Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 231 гласа)

Глава 12

Ноември 1989 г.

Образуваните от вятъра бели зайчета върху гребена на вълните се разбиваха по скалите, където Барбара Уолтърс се разхождаше в компанията на Матю Фаръл. Камерата ги следваше и тъмното око на обектива ги наблюдаваше отдясно на фона на „Кармел“ — калифорнийското имение на Фаръл, а отляво — на необятната шир на Тихия океан.

Мъглата се стелеше наоколо като плътно, непроницаемо платно, издуващо се под напора на вятъра, който духаше на тласъци, разбъркваше косите на Барбара Уолтърс и пръскаше пясък към камерата. На предварително определеното място тя се спря, застана с гръб към океана и зададе поредния си въпрос на Фаръл. Камерата също се завъртя, но сега „хващаше“ само силуета на двойката, очертан на фона на сивата мъгла, докато вятърът пилееше косите на Уолтърс по лицето й.

— Спри! — извика раздразнена, опитвайки се да отстрани полепналите по червилото й кичури коса. Обърна се към гримьорката и я попита:

— Трейси, имаш ли нещо под ръка, което ще задържи това чудо да не се развява на вятъра?

— Лепило „Елмър“ ще свърши ли работа? — пошегува се тя и се запъти към караваната под кипарисовите дървета в западния край на имението. След като се извини на Фаръл, Уолтърс тръгна след гримьорката.

— Мразя мъглата! — тъжно заяви операторът, взирайки се в гъстата пелена, обхванала бреговата линия и закриваща панорамната гледка от Залива на луната, който той беше избрал за снимачен фон по време на интервюто. — И мразя също вятъра, по дяволите!

Като че ли в отговор в краката на мъжа се изви вихрушка от пясък и посипа гърдите и лицето му.

Асистент-операторът се пошегува:

— Очевидно и Господ много-много не те обича — подаде му чаша димящо кафе. — Какво ще кажеш за едно кафе?

— И това мразя — измърмори операторът, но взе чашата. Асистентът кимна по посока на високия мъж, който стоеше на няколко крачки от тях и гледаше океана.

— Защо не помолиш Фаръл да спре вятъра и да прогони мъглата? От това, което чувам, като че ли Господ получава заповедите си от него.

— Ако мене ме питаш — присъедини се Алис Чампиън, — Матю Фаръл е Господ — двамата мъже хвърлиха насмешлив поглед към момичето, но не казаха нищо. Тя обаче знаеше, че мълчанието им означаваше тяхното неохотно възхищение.

Тя изучаваше Фаръл, докато той стоеше и се взираше в океана — самотен, потаен властелин на една финансова империя, наречена „Интеркорп“, империя, която беше дръзнал да изгради със собствената си пот. Изискан монарх, чиято власт се простираше над стоманените заводи на Индиана, Матю Фаръл се беше извисил над всичко, което би могло да напомни за обикновения му произход.

И сега, докато изчакваше да продължи интервюто, Алис си мислеше, че от него се излъчват успех, увереност, мъжественост. И сила. Повече от всичко Фаръл излъчваше сурова, непреклонна сила. В него имаше нещо, което дори дрехите му, ушити по поръчка, и учтивата усмивка не можеха да скрият — усещане за опасност, безскрупулност, които другите се опитваха да намират по-скоро забавни, отколкото дразнещи. Като че ли цялото му същество мълчаливо предупреждаваше никой да не му се изпречва на пътя.

— Господин Фаръл? — Барбара Уолтърс излезе от караваната. — Това време е отвратително. Ще трябва да продължим вътре в къщата. Ще ни отнеме около тридесет минути. Може ли да се възползваме от всекидневната?

— Чудесно — отговори Мат, прикривайки зад мигновена усмивка раздразнението си от забавянето. Не обичаше репортерите.

Единствената причина, поради която се беше съгласил да го интервюират, бе, че от доста време се шумеше за частния му живот и за имиджа на „Интеркорп“ щеше да е от полза да бъде отразена личността на главния изпълнителен директор. Когато ставаше въпрос за „Интеркорп“, той беше готов на всякакви саможертви. Преди девет години, след като приключи договора си за работа във Венецуела, беше използвал премията и допълнителните пари, които Сомърс вложи, за да купи малка фирма за производство на авточасти, която беше пред фалит. Една година по-късно я продаде за два пъти повече пари, отколкото струваше. Като използва своя дял от печалбите и взе допълнително заем от банки и частни инвеститори, той основа „Интеркорп“ и продължи да купува през следващите няколко години фирми, които бяха пред банкрут не защото бяха лошо управлявани, а защото бяха лишени от капитал — после ги укрепваше със средства на „Интеркорп“ и чакаше купувач.

