прехвърляше наум нещата, които беше казала на Мат точно преди да си тръгне, чудейки се дали нещо от изреченото беше причината за неговото мълчание сега. Може би бе накърнила гордостта му, като му разкри истината защо беше решила да спи с него. Матю Фаръл ни най-малко не се съмняваше в своята привлекателност — той бе пристъпил към сексуалните си задявки само няколко секунди след като се запознаха, по време на първия им танц. По-скоро не й се обаждаше, защото беше решил, че е твърде млада, за да се занимава с нея.

Към края на следващата седмица Мередит не искаше повече да знае за него. Месечният й цикъл закъсняваше с 15 дни и й се искаше никога да не беше срещала Матю Фаръл. Дните се нижеха, а тя не реше в състояние да мисли за нищо друго, освен за ужасяващата възможност да е забременяла. Лиза беше в Европа, така че нямаше към кого да се обърне за помощ. Чакаше, молеше се и си обещаваше, че ако не е бременна, никога повече няма да спи с мъж, докато не се омъжи.

Но или Господ не чуваше молитвите й, или беше подкупен. В действителност баща й беше единственият, който се безпокоеше за това, че тя бе обзета от мълчалива агония.

— Какво има, Мередит? — питаше я непрестанно.

Неотдавна най-големият проблем в живота й беше невъзможността да посещава колежа, който искаше. Сега този проблем й се струваше нищожен.

— Няма нищо — отговаряше тя. Беше твърде разстроена и се страхуваше да говори с него за това, което се случи с Мат в „Гленмор“.

Шест седмици, след като беше срещнала Мат и месечният й цикъл за втори път не дойде на обичайната дата, страхът й прерасна в ужас. Като се опитваше да се самоуспокоява с факта, че не й призлява сутрин, тя си уговори час за преглед и изследване за бременност.

Пет минути след като приключи телефонният разговор, баща й почука в спалнята й. Когато му извика да влезе, той се приближи до нея и й подаде един голям плик. На адреса на подателя пишеше „Нортуестърн Юнивърсити“.

— Ти спечели — каза той кратко. — Не мога да понасям повече да те гледам в това настроение. Отивай в „Нортуестърн“, ако това е така дяволски важно за тебе. Ще си идваш през почивните дни вкъщи и това не подлежи на обсъждане!

Отвори плика, в който имаше известие, че е записана официално за зимния семестър, и леко се усмихна.

 

 

Мередит не отиде при личния си лекар, защото беше приятел на баща й, а в една клиника близо до Чикаго, където беше сигурна, че никой няма да я разпознае. Там лекарят потвърди най-лошите й опасения. Беше бременна.

Тя изслуша това с мъртвешко спокойствие, но докато се прибере вкъщи, я обзе паника. Не можеше да си представи аборт, не мислеше, че може да се откаже от детето, не можеше да си представи и как щеше да съобщи на баща си новината, че ще става майка, при това неомъжена, както и че ще бъде повод за най-новия скандал във фамилията Банкрофт. Имаше само една друга алтернатива и тя избра нея: да се обади на телефона, който Мат й беше дал. След като никой не й отговори, позвъни на Джонатан Сомърс и излъга, че е намерила нещо, което принадлежи на Мат и трябва да му го изпрати. Джонатан й даде адреса му и я уведоми, че той все още не е заминал за Венецуела. Баща й беше в града, така че си приготви един малък куфар, остави му бележка, че е на гости у приятели, и замина за Индиана.

Едмънтън й се видя студен град на пушеци, фабрики и стоманолеярни. Адресът на Мат беше в отдалечен селски район. След като половин час се луташе с колата, накрая Мередит спря при една изоставена бензиностанция, за да попита за посоката.

Оттам излезе дебел монтьор на средна възраст и огледа поршето й, а след това и нея по начин, който накара кожата й да настръхне. Показа му адреса, който се опитваше да открие, но вместо да я упъти, той се обърна и извика през рамо:

— Хей, Мат, това не е ли твоето шосе?

Очите на Мередит се разшириха, когато човекът, който беше заврял глава под стария камион в канала, бавно се изправи и обърна. Беше Мат. Ръцете му бяха покрити с грес, джинсите — стари и износени, а той приличаше точно на монтьор от малък град, забравен от Господа. Беше толкова изненадана от вида му и толкова притеснена от бременността си, че не можа да скрие реакцията си, когато той се приближи до колата й.

Мат го забеляза и това угаси усмивката му. Лицето му застина и когато проговори, гласът му беше безизразен:

— Мередит — каза, кимвайки й учтиво. — Какво те води тук?

После, вместо да я погледне, се съсредоточи върху парцала, с който бършеше ръцете си, а тя имаше чувството, че той знае защо е дошла и това е причината за хладното му отношение. Искаше й се, много й се искаше да беше умряла — и не по-малко да не беше идвала. Очевидно той нямаше да й съдейства, а и измолена помощ тя вече не искаше.

— Нищо наистина — излъга с глух смях, сложила ръка на лоста за скоростите. — Просто реших да покарам и се оказах на това шосе. Предполагам, че е по-добре да си вървя и…

Гласът й се задави, когато проницателните му сиви очи се впиха в нейните… студени, изпитващи, замислени очи. Наведе се и отвори вратата.

— Аз ще карам — отряза той.

Мередит се подчини машинално, като слезе от колата и я заобиколи. През рамото си Мат погледна пълния мъж, който се въртеше около колата и наблюдаваше сцената, проявявайки отвратително невъзпитан интерес.

— Ще се върна след час.

— По дяволите, Мат, вече е три и половина! — отвърна другият монтьор. Лицето му се изкриви в усмивка и разкри липсващ преден зъб. — Изчезвай за деня. Готино парче като това заслужава повече от един час с тебе.

Унижението й беше пълно. И като допълнение към нещастието й Мат, напълно разярен, подкара поршето й по виещия се селски път, разпръсквайки чакъла изпод гумите.

— Ще имаш ли нещо против да намалиш малко? — попита тя разтреперана. Той веднага отпусна педала. Единственото нещо, за което Мередит се сети в момента, беше: — Мислех, че работиш в завод.

— Там работя пет дни от седмицата. През другите два работя тук като монтьор.

— О — отвърна тя неловко.

Няколко минути по-късно завиха и след това той навлезе в едно малко сечище в горичка, по средата на което имаше стара, изтърквана маса за пикник. В тревата до срутилото се барбекю от тухли лежеше дървена табелка с избледнели букви: „АВТОМОТОПИК НИК, С РАЗРЕШЕНИЕ НА КЛУБА НА ЛЪВОВЕТЕ ЕДМЪНТЪН“.

Той изгаси двигателя. В настъпилата тишина Мередит можеше да чуе как кръвта й нахлува и пулсира в ушите, докато гледаше пред себе си и се опитваше да приеме факта, че този загадъчен непознат до нея е същият мъж, с когото преди шест седмици се беше забавлявала и любила. Дилемата, пред която се беше изправила, я задушаваше, безизходицата я вбесяваше, а сълзите, които не искаше да пророни, напираха в очите й. Мат се раздвижи, тя подскочи и извърна глава към него — но той просто слизаше от колата. Заобиколи я, отвори й вратата и Мередит също слезе. Оглеждайки се с престорен интерес, тя каза:

— Хубаво е тук — гласът й звучеше странен и напрегнат дори в нейните уши. — Аз наистина трябва да се връщам.

Вместо отговор той се облегна на масата за пикник и очаквателно повдигна вежди към нея — чакаше, предполагаше тя, някакво обяснение за посещението й. Дългото му мълчание и изпитателният поглед правеха на пух и прах опитите й да се владее. Мислите, които я измъчваха през целия ден, започнаха отново ужасяващо да кънтят в главата й: тя беше бременна и щеше да стане майка неомъжена, а баща й щеше да полудее от ярост и болка. Беше бременна. Беше бременна! А мъжът, който наполовина беше отговорен за терзанията й, стоеше там и я наблюдаваше как се гърчи, подобно на учен, който с безпристрастен интерес наблюдава буболечка под микроскоп. Изведнъж, неоправдано разярена, тя се нахвърли върху него:

— Ядосан ли си за нещо, или просто се инатиш и отказваш да кажеш каквото и да било?

— Всъщност — отговори той спокойно — очаквам ти да проговориш.

— О! — възкликна Мередит. Гневният й изблик отстъпи пред мъката и несигурността, докато изучаваше сдържаното му лице. Щеше да му поиска съвет, реши тя, променяйки решението си отпреди минута. Просто съвет, това беше всичко. Господи, тя трябваше да сподели с някого! Скръсти ръце на гърдите си, като че ли да се защити от реакцията на Мат, и отметна глава назад, все едно че разглеждаше дървесата.

— Имам особена причина да дойда тук днес.

— Предполагам — изражението му беше непроницаемо.

— Тук съм, защото… — не можеше да изрече думите, грозните, срамни думи.

— Защото си бременна — довърши той вместо нея с равен глас.

— Как позна? — попита тя тъжно.

— Само две неща биха могли да те доведат тук. Това е едното.

— Кое е другото?

— Превъзходното ми танцуване.

На Мередит не й беше до смях. Бентът се пропука и сълзите рукнаха. Покри лицето си с длани и тялото й се разтресе от ридание. Почувства ръцете му на раменете си и се остави да я притегли към себе си.

— Как можеш да се ш-шегуваш в такъв момент? — хлипаше на гърдите му, но беше доволна от безмълвната утеха, която Мат й даде, прегръщайки я.

— Хайде, кажи го — отвърна, бършейки очите си. — Бях глупава, че допуснах това да се случи.

— От мене няма да чуеш никакви коментар за това.

— Благодаря — отговори тя саркастично. — Сега се чувствам много по-добре — тогава й мина през ума, че той се държи учудващо и невероятно спокойно, докато нейното поведение само влошаваше нещата.

— Сигурна ли си, че си бременна?

Мередит кимна.

