Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 30

Паркър погледна телефона във всекидневната на Мередит, който неумолимо звънеше, и после нея. Тя стоеше до прозореца и изглеждаше бледа и отнесена.

— Вероятно пак е баща ти.

— Нека отговори секретарят — Мередит безучастно сви рамене. Беше излязла от кабинета си в пет часа и оттогава отказваше да приеме два разговора с баща си и няколко с репортери, които искаха да я попитат как се чувства като пренебрегната в избора за временен президент.

Когато пусна записа, гласът на Филип се задъхваше от ярост:

— Мередит, знам, че си там. Обади се, по дяволите! Искам да говоря с теб!

Обхващайки я през кръста, Паркър я притегли към себе си.

— Не ти е до него, нали? — промълви. — Но човекът се обажда вече няколко пъти. Защо не му отговориш и да приключиш с това?

— Точно сега не ми се говори с никого, а особено с него. Моля те, опитай се да ме разбереш. Наистина бих искала… да бъда… сама.

— Знам — въздъхна той, но си остана на мястото, предлагайки й мълчаливото си съчувствие, докато Мередит гледаше безцелно навън в тъмнината. — Ела да поседнеш — прошепна, докосвайки с устни слепоочията й. — Ще ти приготвя нещо за пиене — тя поклати глава, отказвайки напитка, но все пак седна на канапето. — Сигурна ли си, че ще си добре, ако си отида? — попита той час по-късно. — Трябва да свърша някои неща, ако ще пътувам утре, но ме е страх да те оставя в такова настроение. Утре е Денят на благодарността и ти няма да го прекараш с баща си, както беше планирала. Виж какво — реши той. — Ще анулирам полета си за Женева. Някой друг може да произнесе приветствие на банковата конференция. Няма и да забележат…

— Не! — възрази тя. Беше забравила, че Паркър трябва да замине утре за три седмици и да произнесе встъпителното слово на Световната банкова конференция. — Обещавам ти, че няма да се хвърля от прозореца — каза с тъжна усмивка. — Ще вечерям със семейството на Лиза. Докато се върнеш, ще съм решила накъде да се ориентирам и ще съм подредила живота си. Ще приключа и с подготовката за сватбата.

— Какво смяташ да правиш с Фаръл?

Мередит се чудеше как ли постъпват хората, когато трябва да се справят с толкова много усложнения, неуспехи и разочарования. Изправена срещу днешните съсипващи открития, беше забравила, че все още е омъжена за този отвратителен, невъзможен…

— Баща ми ще трябва да прекрати офанзивата си, която е започнал срещу Мат. Дължи ми това — добави горчиво. — Когато го направи, ще си взема адвокат, който да се свърже с Мат и да му предложи мирно разрешение на въпроса.

— В това състояние няма ли да ти е трудно с подготовката за сватбата? — попита той нежно.

— Мога да се справя. Ще се оженим през февруари, както сме планирали.

— Има още нещо — добави той, обхващайки с ръце страните й. — Обещай ми, че няма да се залавяш с нова работа, докато не се върна.

— Защо?

Поемайки дълбоко дъх, много внимателно й обясни:

— Винаги съм разбирал защо настояваш да работиш в „Банкрофт“… Но след като не можеш да продължиш там, бих искал да си помислиш дали ти трябва друга кариера, освен тази на моя съпруга. Ще имаш достатъчно много неща, с които да се занимаваш. Освен това ще ръководиш дома ни и забавленията там, а и има немалко обществена и благотворителна работа…

Обзета от толкова дълбоко отчаяние, каквото не беше изпитвала от години, Мередит понечи да възрази, но после се отказа.

— Желая ти безопасно пътуване — прошепна и го целуна по бузата.

Бяха на половината път към вратата, когато някой започна настоятелно да звъни на входната врата долу.

— Това е Лиза — каза Мередит виновно. Беше забравила, че приятелката й ще дойде за вечеря. Нямаше да може да остане сама — нещо, от което отчаяно се нуждаеше. Натисна бутона, който отключваше вратата, и само след минута Лиза влетя в апартамента с жизнерадостна усмивка, мъкнейки пакети с китайска храна.

— Досетих се, че си забравила за плановете ни да хапнем заедно тази вечер. Сигурна съм, че няма да си много гладна — добави, като постави пакетите върху блестящата повърхност на масата и съблече палтото си, — но не можех да допусна да останеш сама точно сега. Затова съм тук, независимо дали искаш или не — спирайки за момент, тя добави: — Извинявай, Паркър, не знаех, че ще си при Мер. Предполагам, че храната ще стигне за всички.

— О, той току-що си тръгваше — обясни й Мередит, надявайки се, че двамата ще пропуснат обичайните словесни престрелки. — Утре заминава, за да присъства на Световната банкова конференция.

