Джудит Макнот
Рай (17)

Глава 17

Освежен от сауната и душа, Мат зави хавлията около кръста си и посегна за часовника върху тоалетната масичка. Телефонът иззвъня и той го вдигна.

— Гол ли си? — прозвуча прелъстителният глас на Алисия Ейвъри.

— Какъв номер набирате? — попита той с подправен глас.

— Твоя, скъпи. Гол ли си?

— Полугол. И закъснявам.

— Радвам се, че най-после си тук, в Чикаго. Кога пристигна?

— Вчера.

— Вече си в моите лапи — засмя се тя с изкусителен смях. — Не можеш да си представиш фантазиите ми, когато си помисля, че след благотворителния бал в операта ще останем сами. Липсваше ми, Мат — добави.

— Ще се видим след час — обеща й той, — ако ме оставиш да затворя телефона.

— Добре. Всъщност татко ми се обади. Страхуваше се, че ще забравиш за бала довечера. Той е почти толкова нетърпелив да те види, колкото и аз, е, поради съвсем други причини.

— Разбира се.

— О, по-добре да те предупредя, че той възнамерява да постави кандидатурата ти за членство в „Гленмор Кънтри Клъб“. Балът е отлично място, за да те представи на някои от членовете и да осигури гласовете им. Така че ще те разхожда навсякъде, ако му разрешиш да се захване с това. Не че той се притеснява — добави тя. — Ти ще си атракцията. Разбира се, ще има много представители на пресата, така че се приготви да бъдеш нападнат, когато те забележат. Много е унизително, господин Фаръл — дразнеше го, — да знаеш, че моята среща ще бъде причина за повече сензации, отколкото самата аз…

Споменаването на клуба в Гленмор, където бе срещнал Мередит на Четвърти юли преди много години, го накара да стисне зъби с горчива ирония и той почти не чу какво каза Алисия. Вече членуваше в два такива клуба. И двата бяха изключителни, както този в Гленмор. Рядко използваше клубовете, към които принадлежеше, и ако станеше член на този в Чикаго, което всъщност не желаеше, това със сигурност нямаше да бъде „Гленмор“.

— Кажи на баща ти, че оценявам желанието му, но по-добре да не го прави.

Преди да може да каже още нещо, Стантън Ейвъри вдигна допълнителната слушалка.

— Мат — чу той сърдечния му глас, — не си забравил, че благотворителният бал е тази вечер, нали?

— Спомням си, Стантън.

— Добре, добре. Мислехме си да те вземем в девет, да спрем за малко в яхтклуба за по едно питие и тогава да отидем в хотела. Така няма да има нужда да слушаме „Травиата“, преди да започне сериозното пиене и самото парти. Много ли харесваш „Травиата“?

— Операта ме прави летаргичен — пошегува се Мат и Стантън го подкрепи. През последните седем години Мат беше посетил доста оперни представления и симфонични концерти, защото се движеше в общество, където спонсорството и посещението на културни мероприятия бяха задължителни от гледна точка на бизнеса. И след като насила се беше запознал с най-известните симфонии и опери, първоначалното му мнение не се бе променило: намираше ги отегчителни. — Но работата си е работа — добави.

Независимо че не обичаше оперната музика и вниманието на журналистите, обикновено очакваше тези вечери. Беше срещнал Стантън Ейвъри в Лос Анжелос преди години и когато Мат идваше в Чикаго или Стантън в Калифорния, винаги се опитваха да бъдат заедно. За разлика от много социалисти дилетанти, които беше срещал, Стантън беше твърд, открит, стъпил на земята бизнесмен и той много го харесваше. Всъщност, ако трябваше да си избира тъст, този човек би бил неговият избор. Алисия много приличаше на баща си — изтънчена и шлифована, но директна, когато се стигнеше до нещо, което искаше. И двамата настояваха той да ги придружава на благотворителната вечер и нямаше да приемат „не“ за отговор. Той не само се съгласи да отиде, но прие да дари и 5000 долара.