— Тази сутрин ходих на лекар и ми казаха, че съм вече в шестата седмица. Убедена съм и че детето е твое — в случай, че се чудиш или че си твърде учтив, за да попиташ.

— Не съм чак толкова учтив — отговори язвително. Пълните й със сълзи аквамаринени очи светнаха към неговите, искрящи от обида, която тя погрешно разбра като предизвикателство. Мат поклати глава, като предотврати избухването й. — Не е въпрос на благоволение, че не попитах — елементарни познания по биология. Знам, че съм отговорен.

Беше очаквала по-скоро упреци, изненада и отвращение от негова страна. Но фактът, че той реагираше спокойно, с безчувствена логика, беше донякъде окуражаващ и напълно объркващ. Впила поглед в копчето на синята му риза, тя избърса една сълза и го чу тихо да й задава въпроса, който часове наред я измъчваше: — Какво искаш да направиш?

— Да се самоубия — призна отчаяно.

— Какъв е другият ти избор?

Мередит сви вежди притеснена и го погледна, изненадана от непоколебимата сила, изписана на това строго лице, омекотено от учудващо разбиране. Отдръпна се леко, имаше нужда да помисли. Но изведнъж се разочарова, когато той внезапно свали ръце от раменете й. Спокойствието обаче, с което Мат прие фактите, се отрази и на нея и тя се почувства значително по-разумна, отколкото през целия ден.

— Всеки мой избор е ужасен. Лекарите от клиниката сметнаха, абортът е нормален изход… — не се доизказа тя, очаквайки, че той ще я накара да направи точно това. Ако не беше забелязала, че Мат стисна зъби, би помислила, че или е безразличен към идеята, или напълно я приема. Погледна встрани и гласът й затрепери: — Но не мисля, че мога да се справя, поне не сама. Дори ако можех, не зная как бих живяла след това — пое си дълбоко дъх. — Бих искала да родя детето и да го дам за осиновявано, но, Господи, това не би решило нещата. Не и за мене. Все пак ще трябва да кажа баща ми, че ще бъда неомъжена майка, а това ще го съкруши. Той никога няма да ми прости. Никога! И-и все си мисля как би се чувствало моето дете по-късно, питайки се защо съм се отказала от него. Знам, че до края на живота си ще се вглеждам в чуждите деца и все ще се чудя дали детето насреща не е моето и дали то не ме търси — изтри още една сълза. — Не бих могла да живея със съмнението и вината — погледна непроницаемото му лице. — Би ли казал нещо по този въпрос?

— Щом като изречеш нещо, с което не съм съгласен — информира я той с властен тон, с какъвто не беше й говорил досега, — ще бъдеш уведомена.

Стресната, но явно успокоена от думите му, тя възкликна:

— О-о! — като потриваше нервно длани о панталоните си, Мередит продължи: — Баща ми се е развел с майка ми, защото тя спяла, с който й падне. Ако се върна у дома и му заявя, че съм бременна, мисля, че ще ме изхвърли от къщи. Нямам никакви пари, но ще наследя някаква сума, когато стана на тридесет. Мога да се опитам да гледам детето си сама, дотогава…

Накрая той изрече ясно и категорично:

Нашето дете.

Мередит кимна разтреперана и развълнувана до сълзи, че той го чувства именно така.

— Последната възможност обаче на тебе няма да ти хареса. И на мене не ми харесва. Противно е… — простена тя, след това събра кураж и започна отново: — Мат, би ли ми помогнал да убедя баща ми, че сме се влюбили и сме решили да се оженим… да се оженим веднага? След няколко седмици бихме могли да му кажем, че съм бременна. Естествено, след като се роди детето, ще се разведем. Ще се съгласиш ли на такова нещо?

— С голямо неудоволствие — отговори той след дълго мълчание.

Обзета от унижение при дългото му колебание и изпросено съгласие, Мередит извърна глава.

— Благодаря за любезността — отговори саркастично. — Ще се радвам да ти дам писмено уверение за това, че не искам нищо от тебе за детето и че обещавам да ти дам развод. Имам писалка в чантата си — добави и тръгна към колата.

Мат я спря, докато минаваше покрай него, и я завъртя към себе си.

— Как, по дяволите, очакваш да реагирам? — извика. — Не смяташ ли, че е доста неромантично от твоя страна да започнеш с това, че намираш идеята да се омъжиш за мене противна и да говориш за развод в момента, в който споменаваш брак?

— Неромантично ли? — повтори, изумена от суровия му израз и разкъсвана между истеричен смях от многозначителното му изказване и тревога от гнева му. Но изведнъж до съзнанието й достигна това, което бе казал, и я накара да се почувства като неразумно малко дете.

— Съжалявам — тя го погледна право в загадъчните сребристи очи. — Наистина съжалявам. Не съм си и помисляла, че да се омъжа за теб е противно. Исках да кажа, че да се омъжа, защото вече съм бременна, е противна причина да се направи нещо, което е редно да стане само когато двама души се обичат.

Олекна й, като видя, че изразът на лицето му се смекчи.

— Ако можем да стигнем в съда преди пет часа — отговори той, — можем да получим разрешение още днес и да се оженим в събота.

 

 

Получаването на разрешение за брак изненада Мередит с това, че се оказа досадно лесно и ужасно безсмислено. Застанала до Мат, тя извади необходимите документи за самоличност и възраст, гледаше го как се подписва, а под него се подписа и тя. След това излязоха от старата сграда на съда в центъра на града, докато служителят нетърпеливо изчакваше, за да заключи вратата след тях.

— Успяхме точно навреме — каза тя с грейнала усмивка и свит стомах. — Къде ще отидем сега? — добави, качвайки се в колата, като го остави той да кара.

— Ще те заведа у дома.

— У дома ли? — повтори тя напрегнато, като забеляза, че и той не изглеждаше доволен от това, което току-що бяха направили. — Не мога да се върна вкъщи, докато не се оженим.

— Нямам предвид онази каменна крепост в Чикаго — поправи я той и се настани на мястото до нея. — Говорех за моя дом.

Колкото и уморена и без настроение да беше, пренебрежителното описание, което направи на нейния дом, я накара да се усмихне. Наистина Матю Фаръл не се впечатляваше от нищо и от никого.

Като се обърна, той сложи ръка на нейната седалка и усмивката му изчезна при категоричния му тон:

— Преди да направим крайната стъпка, ще трябва да се споразумеем за някои неща.

— Какви са те?

— Все още не зная. Ще говорим повече у дома.

Четиридесет и пет минути по-късно Мат отби колата от пътя, ограден от добре поддържани житни ниви, и навлезе в коловозите на страничен път. Колата потракваше и се друсаше по малкия мост над рекичката, направи завой и Мередит видя мястото, което той наричаше „дом“. За разлика от добре поддържаните полета в далечината, старата фермерска къща изглеждаше тъжна и крещящо нуждаеща се от боядисване. В двора бурените печелеха битката за място срещу тревата, а вратичката на хамбара отляво висеше на пантите. Независимо от всичко обаче личеше, че някога е имало някой, който е обичал това място. Яркорозови рози цъфтяха до верандата, а старата дървена порта се полюляваше под големия дъб в предния двор.

По пътя Мат й беше казал, че след продължително боледуване от рак майка му е починала преди седем години и че живее заедно с баща си и шестнадесетгодишната си сестра. Обзета от притеснение при мисълта за срещата с неговото семейство, Мередит посочи с глава надясно, където един фермер караше трактора си. — Това баща ти ли е?

Докато се навеждаше да й отвори вратата, той погледна в посоката, която му показа, и поклати глава.

— Един съсед. Продадохме повечето от земята си преди години, останалата част му я дадохме под аренда, тъй като баща ми загуби интерес към земеделието след смъртта на майка.

Видя напрежението, изписано върху лицето й, като се заизкачваха по стъпалата на верандата, и докосна ръката й.

— Какво има?

— Умирам от страх да се изправя пред семейството ти.

— Няма защо да се боиш. Сестра ми ще бъде във възторг, защото си от големия град — след кратко колебание добави: — Баща ми пие, Мередит. Започна да пие, когато му казаха, че мама е безнадеждно болна. Казвам ти това, за да го разбереш и да можеш да проявиш снизхождение. Напълно трезвен е от няколко месеца, но това може да приключи изведнъж — казаното не беше извинение, а просто спокойно поднесени факти.

— Разбирам — отговори тя, въпреки че никога в живота си не беше имала каквато и да било връзка с алкохолици и изобщо нищо не разбираше.

В този момент вратата се отвори и едно стройно момиче с тъмна коса и сиви очи като на Мат изскочи на верандата и погледна към колата на двора.

— Боже мой, Мат, порше!

Косата й беше подстригана съвсем късо и това подчертаваше красивите й черти. Обърна се към Мередит с грейнало от страхопочитание лице.

— Твоя ли е?

Тя кимна, слисана от внезапната симпатия, която изпита към това момиче, което приличаше толкова много на Мат и в същото време нямаше нищо общо с неговата резервираност.

— Трябва да си невероятно богата — продължи девойката непринудено. — Искам да кажа, че Лаура Фредериксън е много богата, но никога не е имала порше.

Мередит се смути при споменаването на пари и в същото време беше любопитна да научи коя е Лаура Фредериксън.

Мат изглеждаше ядосан.

— Престани, Джули! — смъмри я той.

— О, съжалявам — усмихна му се тя и се обърна към Мередит. — Здравей. Аз съм Джули, невероятно лошо възпитаната сестра на Мат. Е, ще влезете ли вътре? Татко стана преди малко. Тази седмица е на работа вечерна смяна от 11 часа, така че вечерята ще бъде в седем и тридесет. Добре ли е така?

— Чудесно — отговори Мат и побутна гостенката да влезе.