По-късно, вместо да продава фирмите, започна внимателно да разработва програми за приобщаване. В резултат на това за десет години беше изградил финансова империя, за каквато беше мечтал, докато се потеше в стоманолеярните край нефтените кладенци. Днес „Интеркорп“ беше един огромен конгломерат със седалище в Лос Анжелос и контролираше най-различни дейности — от фармацевтични лаборатории до текстилни заводи.

Доскоро като правило купуваше само подбрани фирми, които се продаваха. Преди година обаче той започна преговори да купи един многомилионен производител на електроника от Чикаго. Първоначално самата фирма беше потърсила „Интеркорп“, питайки дали оттам проявяват интерес да ги приобщят.

Идеята му хареса, но след като загубиха много средства и месеци за финализиране на споразумението, служителите на „Хаскъл Електроникс“ изведнъж се отказаха да приемат вече договорените условия. Ядосан от пропиляното време и пари за „Интеркорп“, той реши да получи „Хаскъл“ със или без тяхното съгласие. В резултат на това последва свирепа и широко огласена битка. Накрая служителите и директорите бяха оставени да служат на финансовото бойно поле, а „Интеркорп“ спечели един изключително доходен производител на електроника. Заедно с победата Мат си завоюва името на непреклонен финансов нападател. Тази му слава не беше по-незначителна от вече придобитата известност на международен плейбой. Популярността и липсата на лична неприкосновеност беше цената на успеха и той приемаше това със същото философско безразличие, с което приемаше сблъсъка с лицемерието в обществото и предателството на противниците в бизнеса.

Това, което наистина го притесняваше, беше, че вече не изпитваше удовлетворение от успехите си. От години му липсваха тръпката и възторгът, които чувстваше при всяка трудна сделка. Нямаше никакво предизвикателство — поне нямаше такова, докато не беше решил да превземе „Хаскъл Електроникс“. „Хаскъл“ беше предизвикателство, старата огромна корпорация се нуждаеше от пълно преструктуриране. Беше с прекалено тромаво управление, производствените й мощности бяха морално остарели, маркетинговата стратегия — отживяла. Всичко трябваше да се промени, и Мат изгаряше от нетърпение да отиде в Чикаго и да се захване с това. Тъй като знаеше, че ще бъде там по-голямата част от годината, той купи апартамент на последния етаж на един небостъргач. Всичко беше готово и той бързаше да замине и да започне работа.

Миналата нощ си беше пристигнал от Гърция, където преговорите за една спедиторска флотилия бяха продължили четири дълги, изтощителни седмици, за да се стигне до благоприятен край. Единственото нещо, което го задържаше сега, беше това интервю. Проклинайки мълчаливо забавянето, Мат тръгна към къщата. Хеликоптерът му вече го чакаше, за да го закара на летището, където купеният от него самолет „Пиър“ беше готов да излети за Чикаго.

Пилотът му махна с ръка, после направи знак с вдигнат палец, че е зареден с гориво и готов за полет, и тревожно погледна към стената от спускаща се мъгла. Мат прекоси терасата и влезе в кабинета си. Посегна към телефона, за да позвъни в офиса си в Лос Анжелос, когато вратата срещу него се отвори шумно.

— Здравей, Мат — подаде глава Джо О’Хара. Грубият му нецивилизован глас и небрежната външност контрастираха с почти антисептичното великолепие на покрития с мрамор под на кабинета, върху който имаше дебел кремав килим и бюро със стъклен плот. Официално О’Хара беше шофьор на Мат, неофициално — негов телохранител. Тази роля много повече му прилягаше, защото когато седнеше зад волана на автомобила, караше така, като че ли се състезаваше за първото място на Гранд При.

— Кога ще тръгнем за Чикаго? — попита той.

— Веднага щом като свърша с това проклето интервю.

— Добре. Обадих се и лимузината ще ни чака на пистата при Мидуей. Но не съм тук, за да ти съобщя това — О’Хара отиде към прозореца и дръпна завесите. Повика с ръка Мат да се присъедини, после посочи към широкия път, виещ се между кипарисите пред къщата. Грубото му лице се отпусна, а гласът му се снижи: — Хвърли един поглед към онази сладурана ей там — каза той, когато Мат се приближи до прозореца. Някой би си помислил, че става въпрос за жена, но Мат знаеше по-добре. След смъртта на жена си О’Хара даряваше единствено колите с любовта си. — Принадлежи на един от операторите, които дойдоха тук с Уолтърс.

„Сладураната“ беше червен кадилак, 1959 година.