Преди два месеца, когато Алисия беше с Мат в Калифорния и откровено му намекна, че трябва да се оженят, за кратко време той се забавляваше от тази възможност, но желанието му премина много бързо. Харесваше Алисия в леглото, но вече бе имал една нещастна женитба с разглезено, богато момиче от Чикаго и нямаше никакво намерение да повтаря този опит. Никога сериозно не му беше минавала мисълта да се жени отново, защото никога не можаха да се повторят чувствата, които беше изпитвал към Мередит — тази отчаяна, обсебваща, безразсъдна нужда да я вижда, докосва, да се смее с нея; тази вулканична страст, която го командваше и не можеше да бъде заситена. Пред погледа на нито една друга жена не бе ставал едновременно смирен и властен, нито една не бе запалвала онова неистово желание да докаже, че би могъл да бъде по-добър от това, което е. Да се ожени за някоя, която не можеше да му даде всичко това, беше все едно да се ожени за втората след най-добрата, а това за него не беше достатъчно. И в същото време нямаше никакво желание да изживява отново онези мъчителни, бурни, съсипващи чувства. Те бяха толкова болезнени, че когато краткият му брак бе приключил, самият спомен за него и лъжовната му млада съпруга, която той обожаваше, бяха направили живота му ад години след това.

Истината беше, че ако Алисия можеше да влезе под кожата му така, както бе направила Мередит, той щеше да скъса с нея в същия миг. Не искаше и никога нямаше да си позволи да бъде уязвим от жена, никога повече. Сега, когато беше в Чикаго, Алисия нямаше да пропусне възможността да спомене за женитбата отново. Ако го стореше, той щеше да й даде ясно да разбере, че за момента това е изключено, или пък изобщо щеше да прекрати това хубаво приятелство.

Мат отиде от спалнята във всекидневната. Имаше още петнадесет минути преди Стантън и Алисия да пристигнат. Отправи се към бара с намерение да изпие чаша бренди. Както си сипваше, закачи вестника и той се разпиля на пода. Тогава видя Мередит.

Снимката й изскочи от последната страница — съвършена усмивка, съвършена прическа, съвършен овал на лицето. „Типично за Мередит“ — помисли си той с ледено отвращение, като вдигна вестника и се загледа в нея. Беше красива млада жена, а този, който се грижеше за снимките й в пресата, беше направил всичко възможно да изглежда като Грейс Кели на млади години.

Погледът му премина от снимката към текста под нея и само за секунди се развълнува от изненада. Според думите на хроникьорката Сали Менсфийлд Мередит се беше сгодила за своята „детска любов“ Паркър Рейнолдс III и „Банкрофт и компания“ възнамеряваше да отпразнува сватбата й през февруари с национална разпродажба във всичките си магазини.

Саркастична усмивка изкриви устните на Мат, когато захвърли вестника и се приближи към прозореца. Бил е женен за тази малка измамна кучка и дори не е знаел, че е имала „детска любов“. Но тогава значи въобще не я е познавал.

Внезапно разбра, че това, което мисли, не отговаря на чувствата му. Очевидно реагираше по стар навик, защото всъщност вече не я презираше. Усещаше само студена апатия. Времето беше изтрило всяко силно чувство, което той изпитваше към нея, дори омразата.

На неговото място нямаше нищо… нищо, освен отвращение и съжаление. Мередит беше твърде безгръбначна, за да бъде измамница, без мнение и напълно подвластна на баща си. Когато беше бременна в шестия месец, тя абортира бебето им и после му изпрати телеграма, казвайки му какво се е случило и че иска развод. И независимо от това, което беше направила на неговото бебе, той беше луд по нея. Върна се в страната с намерението двамата да поговорят за този внезапен развод. Когато стигна в болницата, беше информиран в крилото на „Банкрофт“, че Мередит не желае да го види. Тъй като смяташе, че тези указания са издадени от Филип Банкрофт, Мат отиде на следващия ден, но охраната го върна от вратата и му връчи листа, на който тя саморъчно бе написала, че е незаконно да се доближава до нея.

Години наред беше отблъсквал тези спомени заедно с мъката по детето. Освобождаването от мислите за Мередит се беше превърнало в изкуство, което той практикуваше и усъвършенстваше. Първоначално за самозащита, после по навик.

Сега разбра, че не бива да го прави повече. Тя беше престанала да съществува за него.

Когато взе решението да прекара следващата година в Чикаго, знаеше, че е невъзможно да не срещне Мередит, и се опасяваше, че това може да окаже влияние на плановете му. Сега му стана ясно, че не е трябвало въобще да се притеснява. И двамата бяха възрастни хора. Миналото — минало. Мередит можеше да е всякаква, но беше добре възпитана. И двамата можеха да понасят срещите си с учтивост, която се очакваше от възрастни хора в такива случаи.