Мередит се огледа. Сърцето й биеше лудо при мисълта, че ще се изправи пред бащата на Мат. Отвътре къщата изглеждаше почти както отвън — занемарена и износена, което засенчваше чара на ранноамериканския стил. Дървеният под беше надраскан и протрит, а тъканите черги, които го застилаха — изтъркани и избелели. До камината, заобиколена от лавици с книги, имаше два зеленикави фотьойла, целите на буци, а срещу тях беше разположено канапе, чиято тапицерия напомняше, че преди време шарката е изобразявала есенни листа. След всекидневната следваше трапезария с гарнитура от клен, а отворената врата по-нататък разкриваше кухнята. Стълбището вдясно от трапезарията водеше към втория етаж.

Висок слаб човек с посивяла коса и дълбоко набраздено лице слизаше по стълбите. В едната си ръка държеше вестник, а в другата чаша с тъмно пиво. За съжаление Мередит не го беше забелязала до този момент и неприятното чувство, с което тя разглеждаше къщата, беше изписано на лицето й.

— Какво става тук? — попита мъжът, пристъпвайки във всекидневната, като поглеждаше ту нея, ту Мат. Джули се въртеше около камината и скрито се възхищаваше на кадифените панталони на гостенката, на италианските й сандали и на свободната риза с цвят „каки“.

В отговор Мат се обърна към баща си и Джули:

— С Мередит се запознахме миналия месец, когато бях в Чикаго — и добави: — Ще се оженим в събота.

— Какво ще направите? — промълви баща му.

— Фантастично! — извика Джули, развеселявайки всички. — Винаги съм искала да имам по-голяма сестра, но никога не съм си представяла, че ще дойде у нас със собствено порше.

— С нейно собствено какво? — попита Патрик Фаръл неудържимата си дъщеря.

— Порше — повтори въодушевено тя, изтича до прозореца и дръпна завесите, за да му покаже. Колата блестеше на залеза, бяла и скъпа. Толкова не на място, колкото и самата гостенка. Очевидно и Патрик мислеше по същия начин, защото когато отмести поглед от колата към Мередит, рунтавите му вежди се извиха и бръчките под помръкналите му сини очи станаха още по-дълбоки.

— Чикаго ли? — въпросително погледна той сина си. — Та ти беше в Чикаго само за няколко дни!

— Любов от пръв поглед! — възкликна Джули. — Колко романтично!

Патрик Фаръл, който беше видял изражението на Мередит, отдаде реакцията й на неприязън към неговия дом и него самия, а не на страха за несигурното й бъдеще. И сега, след като хвърли поглед през прозореца към колата й, се обърна и впи очи в замръзналите й вкаменени черти.

— Любов от пръв поглед — повтори той, като я гледаше с нескрито съмнение. — Така ли беше?

— Очевидно — каза Мат с тон, който го предупреждаваше да приключи с темата. След това спаси Мередит, като я попита дали би искала да си почине преди вечеря. Тя би се хванала и за сламка, само да се измъкне от тази ситуация. След като беше казала на Мат, че е бременна, това беше второто най-голямо унижение в живота й. Кимна му в отговор, а Джули настоя тя да ползва нейната стая и Мат отиде да донесе чантата й от колата.

Мередит тъжно се отпусна върху леглото и Мат остави багажа й на стола.

— Най-лошото свърши — успокои я той.

Без да вдигне очи, тя поклати глава.

— Не мисля, че е свършило. Това е само началото — като се вкопчи в най-малкия от всички заплетени проблеми, тя добави: — Баща ти ме намрази от пръв поглед.

Той леко се усмихна:

— Щеше да е по-добре, ако не беше гледала чашата със студен чай в ръката му като че ли е змия.

— Това ли направих? — попита тя дрезгаво и затвори очи.

Мат сведе очи към тъжната красавица, отпуснала се на леглото като повехнало цвете, а в съзнанието му изплува образът й отпреди шест седмици в клуба: изпълнена с дяволит смях и правеща всичко възможно да му се хареса. Забелязал промените в нея сега, нещо странно и непознато го жегна дълбоко в сърцето и с целия си разсъдък почувства нелепостта на тяхната дилема: те въобще не се познаваха, освен интимно.

За разлика от другите жени, с които бе имал връзка, Мередит беше съвсем невинна. И беше бременна с неговото дете.

Между тях зееше дълбока социална пропаст, широка хиляди километри, която щяха да преодолеят с брак. И след това да разширят още повече с развод.

 

 

Нямаха нищо общо, нищо, освен една невероятна любовна нощ. Нощ на сладко, горещо любене, при което изкусителната прелъстителка в ръцете му се беше оказала паникьосана девственица. Една незабравима нощ, за която седмици наред след това си спомняше. В тази нощ той желаеше да доведе и двамата до такъв връх, който никога нямаше да забравят.

И наистина успя.

В резултат на своята обиграност и решителност беше станал баща. Точно сега обаче съпруга и дете съвсем не бяха част от плановете му. От друга страна, той знаеше още когато разработваше своя план за десет години напред, че рано или късно щеше да му се случи нещо и че щеше да му се наложи да го приспособява към новите условия. Отговорността за Мередит и детето идваше в най-неподходящото време, но Мат беше свикнал да поема отговорност. Не, отговорността не го притесняваше толкова много, колкото други неща — най-напред липсата на всякаква надежда и усмивка върху лицето на Мередит. Той се наведе над нея, хвана раменете й и с тон, с който искаше да я подразни, рязко й нареди:

— Усмихни се, спяща красавице!

Тя отвори очи, погледна усмихнатите му устни, после вдигна взор към неговите очи, отново изпълнена със страдание.

— Не мога — прошепна глухо. — Цялата тази идея е безумна, сега разбирам това. Като се оженим, само ще направим нещата по-лоши за нас двамата и за детето.

— Защо мислиш така?

— Как можеш да ме питаш защо? Господи, та ти дори не поиска да излезеш с мене след онази нощ. Дори не ми телефонира. Как можеш…

— Възнамерявах да ти се обадя… — прекъсна я той, срещайки невярващия й поглед. — След една или две години, веднага, щом като се върна от Южна Америка — ако не беше толкова нещастна, Мередит щеше да се изсмее в лицето му за последното, но следващите му думи, изречени с тиха увереност, я накараха да занемее: — Ако само за момент бях помислил, че ти действително искаш да ме видиш, щях да ти се обадя много по-рано.

Разкъсвана между недоверието и болезнената надежда, тя затвори очи, като безуспешно се опитваше да се справи със своите неконтролируеми реакции. Всичко беше въпрос на крайности — крайности на отчаяние, на облекчение, на надежда, на радост.

— Засмей се! — отново нареди Мат, поласкан, че явно е искала да го види отново.

С лека усмивка тя попита мрачно:

— Смяташ да бъдеш един мърморко ли?

— Не.

— Така ли?

— Мда — потвърди. — Съпругите са тези, които мърморят.

— А какво правят съпрузите?

— Командват.

За разлика от следващите й думи усмивката и гласът й бяха ангелски мили.

— Искаш ли да се обзаложим за това?

Мат откъсна очи от подканящите устни и се взря в бистрите й като скъпоценни камъни очи. Хипнотизиран, той отговори напълно честно:

— Не.

Вместо да се развесели, тя се разплака и го притегли към себе си. Зарови лице във врата му, преобърна се в ръцете му и той падна на леглото до нея. Слабите й рамене потреперваха. Когато проговори, думите й почти не се разбираха:

— Трябва ли годеницата на фермера да прави буркани с туршии?

Мат потисна смеха си и погали разкошната й коса.

— Не.

— Добре, защото аз не зная как се прави това.

— Аз пък не съм фермер.

Миг след това истинската причина за нещастието й избликна в неистово хълцане.

— Трябваше да отида в колеж следващия месец. Мислех един ден да стана президент, Мат.

Изненадан, Мат възкликна:

— Това е страхотна цел. Президент на Съединените щати.

Тази съвършено сериозна забележка предизвика неистов смях у непредсказуемата млада жена в ръцете му.

— Не на Съединените щати, а на магазин! — поправи го и повдигна към него огромните си очи, които сега плуваха в сълзи от смях вместо от отчаяние.

— Слава тебе, Господи — подразни я той. Толкова много искаше да запази усмивката й, че не обърна внимание на подтекста на това, което изрече: — Надявам се да бъда доста богат човек през следващите няколко години, но дори тогава може би не биха ми достигнали средства, за да ти купя президентството на Съединените щати.

— Благодаря — прошепна тя.

— За какво?

— Че ме разсмя. От дете не съм плакала толкова много. А сега не мога да спра.

— Дано не си се смяла на това, което казах, че бих направил, ако съм богат.

Независимо от закачливия му тон Мередит усети, че той го мисли сериозно, и това я накара да изтрезнее. В тази квадратна брадичка тя прозря решителност, а в сивите очи — интелигентност и мъчително придобит житейски опит. Животът съвсем не му беше предоставил възможности, каквито даваше на мъжете от нейната среда, но тя разбра, че Матю Фаръл притежава рядък вид сила, както и непоколебимо желание да успее. Усети и нещо друго — независимо от поведението му, пропито с лек цинизъм, в него имаше и много нежност. Тя беше инициаторът да се любят преди шест седмици и тази бременност и прибързана женитба бяха не само пагубни за нея, но и за него. И въпреки това нито веднъж не я упрекна за безразсъдността или невниманието й, нито я прати по дяволите, когато го попита дали би искал да се ожени за нея. Мат виждаше, че тя го изучава. Знаеше, че не претегля шансовете му да успее и да осъществи целта си. Даваше си сметка колко нереална изглежда тази цел особено сега. През нощта, когато я беше срещнал, поне имаше вид на успял човек. Сега обаче тя разбра откъде всъщност произхожда; видя го с изцапани ръце под камиона и той си спомни изненадата и погнусата, изписани върху лицето й. Като погледна това красиво лице, той очакваше тя да го подиграе за мечтите му. Но не, нямаше присмех — тя беше прекалено възпитана, за да се изсмее в лицето му. Навярно щеше да каже нещо снизходително и той щеше да го разбере на секундата, защото тези изразителни нейни очи щяха да издадат истинските й мисли.

Най-сетне тя проговори:

— Правиш планове как да подпалиш света ли?

— С факла — заяви той.