— Погледни как се въртят фаровете й! — говореше Джо възторжено с глас на подрастващ, захласнал се в „Плейбой“. — И тия извивки! Плъзга се, Мат, наистина го прави. Просто те кара да я погалиш, нали? — побутна с лакът мълчаливо стоящия до него човек. — Виждал ли си някога нещо по-хубаво от това?

Мат си спести отговора, защото се появи момичето за интервюто и го уведоми, че са приключили подготовката за снимки във всекидневната.

Интервюто вървеше съгласно планираното време почти един час, когато внезапно вратата се отвори и една жена нахълта в стаята. Върху красивото й лице се изписа усмивка.

— Мат, скъпи, ти си си дошъл! Аз… — всички обърнаха глава. Екипът на АББ зяпна от изненада, когато Мерил Сандърс се втурна напред, облечена в прозрачна предизвикателна червена рокля.

Но не беше тялото й, в което се бяха вторачили групата от АБВ, а лицето й — едно лице, което красеше телевизионните и киноекраните по целия свят; лице, чиято момичешка миловидност и ангелска религиозност я бяха направили любимка на Америка. Подрастващите я харесваха, защото беше хубава и млада, родителите я одобряваха, продуцентите я преследваха, защото беше дяволски талантлива, и всеки филм, в който се появеше, неминуемо гарантиране приходи в мегамилиони. Нямаше значение, че беше само на двадесет и три години. Тя бе страхотно сексапилна. С ускорен пулс посрещнаха Мерил, а Мат се почувства така, като че ли е хванат на местопрестъплението, прелъстявайки Алиса от страната на чудесата.

Тя се усмихна учтиво на безмълвната група и се извини на Мат за прекъсването. После се обърна и излезе с достойнството на ученичка от католическото училище.

Лицето на Барбара Уолтърс отразяваше като огледало мислите й и Мат се подготви за неизбежния порой от неудобни въпроси, съжалявайки, че внимателно изграденият за репортерката имидж можеше да рухне. Но госпожица Уолтърс само попита дали Мерил му гостува често. Той отговори, че й е приятно да пребивава в къщата му винаги когато е необитаема, а това беше доста често.

За негова изненада журналистката прие отговора му и се върна на основната тема, която разискваха допреди малко:

— Какво ще кажете за нарастващия брой враждебни кредитори?

— Смятам, че това е тенденция, която ще продължи дотогава, докато не се очертаят ръководни начала за упражняване на контрол.

— „Интеркорп“ планира ли да погълне още фирми?

Подвеждащ въпрос, но не и неочакван, и той леко го заобиколи.

— „Интеркорп“ винаги е проявявал интерес към привличане на добри фирми с оглед на своя и на техния бъдещ просперитет.

— Дори ако фирмата не желае да се присъедини?

— Това е риск за всички, дори за „Интеркорп“ — отговори той, учтиво усмихвайки се.

— О, ще е необходим доста по-голям гигант от „Интеркорп“, за да го погълне. Има ли някой, който е защитен срещу асимилиране от вас. Приятели и така нататък? Искам да кажа — поясни се тя, — възможно ли е нашата собствена фирма АБВ да се окаже ваша следваща плячка?

— Предметът на опита за поглъщане се нарича цел — заяви сухо, — не плячка. Ако това ще ви подейства успокоително обаче, бих могъл да ви уверя, че „Интеркорп“ засега не е насочил мерника си към АБВ — пошегува се той.

Тя се засмя и след това го дари с най-добрата си усмивка на професионален телевизионен журналист.

— Сега можем ли да поговорим малко за личния ви живот?

Внимателно прикривайки раздразнението си, Мат попита:

— А бих ли могъл да ви спра?

Тя се усмихна широко, тръсна глава и започна:

— През последните няколко години се писа за вас, че сте имали любовни връзки с няколко филмови звезди, с една принцеса и съвсем наскоро с Мария Калварис, наследница на гръцки богаташ. Всички тези истории, за които се писа, истина ли са, или са измислени от клюкарските рубрики?

— Измислени, естествено.

Барбара Уалтърс се изсмя на светкавичния му отговор, после стана сериозна.

— Какво ще кажете за вашия брак? Можем ли да говорим за това?

Той толкова се изненада, че за секунда занемя.

— Моя какво? — не желаеше да повярва. Никой никога не беше разкрил неговия кратък, неудачен брак с Мередит Банкрофт преди единадесет години.

— Никога не сте се женили — поясни тя. — Чудех се дали имате някакви планове да го направите в бъдеще.

Мат разсеяно отговори:

— Не е невъзможно.