Мат се качи в дългия мерцедес на Стантън и се ръкува с приятеля си, после погледът му се премести към Алисия, която носеше дълго до глезените самурено палто с цвета на черната й лъскава коса. Тя протегна ръка и я постави в неговата, усмихвайки му се прелъстително и предизвикателно.

— Измина много време — произнесе тя с дълбокия си, мек глас.

— Твърде много — отговори той и това беше вярно.

— Пет месеца — напомни му. — Ще ми стиснеш ръката или ще ме целунеш хубаво?

Мат хвърли развеселен поглед към баща й. Стантън му отговори с топла усмивка и той прихвана ръката на Алисия, издърпвайки я безцеремонно към скута си. — Колко хубаво имаше предвид? — попита.

— Ще ти покажа.

Само тя би се осмелила пред баща си да целуне мъж по начина, по който го направи. Но и малко бащи учтиво биха отклонили погледа си към страничното стъкло, докато дъщерите им са сексуално възбудени.

Тя се отмести, кръстоса дългите си крака и палтото й се разтвори, разкривайки дълбока цепка встрани на черната й копринена рокля.

— За какво мислиш? — попита тя.

— По-късно ще разбереш за какво мисли — внезапно Стантън показа негодувание, че дъщеря му обсебва вниманието на приятеля му.

— Мат, какво знаеш за слуховете, че „Едмънд Майнинг“ ще се слива с „Риерсън Консолидейтид“? — но без да дочака отговор, попита: — Как е баща ти? Настоява ли да остане във фермата?

— Добре е — отвърна и това беше истина. Патрик Фаръл беше спрял да пие от седем години. — Накрая го убедих да остане при мен няколко седмици, а после ще посети сестра ми. Трябва да отида там по-късно този месец, за да прибера някои фамилни спомени. Той просто няма сърце да го направи.

С високите си мраморни колони, светещи кристални полилеи и великолепния сводест таван, огромната бална зала на хотела винаги беше изглеждала величествена. Но тази вечер Мередит я намираше за изключителна. Екипът по украсата беше превърнал залата в пищна зимна приказка, потънала в червени рози и зеленина.

Разкошната обстановка тази вечер беше подсилена от блясъка на украсените с бижута копринени и кадифето рокли на дамите. Покровителите на операта се оказаха доста. Те позираха за фотографите от пресата или се разхождаха наоколо, поздравявайки приятелите си. В центъра на залата Мередит беше застанала до Паркър, който с чувство на притежание бе обхванал кръста й. Двамата приемаха поздравленията на приятели и познати, които бяха прочели за годежа им. Когато и последната група се оттегли, Мередит погледна към Паркър и лицето й се оживи от внезапен смях.

— Какво смешно има? — попита той с нежна усмивка.

— Мелодията, която свири оркестърът, е същата, на която танцувахме, когато бях на четиринадесет години — когато той я погледна учуден, тя добави: — На партито на госпожица Епингъм в хотел „Дрейк“.

Лицето му просветна.

— А, да, задължителната нощ за мъчение у госпожица Епингъм.

— Наистина беше мъчение — съгласи се тя. — Помня как изпуснах чантичката си и как си чукнахме главите, и как те настъпвах през цялото време, докато танцувахме…

— Ти наистина си изпусна чантичката и наистина си ударихме главите — изрече той. — Но не си ме настъпвала. Беше възхитителна онази нощ. Всъщност тогава за пръв път забелязах смайващите ти очи. Тогава ти ме погледна с най-необикновения си поглед…

Мередит избухна в смях.

— Вероятно съм търсела най-добрия начин да ти се обясня в любов.

— Наистина ли?

— Абсолютно — усмивката й изчезна, когато видя журналистката, пишеща клюка реките вести, и бързо добави:

— Паркър, отивам за малко горе в залата. Сали Менсфийлд се приближава, а не искам да говоря с нея до понеделник, докато не разбера кой в „Банкрофт“ е измислил тази глупост с разпродажбите. Трябва ни опровержение, защото няма да има никаква разпродажба. Моля те, следи за Лиза — добави, тръгвайки към огромните стълби за мецанина. — Трябваше да е тук отдавна.