За негова изненада Мередит Банкрофт вдигна ръка и плахо я сложи на брадичката му. От устните и усмивката премина към очите й и те заблестяха. Нежна, но твърдо, тя прошепна:

— Сигурна съм, че ще успееш, Мат.

Той отвори уста да каже нещо, но така и не можа да проговори. Докосването на пръстите, близостта на тялото й и изражението на очите й изведнъж замъглиха съзнанието му. Преди шест седмици беше силно привлечен от нея. Сега само за стотни от секундата това привличане изригна с такава сила, че го накара да се наведе и да впие устни в нейните, обзет от неудържимо желание. Изгубил всякакъв контрол, се приповдигна и озова върху нея. Тялото му вече се беше напрегнало от желание и няколко минути по-късно той стенеше, когато тя опря длани в гърдите му, за да го отблъсне.

— Семейството ти… — дишаше Мередит задъхано, — те са долу…

Мат с неудоволствие отмести ръката си от разголените й гърди. Неговото семейство. Беше забравил за тях. Очевидно баща му беше стигнал до правилния извод относно причината за внезапната им женитба и до погрешното заключение за това каква жена беше Мередит. Трябваше да слезе долу и да изясни нещата, нямаше нужда да подсилва бащиното впечатление, че тя е една разглезена богаташка. Беше изумен, че е забравил всичко това, беше още по-учуден от неспособността си да се контролира.

Като отметна глава назад, той пое дълбоко дъх и стана от леглото, отдалечавайки се от изкушението. Облегнал се върху таблата на леглото, я гледаше как се изправя и после приседна. Погледна го неловко, припряно оправяйки дрехите си, и той се усмихна, когато свенливо закри гърдите си.

— С риск да прозвучи ужасно — отбеляза той, — започвам да мисля, че между нас има силно сексуално привличане. Направихме си и бебе. Може би не е зле да се опитаме да поживеем като женени хора. Знае ли човек — добави, — може да ни хареса.

Мередит едва ли щеше да се изненада повече, ако му бяха пораснали криле и започнеше да кръжи из стаята, когато прозря, че той просто подхвърляше идеята като една възможност, а не правеше предложение.

— Не е спешно — добави Мат с широка усмивка, като се изправяше. — Имаме няколко дни, за да решим.

След като излезе Мередит, впери поглед в затворената врата, зашеметена от скоростта, с която той стигаше до заключения, даваше разпореждания и определяше насоките. Имаше някои много ясни и плашещи рационални страни в Матю Фаръл и тя въобще не беше сигурна кой всъщност беше той. В нощта, когато го беше срещнала, бе видяла в него смразяваща прямота; в същата нощ се беше смял на шегите й, беше й разказвал спокойно за себе си, бе я целувал до полуда и любил с жадна страст и нежност. Дори така да беше, имаше чувството, че нежността, с която почти винаги я даряваше, не беше задължителна негова черта и че не биваше да бъде подценяван. Изпитваше дори и по-силно усещане, че Матю Фаръл един ден щеше да представлява сила, с която тя ще трябва да се съобразява. Заспа с мисълта, че той вече е такава сила.

 

 

Каквото и да беше казал Мат на баща си, преди Мередит да слезе за вечеря, явно имаше ефект: Патрик Фаръл, изглежда, беше приел факта, че двамата щяха да се оженят. Неспирното бърборене на Джули й помогна да понесе вечерта. Мат беше мълчалив и замислен и в същото време като че ли доминираше в стаята и дори в разговора просто защото присъстваше и слушаше.

Патрик Фаръл би трябвало да бъде главата на семейството, но явно беше отстъпил тази роля на сина си. Мередит го намираше колкото жалък, толкова и донякъде опасен и продължаваше да чувства, че и той не я харесва особено много.

Джули, която, изглежда, доброволно беше приела ролята на готвачка и домакиня на двамата мъже, приличаше на фойерверк за Четвърти юли. Всяка мисъл изригваше от устата й в порой от силни думи. Очевидно се беше посветила изцяло на Мат — скочи да му поднесе кафето, питаше го за съвет, слушаше го какво й говори, като че ли самият Господ казваше мнението си. Мередит отчаяно се опитваше да не мисли за своите проблеми и се чудеше как едно момиче будно като Джули беше успяло да запази ентусиазма и оптимизма си тук, как може доброволно да се жертва, за да се грижи за баща си. Погълната от мислите си, тя не разбра, че сестрата на Мат й говори.

— В Чикаго има универсален магазин на Банкрофт. Понякога виждам техни реклами в „Севънтийн“, но най-вече във „Вог“. Предлагат фантастични неща. Един път Мат ми донесе копринен шал оттам. Пазарувала ли си някога от това място?

Мередит кимна, несъзнателно усмихвайки се при споменаването на магазина. Не беше имала време да обясни на Мат по какъв начин е свързана с веригата „Банкрофт“, а и Патрик вече беше реагирал толкова зле на нейната кола, че не искаше да му казва за това. За съжаление Джули не й даде никаква възможност за избор.

— Имаш ли някаква родствена връзка с тези Банкрофтови — хората, които притежават универсалния магазин?

— Да.

— Близка роднина ли си им?

— Доста близка — отговори тя, забавляваща се неволно на блесналите от възбуда големи сиви очи на Джули.

— Колко близка? — момичето остави вилицата си и впи очи в нея. Мат застина и втренчено я погледна. Патрик Фаръл се облегна назад, мръщейки се насреща й.

С тиха въздишка Мередит призна:

— Моят прапрадядо е основал магазина.

— Това е фантастично! Знаеш ли какво е направил пък моят прапрадядо?

— Не, какво? — попита Мередит, толкова увлечена от ентусиазма на момичето, че забрави да погледне към Мат, за да види реакцията му.

— Имигрирал в тази страна от Ирландия и основал ранчо с коне — отговори й Джули и започна да разчиства масата.

Тя се усмихна и стана да й помогне.

— Моят е бил конекрадец!

Зад нея двамата мъже взеха чашите си с кафе и се преместиха във всекидневната.

— Наистина ли е бил конекрадец — попита момичето, докато пълнеше мивката с вода. — Сигурна ли си?

— Абсолютно — потвърди Мередит, категорично решена да не се обръща към Мат. — Обесили го заради това.

Известно време продължиха да работят в мълчание и Джули каза:

— През следващите няколко дни татко ще работи по две смени. Довечера пък аз ще остана у една приятелка, ще учим. Но ще се върна сутринта навреме, за да приготвим закуската.

Впечатлена от забележката за ученето, тя пренебрегна факта, че явно щеше да остане сама с Мат.

— Да учите? Не си ли във ваканция?

— Посещавам лятно училище. Така ще мога да завърша през декември — два дена след като стана на седемнадесет години.

— Много млада ще завършиш.

— Мат беше на шестнадесет.

— О-о! — Мередит се чудеше какво ли е нивото на едно селско училище, че позволява на всеки да го завърши толкова рано. — Какво ще правиш, след като се дипломираш?

— Ще уча в колеж. Ще избера една от научните дисциплини, но още не съм решила коя. Вероятно биология.

— Така ли?

Джули кимна и продължи гордо:

— Ще получавам пълна стипендия. Мат изчака досега и не замина, защото искаше да е сигурен, че ще се справя сама. Това беше добре дошло и за него, защото, докато ме чакаше да порасна, имаше време да си вземе своята степен МБА[1]. Трябваше обаче да остане в Едмънтън и да работи нещо само за да изплати медицинските сметки на мама.

Мередит се завъртя и я попита втрещено:

— Какво имаше възможност Мат да вземе?

— Своята степен МБА. Знаеш, нали, магистърска степен по Бизнес и администрация. Това е, което следва, след като имаш вече бакалавърска степен. Мат имаше двойна възможност благодарение на своята преддипломна степен — икономика и финанси. Ум блика в нашето семейство — добави тя, но едва тогава забеляза изненадата на Мередит и млъкна. Попита я колебливо: — Ти, ти въобще нищо ли не знаеше за Мат?

„Само как се целува и прави любов“ — засрамена си помисли тя.

— Не много — призна тихо.

— Ами не трябва да се самообвиняваш. Повечето хора смятат, че той е много труден за опознаване, а вие двамата сте били заедно само два дни — това прозвуча толкова сурово, че Мередит се извърна, неспособна да я погледне в очите. Вдигна каната и започна да я бърше.

— О — каза Джули, загрижена от посърналото й лице, — няма нищо, от което да се срамуваш, искам да кажа голяма работа, че си бременна.

Мередит изпусна каната и тя се търкулна по линолеума под мивката.

— Ама наистина няма значение — настояваше момичето, като се наведе и я взе.

— Мат ли ти каза, че съм бременна? — успя да попита. — Или ти сама се досети?

— Мат говори с татко, а аз подслушах, въпреки че всъщност вече и сама се бях досетила.

— Чудесно! — възкликна отчаяно Мередит.

— Мислех си, доста изпипана работа — сподели Джули. — Искам да кажа, докато Мат разказваше на татко всичко за тебе, имах чувството, че съм единствената останала жива девственица над шестнадесет години!

Мередит притвори очи. Чувстваше, че й призлява от учестеното биене на сърцето й, като разбра за разговора. Ядоса се, че той я е обсъждал с баща си.

— Доста са поклюкарствали — отбеляза тя тъжно.

— Мат не клюкарстваше за тебе. Той разказваше на татко какво момиче си — това накара Мередит да се почувства неизмеримо по-добре, а когато Джули го забеляза, продължи в малко по-различна посока: — Тридесет и осем от двеста момичета в моя последен клас са бременни. Всъщност — сподели без настроение — аз няма защо да се безпокоя за това. Повечето момчета се страхуват дори да ме целунат.

Чувствайки, че е редно да каже нещо, Мередит попита:

— Защо?

— Заради Мат. Всяко момче в Едмънтън знае, че е мой брат. И всички знаят какво ще се случи, ако разбере, че са се опитвали да ми направят нещо. Когато опре до това да се опази „девствеността“ на една жена — допълни тя, смеейки се, — с Мат наоколо е все едно да се носи коланът на целомъдрието.