— Колко забавно! — изкоментира Лиза драматично, насочвайки ослепителната си усмивка към Паркър. — Ще можеш да сравниш твоята техника по предсрочното изтичане на ипотеките — специално за вдовици — с банкерите от цял свят.

Мередит видя как лицето му се стегна, как присви очи от ярост. Отново се учудваше, че думите на приятелката й можеха да го разстроят така дълбоко, но в момента нейните проблеми я тревожеха много повече.

— Вие двамата, моля ви — предупреди тя. — Не започвайте пак, особено тази вечер. Лиза, не съм в състояние да хапна нищо…

— Трябва да ядеш, за да имаш сили.

— И — Мередит продължи решително, — честно казано, бих искала да съм сама.

— Нямаш шанс. Точно когато влизах тук, баща ти пресичаше улицата с колата.

Като че ли за да потвърди думите й, звънецът издрънча отново.

— Не ме интересува, може да виси там и цяла нощ — отговори Мередит, — отваряйки вратата на апартамента, за да излезе Паркър.

Той се обърна:

— За Бога, не мога да си тръгна, след като Филип чака долу. Когато излизам, той ще се възползва от това да влезе.

— Не му разрешавай — проговори тя, стараейки се да контролира нервите си.

— Какво, по дяволите, очакваш да му кажа, когато ме помоли да му отворя?

— Позволи ми да ти направя предложение, Паркър — замърка сладко Лиза, като пъхна ръката си в неговата и го поведе към отворената врата. — Защо не се отнесеш към него както към всеки беден ахмак с много деца, желаещ заем от твоята банка и да му кажеш — не.

— Лиза — процеди той през зъби, като издърпа ръката си, — наистина си просиш да те намразя — и като се обърна към Мередит, добави: — Бъди разумна, човекът не е само твой баща, ние работим с него.

Слагайки ръце на кръста си, Лиза попита:

— Паркър, къде са гърбът ти, твоята смелост, твоят характер?

— Гледай си работата! Ако беше от друга класа, щеше да разбереш, че това е личен въпрос, и отдавна да си в кухнята.

Забележката му предизвика учудващ ефект върху нея. Обикновено тя поемаше толкова, колкото и казваше, но от думите му цялата се изчерви.

— Копеле — промърмори тихичко, обърна се и се отправи към кухнята. Минавайки покрай Мередит, додаде: — Дойдох тук, за да те утеша, а не да те ядосвам, Мер. Ще почакам оттатък — само след секунди сърдито изтри сълзите, появили се в очите й, и включи радиото. — Хайде, Паркър, продължавай да декламираш! — извика и увеличи радиото. — Няма да чуя и думичка от това, което дрънкаш.

Той дълбоко пое дъх, разкъсван между дилемата да счупи радиото или да прекърши врата на Лиза Понтини. Погледна към годеницата си, която стоеше на няколко крачки от него, твърде потънала в скръбта си, за да забележи оглушителното нападение, и сърцето му омекна.

— Мередит — попита тихичко, — наистина ли искаш да го спра?

Тя го погледна, преглътна и кимна.

— Тогава ще направя точно това.

— Благодаря ти.

Гневният глас на баща й, който внезапно се втурна в стаята, ги накара да се обърнат изненадани.

— Дявол да го вземе! Ужасно е, когато трябва да се промъквам покрай друг! Какво става тук, парти ли има? — попита той, извисявайки тон, за да надвика радиото. — Оставих две съобщения на секретарката ти следобед, Мередит, и четири на телефонния секретар.

Вбесена от нахлуването му, Мередит процеди:

— Няма какво да си кажем.

Той хвърли шапката си на канапето и нервно извади цигара. Тя го наблюдаваше как я пали и стоически издържа да не проговори.

— Напротив! — отговори баща й. — Стаили отказа да поеме поста. Смята, че не може да се оправи.

Твърде наранена от предишната среща, за да почувства каквото и да е при тази новина, тя отбеляза:

— Така че ти реши да ми го предложиш?

Не. Предложих го на Гордън Митчел.

Младата жена сви рамене.

— Тогава защо си тук?

— Митчел отказа.

Паркър учудено произнесе:

— Митчел е болезнено амбициозен. Мислех си, че умира от желание да заеме този пост.

— Така смятах и аз. Но той смята, че може да допринесе повече на магазина, като остане в търговския отдел. Очевидно за него благосъстоянието на „Банкрофт“ е по-важно, отколкото персоналната известност — добави и стрелна с поглед Мередит. След това рязко приключи: — Ти си третата възможност и затова съм тук.

— Предполагам, очакваш да се нахвърля върху шанса си? — грубо възрази тя, все още толкова наранена от това, което й бе казал по-рано, че не можеше да се зарадва на предложението му.

— Очаквам — бавно произнесе той, ставайки тъмночервен от гняв — да се държиш като ръководител, за какъвто се смяташ. Това означава да оставиш настрана нашите разногласия, така че да можеш да се възползваш от предоставената ти възможност!