 

 

— Пристигаме точно навреме — каза Стантън, когато Мат свали коженото палто на Алисия от раменете й и го подаде на гардеробиерката. Мат го чу, но вниманието му моментално бе отклонено от изобилието на плът, показваща се от дълбоко изрязаното деколте на Алисия. — Страхотна рокля! — отбеляза, а изражението му бе изпълнено с удоволствие и нескривано желание.

Тя задържа погледа му с леко наклонена назад глава, позната усмивка се беше появила на карминеночервените й устни.

— Ти си единственият мъж — каза му тя кротко, — който може да направи така, че изразът „страхотна рокля“ да прозвучи като неудържимо желание за прекарване в леглото поне една седмица.

Той се усмихна и те тръгнаха към заслепяващите светлини на тържеството. Видяха пред тях двама фотографи, които снимаха, както и телевизионния екип, сновящ между гостите.

— Беше ли? — попита Алисия веднага след като баща й се спря да разговаря с приятели.

— Беше ли какво? — Мат се спря да вземе две чаши шампанско от подноса на минаващия келнер.

— Покана за цяла седмица страхотно чукане, както направихме преди два месеца.

— Алисия — смъмри я нежно, кимайки на двама познати мъже, — дръж се прилично — беше готов да върви напред, но тя упорито не мърдаше от мястото си, изучавайки го с нарастващ интерес.

— Защо досега не си се оженил?

— Нека да говорим за това друг път.

— Опитвах се, но ти винаги избягваш въпроса.

Подразнен от упоритостта й по темата, Мат подхвана ръката й и я отведе настрана.

— Разбирам — каза, — че искаш да обсъждаме въпроса тук и още сега.

— Да — отговори тя, поглеждайки го с гордо вдигната брадичка.

— Какво имаш предвид?

— Женитба.

Той замълча и Алисия видя внезапната студенина, появила се в погледа му, но това, което той изрече, беше още по-неприятно:

— За кого?

Изумена от очевидното му нахалство и ядосана от грубичкото подхващане на ръката й, тя погледна към непроницаемото му лице и ядосано изрече:

— Предполагам, че заслужавам това.

— Не — отговори Мат, — не го заслужаваш.

Алисия се беше втренчила в него, объркана и нещастна, и едва успя лекичко да се усмихне.

— Поне знаем накъде сме — засега.

Въздъхна и го хвана под ръка.

— Ти си — каза му откровено, когато продължиха напред — най-твърдият мъж, когото съм срещала някога — тя му отправи прелъстителен поглед и добави: — Физически и емоционално, разбира се!

 

 

Лиза показа гравираната си покана на портиера пред залата. Спирайки се, за да свали палтото си и да го остави на гардероба, тя огледа залата, търсейки Мередит и Паркър. Забелязвайки русата му глава близо до оркестъра, се отправи към него. Пътьом премина покрай Алисия Ейвъри, която вървеше бавно до много висок мъж с тъмна коса и широки рамене, чиято стойка й се стори някак си позната. Лиза си пробиваше път през тълпата, когато мъжът се обърна и я погледна оценяващо: червенокоса глава и червени сатенени панталони, сако от черно кадифе и черна лента, превързана през челото — абсолютно странен и неподходящ ансамбъл, в който обаче тя изглеждаше изключително добре.

Другите мъже мислеха така, но не и Паркър.

— Здравей — каза тя.

Той се обърна и очите му се присвиха.

— Защо не се обличаш като другите жени?

— Не знам. Къде е Мередит?

— В дамската стая горе.

Те стоически търсеха начин да не се поглеждат, демонстрирайки по този начин нехарактерната студенина, която се беше настанила помежду им от години. Насочиха вниманието си към тълпата. Изведнъж вдясно от тях настана лека суматоха. Проблеснаха светкавиците на фотоапаратите, а журналистите от телевизионните екипи заобиколиха тъмнокосия мъж, когото Лиза беше видяла с Алисия Ейвъри.

— Кой е този? — попита тя Паркър.

— Не мога да видя — започна той, поглеждайки нататък без никакъв интерес, но когато тълпата се раздели, лицето му се вкамени. — О, това е Фаръл.

Името, заедно със силно загорялото лице, бяха достатъчно, за да подскажат на Лиза, че мъжът с Алисия е неверният, безсърдечен, бивш съпруг на Мередит. Изпълни я враждебност, когато го наблюдаваше как престана да отговаря на въпросите на журналистите, а Алисия висеше на ръката му и се усмихваше на фотографите.