— Не смятам, че нещата стоят съвсем така — отбеляза Мередит.

Джули се засмя и гостенката й усети, че също се смее.

Като се присъединиха към мъжете в дневната, тя се настрои да прекара няколко часа, гледайки телевизия, но момичето отново взе нещата в свои ръце.

— А сега? — попита. — Какво ще кажете за някаква игра или нещо друго? Едни карти? Не, чакайте, сетих се за нещо наистина глупаво. — Обърна се към полиците с книги и прекара пръсти по няколко игри. — „Монополи“? — попита през рамо.

— Без мене — отсече Патрик. — Предпочитам да гледам този филм.

Мат нямаше никакво желание за каквато и да било игра и почти щеше да предложи на Мередит да се поразходи с него навън, когато се досети, че може би тя се нуждае от разтоварване, а не от напрежение. А разговорът им неминуемо щеше да доведе до такова.

Той кимна, като се опитваше да си придаде вид, че ще се забавлява, след това погледна Мередит за нейното мнение. Тя не изглеждаше по-въодушевена от перспективата, отколкото него самия, но се усмихна и също кимна.

Два часа по-късно Мат си призна, че „Монополи“ беше неочакван и непредвиден успех за него, на който и той се наслаждава. Играта постепенно се беше превърнала в своего рода фарс, в който двете момичета се бяха опитали да го бият, а като видяха, че се провалят, решиха да го измамят. Два пъти той хвана Джули да краде парите, които вече беше спечелил, а сега Мередит му излизаше с разни номера и отказваше да му плати дължимото.

— Никакви извинения този път — предупреди той Мередит, след като тя „се приземи“ на собственост, притежавана от него. — Дължиш ми хиляда и четиристотин за това.

— Не, не ти дължа — отвърна му с усмивка и посочи малките пластмасови хотели, които беше разположил върху собствеността си. Един от тях побутваше с пръст. — Този хотел навлиза в мое владение. Построи ги на моя земя, ето защо ти ми дължиш.

— Навлязъл съм в твое владение, е, добре — заплаши той и се закани: — Ако не ми дадеш моите пари…

Смеейки се, тя се обърна към Джули:

— Имам само хиляда. Можеш ли да ми заемеш малко?

— Разбира се — отговори девойката, въпреки че вече беше загубила всички свои пари. Пресегна се, грабна няколко банкноти по 500 долара от купчинката на Мат и ги подаде на Мередит. След няколко минути тя се призна за победена. Джули отиде да си вземе учебниците, а Мередит се зае да прибере играта.

Зад нея Патрик Фаръл се изправи.

— Време е да тръгвам вече — каза той на сина си. — В гаража ли остави камиона? — след като Мат му отговори, че го е оставил там и че ще отиде сутринта в града, за да го докара, Патрик се обърна към Мередит. По време на шумната им игра на „Монополи“ тя беше почувствала погледа му. Сега той се усмихна — една тъжна, несигурна усмивка. — Лека нощ, Мередит.

Мат също се изправи и я попита дали би искала да се поразходи. Доволна от всичко, което би я отдалечило от леглото, тя му отговори:

— Идеята ти е добра.

Навън нощният въздух беше благоуханен, а луната очертаваше широка пътека през двора. Току-що бяха слезли по стълбите на верандата, когато Джули изникна иззад гърба им, метнала пуловер раменете си и стиснала учебници в ръка.

— До утре сутринта. Джоул ще ме чака с колата в края на пътеката. Ще уча у тях.

Мат се обърна и присви вежди.

— В десет вечерта ли?

Тя се спря с ръка на перилата и многозначителна усмивка на хубавичкото си личице.

— Мат! Ама че тъп въпрос!

— Много поздрави на Джоул — тя забърза към колата, която я чакаше в края на чакъла, а Мат се обърна към Мередит и я попита нещо, което явно го беше озадачило: — Ти откъде знаеш за навлизане на постройки в чуждо владение и нарушаване на зони?

Тя се загледа в кръглата луна, надвиснала отгоре като огромен златист диск.

— Баща ми винаги ми е говорил за бизнес. Имаше подобен проблем, когато построихме клон от нашия магазин в предградията — тъй като той вече й беше задал въпрос, Мередит го попита за нещо, която я глождеше от часове. Спря се и си откъсна един лист от ниския клон. — Джули ми каза, че имаш степен МБА. Защо ме остави да се заблуждавам, че си най-обикновен стоманолеяр, който отива във Венецуела да си опита късмета в нефтените полета?

— Какво те кара да мислиш, че стоманолеярите са обикновени, а хората със степени МБА са специални?

Мередит почувства упрека в тези думи и вътрешно се сви.

— Като снобка ли говоря?

— А ти снобка ли си? — отвърна й той и мушна ръце в джобовете си, гледайки я изпитателно.

— Аз… — колебаеше се тя, търсейки в тъмнината да зърне чертите му, изкушена да каже това, което мислеше, че той иска да чуе. — Може би съм.

При вида на широката му усмивка пулсът й се ускори.

— Съмнявам се в това.

Тези думи невероятно много я поласкаха.

— Защото снобите не се безпокоят дали са такива, или не са. Да отговоря на въпроса ти все пак. Част от причините, поради които не ти казах за степента, е, че тя не означава нищо, освен ако и докато не мога да я използвам. В момента всичко, което имам, са идеи и планове, които може да не се осъществят.

Джули беше казала, че повечето хора го смятат за труден за опознаване. И все пак Мередит изпитваше странното чувство, че е така настроена към него, та почти чете мислите му.

Тихичко добави:

— Мисля, че другата причина, поради която ме остави да си мисля, че си стоманолеяр, беше, че искаш да видиш дали това има значение за мене. Беше изпитание, нали?

Това го изненада.

— Предполагам. Кой знае, това е всичко, което може би някога съм бил.

— И сега преминаваш от стоманолеярни към нефтени кладенци — дразнеше го тя, а очите й се смееха, — защото ти се искаше работа с повече блясък, така ли?

Мат едва устоя на изкушението да я сграбчи и да заглуши смеха й, впивайки устни в нейните. Тя беше млада и добре гледана, а той отиваше в една чужда страна, където много неща от първа необходимост щяха да бъдат лукс. Този внезапен порив да я вземе със себе си беше безумен. От друга страна, тя беше смела, сладка и носеше неговото дете. Неговото дете. Тяхното дете. Може би идеята да заминат заедно не беше толкова безумна.

— Мередит — каза той, — на повечето двойки са необходими месеци, за да се опознаят, преди да се оженят. С тебе имаме на разположение само няколко дни, преди да направим същото, и по-малко от седмица, преди да замина за Южна Америка. Мислиш ли, че бихме могли да опитаме да вместим няколко месеца в няколко дни?

— Предполагам — отговори тя, озадачена от напрегнатия му тон.

— Чудесно! — Мат се зачуди как да започне. — Какво би искала да знаеш за мене?

Тя го погледна смаяна, питайки се дали той има предвид въпроси за генетично наследени болести в семейството му.

— Искаш да кажеш, че трябва да те питам за неща като има ли психически обременени във вашето семейство, или имаш ли досие в полицията?

Мат избухна в смях, но й отговори сериозно:

— Не — на двете неща. Ами как е при тебе?

Тя тържествено поклати глава.

— Никакви душевноболни, нито пък досие.

Тогава той усети отново смеха, който искреше от очите й, докато му отговаряше. И за втори път в броени секунди трябваше да устои на страхотното си желание да я притегли към себе си.

— Сега е твой ред да ме питаш нещо — предложи тя игриво. — Какво искаш да знаеш?

— Само едно — отговори й искрено. — Дали си наполовина толкова сладка, колкото аз си мисля?

— Вероятно не.

— Хайде да се поразходим, докато не съм забравил защо излязохме навън. В интерес на истината — добави, като завиха и тръгнаха по пътеката, водеща към главния път, — току-що си спомних, че аз наистина имам досие в полицията — Мередит рязко спря, а той се извърна и й каза: — Два пъти ме прибираха, когато бях на деветнайсет години.

— Какво правеше по онова време?

— Биех се. Предизвиквах бъркотии. Преди да почине мама, си бях втълпил, че ако й осигурим най-добрите лекари и най-добрите болници — само най-добрите, — тогава тя няма да умре. Осигурихме ги, баща ми и аз. Когато парите от застраховката свършиха, продадохме фермерското оборудване и всичко друго, което можахме, за да плащаме сметките. Въпреки това тя почина — изрече с равен глас. — Баща ми се пропи, а аз потърсих нещо, с което да избия по свой начин. Месеци наред налитах на бой и тъй когато не можех да пипна Господ, в който майка ми сляпо вярваше, се утешавах с всеки смъртен, който ме предизвикваше. В Едмънтън не е трудно да си изкараш боя — добави с крива усмивка и дори не усети, че споделя с едно осемнадесетгодишно момиче неща, каквито никога не беше признавал пред когото и да било, дори и пред самия себе си. А осемнадесетгодишното момиче го гледаше с нямо разбиране. — Ченгетата се набъркаха на два пъти в побоищата — завърши — и ни прибраха. Не е кой знае каква работа. Никъде другаде нямам досие, освен в Едмънтън.

Трогната от неговото откровение, Мередит ласкаво промълви:

— Трябва много да си я обичал — съзнавайки, че навлиза в забранена територия, тя добави: — Никога не съм виждала майка си. Заминала за Италия след развода на родителите ми. Мисля, че имах късмет — без да я познавам, да я обичам през всичките тези години.

Мат разбра точно какво се опитваше да му каже.

— Много хубаво — сериозно отвърна той. — Имам учудващо добър вкус към жените.

Мередит избухна в смях. След това почувства приятна тръпка, когато усети ръката му да се плъзга по гърба й, да обхваща кръста й и да я придърпва плътно до себе си, докато вървяха заедно. Няколко крачки по-късно изведнъж се сети за нещо и спонтанно го попита:

— Бил ли си някога женен?