— Има и други шансове, на друго място.

— Не бъди глупачка! Никога няма да имаш по-добър случай да ни убедиш в качествата си.

— Това ли ми давате, шанс да се докажа?

— Да.

— Ами ако успея, какво ще стане после?

— Кой знае?

— При тези обстоятелства не съм заинтересована. Намери някой друг!

— По дяволите! Няма друг, който да е така квалифициран като теб, и ти знаеш това!

За Мередит това неохотно направено признание бе много по-сладко, отколкото която и да е друга похвала. Въпреки това се мъчеше да изглежда безразлична.

— В такъв случай ще приема.

— Добре, утре вечер ще говорим за подробностите. Ще имаме пет дни да прегледаме всички неотложни задачи, преди да замина — той посегна за шапката си.

— Не бързай толкова — спря го тя. — Първо, но не най-важното, държа да ми увеличиш заплатата.

— Сто и петдесет хиляди долара годишно, с начало един месец, след като си работила на моето място.

— Сто седемдесет и пет хиляди годишно от този момент — светкавично възрази.

— Със споразумението — сърдито прие той, — че заплатата ти ще остане същата, каквато е сега, когато се върна от отпуска.

— Нямам нищо против.

— И — добави — никакви подмолни действия, никакви основни промени в политиката, без да се консултираш предварително с мен.

— Съгласна съм и с това.

— Тогава въпросът е уреден.

— Не съвсем, има още нещо, което искам от теб. Възнамерявам напълно да се посветя на работата си, но ме тревожат и два лични въпроса, за които трябва да се погрижа.

— Какви?

— Разводът и женитбата. Не мога да се справя с второто, без да съм уредила първото — когато Филип остана мълчалив и напрегнат, тя продължи: — Смятам, че Мат ще се съгласи на развод, ако му подам клончето на мира — одобрението на молбата му до зоналната комисия, както и бъдещи гаранции, че няма повече да се бъркаме в личния му живот. Почти съм сигурна, че той ще приеме.

Баща й я изучаваше с тъжна усмивка.

— Наистина ли вярваш?

— Да, но ти очевидно не си на същото мнение. Защо?

— Защо? — повтори някак си развеселен. — Ще ти кажа. Той ти е напомнил за мен, нали? Не мога да приема такова хилаво дарение. Нито сега, нито когато и да било. Ще го накарам да съжалява за деня, в който се е опитал да ме подцени. И когато приключа с това, ще сключа сделка, но по мои условия, от които той ще се задуши — Мередит настръхна от думите му.

— Независимо от това — настояваше тя, — преди да приема, искам да ми дадеш дума, че той ще получи разрешението на комисията при повторно подаване на молбата.

Баща й се поколеба, после кимна.

— Ще се погрижа.

— И ще ми обещаеш, че няма да се намесваш в нищо друго, което той прави, ако приеме да се разведем бързо и без много шум.

— Добре. Паркър — каза той, — желая ти приятно пътуване.

Когато излезе, Мередит погледна годеника си. Той й се усмихна, когато тя тихичко промълви:

— Баща ми не каза, че съжалява или че е сбъркал, но съгласяването му с всичко, което поисках, бе неговият начин да поправи нещата. Ти на какво мнение си?

— Вероятно си права — отговори Паркър, без да е напълно убеден в думите си.

Мередит се хвърли на врата му, обзета от радост.

— Ще се оправя с всичко, с работата, развода и нашите планове за женитбата! — обеща весело. — Ще видиш!

— Знам, че ще успееш — отговори той, сключи ръце на гърба й и я привлече към себе си.

 

 

Седнала на кухненската маса с вдигнати крака върху облегалката на един стол, Лиза видя Мередит да стои на вратата.

— Отидоха ли си? — попита тя, изключвайки радиото. — Господи, каква кошмарна нощ! — добави, когато Мередит кимна в отговор.

— Каква превъзходна, фантастична нощ! — заяви приятелката й със заслепяваща усмивка.

— Казал ли ти е някой, че страдаш от обезпокояващи смени в настроението? — запита Лиза, гледайки я учудено. Беше чула как Паркър повишава глас във всекидневната само преди няколко минути.

— Моля да се обръщате към мен с малко повече уважение, мадам.

— И как трябва да се обръщам към теб? — полюбопитства тя, изучавайки лицето й.

— Какво ще кажеш за „госпожо Президент“?

— Шегуваш се! — изкрещя възторжено.

— Само за начина, по който трябва да се обръщаш към мен. Нека да отворим бутилка шампанско. Иска ми се да празнуваме.

— Разбира се, шампанско — съгласи се, като я прегърна. — И след това можеш да ми разкажеш какво стана с Фаръл вчера.

— Беше ужасно! — заяви весело Мередит, изваждайки бутилка шампанско от хладилника.