Лиза го гледаше, без да помръдне, спомняйки си мъката, която беше причинил на Мередит, и едва се сдържаше да не пристъпи към него и пред жадните вестникари да го нарече „кучи син“ право в лицето. Това нямаше да се хареса на приятелката й, защото мразеше сцените, а освен това само Паркър и Лиза знаеха за случилото се с Мередит. В този момент и тя, и Паркър стреснати, се погледнаха.

— Знаеше ли Мередит, че той ще е тук? — изрече тя на един дъх.

Той я хвана за ръката и заповяда:

— Намери я и я предупреди.

Докато Лиза си пробиваше път, името Матю Фаръл вече се носеше из залата като камбанен звън. Той беше отпратил журналистите и само Сали Менсфийлд стоеше край него, разговаряйки със Стантън Ейвъри близо до края на стълбите. В този момент Мередит се появи и започна да слиза по стълбите.

Тъй като не можеше да стигне до нея, преди да е минала покрай Фаръл, Лиза застина неподвижна. В следващия миг изпита мрачно задоволство от това, че Мередит никога не бе изглеждала по-поразително красива, отколкото беше тази вечер. Вечерта, в която гадният й бивш съпруг щеше да я види за пръв път след единадесет години. Беше облечена според последната модна линия — дълга рокля без презрамки от блестяща бяла коприна, чието бюстие беше обшито със ситни перли и бели кристалчета. Носеше великолепна огърлица от рубини и диаманти, която или беше подарък от Паркър, в което Лиза не вярваше, или беше взела под наем от бижутерийния щанд на „Банкрофт“, което беше по-вероятно.

По средата на стълбите Мередит се спря да поговори с възрастна двойка и Лиза затаи дъх. Паркър се приближи към нея, а погледът му се местеше трескаво от Фаръл през Сали Менсфийлд до Мередит.

Докато слушаше Стантън, който му говореше нещо, Мат се огледа за Алисия. В това време някой извика името му, или нещо, което прозвуча като името му. Той обърна глава по посока на гласа, а после погледна по-нагоре… И замръзна, като видя жената на стълбите. Тя беше още момиче, когато му бе станала съпруга и когато я бе видял за последен път. В този момент разбра защо пресата обичаше да я сравнява с младата Грейс Кели. За годините, през които не я беше виждал, фигурата й бе придобила зрялост, а нежните черти на лицето й имаха невероятно излъчване, което хипнотизираше. Шокът му премина така бързо, както и беше дошъл. Той продължи да кима на Стантън, но не престана да изучава и изобилието от красота на стълбите — вече с интереса на експерт, съзерцаващ произведение на изкуството, за което обаче знае, че е фалшиво.

И въпреки това не можеше напълно да затвори сърцето си, като я гледаше как разговаря с възрастната двойка. Тя винаги се беше разбирала с хора, по-възрастни от нея. Мат си спомни това, мислейки за вечерта, когато го бе поела под крилото си в клуба, и сърцето му омекна още повече.

Усещаше как и последните горчиви нотки в душата му се стопяват. От нея се излъчваше невероятна нежност, споменът за която у него бе изчезнал. Нежност, която трябва да е била наранена ужасно от аборта. Тя беше толкова млада, когато бе принудена да се омъжи за него, не бе имала никакво време да го опознае. И без съмнение е очаквала, че ще трябва до края на живота си да остане в мръсен град като Едмънтън, омъжена за пияница, какъвто беше и бащата на Мат, за да отгледа детето си. Със сигурност Филип Банкрофт се е опитал да я убеди в това, за да сложи край на връзката й с един човек, който бе никой, включително и да направи аборта и да се разведе с него. За разлика от баща си обаче Мередит никога не е била сноб. С добър произход и отгледана с грижа — да, но не и такъв сноб, че да причини всичките тези неща на Мат и тяхното дете. Страхът, младостта и натискът от страна на баща й са били причината. Това се потвърди и от настоящия момент. След единадесет години беше достатъчно само да я зърне, за да разбере каква е била и каква все още е.

— Красива е, нали? — подметна Стантън.

— Много.

— Ела. Ще те представя на нея и на годеника й. Трябва да говоря с него. Между другото, сигурно познаваш Паркър, той ръководи една от най-големите банки в Чикаго.