— Не. А ти? — подразни я той.

— Знаеш много добре, че не съм, че не бях го правила — срамежливо отвърна тя.

— Наистина зная — потвърди той. — Това, което не мога да разбера, е как такова красиво момиче като тебе би могло да стане на деветнадесет години, без да загуби своята девственост от някой добре възпитан, изискан симпатяга от своя кръг.

— Аз не харесвам симпатягите — отговори му и го погледна объркана. — Всъщност не го знаех преди.

Това достави огромна радост на Мат, защото то означаваше, че тя със сигурност нямаше да се омъжи за такъв.

— Това ли било? Това ли е отговорът?

— Част от него. Истината е, че бях толкова свита и грозничка до шестнадесет години, че момчетата просто страняха от мене. А когато не бях вече така грозна, бях толкова озлобена към тях заради това, че ме пренебрегваха през всичките тези години, че изобщо не им обръщах внимание.

Мат гледаше красивото й лице, изкушаващите устни и блестящите очи и се усмихваше.

— Наистина ли си била грозничка?

— Нека да го кажа така — отвърна тя сухо. — Ако имаме момиченце, за нея ще бъде по-добре да прилича на тебе, докато е малка.

Неудържимият смях на Мат прокънтя в нощната тишина и той властно я притегли в ръцете си. Смеейки се, зарови лице в ефирната й коса, изненадан от обзелите го чувства на нежност заради факта, че е била грозноватичка, трогнат, че беше споделила това с него, и радостно възбуден, защото… защото… Отказа се да мисли защо. Това, което имаше значение, беше, че тя също се смееше и че ръцете й обгърнаха кръста му. Тържествено усмихнат, потърка брадичка о челото й и прошепна:

— Имам превъзходен усет към жените.

— Ами, едва ли щеше да си мислиш същото преди две години — отвърна тя смеейки се и се отпусна в ръцете му.

— Аз съм човек с перспективно мислене — увери я. — И тогава щях да си го помисля.

Час по-късно седяха един срещу друг на стъпалата на верандата, облегнали гръб на перилата. Мат беше по-нагоре, протегнал дългите си крака напред. На долното стъпало седеше Мередит, опряла колене в гърдите си. Бяха просто една двойка, която в късната лятна нощ взаимно се наслаждава на компанията си.

С полузатворени очи тя отпусна глава назад и се заслуша в цвърченето на щурците.

— За какво си мислиш? — попита той тихо.

— Мисля си, че скоро ще дойде есента. Есента е най-любимият ми сезон. Надценяват пролетта. Тя е влажна и дърветата са все още голи след зимата. Зимата се влачи ли, влачи, а лятото е хубаво, но е винаги едно и също. Есента е различна. Искам да кажа, има ли по-хубав аромат на земята, който може да се сравни с мириса на запалени листа? — Мат си мислеше, че тя самата мирише дяволски по-добре, отколкото запалените листа, но я остави да продължи: — Есента е вълнуваща, нещата се променят. Тя е като здрача.

— Здрача ли?

— Той е любимото ми време от деня. Когато бях малка, отивах привечер на алеята за колите до оградата, оставах там и гледах как те се движеха със запалени фарове. Нощта току-що започваше… — промълви смутено. — Трябва да звучи невероятно глупаво.

— По-скоро невероятно самотно.

— Не бях самотна, наистина. Просто си мечтаех. Зная, че е ужасно впечатлението ти за баща ми от онази нощ в Гленмор, но той не е Страшилището, за което го мислиш. Обича ме и всичко, което някога се е опитвал да направи, е да ме защитава и да ми осигури най-доброто — внезапно доброто й настроение се изпари и действителността я връхлетя с болезнена сила. — И за отплата ще си отида вкъщи след няколко дни бременна и…

— Разбрахме се тази вечер да не говорим за това — прекъсна я той.

Младата жена кимна и се опита да се усмихне, но не можеше да контролира мислите си така лесно, както той успяваше. Изведнъж си представи своето дете как стои накрая на някаква алея за коли в Чикаго само и гледа преминаващите по пътя коли. Никакво семейство, никакви братя и сестри, никакъв баща. Само тя. А не беше сигурна, че само тя ще му е достатъчна.

— Ако есента е любимият ти сезон, кой е този, който най-малко обичаш? — попита Мат, опитвайки се да я развлече.

Замисли се за секунда.

— Базарите за елхи в деня след Коледа. Има нещо тъжно в тези красиви дървета, които никой не е взел. Те са като сираци, които никой не иска — тя млъкна, усещайки какво казва, и бързо погледна встрани.

— Минава полунощ — Мат се изправи. — Защо не си лягаме?

Мередит изведнъж почувства, че я обзема паника. Тя беше бременна и той щеше да се ожени за нея, защото трябва. Цялата ситуация беше толкова неприятна, нещо повече — беше евтина и унизителна.

Мълчаливо изгасиха лампите в дневната и се качиха по стълбите горе. Стаите им бяха в двата срещуположни края на площадката, а банята — по средата. Като се приближиха до неговата врата, Мередит взе нещата в свои ръце.

— Лека нощ, Мат — пожела му тя разтреперана. После му се усмихна през рамо и го остави да стои пред вратата. Като не направи никакъв опит да я спре, чувствата й рязко се смениха от облекчение към съжаление. Явно, реши тя, отправяйки се към стаята на Джули, бременните жени не са сексапилни, дори за същия мъж, с когото са били в едно легло само преди няколко седмици. Отвори вратата и влезе вътре.

Зад нея Мат я извика с равен глас:

— Мередит?

Тя се обърна и го видя, че все още стои на вратата, опрял рамо на дървената рамка, кръстосал ръце на гърдите си.

— Да?

— Знаеш ли какво най-малко обичам?

Загадъчният му тон й подсказа, че въпросът не беше обичаен. Тя поклати глава.

— Да спя сам, когато в края на хола има някой, за когото съм сигурен, че трябва да си легне с мене — той смяташе това по-скоро за покана, отколкото за любезна констатация, и липсата на всякакъв такт при тези думи изненада и самия него. Десетина изражения се смениха на красивото й лице — смайване, неудобство, съмнение, несигурност… И тогава тя му се усмихна леко, произнасяйки:

— Лека нощ.

Мат я гледаше как влиза в стаята на Джули и затваря вратата зад себе си, а той остана дълго там, съзнавайки, че ако я беше последвал и се беше опитал нежно да я убеди, би могъл да я склони да легне при него. И все пак поради някакви причини не бе го направил и не желаеше да го направи. Обърна се и влезе в стаята си, но остави вратата отворена, все още убеден, че на нея й се искаше да бъде с него, и че ако наистина беше така, щеше да се върне.

Мат стоеше на прозореца и съзерцаваше поляната, огряна от луната. Чу Мередит да излиза от банята и напрегнато се заслуша в стъпките й. Тя прекоси хола към стаята на Джули и затвори вратата. Направила е избора си, констатира той и изненадан, и раздразнен, и разочарован. Искаше от нея някакъв знак, че е готова за една действителна връзка с него; но не би направил каквото и да било, за да я убеждава.

Трябваше да вземе решение сама. И тя беше направила своя избор, като си отиде от него. Ако изпитваше някакви съмнения за това, което той искаше от нея или което й беше казал в хола, то трябваше да ги отстрани.

Като се извърна от прозореца, Мат въздъхна и си призна, че вероятно очаква твърде много от едно осемнадесетгодишно момиче. Отметна чаршафа, пъхна се в леглото и скръстил ръце под главата си, се загледа в тавана. Тази вечер тя му беше разказала за Лиза Понтини и как са станали приятелки. От това, което Мередит беше споделила, той разбра, че тя се чувства добре не само в клубовете и големите къщи, но и когато е заедно със семейство Понтини. Нямаше нищо фалшиво или изкуствено около нея, мислеше си той. Напротив, от нея се излъчваха нежност и елегантност, които го привличаха толкова много, колкото и въодушевеното й лице и пленителната й усмивка.

Изтощението надделя и той затвори очи. За съжаление нито една от тези черти нямаше да направи идеята да тръгне с него за Южна Америка малко по-осъществима, ако тя не изпитваше поне някакви чувства към него. Да убеди една съпротивляваща се, разглезена осемнадесетгодишна да замине с него за Венецуела, при условие, че тя няма кураж да прекоси коридора и да стигне до него, беше не само противно, но и безсмислено.

Навела глава, Мередит стоеше край леглото на Джули, разкъсвана от желания и терзания, които, изглежда, не можеше да контролира или предскаже. Бременността й все още нямаше физически признаци, но очевидно предизвикваше пълен хаос в чувствата й. Само преди по-малко от час тя не искаше да бъде с Мат в леглото, а сега само за това си мислеше. Здравият разум й подсказваше, че бъдещето й вече е ужасно несигурно и че ако се предаде пред нарастващото привличане, което изпитваше към този мъж, щеше само да усложни нещата. На двадесет и шест години той беше много по-голям от нея и много по-опитен във всяко отношение. Преди шест седмици, когато беше облечен в смокинг, а тя беше в позната за нея обстановка, Мат й изглеждаше като всички други мъже, които познаваше. Но тук, в дънки и риза, притежаваше нещо светско, което я привличаше и плашеше. Искаше я в леглото тази нощ и й го беше показал достатъчно ясно. Когато ставаше въпрос за жени и секс, той явно беше толкова сигурен в себе си, че можеше да се изправи и направо да каже какво иска тя да направи. Не да я помоли или да се опита да я увещава, а да й нареди! Неслучайно в Едмънтън гледаха на него като на жребец, а и защо не — нощта, когато го беше срещнала, той можа да я накара да се извива от страст, въпреки че беше крайно уплашена. Знаеше точно къде да я докосне, как да се движи, за да я накара да си загуби ума, а всички тези сексуални умения не се научават от книгите! Може би се е любил стотици пъти, по стотици различни начини, със стотици жени.

Но въпреки това разумът й не искаше да повярва, че Мат не изпитва никакво чувство към нея, а единствено сексуален глад.

Вярно, не й се беше обадил нито веднъж през шестте седмици, откакто беше напуснал Чикаго; но истина беше също, че тя бе толкова разстроена онази вечер, че дори не му подсказа да й се обади. Извинението му, че бил възнамерявал да я потърси, като се завърне след две години от Южна Америка, й изглеждаше невероятно. Сега в безмълвната тъмнина, след като беше слушала цяла вечер плановете му за бъдещето, тя имаше чувството, че му се искаше да бъде човек с положение, когато й се обади следващия път. Спомни си какво й беше разказал за смъртта на майка си; със сигурност това момче, което беше изстрадало смъртта на най-близкото си същество, не би могло да се превърне в елементарен, безотговорен мъж, чийто единствен интерес са жените. Мат беше много далеч от това. Нито веднъж, откакто тя се озова тук, той не се опита да избегне каквато и да било отговорност за детето. Нещо повече, като се имат предвид някои казани от него неща и някои забележки на Джули, Мат от години наред носеше на плещите си грижите за цялото семейство.

Ако сексът беше единственото, което го интересуваше тази вечер, защо не се опита да я убеди да отиде с него в леглото, след като красноречиво й беше показал, че я иска? Спомни си нежния израз на очите му, когато я беше попитал дали е толкова сладка, колкото си мисли, че е. Същият този поглед беше стоплял многократно сивите му очи, докато седяха на верандата.

Защо не се беше опитал да я уговори да го последва в леглото?

Отговорът я изненада, накара я да се почувства отмаляла от облекчение и странно уплашена. Определено му се искаше да я люби и, разбира се, знаеше как да я убеди, но се беше отказал да го направи. Тази вечер той беше пожелал нещо повече от нея, не само тялото й. Знаеше го, усещаше го, без да разбира как.

Мередит се изправи, като се олюля несигурно и постави несъзнателно ръка върху плоския си корем. Беше уплашена, объркана и силно привлечена от един мъж, когото не познаваше или не разбираше. С разтуптяно сърце тя тихо отвори вратата на стаята си. Мат пък беше оставил вратата си открехната — тя забеляза това, когато излезе от банята. Ако е заспал, щеше да се върне и да си легне. Ще остави всичко на съдбата.

Беше заспал, разбра тя, докато стоеше на прага и го наблюдаваше на лунната светлина, която се прокрадваше през прозрачните пердета на прозореца. Сърцето й започна да бие по-спокойно. Стоеше там, очарована от невероятната сила, с която тази светлина въздействаше на чувствата й, и я беше отпратила при него. Почувствала се неловко, че стои и го гледа как спи, тя тихо се обърна.

Мат нямаше представа какво го събуди или колко дълго Мередит беше стояла на вратата, но когато отвори очи, тя си отиваше. Спря я с думите:

— Не прави това, Мередит!

Сухата заповед я накара да се върне.

Мат я гледаше как се приближава към него. Носеше къса копринена нощница, която едва покриваше края на красиво оформените й бедра. Дръпна се встрани и отгърна завивките. Тя се поколеба и седна до него. Очите й, широко отворени от смущение, търсеха неговите. Когато проговори, гласът й беше тих и трепереше:

— Не зная защо, но сега съм по-уплашена, отколкото бях миналия път.

Той се усмихна и повдигна ръка към бузата й, а после обхвана тила й.

— И аз също.

Стояха напълно неподвижни в тишината. Единствено палецът на Мат бавно галеше врата й. И двамата усещаха, че пристъпват заедно по една непредвидена пътека. Мередит го усещаше подсъзнателно, Мат го осъзна съвсем ясно. Тя вече не беше наследницата от един друг свят. Беше жената, която той беше поискал да притежава в момента, в който я видя, и тя седеше до него, а косата й падаше над ръката му като водопад.

— Смятам, че е честно да те предупредя — прошепна той, докато ръката му стисна още по-силно тила й и започна да насочва устата й към неговата. — Това може би ще се окаже по-голям риск, отколкото онзи, който ти пое преди шест седмици.

Мередит го погледна в очите и разбра, че я предупреждаваше за един вид по-дълбоко емоционално обвързване.

— Решавай — дрезгаво настоя той.

Тя се поколеба, после погледът й се отмести от завладяващите му очи към тази изразителна уста. Сърцето й спря.

— Аз — промълви, като започна да клати глава, изправи се и после нещо я спря. Наклони се и впи устни в неговите. Мат разпери ръце и я обгърна, притискайки я плътно, след това я претърколи по гръб и жадно и настойчиво я целуна.

Магията започна отново, както се беше започнало пред шест седмици. Само че този път беше различно, защото беше по-горещо, по-сладко, по-вълнуващо. И хиляди пъти по-смислено.

Когато приключи, Мередит се търкулна в своята част на леглото, изтощена, влажна и удовлетворена, усещайки краката и бедрата му плътно до своите. Започна леко да се унася в сън, а ръката му все още я галеше и се спря върху гърдите по начин, който изразяваше както притежание, така и съзнателно предизвикателство. Последната й мисъл беше, че той просто искаше да се увери, че е там, до него, че претендираше за друг вид право, за каквото не беше молил, а и тя не му беше дала. И усмихвайки се, Мередит заспа.

 

 

— Добре ли спа? — попита Джули на следващата сутрин в кухненския бокс, докато мажеше филийки с масло.

— Много добре — отговори тя, отчаяно опитваща се да не й личи, че цяла нощ се е любила с Мат. — Мога ли с нещо да помогна за закуската?

— Не, с нищо. През следващата седмица татко ще работи двойна смяна, от три часа следобед до седем сутринта. Като си идва вкъщи, единственото нещо, което иска, е да се нахрани и да се наспи. Вече приготвих закуската му. Мат не закусва. Искаш ли да му занесеш кафето? Обикновено му го сервирам, преди да спре будилникът му да звъни — погледна тя към часовника в кухнята, едно нещо от пластмаса с формата на чайник, — след десет минути.

Мередит кимна и наля кафе в една каничка, после се огледа за захарницата и се подвоуми.

— Пие го черно — каза Джули, усмихвайки й се. — И между другото, сутрин той е като мечка, така че не очаквай весели приказки.

— Наистина ли?

— Не е зъл, просто мълчи.

Донякъде беше права. Когато Мередит почука на вратата и влезе, Мат се обърна по гръб. Единственият му поздрав беше лека усмивка на благодарност, след като се надигна, приседна и посегна да поеме чашата с кафе. Тя се въртеше около леглото, гледаше го как пие кафето си, като че ли му беше необходимо, за да оцелее в следващите няколко минути, после се обърна и си тръгна, чувствайки се ненужна. Той я спря, като я хвана за китката, и тя послушно приседна до него.

— Защо само аз съм единственият, който е изтощен тази сутрин? — попита накрая с все още дрезгав от съня глас.

— Аз съм ранно пиле — отвърна му. — Вероятно ще клюмна следобед.

Погледът му се плъзна по памучната риза на Джули, която беше завързала отпред, после продължи надолу, към белите къси панталонки.

— С този костюм изглеждаш като от реклама.

Това беше първият комплимент, който й беше направил, като се изключат нещата, които й нашепваше, докато се любеха. Мередит, която не беше свикнала на комплименти, вътрешно се усмихна. Не на това, което й беше казал, а на нежността, с която го изрече.

Патрик си дойде, закуси и си легна. Джули излезе в 8.30, весело махна с ръка и съобщи, че след училище щяла да отиде при приятелката си и възнамерявала пак да остане да спи там. В 9.30 Мередит реши да позвъни вкъщи и да остави съобщение на иконома за баща си. Албърт отговори на позвъняването и я изпревари, като й предаде съобщението на Филип. Баща й наредил веднага да се прибере вкъщи и да си подготви едно хубаво обяснение за това къде е изчезнала. Тя помоли Албърт да му предаде, че има чудесна причина да не е вкъщи й ще го види в неделя.

След това времето като че ли се влачеше. Като внимаваше да не събуди Патрик, тя слезе в дневната и потърси нещо за четене. Беше прекалено неспокойна, за да се зачете в роман. Сред списанията и периодичните издания откри стар журнал за плетива на една кука. Изучаваше го с нарастващ интерес и си представяше чудесни бебешки терлички.

Поради липса на други развлечения реши да опита плетенето на една кука и тръгна с колата към града. В магазина на Джексън купи списание за плетки, кълбета прежда и една дървена кука за ръчно плетиво, дебела колкото пръста й, за която продавачът я убеди, че е най-добрата за начинаещи. Докато отключваше колата, която беше паркирала пред магазина, й хрумна, че би могла да се погрижи за вечерята. Като хвърли торбичката с преждата в колата, пресече отново улицата и влезе в бакалията. В продължение на няколко минути обикаляше по пътеките. На щанда за месо гледаше пакетите и хапеше устни. Приготвеното от Джули снощи беше чудесно; каквото и да направеше Мередит, щеше да бъде елементарно. Погледът й се плъзна покрай пържолите, свинските котлети и телешкия дроб, после се спря на опаковките с кренвирши и изведнъж вдъхновението й дойде. С малко късмет би могла да превърне вечерята в носталгична авантюра вместо в кулинарна катастрофа. Усмихвайки се, купи кренвиршите, един плик кифлички и голям плик с градинска ружа.

Вкъщи Мередит остави настрана покупките и взе куката за плетене. В два часа бременността, която все още не изглеждаше реалност, напомни за себе си с един внезапен порив за сън и Мередит остави куката за плетене настрани. Като се сви на дивана, тя погледна часовника. Можеше да подремне малко и да стане навреме, за да бъде готова, когато Мат си дойде вкъщи. Когато Мат си дойде вкъщи… Мисълта, че той ще се завърне при нея след дълъг уморителен ден, я изпълни с удоволствие. Спомни си начина, по който я беше любил. Споменът беше толкова силен и възбуждащ, че тя просто болееше за него. Имаше голяма опасност да се влюби в бащата на детето си. Сериозна опасност ли? Какво би могло да бъде по-хубаво от това — стига Мат да изпитваше същите чувства. И си помисли, че той наистина изпитва същото.