Мат се поколеба и после кимна. Двамата с Мередит можеха да се срещнат във всеки подобен случай. Струваше му се, че е по-добре да прескочат препятствието още сега. Поне този път, когато й го представят, нямаше да се чувства като натрапник от друг свят.

Оглеждайки хората, за да види Паркър, Мередит слезе от последното стъпало и се спря, чувайки веселия глас на Стантън Ейвъри зад гърба си:

— Мередит — той постави свойски ръка върху рамото й, — бих искал да те представя на един човек.

Тя беше започнала да се усмихва и да протяга ръката си, докато преместваше поглед от Стантън към гърдите на един много висок мъж и после към лицето му. Лицето на Матю Фаръл. Главата й се замая, стомахът й се сви и тя чу гласа на Ейвъри, звучащ като в някакъв тунел, да казва:

— Това е моят приятел Мат Фаръл…

И тя видя човека, оставил я да лежи самотна в болницата, когато бе загубила неговото дете. А после й бе изпратил телеграма, с която й предлагаше развод… Сега й се усмихваше със същата незабравима, интимна, очарователна, омразна усмивка, докато протягаше ръката си, за да хване нейната. Нещо вътре в нея избухна. Тя рязко се отдръпна, погледна го с ледено отвращение и се обърна към Стантън Ейвъри.

— Наистина трябва да подбирате по-добре приятелите си, господин Ейвъри — студено и високомерно произнесе. — Извинете ме — Мередит се отдалечи, оставяйки зад себе си учудената Сали Менсфийлд, поразения Стантън Ейвъри и бесния Матю Фаръл.

 

 

Беше вече три часът сутринта, когато и последните гости на Мередит и Паркър си тръгнаха. Останаха само баща й и годеникът й.

— Не бива да стоиш толкова до късно — каза тя на баща си, отпускайки се в един от столовете в стил Кралица Ана, тапициран с кретон. Дори сега — часове сред срещата с Матю Фаръл, все още потръпваше, когато помислеше за това.

— Знаеш прекрасно защо съм още тук — възрази Филип, сипвайки си чаша шери. Той не бе разбрал за срещата на Мередит с Фаръл допреди час, когато Паркър му каза, и очевидно очакваше да научи повече подробности.

— Недей да пиеш. Лекарите твърдят, че не трябва.

— По дяволите всички лекари! Искам да знам какво ти каза Фаръл. Според Паркър си го отрязала.

— Не можа да произнесе и дума — отговори тя и му разказа всичко.

Когато свърши, го наблюдаваше в напрегнатата тишина как изпи забраненото питие — остаряващ, внушителен мъж с посребрена коса и в изискан фрак. Почти през целия й живот той беше властвал над нея, беше я манипулирал, докато накрая тя бе намерила кураж да устоява на желязната му воля и вулканичния нрав. И независимо от това го обичаше и се тревожеше за него. Той беше единственият от нейното семейство и сега лицето му бе удължено от болестта и умората. Веднага след като се уредеше отпуската му, Филип щеше да предприеме дълго пътуване с кораб и лекарите го бяха накарали да обещае, че няма да се безпокои нито за „Банкрофт и компания“, нито за световните дела или за каквото и да било. Шестте седмици, през които трябваше да отсъства, не биваше да гледа телевизия, да чете вестници или нещо друго. Всичките му занимания трябваше да са приятни и отморяващи.

Мередит погледна към Паркър и каза:

— Иска ми се да не беше споменавал за това на баща ми тази вечер. Не беше необходимо.

Въздъхвайки, той се облегна назад и с неудоволствие й разкри нещо, което тя не знаеше:

— Мередит, Сали Менсфийлд видя и чу всичко. Ще бъде чудо, ако утре случката не бъде раздута в нейната колона.

— Надявам се, че ще напише някой и друг ред — каза Филип.

— А аз се надявам на обратното — възрази Паркър, без да обръща внимание на жлъчта му. — Не желая хората да се питат защо Мередит го е поставила на мястото му.

Тя въздъхна нещастно и затвори очи.

— Ако имах време да помисля, нямаше да го направя, или поне не така открито.

— Някои от нашите приятели вече попитаха защо се е държала по този начин — каза Паркър. — Ще трябва да измислим някакво обяснение… — започна той, но тя го прекъсна:

— Моля те, не сега. Единственото, което искам, е да си легна.

— Права си — отговори той и стана, така че и Филип трябваше да си тръгне.