Звукът от автомобилни гуми, свистящи по чакъла, достигна до нея. Отвори очи и погледна към часовника. Беше 4.30. Надигна се и седна, прокарвайки пръсти през косата си. Докато се пресягаше да прибере преждата, входната врата се отвори шумно и сърцето й трепна от радост, като го видя.

— Здрасти — поздрави тя и изведнъж й се привидяха и други такива вечери, когато Мат щеше да си идва вкъщи. Чудеше се дали той изобщо се е сетил за нея и се укори, че е толкова глупава. Тя имаше твърде много свободно време, той обаче е бил зает и несъмнено претоварен с работа. — Как мина денят ти?

Мат я погледна, изправил се близо до дивана, докато представата за много такива дни се изниза като на парад пред съзнанието му… Месеци и години, дни наред, когато щеше да се завръща вкъщи при една златокоса богиня с усмивка, винаги караща го да се чувства така, като че ли току-що е повалил дракон с една ръка, излекувал простуда или открил средство за постигане на мир в света.

— Моят ден беше чудесен — отговори той, усмихвайки се. — Какво направи ти с твоя ден?

Част от него Мередит беше прекарала в безпокойство, а през останалото време си мислеше и мечтаеше за него. Тъй като не би могла да му го каже, отвърна:

— Реших да се захвана с плетене — повдигна кълбото прежда.

— Много домашарски — подразни я Мат, след като погледът му се плъзна надолу по въжето от бримки, което завършваше някъде под масата. Ококори очи. — Какво плетеш?

— Познай — отговори тя, като се опитваше да не се издаде и се надяваше той да измисли нещо.

Мат се наведе, вдигна края на синджира и започна да отстъпва назад, докато го разтегля до края на стаята.

— Килим ли? — плахо попита той.

— Разбира се, че не е килим.

— Подскажи ми — помоли нежно.

— Нямаш нужда. Очевидно е какво ще бъде — като се опитваше да запази сериозно изражение на лицето си, тя съобщи: — Възнамерявам да прибавя още няколко реда към това, което вече съм изплела — така че да стане по-широко. — След това ще колосам всичко това и ще можеш да го използваш за ограда на твоята собственост!

Раменете му се разтресоха от бурен смях и той я грабна в ръцете си.

— Купих някои неща за вечеря — каза му тя, като се отдръпна.

— Не ми ли каза, че не знаеш да готвиш?

— Ще разбереш, като видиш какво съм купила — отвърна тя и той сложи ръка на рамото й и я поведе към кухнята. Тя извади кренвиршите и очите му светнаха, като видя ружите.

— Много умно — отбеляза с усмивка. — Измислила си как да ме накараш да готвя, нали?

— Повярвай ми — каза му тъжно, — така е по-сигурно.

Мат беше вкъщи едва от десет минути, а за втори път се беше почувствал така, като че ли изведнъж животът му се беше изпълнил с радост и смях.

Тя изнесе навън одеяло и храната, а Мат накладе огън. Прекараха вечерта на открито и хапнаха кренвирши, които бяха препечени, кифлички, които бяха недопечени, ружи, които прегоряха на огъня. По здрач бяха свършили с яденето и Мередит вдигна чиниите, след което отиде в кухнята да ги измие. Мат я чакаше да се върне. Погледът му блуждаеше от тъмното небе към листата, които току-що беше събрал и натрупал върху огъня, за да я изненада.

Когато тя излезе отново навън, из въздуха се носеше приятният аромат на есента, а той седеше на одеялото и се опитваше да изглежда така, като че ли нямаше нищо странно в миризмата на изгорели листа през август. Тя приклекна срещу него и дори в тъмнината Мат можа да види блясъка в очите й.

— Благодаря ти — каза му простичко.

— Моля — отговори той, а гласът му прозвуча странно дрезгаво дори за неговите уши. Протегна ръка към нея, а след това трябваше да потисне обзелото го желание, когато тя се намести между краката му, така че опря гръб на гърдите му и се загледа в огъня.

— Това е най-хубавата нощ, която някога съм имала, Мат — изрече.

Той я целуна по главата.

— Какво ще кажеш за миналата нощ?

— Това е втората ми най-хубава нощ, която някога съм имала.

Мат се усмихна и захапа ухото й. Страстта вече се беше надигнала и го пронизваше, бушуваше във вените му като див огън, отказваше да бъде отложена за по-късно или отхвърлена. Разтърсен от силата й, той обърна лицето на Мередит към себе си и впи устни в нейните. После я положи върху одеялото. Тялото му покриваше наполовина нейното. Усети моментното й колебание при силата на неговия плам, който я прикова неподвижна. Той също се вцепени от тази отчайваща, неудържима нужда да я притежава напълно, от необходимостта да направи съзнателно усилие да се овладее и да се позабави. Не разбра, че колебанието й не се дължи на страх от бурната му страст, а на нейната липса на опит и несигурност за това как да отвърне и да го окуражи. Но дори да се беше усетил, не би могъл да й покаже как да го направи точно в този момент, защото да се забави и удължи тяхното любене беше вече невероятно трудно. И така, той бавно я съблече с треперещи пръсти и дълго я целуваше, докато тя започна да се извива под него, а ръцете й трескаво се движеха по раменете му. Докосването на ръцете и устните й го възпламениха и всеки един нежен звук, който тя издаваше, караше кръвта му да кипи, докато дрезгаво й нашепваше горещи думи. Следваше го, присъединяваше се, докато накрая я накара да извика, тялото й се разтърси и миг след това той се изля в нея.

После загърна одеялото около тях и легна до нея, вперил поглед в небето, покрито със звезди, вдишвайки носталгичния аромат на ранна есен. В миналото правенето на любов беше акт на удоволствие, с Мередит бе акт на запленяваща красота. Изящна, мъчителна, омайваща красота. За пръв път в живота си се чувстваше напълно доволен и спокоен. Бъдещето беше по-сложно, отколкото когато и да било, и все пак никога не се беше чувствал по-уверен, че би могъл да го направи такова, че то да им подхожда — само ако му се дадяха шанс и време. Време.

Изпитваше крайна нужда да бъде заедно с Мередит, за да заздрави тази необикновена крехка връзка, която ги приближаваше по-близо един към друг с всеки час, прекаран заедно. Ако би могъл да я убеди да замине с него за Южна Америка, щеше да разполага с необходимото време. Вярваше в това. Утре щеше да се обади на Джонатан Сомърс и без да му обяснява защо, щеше да се опита да разбере какво представляват жилищата там и какво е медицинското обслужване. За себе си не се безпокоеше. Мередит и детето му бяха нещо друго.

Само ако можеше да я вземе със себе си… И в това беше проблемът. Не би могъл да се откаже от Южна Америка. Беше подписал договор, а и имаше нужда от тези 150 000 долара като бонус за това, че щеше да престои там, за да може да ги използва за капитализиране на следващата си инвестиция. Така както небостъргачът беше откритие, така тия 150 000 долара бяха основата на неговия цялостен велик план. Парите не бяха колкото му се искаше да бъдат, но и тези щяха да стигнат.

Мередит беше свикнала да има най-хубавото. То й се полагаше и той искаше тя да го има. А единственият начин, по който можеше да й го предостави, беше като замине за Южна Америка.

Мисълта да замине без нея и след това да я загуби, защото се е уморила да го чака или защото е престанала да вярва в неговите възможности да успее, щеше просто да го подлуди. Но още едно нещо работеше в негова полза: тя беше бременна с неговото дете. И то щеше да й даде сигурно основание да го чака и да му вярва.

Същата бременност, която Мередит разглеждаше като беда, за него сега представляваше неочакван дар от съдбата.

Когато си тръгна от нея в Чикаго, беше си помислил, че не по-рано от две години би могъл да се върне и да се опита да я ухажва — разбира се, ако вече не я беше загубил. Беше красива, пленителна и стотици мъже щяха да тичат подир нея, докато той отсъстваше. Един от тях вероятно би я спечелил и той беше разбрал това през нощта, когато си тръгна.

Но сега му беше предоставен целият свят. Фактът, че съдбата никога не е била любезна и благосклонна към семейство Фаръл, беше нещо, поради което Мат не униваше и не падаше духом. Сега обаче беше готов да повярва в Господ и всемирната доброта само заради Мередит и детето.

Единственото нещо, което всъщност намираше малко трудно за възприемане, беше, че тази изискана млада наследница, която беше срещнал в клуба, очарователната блондинка, която пиеше коктейли с шампанско и се усмихваше с достойнство, се беше свила на кълбо до него и спеше в прегръдките му, а неговото дете беше вътре в нея.

Неговото дете.

Мат положи дланта си върху корема й, питайки се Мередит имаше ли представа как всъщност се чувстваше той по отношение на тяхното дете. Или какво изпитваше към нея поради това, че не се беше опитала да се отърве от детето и от него. Първия ден, когато беше изредила своите възможности за избор, само споменаването на думата „аборт“ го беше накарало да се чувства така, като че ли ще повърне.

Искаше му се да разговаря с нея за детето и да й каже точно какво изпитва. Заради едно нещо обаче той се почувства като себично копеле — за това, че е толкова щастлив за нещо, което я разстройва така много. Заради това, че тя изпитваше ужас от срещата с баща си и всяко споменаване на бременността, изглежда, й напомняше какво й предстои да изживее.

Срещата с баща й… Кучи син! Но пък беше отгледал най-удивителната жена, която Мат някога беше срещал, и затова той му беше благодарен. Беше му толкова благодарен, че желаеше да направи каквото може, за да улесни нещата между Мередит и баща й, когато я заведе в Чикаго. А дотогава щеше да си повтаря, че Мередит — единственото дете на фамилията Банкрофт, по причини, известни само на нея, обичаше този арогантен тип.

Бележки

[1] Магистър по бизнес и администрация. — Б.пр.